Дийн Кунц
Градът (15)

14

Между излизането и завръщането ми в апартамента, при което пуснах и двете секретни брави на вратата, не бяха минали и десет минути. Мисис Лоренцо още седеше в кухнята с майка ми и не беше спряла да плаче, само че вече без сърцераздирателните хлипове. Нито една от двете не беше усетила отсъствието ми.

Надникнах през единия от прозорците на всекидневната към оживената улица под нас. Светлината струеше от матовите стъкла на уличните лампи, които като че плаваха в ранния мрак като строени в редици миниатюрни луни. Оглеждах най-подробно всеки пешеходец и всеки шофьор на кола, но дори това, че нито един не ми заприлича на баща ми, не притъпи ни най-малко бдителността ми. Щом беше се появил веднъж, неминуемо щеше да дойде и втори път, все едно някъде вътре в кухото му тяло подрънкваше фалшива монета, на която и двете страни бяха „ези“ и съдържаха моето изображение, и при всяко свое завъртане му напомняше със звъна си за моето съществуване и за мъката, която моето изчезване щеше да причини на майка ми.

По някое време мама дойде и положи длан върху рамото ми:

— Какво ти е, Джоуна?

Реших, че това не е най-подходящият момент да й разправя за Тилтън. Мисис Лоренцо се нуждаеше от нея повече, отколкото аз.

— Нищо ми няма. Само дето ми е мъчно. Как е мисис Лоренцо?

— Зле. Тони бил имигрант и нямал никакви близки в Америка. Бащата на Доната починал още през детството й, нямала си нито брат, нито сестра, а доколкото разбирам, майка й била… абе — труден характер. Така че нямало къде да отиде, освен да се върнела в апартамента им, но точно сега било изключено. За утре не се знаело. Поканих я да преспи у нас. Ще й освободим твоето легло, а ти ще спиш при мен.

Погледнах навън към улицата, после към дивана и го посочих:

— Не мога ли там да си легна?

— На спалнята ще ти е по-удобно.

— Да, ама само малките уплашени деца спят при родителите си, или — в нашия случай — при родителя.

— Това пък откога почна да се отнася само за малки деца?

— Отде да знам — свих рамене. — От известно време. От няколко седмици, да кажем. Не забравяй, че вече съм на девет.

Понякога имам чувството, че тя гледа направо в главата ми и ми чете мислите, все едно имам стъклено чело, а мозъкът ми е свитък с ясно изписан текст.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма, миличък?

За разлика от мен, тя никога не ме лъжеше; аз невинаги бях напълно откровен с нея, макар в случая да не ставаше дума точно за лъжа. Просто възнамерявах да й спестя за известно време — само за няколко часа — истината, докато мисис Лоренцо събереше смелост да слезе на другата сутрин в нейния си апартамент.

— Ами… на дивана ще ми е по-самостоятелно. Не като на малко дете. — Толкова глупаво прозвуча, че чак на мен ми стана неудобно, и усетих как се изчервих, но една от положителните страни на тъмната кожа е тази, че изчервяването не личи дори ако майка ти евентуално има ясновидски заложби. — Да спя на дивана, ще е нещо като приключение, нали разбираш? Той е някак по-истински.

— Щом казвате, мистър Джоуна Кърк… Спете си вие на дивана, а аз цяла нощ няма да мигна от притеснение колко време ми остава до момента, в който ще пожелаете да си имате своя кола, да излизате с пораснали момичета и да заминете да се биете на фронта.

— Никога няма да те оставя сама — прегърнах я.

— Добре. Върви тогава да си махнеш чаршафите от леглото, та да застелем чисти за Доната. А аз през това време ще изтичам до долу да й донеса нощницата и каквото друго там й трябва. Тя направо изпада в ужас при мисълта да слиза у тях, дори ако я придружавам.

Добре че бяха седели в предната част на апартамента, та не бяха чули джангъра на задната уличка, как Тилтън риташе контейнера и псуваше.

— Не бива сама да слизаш — рекох. А като ме изгледа учудено, добавих: — Понеже е вече късно де, не за друго.

— Е, как ще е късно? Още няма девет и двайсет и става дума само за втория етаж. Ако бях на работа тази вечер, миличък, щях да се прибера съвсем сама часове по-късно, само с ужкимския пистолет в чантичката ми.

— Да, ама нали мистър Лоренцо умря там.

Независимо че съвсем тихо разговаряхме, тя все пак хвърли поглед към кухнята и още повече снижи глас:

— Но той не почина от някаква болест, Джоуна. Както знаеш, в нашето семейство вярваме, че преди да тръгнем към рая, над нас витае само един дух — Светият.

А аз, след като бях решил да й спестя вестта за завръщането на баща ми дотогава, докато мисис Лоренцо не се прибереше у тях си, реших, че като истински мъж ще трябва да се придържам към намеренията си, а не да усложнявам нещата, като вселя какви ли не страхове в майка ми точно когато на нея й се налагаше да помага на мисис Лоренцо да преживее шока от внезапното си овдовяване. Поне за момента това ми се стори най-разумното. Какви ли не неща ти се струват разумни, когато си на девет, а само година по-късно ти се виждат абсолютно безсмислени. За мое оправдание, ще спомена единствено, че през онова изпълнено със събития лято на 1966 година за пръв път се замислих как по̀ по мъжки да действам, явно боейки се, че ако не се стегнех, сигурно щях да си остана завинаги с детински акъл, като баща ми.

— Хайде, върви сега да смениш чаршафите — каза мама. — Ще се върна само след няколко минути.

Тя остави входната врата открехната, а аз изтичах и през процепа я чух как слиза по стълбите. И щом мина първата площадка под нас, съвсем тихичко затворих, че и заключих, да не би Тилтън да се е скрил някъде и да ме изненада иззад гърба. Втурнах се в стаята ми, смъкнах с един замах моите чаршафи, хвърлих ги на бегом в панера за прането в килера, грабнах чист комплект, хукнах обратно към стаята ми и с луда скорост ги застлах. Върнах се при входната врата, вдигнах се на пръсти и успях, макар и едва-едва, да надникна през шпионката. Отпред нямаше никого, затова отключих, отворих и застанах на прага да чакам мама.

Стори ми се, че мина цяла вечност. Бях почти сигурен, че в апартамента на семейство Лоренцо няма призрак. А след като откараха трупа, не следваше да има и зомби, като в оня филм за вудуто в града, заради който бях изгасил телевизора. Допусках обаче възможността в паниката и болката си мисис Лоренцо да е забравила да заключи, след което баща ми да се е шмугнал у тях по някаква известна само нему причина и да е изчакал там влизането на мама. След което трябваше да последва цял филм на ужасите.

Най-мъжествено според мен щеше да е да грабна големия ни касапски нож от кухнята и да сляза с него до втория етаж да проверя какво прави мама, но не ми идваше на ума какво щях да кажа на продължаващата да плаче в кухнята мисис Лоренцо, като ме видеше как нахлувам и изваждам ножа от чекмеджето. Ами ако си помислеше, че съм полудял и съм тръгнал да я коля, този шок можеше съвсем да я довърши: щеше да се гътне от сърдечен удар, а мен щяха да ме хвърлят я в затвора, я в някоя лудница за откачили и опасни момчета.

Чух нечии стъпки да се качват по стълбите. Стори ми се, че са на сам човек, а не на някого, комуто са опрели пищов в главата или нож в гърлото. Прибрах се, затворих почти докрай вратата, както мама я беше оставила, и безшумно се прокраднах до прозореца.

Мама влезе, понесла пътна чанта с вещите на мисис Лоренцо. Затвори и пусна и двете секретни брави.

— Хайде, миличък, да си облечеш пижамката и да си измиеш зъбките. Късно стана.

— Добре, мамо.

— Ще ти трябва и одеяло, ако ще спиш на дивана.

— Няма нужда. Топло е.

— Да не се повреди тапицерията.

— А, да. Разбрах.

Няколко минути по-късно вече лежах върху одеялото на дивана по пижама и с възглавница от мамината спалня. Тъй като нямахме климатик, оставихме предните прозорци отворени и през тях до ушите ми стигаха шумовете на уличното движение. Чувах как мама и мисис Лоренцо разговарят в кухнята, но не можех да доловя достатъчно думи, че да схвана за какво си приказват. Много дълго си говориха — повече, отколкото очаквах — и почнах да се тревожа, че няма да мога да държа под око събитията на улицата. Едва впоследствие щях да разбера, че мама дала на мисис Лоренцо няколко хапчета бенадрил, след което настояла да пият по една голяма чаша червено вино, което, предполагам, се е сторило съвсем уместно на току-що овдовялата италианска дама. Като тръгнаха да излизат от кухнята, аз се престорих, че спя, и поддържах това впечатление през цялото време, докато ползваха банята и се приготвяха за сън. Усетих как мама се приближи към дивана, прошепна ми „лека нощ“ и ме целуна по бузата, а аз лежах неподвижно, дишах с отворена уста и за по-убедително дори леко похърквах. Тя се извърна, угаси лампите и тръгна към спалнята, прошепвайки: „Ангелчето ми“, от което ми стана съвсем гадно, че като истинско чедо на Тилтън Кърк бях тръгнал да я заблуждавам, при все че го правех с най-добри и искрени намерения.

Заревото на града придаваше какви ли не призрачни очертания на познатите ми вещи в хола, а аз лежах в мрака дотогава, докато реших, че мама и вдовицата вече със сигурност спят, след което станах от дивана и се приближих опипом към единия от прозорците. Уличното движение беше почти замряло, а и минувачите бяха станали съвсем малобройни. Баща ми никъде не се виждаше, но колкото по-дълго стоях на колене пред прозореца, облегнал се на лакти върху перваза, толкова по-подозрителни започваха да ми се струват всички пешеходци и шофьори без изключение. „Подозрителни“ даже е слабо казано. Понеже бях изгледал и някъде към две трети от друг един филм, преди да загася телевизора. Само че в него лошите не бяха зомбита, ами извънземни семена, които превземаха човешките тела и ги заменяха с имитация; а дубликатите бяха почти съвършени, лишени единствено от емоции.^[1]