Дийн Кунц
Градът (16)

15

По някое време разбрах, че няма да издържа да наблюдавам цяла нощ, затова се върнах на дивана. Усетих как, заспивайки, пропаднах в дълбок кладенец и се реех из него до началото на съня ми, който започна в непрогледно място, където чувах единствено заобикалящите ме буйни води, все едно се носех с лодка по река под проливен дъжд.

Самият аз лежах в ембрионална поза на лявата си страна върху неудобна повърхност и стисках нещо в дясната си шепа, и то така силно, че чак пръстите ме боляха. Обзе ме ужасен страх, без да знам на какво се дължеше — сляп ужас в слепия мрак на съня ми — а пулсът ми отекваше като удари с филцови палки по тимпани, отбелязващи едва ли не едновременно и основния бийт, и бекбийта. А онова в ръката ми се оказа електрическо фенерче с дебелината на писалка.

По-късно щях да си дам сметка, че дотогава не бях усещал насън аромат или вкус, но в този случай в устата си усетих вкуса на кръв. Долната ми устна се беше надула и пулсираше, а като я оближех, ме заболяваше там, където се беше спукала.

Наличието на фенерчето обаче така и не можех да си го обясня, понеже през живота си не бях притежавал подобна вещ. Все още лежах на едната си страна, когато извиках от изненада, след като лъчът му освети нечие лице на малко повече от педя разстояние от моето — лицето на момиче на около двайсет и нещо години, със сплъстени по лицето мокри от дъжда коси и с очи, готови да изскочат от орбитите им, удушено с мъжка вратовръзка, която продължаваше да стяга гърлото й.

Отритнах се от непрогледното дъно на съня ми към по-малко непрогледния мрак на нашата всекидневна, стъпих на пода и се изправих, едва успявайки да поема шумно дъх. Потръпнах и опипах долната си устна, очаквайки да установя, че е сцепена и кърви, но се оказа, че нищо й няма. Толкова слаби чувствах нозете си, че ми се наложи моментално пак да седна, и похвалих себе си за това, че викът в съня ми не се беше чул и наяве, та не бях събудил нито мама, нито вдовицата Лоренцо.

В съзнанието ми образът на мъртвото момиче остана точно толкова ясен, колкото ми се беше явил и насън — а както няколко месеца по-рано ми се беше явил насън и Лукас Дракман, и тя не беше фантом, плод на случайното ми въображение, а портрет с най-малките му подробности, сякаш нарисуван от самия Норман Рокуел. С гъсти, мокри, лъснали от дъжда коси. Сини очи с леки оттенъци на лилаво, с облещени в смъртта зеници. Фини черти и вирнато носле — идеални като на изящна порцеланова фигурка. Пищни устни. Гладка кремава кожа с единствена бенчица на върха на лявата скула.

Събуждайки се след съня с Лукас Дракман, бях съзнал с пределна яснота, че той някога в миналото е убил родителите си; че видяното от мен не е предсказание, а свършено дело. Сега обаче имах чувството, че ме е споходило пророческо видение; че тепърва ще изживея ден, в който ще бъда заобиколен от буйни води посред непрогледен мрак в присъствието на нечий труп.

И както си седях на ръба на дивана, долових лекото ухание на рози и се изправих. А с обръщането си забелязах пред единия от предните прозорци, на фона на нощното зарево на града, силует на жена, която беше по-висока и от мисис Лоренцо, и от майка ми. В мига, в който тя промълви: „Фиона Касиди“, усетих, че ми съобщава името на мъртвото момиче, което ми се беше присънило.

Тя се отдръпна от прозореца и изчезна сред сенките. Светнах лампата до дивана и както очаквах, се оказах съвсем сам в стаята. Ако тя наистина беше присъствала, нямаше начин да излезе толкова бързо. Но пък от друга страна, бях видял с очите си силуета й и бях чул гласа й. Така че не можех да си обясня в какъв смисъл и до каква степен бях възприел несъмненото й присъствие. Че не беше призрак — не беше; но със сигурност беше нещо повече от онова, за което я бях възприел, когато за пръв път ми се яви — изцяло в розово, с обещанието да ми осигури пиано.