Дийн Кунц
Градът (19)

18

Фиона Касиди подмина четвъртия етаж, на който живеехме ние с мама, после подмина и петия, на който мис Делвейн пишеше статиите си за разните списания и събираше материал за романа си за родеото, а в апартамент 5-С протичаше скромният и вероятно трагичен живот на мистър Йошиока. И се качи чак на най-горния, шестия етаж.

Кооперацията ни имаше по три апартамента на етаж. Два от тях бяха с големината на онзи, който заемахме ние с мама, а третият беше с двойно по-голяма квадратура и предназначен за по-многодетни семейства, макар помещенията му да не бяха особено големи. Домоуправителят мистър Реджиналд Смолър живееше на партера, така че оставаха седемнайсет апартамента за отдаване под наем.

И тъй като кооперацията не предлагаше нито асансьор, нито някакъв особен изглед към града, наемите на апартаментите на четвъртия етаж бяха по-ниски в сравнение с онези на първите три, на петия етаж бяха още по-евтини спрямо четвъртия, а на шестия — най-евтините. През ония години субсидиите за наем за хората с най-ниски доходи бяха рядко и незначително явление, нямащи нищо общо с масивните помощи, които щяха да се появят впоследствие. Майка ми нито получаваше, нито се стремеше да се сдобие с някаква парична помощ. Ако властите тогава бяха покривали изцяло или почти изцяло месечните вноски, апартаментите на шестия етаж щяха със сигурност да са до един заети; но наематели, които трябваше да плащат от собствения си джоб, не биваха толкова очаровани от перспективата да получават срещу тези пари възможността да изкачват десет стръмни редици стъпала и да се къпят с вода, която ставаше възхладка, докато стигнеше до горе от бойлерите в мазето. По тази причина обикновено наематели имаше само в два от трите апартамента на шестия етаж, а понякога и трите оставаха едновременно незаети.

Част от наемателите избягваха да общуват с околните, редовно се ограничаваха с изръмжаване, когато ги поздравявах, и избягваха да срещат погледите си с моя, но аз ги познавах по физиономия, че и по име. Любопитството ми по нищо не отстъпваше на въображението. През онзи месец август например знаех много добре, че наематели има само в четиринайсет от апартаментите и че най-горните три са свободни.

Във всяка врата към етажните коридори имаше вградено прозорче трийсет на трийсет сантиметра, което позволяваше на изкачващия се да се убеди, че никой не приближава от обратната страна. Надигнал се на пръсти, успях да надникна през прозорчето на шестия етаж, където Фиона Касиди току-що беше влязла в 6-С.

Допусках, че може да е кандидат-наемателка и че мистър Смолър може да й е дал ключа за оглед, но в същото време нещо ми подсказваше, че шансовете това да е така са тънки колкото човешки косъм. Понеже домоуправителят винаги придружаваше потенциалните наематели и не им даваше ключ, преди да е получил наема за първия месец плюс гаранционния депозит.

Мистър Смолър беше майстор по всички инсталации в сградата, но в същото време беше и чешит, готов да повярва във всяка конспиративна теория. Веднъж беше седнал да ми разправя, че не трябвало да вярвам никому, „дори и на Бога, даже най-малко на Бога, понеже няма начин да ни е вдъхнал живот и да ни е създал света, в който да живеем, без да е поискал насреща някаква огромна, ужасна цена“.

Стиснал кесията с джуджу окото, прекосих на пръсти коридора до 6-С, чиято врата беше полуотворена.

Ясно ми беше, че трябва да съм предпазлив; че най-умно щеше да е да се махна от там моментално, да се прибера у дома и да пусна и двете секретни брави. Но пък бях видял Фиона Касиди мъртва, нищо че беше само насън, а пък жената на стълбите най-малко имаше вид на призрак. Затова счетох, че ще е редно да я предупредя да се пази, макар да се съмнявах, че ще повярва точно на онова кльощаво хлапе, което при първата ни среща се беше облещило насреща й като идиотче.

Първото, което зърнах през отворената врата, беше запуснатият вестибюл с пожълтели белещи се тапети, зад който се виждаше необзаведена стая, застлана с напукан балатум и със следи от ръждива вода по пепелявите й стени.

Този път градът не се беше смълчал; от цялата кооперация се носеха какви ли не битови шумове, а през прозорците долиташе нестройната симфония на забързания външен свят. От самия апартамент обаче не се чуваше никакъв негов си звук — било то от хорски стъпки, затваряне на врати или човешки глас.

Колкото и да не съм от безумно храбрите, прекрачих прага — смаян от смелостта си, но и привличан от някакво могъщо човешко любопитство, под чиято магия се бях озовал. Навъсеният небосвод, изглежда, се беше смрачил още повече през малкото време, откакто се бях прибрал от уличката: когато влязох от преддверието във всекидневната, от прозореца навлизаше светлина, която не само беше безрадостна, но и заплашваше най-сериозно, че предстои истинска буря.

Вдясно от мен беше трапезарията към хола, а през отворената врата виждах и част от кухнята. Вляво имаше запуснат коридор без прозорец, чиито сенки се стелеха меки като крепдешин.

Тъй като нямаше отворени прозорци за проветрение, въздухът в апартамента беше тежък, застоял, просмукан от някогашни кухненски миризми, воня на котешка урина и цигарен дим, насложили се във фин жълт пласт върху много повърхности.

Балатумът изглеждаше толкова трошлив, че се уплаших да не се разпадне под нозете ми. Но се оказа всъщност неприятно мек, като мухлясал сюнгер, та успях съвсем безшумно да стигна до вратата към кухнята и да посмея да надникна. Нямаше никого.

В дъното на всекидневната се излизаше към коридорче, водещо към баня и четири тесни, за момента необзаведени, спални. В една от тях открих спален чувал, а до него — голяма брезентова раница.

Всички врати на вградените гардероби зееха, вероятно като неефикасна предпазна мярка против плесента и образуването на спори до появата на следващите обитатели. Съмнявах се да съм пропуснал някое ъгълче, в което да се беше скрила Фиона Касиди.

Долната отваряща се вертикално част на единствения прозорец в тази спалня беше вдигната, но навлизащият мързеливо оттам въздух нямаше сила да раздвижи дори мазните протрити завеси.

Надали младата жена беше преспала тук предишната нощ, преди да скочи и да се самоубие на следващата сутрин. Но колкото и да се съмнявах в подобен изход, едва събрах смелост да надникна през прозореца и да огледам служебното дворче отзад. Нямаше размазал се момичешки труп.

А и ако сънят ми наистина беше пророчески, съдбата й беше отредила да бъде убита, а не да се самоубие.

Извърнах се, очаквайки да я заваря зад гърба ми, но нея я нямаше. С биещо до пръсване сърце и пресъхнала уста, сам невярващ на обзелата ме смелост, се върнах при външната врата и излязох на площадката на шестия етаж, без никого да срещна — макар да имах силните подозрения, че неканената ми поява не е минала незабелязана и че сигурно ще си платя за нахалството да последвам момичето през онзи праг.

И едва стигнал до вратата към стълбището, но още не минал през нея, чух как се тресна зад мен вратата на апартамент 6-С. Огледах се. Никой. Или вратата се беше захлопнала от течението, или… Или какво? Да не би да си мислех, че като ме е видяла да влизам, Фиона Касиди е излетяла (а не паднала) през онзи прозорец, за да не я забележа, а после се е върнала подире ми? Е, това беше вече прекалено много дори и за развинтената ми фантазия. Освен това не бях забелязал никакво течение.