Дийн Кунц
Градът (22)

21

С върха на острието тя разрови съдържанието на кутията, която й поднесох.

— Боклуци — отбеляза.

— Тия неща са си мои.

— Ти да не тренираш за боклукчийски плъх, а? Кое точно пусна вътре, докато те гледах от вратата?

— Окото.

— Кое око?

— Онова, дето го намерих отзад, на уличката. От плюшена играчка — мече или нещо такова.

Тя го вдигна с палец и показалец.

— Защо точно него?

— Отде да знам? Видя ми се интересно.

— Интересно ли? Защо?

— Не мога да кажа. Просто така ми се стори.

Тя пак се взря внимателно в очите ми, после опря върха на острието във върха на носа ми.

— Защо?

Гърбът ми беше опрян в стената. Нямаше накъде да бягам. А от страх от ножа онемях.

Тя пъхна върха му в лявата ми ноздра.

— Стой мирен, шпионино. Ха си мръднал, ха си се порязал. Та кое му е толкова интересното на това око от плюшено мече?

— Помислих си да не би да притежава някакво джуджу.

— Джуджу ли?

— Ъхъ. Джуджуто е…

— Много добре знам какво е. Ама око с джуджу? От теб, като те гледам, май ще излезе някоя истинска откачалка.

Пусна платненото око в кутията. Остави носа ми невредим и пак разрови съдържанието й с върха на острието, но този път бързо изгуби интерес.

— Вземай си я.

Оставих кутията върху нощното шкафче, но очите ми все бяха в онова острие.

Тя мълча дълго, може би към половин минута; аз също си траех и накрая тя прибра ножа.

— Добре че ме излъга, че майка ти ще се върне. Щото, ако ме беше заварила с ножа, щеше да се наложи да я клъцна първо нея, а после и теб. Ти нали обичаш майка си, шпионче?

— Разбира се.

— Защо „разбира се“? Не е задължително. Моята беше истинска кучка егоистка.

Насочих вниманието си към прозореца да не би да е почнало да вали, но най-вече за да не ми се налага да я гледам нея.

— Добре. Щом толкова обичаш майка си, мисли си за онова, което ти казах. Като нищо бих я клъцнала и нея. За по-малко от половин минута ще й сменя легитимацията. Погледни ме в очите бе, момченце.

Още не валеше.

— И не се прави, че не ме чуваш, разбра ли?

Погледнах я.

— Нали разбираш какво се иска от теб? Да си мълчиш, нищо повече.

— Разбрах те. Няма проблем.

Тя се извърна с гръб към мен, прекоси стаята и отвори вратата.

Не знам кое ме накара да направя пред нея още едно разкритие. Може би фактът, че бях малък и уплашен, и мисълта ми не протичаше гладко.

— В съня ми ти беше мъртва, а на мен ми беше много мъчно за теб.

От прага тя се извърна и ме изгледа точно като при първоначалната си поява: не с роботско безразличие, както си бях помислил тогава, а с презрението на някакъв изкуствен, механичен интелект, който презира слабите същества от плът и кръв.

— И какво целиш, като ми ги разправяш тия простотии, дето си ме бил видял в някакъв твой кошмар?

— Нищо. Само исках да ти кажа колко мъчно ми стана.

— И аз какво? Трябва да се стресна ли? Ти да не се опитваш нещо да ме заплашваш?

— Не. Само ти разправям какво беше… Как ми се яви насън, нали разбираш?

— В такъв случай най-добре престани да сънуваш.

Името й ми беше на езика. Тогава нямаше как да не повярва, че ми се е присънила. Но нещо ме възпря. Не мога да преценя дали инстинктът, или моят ангел пазител.

— Какво? Какво каза? — заразпитва ме тя, сякаш беше успяла да разчете мислите ми.

— Нищо.

Изражението й беше едновременно и красиво, и жестоко, но както щях да установя впоследствие, жестокостта беше основната истина, що се отнасяше до Фиона Касиди. Тя пак впери очите си в мен, а аз задържах погледа й, понеже имах чувството, че в мига, в който погледнех настрани, тя щеше да заобиколи леглото и да ме клъцне с ножа. По някое време тя излезе в коридора, остави вратата отворена и се изгуби от полезрението ми към предната част на апартамента.

В същия този момент, сякаш тя бе пожелала да направи оттеглянето си по-драматично, от небето се изсипаха цял колчан светкавични стрели, последвани непосредствено от катаклизмен тътен, от който стъклата на прозорците се раздрънчаха и отекнаха през стените, все едно кооперацията ни беше някакъв барабан, след което шурна дъждът.

Останах разтреперан от ужас на мястото си, простил се окончателно с образа, който си бях създал и с който се гордеех. Мъжът в семейството. Що за нелепост! Какъв мъж бях аз? Най-обикновено момче, и то от най-клечавите.

Дядо Теди не преставаше да повтаря, че музикалният талант бил дар от свише, а не нещо, което се постига с труд, поради което трябвало всеки ден да изпитвам благодарност, а освен това съм бил длъжен и да го възприемам като свое задължение и чест. Но това не пречеше точно в този момент да бях готов да разменя надареността си с мускулатура, а младостта си със зрялост — да станех истински мъж, с дебел врат и мощен гръден кош, и изобщо да се превърна в канара от сила.

И при все че се канех да дам на Фиона Касиди достатъчно дълго време да напусне апартамента ни, срамът и жаждата за изкупление ме принудиха да тръгна подире й много по-скоро, отколкото ми диктуваше благоразумието. Прекосих набързо коридора и влязох във всекидневната, но нея вече я нямаше там. Вратата на апартамента беше затворена и секретните брави си бяха пуснати, което ми подсказваше, че тя все още е в някоя от малобройните ни стаи.

Летният дъжд влизаше под ъгъл през недозатворените вертикални прозорци, плискаше по первазите и се разливаше по пода на апартамента. Спуснах до долу първо единия, после другия, а след това с немалък страх претърсих всички стаи и килери, надникнах дори и под маминото легло, после и под моето. Установих с облекчение, но и с голяма доза озадаченост, че съм съвсем сам у дома. Което си беше страшно. Направо гадно. Но нищо сериозно засега.