Дийн Кунц
Градът (13)

12

През периода, в който излезе от релсите, двайсет и две годишният Малкъм се потопи докрай в скръбта. И тайно започна да прибягва до наркотиците. Вглъби се дълбоко в себе си, после изчезна нанякъде, без никому да каже къде отива. Едва впоследствие щях да науча, че се бил махнал от града, което е грешка от страна на млад човек, тъй свикнал с уличния му живот. Парите му стигнали, колкото да наеме за една година някаква крайезерна хижа в северната част на щата.

Там пушил марихуана, от време на време пошмърквал кокаин и с часове седял на верандата, вперил поглед в езерото. Наливал се обилно с уиски и бира и поглъщал най-вече нездравословни храни. Изчел куп книги на тема революции и самоубийства. И романи чел, но само такива, които били изпълнени с насилие, мъст и екзистенциално отчаяние, и само понякога, за собствена най-голяма изненада, се измъквал от това свое вцепенение и започвал да проклина деня, в който се бил родил, и живота, в който се бил озовал.

Веднъж обаче се пробудил някъде към един след полунощ с пълното съзнание, че се чул как ругае и псува насън. И само миг по-късно усетил, че не е сам. Доловил слаба, но безкрайно отвратителна миризма и чул как дюшемето скърца под нозете на някой, който се разхождал нервно напред-назад.

Легнал си бил в полупияно състояние и оставил да мъждука лампата на нощното му шкафче. И когато приседнал в леглото, забелязал в отсрещния край на стаята нещо, което и до ден-днешен не успява да опише по-подробно, с изключение на факта, че имало жълти очи, но не било жива твар, нито било плод на някаква негова халюцинация.

Колкото и суеверен да е Малкъм, какъвто и очарователен невротик да е, освен дето е несъмнено и чешит, той така сериозно и развълнувано описва въпросния случай, че никога ни най-малко не съм си и помислял, че може да е измишльотина. И се надявам да ви го опиша по същия негов смразяващ начин.

Та Малкъм мигновено усетил, че посетителят му е някакъв демон, който бил привлечен от язвителността на собствения му гняв и обзелото го дълбоко отчаяние. Освен това си дал сметка, че при заплашващата го зловеща опасност смъртта била най-малкото, което трябвало да го стряска. Отметнал завивките, станал, както си бил по бельо, и още неосъзнал напълно какво върши, взел саксофона си от близкото кресло, където го бил оставил. Твърди, че в този момент му проговорила сестра му, но само в главата му, понеже иначе не била там. Не може да си спомни точните й думи. Но много добре помни, че му била подсказала да свири песни, които повдигали духа, и то с всичката страст, която можел да вложи — музика, от която да заискрял въздухът.

Та докато неканеният гост обикалял стаята, Малкъм свирил в продължение на два часа — в началото предимно ду-уап хитове, но след това и куп парчета, записани преди ерата на рокендрола: композиции на Ишъм Джоунс от рода на „It Had to Be You“ и „Swinging Down the Lane“, „Heart and Soul“ на Франк Лоусър и Хоуги Кармайкъл, „Racing with the Moon“ на Джони Уотсън и Вон Монро, „All of Me“ на Джералд Маркс и Сиймор Симънс и Глен-Милъровото „In the Mood“. Поглеждал сегиз-тогиз онова нещо скришом, боейки се да не му внуши допълнителна смелост, ако то забележи, че го наблюдава пряко, и след около час свирене жълтоокото видение постепенно заизбледнявало. Към края на втория час съвсем изчезнало, но Малкъм продължил да свири — и то вдъхновено, до скапване — дотогава, докато устните му се изприщили и челюстта му се схванала, от челото му рукнала пот, носът му потекъл неудържимо, а погледът му се замъглил от пот и сълзи.

„Музика за прогонване на дявола“. Жалко, че не успя да окаже върху баща ми — и върху онези, с които той по едно време се събра — същото влияние, каквото беше оказала върху жълтоокия зъл дух в крайезерната хижа.