Дийн Кунц
Градът (24)

23

И тъй като не ми се ходеше на този дъжд чак до Културния дом, предполагаше се да сляза до втория етаж, да звънна на вратата на мисис Лоренцо и да се включа в малката й забавачка. Мама не разрешаваше да стоя сам в апартамента ни повече от няколко минути, когато тя беше на работа. Аз бях доста отговорно дете за годините си и мама нямаше поводи да се бои, че мога да си играя с кибрит и да причиня пожар, при който кооперацията ни да изгори до основи. Но пък от друга страна, характерът й беше най-вече на Бледсоу, а не на Кърк, а в рода Бледсоу по правило не оставят малките деца сами за продължителни периоди, през които могат да се подлъжат да се занимават с някоя несвойствена за възрастта им дейност.

Сега, половин век след онова време, оценявам много по-точно тогавашната ми способност да сътворявам пакости. И дори след като отчитам всичките неприятности, които съм си докарал през годините, не преставам да се чудя как толкова леко съм минал.

Съвсем ясно си давах сметка, че постановените от майка ми правила не подлежат на онези творчески тълкувания, на които лукавите адвокати подлагат законите, отнасящи се до престъпните им клиенти. Мама се изразяваше ясно, просто и точно. Но след като оставих мистър Смолър в мазето да негодува от живота, успях някак си да се самоубедя, че правилото, забраняващо ми да стоя за по-дълго сам в апартамента ни, не се разпростира дотам, че да не мога да прекарам някой и друг час сам в друга част на кооперацията и че мама едва ли не би одобрила скришните ми наблюдения спрямо една от съседките ни.

Качих се по задното стълбище до шестия етаж. Надникнах през вграденото във вратата прозорче. Няма никой. Представих си как се промъквам незабележимо, все едно съм Наполеон Соло от поредицата „The Man from U.N.C.L.E.“, която беше такъв хит по телевизията предишната година, че чак ми подпали фитила, макар така и да не схванах сюжета на нито един от епизодите й, и се прокраднах като сянка по етажния коридор, оставяйки от дясната ми страна апартамент 6-С.

Вляво, между апартаментите 6-А и 6-В, се намираше служебен офис за чистача. Пантите му изскърцаха, но сравнително тихо. Влязох без грам колебание и затворих вратата подире си. Фиона Касиди можеше да ме е усетила единствено ако е стояла в коридора на апартамента си и ме е наблюдавала през шпионката.

Запалих лампата в офиса, после дръпнах въженцето, висящо от капака на извеждащия към тавана отвор. Капакът беше на панти и като се наклони към мен, ми даде достъп до сгъваема метална стълбичка, по която да се кача горе.

Точно в този момент ме загризаха съмненията. Онази жена ме беше заплашила с нож. Сигурно по-умно щях да постъпя, ако, вместо да я шпионирам, се скриех под леглото. Не. Не става. Няма начин. Беше ми се явила насън, после беше влязла у нас през заключената врата. Беше по-опасна от всичко друго на света. Нямаше как да не я проуча, за да си изясня що за птица е.

Извадих от джоба си медальона с перцето и с формата на сърце и самоувереността ми мигновено се завърна.

Все пак на онази възраст нищо не ме спираше да вярвам във вълшебствата, колкото и да не можех да си обясня нито произхода на силата, нито целта на талисмана. Не изключвам вероятността да съм се поддавал с лекота на магията не за друго, а защото бях от рода Бледсоу — закърмен и отгледан с музика. А музиката — добрата музика, великата музика — е сама по себе си вълшебна и тайнственото й вдъхновение се преплита със загадъчността на всичко, което ни заобикаля. Заслушани унесено в Моцарт или Глен Милър, ние се озоваваме в присъствието на неизразимото, за чието обяснение думите не стигат и всеки опит да бъде описано и с най-хвалебствените и прекрасни думи е равносилен на светотатство.

На върха на стълбата, върху рамката на капака, имаше ключ, с който се палеха мъждукащите голи крушки в керамични фасунги, монтирани на големи интервали под билото на покрива. На светлината на тези крушки сенките не побягваха, а само се оттегляха, прегрупираха се и пак заставаха на пост.

Билото на покрива не беше толкова високо, че възрастен мъж да може да върви изправен, но за момче с моя ръст нямаше никакъв проблем. По тавана минаваха водопроводните тръби, електрическите кабели и вентилационните шахти на апартаментите на шестия етаж. През последните години бяха заменили примитивната изолация между подовите бичмета с ивици розов стъклопласт.

Дръпнах най-горното стъпало и закачените с пружини сегменти на таванската стълбичка се прибраха с тих, но продължителен звън. А капакът тупна доволно в рамката си.

Трябваше много да внимавам къде стъпвам. Ако не улучех петсантиметровото бичме, кракът ми щеше да пробие изолацията, а ако минеше и през гипсокартонения таван, щеше да щръкне над главите на обитателите на долния етаж.

За мой късмет по бичметата тук-там имаше наковани дебели парчета шперплат, по които можеше да се стъпва като по камъни в река. И аз бавно, старателно се запромъквах в северна посока, към онази част на кооперацията, в която беше разположен апартамент 6-С. По широката вентилационна шахта определих къде е кухнята и се настаних отгоре й да подслушвам.

Въпреки малкото ми килограми, нямаше как да се придвижа, без да причиня някое и друго поскърцване и изпращяване, но ми се струваше, че са прекалено слаби, за да привлекат вниманието на Фиона Касиди. А и тя надали щеше да ги различи сред многобройните оплаквания, които кокалите на старинната сграда издаваха вследствие на леещия се отгоре й дъжд и вятъра, който блъскаше стените й.

Успях обаче да събудя разни заспали нощни пеперуди, които сега кръжаха, потръпваха и разтваряха сивите си плащове около лампите, за да изложат крехките си телца на светлината, която обожаваха. Между подовите бичмета сигурно живееха и безброй безкрили насекоми, хранещи се с вкусния за тях изолационен стъклопласт, но много малко от тях посмяха да се покажат върху шперплата и да наскачат по гънките на джинсите ми. А аз се стегнах, за да не причиня излишен шум с отстраняването им.

През допълнително изрязан отвор в окачения таван на кухнята минаваше ламаринена тръба, която извеждаше пушека и миризмите от печката чак над покрива. Между самия отвор и отдушника имаше от всичките му страни по пет-шест милиметра просвет, който никой не си беше направил труда да уплътни. Именно през този луфт, а не през самата тръба, разчитах да чувам шумовете от кухнята, над която се намирах.

На търпение се бях научил през всичките онези месеци, през които Тилтън не ме пускаше на уроци по пиано, а и не ми беше никак трудно да стоя дълго време неподвижен. След петнайсетина минути дочух приглушени гласове, после някой щракна ключ и светлина обви отдолу тенекиения отдушник.

Ако някой беше погледнал случайно нагоре непосредствено преди това, щеше да забележи как през луфта се процежда зарево от таванските крушки и вероятно щеше да се досети, че там, горе, има човек.

Женският от двата гласа реших, че принадлежи на Фиона Касиди, независимо че стигаше до мен приглушен и изкривен от разните повърхности, покрай които минаваше. Стори ми се, че я чух да произнася „дрисльо“ и „шпионин“, но допусках, че може и да си въобразявам. Приказваше най-вече жената и изглежда, тя командваше положението. Мъжът й отговаряше тихо и — стори ми се — боязливо и нямаше да се учудя, ако установях, че говори на чужд език.

След още десетина минути мъжът си замина. Чух да се затваря врата. Жената остана и си затананика някаква непозната за мен мелодия. Скоро се разнесе и ухание на кафе. Чух как лъжицата подрънква, докато го разбъркваше. И тя излезе от кухнята, но не угаси осветлението.

Пристъпвайки безшумно и внимателно от едно шперплатово островче на друго, тръгнах да я търся къде се е дянала. Накрая, въпреки шумовия фон от леещия се върху покрива дъжд и фучащия около сградата вятър, я чух да си пее „Paint It Black“, с която „Ролинг Стоунс“ бяха имали хит през изминалото лято. Като певица не представляваше заплаха за мама, а и за когото и да било изобщо. Така както мама не излагаше на показ кирливите си ризи, и тази жена не биваше в никакъв случай да се опитва да пее извън апартамента си — та дори и в него.

В крайна сметка от тавана ме прогони не пеенето й, а еднообразието. Бях се качил горе с надеждата да разкрия някоя нейна най-съкровена или ужасна тайна. Но такива неща се случват най-вече в киното. В живота съкровените и ужасни тайни обикновено ти се разкриват не когато ги търсиш, а когато най-малко очакваш, и те заварват неподготвен.

Ако трябва обаче да съм съвсем честен, трябва да си призная, че освен всичко друго, по някое време почнах да подозирам, че тази странна жена много добре си дава сметка за присъствието ми на тавана и че всъщност ме подслушва точно така, както и аз нея я подслушвах. А когато заизтезава слуха ми с нейната си кавърверсия на „Hang On Sloopy“, почти съм сигурен, че подменяше „Sloopy“ със „Snoopy“ — „шпионин“.