Метаданни
Данни
- Серия
- Градът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The City, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Венков, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Градът
Преводач: Венцислав К. Венков
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 17.03.2017
Отговорен редактор: Жечка Георгиева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-682-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8138
История
- —Добавяне
16
Май беше редно да разкажа на майка ми как Тилтън ме беше гонил по уличката, но през следващите два дни тя се посвети изцяло на мисис Лоренцо — помогна й да уреди погребението, да се свърже със застрахователното дружество по повод мижавата полица, която Тони бил сключил и която щеше да подсигури живота на вдовицата му само през първите няколко години, да опакова дрехите на покойника и да ги предаде на „Армията на спасението“, тъй като на мисис Лоренцо сърце не й даваше да го стори. А в края на всеки от тези два дни мама беше толкова изморена и тъжна, че хич не ми се щеше да я товаря допълнително и с моите тревоги.
А когато по някое време се върнахме към нормалното ни ежедневие, вече се колебаех дали изобщо да й разправя за деянията на Тилтън. Така или иначе, вече я бях излъгал до известна степен, както не я бях лъгал никога през живота си — поне за сериозни неща, имам предвид. И колкото и благородни да бяха подбудите ми в случая, боях се, че тя ще почне да се притеснява дали и в бъдеще няма да крия туй-онуй от нея, а това неминуемо щеше да промени завинаги нашите взаимоотношения.
Да не говорим, че аз, разбира се, вече криех и друга тайна от нея: за мис Пърл — моята пътеводителка през присънващите ми се ужаси — и минали, и предстоящи. Загадъчната дама ме беше предупредила да не разправям никому за Лукас Дракман, при което интуицията ми ми подсказваше категорично, че ще трябва да съм не по-малко дискретен и по отношение на Фиона Касиди. А спазването на нарежданията от мис Пърл означаваше да премълчавам определени неща пред майка ми, а то, макар да не беше съвсем равностойно на лъжа, не следваше да се очаква от дете, което редовно е било водено на черква. Факт е, че мис Пърл ме дари с пиано, но пък мама ме беше дарила с живот.
Обожавах майка ми и се надявах тя винаги да ми има доверие. Но след като отлагах дълго споменаването на това, че баща ми ме беше гонил, допуснах и другата грешка — да продължа да си мълча по въпроса. На повечето деветгодишни момчета им се ще да ги възприемат за по-големи, отколкото са. А след като бях останал единственият мъж в семейството, аз си внуших, че именно на мен се полага да се оправя с Тилтън при следващата му поява, че съм наистина в състояние да се справя с него и че в сегашните бурни времена съм длъжен да спестявам ненужните грижи на майка ми.
И нацията като цяло, изглежда, се влачеше от една екзистенциална криза на друга. Растящият брой на загиващите във Виетнам войници пораждаше улични демонстрации против войната дотам, че седемдесет и две годишна жена, на име Алис Хърц, се беше самозапалила в знак на протест. Предната година, по време на протестния поход на Мартин Лутър Кинг, от Селма в щата Алабама до Монтгомъри в същия щат, телевизията беше показала пред цялата шокирана страна как полицията биеше участниците в похода и ги тъпчеше с конете си. Последва покушението срещу Малкъм Екс, извършено не от бели расисти, а от други чернокожи, най-вероятно от организацията на черните мюсюлмани, така че накъдето и да се обърнеше човек, виждаше само недоволство и гняв, завист и омраза. Уважението към институциите беше спаднало рязко, престъпността се беше увеличила и незаконна дрога се предлагаше в непознати дотогава мащаби. Избухнаха расови бунтове — не в нашия район, но в други части на града, а преди това и в Уотс — негърската част на Лос Анджелис, където загинаха трийсет и четирима души и цели квартали изгоряха до основи. Сегашното лято се очертаваше да е не по-малко бурно от предходното. Няколко пъти чувах как мама обсъжда притеснено бъдещето с баба и дядо — и то не в смисъл на певческата й кариера, а във връзка със собственото ми оцеляване, предвид продължаващата война и прочее. В сравнение с онова, което евентуално ни чакало, баща ми представляваше по-скоро досадна подробност, но не и сериозна заплаха.
А лятото продължаваше да е горещо, душно и изпълнено със събития. В резултат на наказателните акции по делтата на река Меконг във Виетнам по новините всяка вечер съобщаваха за все повече и повече убити. През юли Ричард Спек закла и удуши в чикагското им общежитие осем ученички от сестринско училище. На първи август студентът отличник Чарлс Уитман се качи на покрива на двайсет и седем етажната сграда на Тексаския университет, застреля с пушка шестнайсет души и рани други трийсет — безпрецедентно масово убийство, което хвърли в смут нацията, която го отдаде не на някакво психично отклонение, а го възприе по-скоро като началото на нова тенденция.
Един следобед се бях върнал от Културния дом по-рано от обикновено. Прибирайки се от работа от „Уулуъртс“, мама ме беше заварила зяпнал в телевизионните репортажи за войната и расовите бунтове. Бях само на девет, но ми се струва, че преди още да си дам сметка каква лудница представлява светът, бях наясно с несигурността на живота — благодарение отчасти на непостоянните деяния на баща ми, но и покрай факта, че въпреки безспорния й талант и хъс, мамината певческа кариера изживяваше поредица от неудачи. Така че пожарите в Лос Анджелис, взривовете във Виетнам, пукотевиците и на двете места, труповете по американските и чуждестранните улици, престъпленията на Лукас Дракман и предстоящата смърт на момичето, на име Фиона Касиди, кончината на мистър Лоренцо от сърдечен удар при ставане от масата след вечеря, двамата келеши, които в началото на лятото ни бяха наговорили с мама куп мръсотии, докато прекосявахме парка, Спек, Уитман — по подобие на събиращи се от всички посоки ветрове, и тези събития се завихриха в някакво торнадо. А то създаваше у мен, седналото пред телевизора дете, внезапното усещане, че още малко и ще погълне всичко, което знаех и обичах, и ще ме остави сам-самичък и беззащитен пред неизброими опасности.
Поразен от изображенията на разруха върху екрана, рекох на мама:
— Хората ще се изпоубият взаимно.
А мама се застоя за миг, после изгаси телевизора и седна до мен на дивана.
— Да не си болен?
— Ами. Нищо ми няма.
— Сигурен ли си?
— Как да ти кажа… Като гледам какво става…
— Лоши работи.
— Адски.
— А ти защо ги гледаш?
— И да не ги гледам, те пак стават.
— Направи нещо тогава.
— За кое?
— За войната, бунтовете и всичко останало.
— Какво да направя, като съм само едно дете?
— Аз пък не съм дете — каза тя, — но и аз не мога да сторя друго, освен да седя и да ги гледам.
— Да, ама ти ги изгаси.
— Защото мога да направя нещо в друго отношение.
— Като например?
— Да поканя мисис Лоренцо на вечеря, че да не седи сама.
— Хубаво — свих рамене.
Тя пак пусна телевизора, но без звук. Някакви хора бяха разбили магазин за електроника и влачеха от там телевизори и стерео уредби.
— Държа да ти обърна внимание на нещо друго, Джоуна. На всеки ограбващ магазини, разпалващ пожари или обръщащ полицейски автомобили човек се падат поне трима или четирима в същия квартал, които не желаят да имат нищо общо с подобни деяния и които се боят повече от нарушителите на закона, отколкото от самия закон.
— От това, което гледам, не съм много убеден.
— Понеже по телевизията дават само извършителите. Това ще рече, че новините не ни показват всичко, Джоуна. Ни най-малко. А само онова, което самите репортери искат да видиш. Но бунтовете имат край, войните също, а зад цялата тази лудница милиони хора ден след ден, век след век си вършат взаимно добри дела и правят жертви — не кой знае какви, а от онези малки добрини, които служат за спойка на цивилизацията; говоря ти за всички онези хорица, които живеят така мирно и тихо, че никога не ги показват по новините.
Върху безмълвния телевизионен екран на мястото на бунтовете се появи лицето на водещия, а аз отвърнах:
— Не съм много убеден.
— Затова пък аз съм.
На мястото на водещия се появиха потопен в дъжд и вихрушки град и извисилият се над него като гигантска фуния облак, който за част от секундата помете някаква къща и изсмука останките й от повърхността на земята.
— Когато времето стане обект на новините — каза мама, — неизменно става дума за ураган, торнадо или цунами. Докато през деветдесет и девет на сто от случаите Майката Природа не руши, ами се грижи за нас. Но това нито вдига рейтингите, нито увеличава продажбите на вестниците. — И тя пак угаси телевизора. — Така че аз те питам, Джоуна: твоето място къде искаш да е? По новините или при добрите?
— При добрите, предполагам.
Тя се засмя, придърпа ме към себе си и ме целуна по темето.
— В такъв случай ми помогни да посрещнем мисис Лоренцо. Сложи приборите като начало.
Няколко минути по-късно, докато редях чиниите върху подложките, все пак реших да я попитам:
— А ти как мислиш? Дали някой ден и баща ми няма да го покажат по новините?
Тя обаче усети смисъла, който влагах във въпроса си — че е изключено той да се озове сред добрите — и ми направи забележка:
— Длъжен си да уважаваш баща си, Джоуна.
Което ме наведе на мисълта, че и на нея отговорът й беше пределно ясен.