Дийн Кунц
Градът (18)

17

На следващата сутрин, след като мама тръгна за „Уулуъртс“, свалих торбата с боклука от кухнята ни до уличката зад кооперацията. Небето се беше съвсем свъсило. Гладките бетонно сиви облаци образуваха нещо като покрив над града и го затваряха в конструкция с фантастични измерения. При излизането ми въздухът беше застинал, но в мига, в който хвърлих боклука в контейнера и се извърнах да си вървя, от средата на осеяната с отпадъци уличка се вдигна внезапно като котешка лапа някакъв полъх, който почти нищо друго не помести, а само затика пред себе си нещо кръгло с големината на топка за голф. После вятърът пак утихна, а аз забелязах, че спрялото в нозете ми кръгло нещо е всъщност око. Е, не съвсем истинско, ами от онези, дето ги пришиват към плюшените играчки.

И окото върху асфалта се беше вторачило право насреща ми. Нямам спомен да съм се навел да го вдигна, но докато се усетя, то вече лежеше в дясната ми длан. Ушито беше старателно от мъхеста материя, а пълнежът беше от подобен на сюнгер материал. Като цяло беше бежово, но към него беше прикрепено бяло кръгче с миниатюрен син диск в средата му. От противоположната страна на топчето висяха бежовите конци, с което е било пришито към плюшената играчка.

Вероятно заради странните неща, които се случваха напоследък, и покрай тревожните ми сънища бях склонен да възприема окото не просто като обикновен боклук, а като носител на някаква злокобна вест. Докато то ме наблюдаваше втренчено от свитата ми дясна шепа, не усетих как градският шум затихна до мига, в който осъзнах каква дълбока тишина е настъпила на уличката. Толкова дълбока, че се уплаших да не съм оглушал, но после се чух да казвам: „Какво става?“. А тишината беше действителна, не плод на слухова недостатъчност. Все едно в града никога не бяха живели хора, а самият той се беше оказал огромен часовников механизъм, който след многовековна безупречна работа накрая беше изчерпал складираната в пружината му енергия.

Хвърлих поглед към единия край на уличката, после към другия и се зачудих къде се е дянало уличното движение. Забелязах, че от нито един от многото отворени заради хубавото августовско утро прозорци на околните жилищни сгради не се чуваха нито гласове, нито музика, нито каквато и да било човешка дейност. И от небето не долиташе рев от самолетни двигатели или тракане на перки от полицейски хеликоптери.

Когато пак погледнах фалшивото око в шепата ми, ме обзе абсурдното усещане, че и то ме вижда. Ясно си давах сметка, че е направено от неодушевена материя, че е дело на човешка ръка, създадено от плат, конци и парченца цветна пластмаса, но това не ми пречеше да имам чувството, че ме наблюдава — и то не само ме наблюдава, ами ме и преценява, и анализира — и че предава всеки заснет детайл на някакъв далечен и изключително любознателен организъм — единственият, ако не се броях аз, който беше останал жив в този притихнал град със застинали часовникови махала и замръзнали зъбчатки.

Дори и днес, когато съм на петдесет и седем години, си спомням всичко това с онази детинска почуда, която всеки ден ме държеше в напрежение и в очакване на нови загадки и чудеса. На девет години изобщо не можех да се сравня със сегашната ми неутешима романтичност и готовност да вярвам във всичко, но още оттогава бях способен да се поддавам на плена на магията и на благоговението, които благодарение на времето и натрупания жизнен опит ме оформиха такъв, какъвто съм.

Кълна се, че когато стиснах в шепата си онова платнено око, усетих как то се затъркаля насам-натам, сякаш търсеше между свитите ми пръсти пролука, през която да ме съзира поне отчасти. А в гръбнака костният ми мозък като да се подмени с хладилна течност, та усетих как мразът се заизкачва прешлен по прешлен от опашката към тила ми.

Сетих се какво ми разправяше дядо Теди за джуджу магиите, затова се отправих към най-близкия контейнер с мисълта да изхвърля окото в боклука. В последния миг обаче реших, че може би ще е по-разумно да го запазя, за да го знам винаги къде е, но в същото време да го държа под похлупак, че да не може да следи какво върша. Ако не ме лъже споменът обаче, това странно намерение ми хрумна не толкова под формата на мисъл, а ми беше по-скоро нашепнато от смътно познат ми женски глас, не по-силен от издихание посред необяснимо защо смълчалия се град.

Сред отпадъците по уличката съзрях празна половинка от уиски, показваща се едва-едва от кафява книжна кесия. Извадих бутилката, пуснах на нейно място окото и усуках горната част на плика.

И ето че светът възвърна постепенно обичайните си звуци — отпърво слабо, но само няколко секунди им потрябваха, за да стигнат до нормалното ниво на град, населен от трудолюбиви — или най-малкото неспокойни и немирясващи — обитатели. Застоях се почти цяла минута да ги слушам и да се дивя — вече не мръзнещ, а все още объркан и нащрек.

Използвах ключа си да вляза през задния вход на кооперацията, но в последния момент предпочетох да не се качвам по задното стълбище, да не би Тилтън да ме дебне в засада на площадката, където мама го беше чакала с готовите му куфари през юни. Нямаше да се учудя, ако беше дошъл с напоен в хлороформ парцал, с който да ми запуши устата, и със сандък за морски пътешествия, в който да ме отнесе нанякъде завинаги.

Прекосих коридора на първия етаж до предното стълбище и след като се бях напомпал докрай от шубе, взех на бегом първите две поредици стъпала, преди да застигна жената, която се беше изкачила до средата на третата редица. Беше облечена от горе до долу в черно, черна беше и дългата й коса. Единствено бледата й лява ръка белееше като произведена от най-фин порцелан върху стълбищния парапет.

Като ме чу, тя се спря и се извърна. Сини очи с леки оттенъци на лилаво. Идеално оформено вирнато носле. Бенчица на върха на лявата скула. Изобщо мъртвото момиче, което бях сънувал, но все ще живо, без мъжката вратовръзка, която да стяга гърлото й. Фиона Касиди.

От изненада можах само да зяпна, стиснал усукания връх на книжната кесия така, сякаш се канех да й предложа съдържанието й, и несъмнено с вид на малоумен. Тя обаче нито се засмя, нито се намръщи, а без да каже и думичка, пое пак нагоре по стълбите.

Моментално се изнизах от стълбищната шахта, за да не си помисли тя, че имам някакъв особен интерес към нея. Не затворих докрай вратата; останах в коридора на втория етаж да я слушам как се качва и едва след като ми се стори, че е минала третия етаж и продължава към четвъртия, се върнах и с възможно най-крадливи стъпки тръгнах подире й.