Дийн Кунц
Градът (108)

107

Последваха куп хубави години за семейството ни. Е, по широкия свят бушуваха войни, последвани от други войни, бунт подир бунт, убийства, безредици, порои от омраза и заплаха от термоядрена война. Но в по-кроткия и затворен в себе си свят на семейство Бледсоу имахме много поводи да сме благодарни за щастието си. Мистър Йошиока си купи кола — добре запазен „Пакард Екзекютив“, модел 1956-а в жълто и бяло; дядо Теди го научи как да я кара и той започна да идва често на вечеря у нас. Мисис Лоренцо продължи да живее с нас и макар така и да не успя да се справи с килограмите си, всичките й тлъстини бяха богоугодни. Народът изпълваше „Даймънд Дъст“, за да слуша мама, която междувременно получи покани да пее бекъп вокали на записите на изпълнители, чиито имена почти всеки е чувал. Аз продължих да се мъча да композирам песни и на петнайсетгодишна възраст написах „One Sweet Forever“, която мама толкова хареса, че поръча да й направят аранжимент за бенда в „Даймънд Дъст“ и след това редовно я изпълняваха. Веднъж някакъв деятел от звукозаписна фирма вечерял там със свои приятели и направо се влюбил в парчето. Жалко само, че не сключил договор с мама. Ако случайно не сте достатъчно запознати с поп музиката, ще спомена само, че вместо това той сключи договор с мен, уреди песента ми да бъде записана от доста прочута звезда и тя стигна до четвърто място в класацията на списанието „Билборд“. Нещо у мен сякаш се отпуши и трудното стана лесно. Както се казва, хитовете заваляха един след друг. По някое време можехме да си позволим дори и по-хубав дом, но решихме, че не ни се ще да напускаме махалата ни, която можеше и да не прилича особено на Бевърли Хилс, но за нас си беше идеална. Чак когато съседната до нас къща бе обявена за продан, ние я купихме и я преустроихме така, че да приеме в себе си една инвалидна количка и един непохватен саксофонист. Малкъм навърши осемнайсет, започна работа с бенда в „Даймънд Дъст“ и се пренесе при мен от отсрещната страна на улицата, след което никога повече не му се наложи да ходи да страда в гаража. Споменът за Амалия така и не го напусна, но мъката му го тласна в неправилна посока само веднъж, когато стана на двайсет и две, махна се от града и се спаси благодарение на така наречената „музика за прогонване на дявола“. Точно това изречение няма да му го прочета, в случай че наистина не са му ясни причините за част от обсесивно-компулсивното му поведение и да не би осъзнаването им да отнеме способността на възприетите от него ритуали да утешават скръбта му. Сега-засега съм установил поне следното: Малкъм ненавижда гъбите и в никакъв случай не желае даже да погледне гъба, тъй като сутринта, преди Амалия да загине, я наблюдавал с какво притеснение чистела огромен куп гъби, сведена до слугинска роля от двамата им родители; не ще нито да купи, нито да вземе чужд вторничен вестник, тъй като тя загина в понеделник, а новината гръмна в печата на другия ден; в нощта след смъртта й имаше пълнолуние, затова той ходи на черква през първата нощ на всяко пълнолуние и пали седемнайсет свещи — по една за всяка година от краткия й живот. Обичам те, Малкъм. А сега — за Лукас Дракман. С гипсирани ръце, той се разприказвал нонстоп пред полицаите — изредил им всяко свое действие, мисъл и чувство, сякаш си вярвал, че е триумфирал и че те са негови ученици, поглъщащи всяка дума за славното му минало; осъдиха го на доживотен затвор за поредицата престъпления заедно с баща ми, Фиона и Смолър. Аурора Делвейн ли? Тя пък стана свидетел на прокуратурата и я вкараха зад решетките само за две години. Докато била в затвора, написала роман, но никой не пожелал да го купи. В началото на моето повествование бях споменал, че първото и последното ми име са Джоуна Кърк, с още седем помежду им. Но ако сте запознати с музиката ми, вече сигурно знаете, че от единайсетгодишна възраст се преименувах официално на Джоуна Бледсоу, с още осем имена помежду им. Осмото е Кърк, заради баща ми, независимо че поначало не е искал да ме има и никога за нищо не съм му бил нужен; все пак майка ми някога го е обичала, нищо че е била млада и наивна, и ако не е била тази нейна любов, мен изобщо нямаше да ме има на този свят.

След хубавите девет години обаче настъпи лош период. Животът поначало не протича гладко от край до край, а и никой не е обещавал подобно нещо. Един ден на мистър Йошиока му призляло, оказало се, че е болен от рак, и то — най-скоротечните видове. След като изгуби почти всички сили и медицината се оказа безпомощна, го пренесохме у дядо ми Теди, та да ни е подръка да го наглеждаме и да се грижим за него. През нощта, в която почина, аз бях неотлъчно до леглото му, четях му хайку, а някои от тях той ми рецитираше обратно на японски. Когато краят му съвсем наближи, ме помоли да оставя книжката със стиховете настрана и да изслушам внимателно онова, което искал да ми каже. За пръв път ми призна, че харесвал поп песните ми, но бил на мнение, че не те са бъдещето ми. Бил казал навремето на мисис О’Тул, че тогава, когато съм свирел пълноценно на пианото, имал чувството, че всеки път като ме чуел, в стаята се явявал и Бог. Мистър Йошиока отчете, че въпреки младостта ми вече съм печелел добри пари, но животът не опирал само до изкарването на насъщния. И с типичната за него благост ми заръча в най-скоро време да съм се отдадял на писането на много по-значима музика, та когато хората почнели да свирят моите композиции, Господ пак да влиза в помещението. Държах го за ръка, докато издъхна, и после много дълго не пожелах да я пусна. На погребението му дойдоха невероятно много хора — не само всички от Мъжко ателие „Метрополитън“, но и куп други, а когато настоях да присъствам не само на опелото, но и на самото погребение, а инвалидната ми количка нямаше как да мине между гробовете, дядо и Малкъм се редуваха да ме носят, при което мога с гордост да обявя, че нито причиних инфаркт на дядо ми, нито Малкъм успя да ме изтърве дори веднъж.

Два дни след погребението ни посети адвокатът на мистър Йошиока, Оми Кобаяши, с вестта, че моят приятел е завещал всичко, което е притежавал, на мен. Двата паравана с тигрите се оказаха репродукции на творби на майстора от епохата Мейджи Такеучи Сейхо. Тъй като не можел да си позволи оригиналите, мистър Йошиока поръчал репродукциите като подарък за баща му, който преди „Манзанар“ притежавал самите оригинали. Баща му живял седем години в компанията на тези произведения, преди да се спомине. Освен тях получих и статуетката от слонова кост на придворната дама, изработена през 1898 година и подписана от майстора от същата епоха Мейджи Асахи Гьокусан, която според мистър Кобаяши била изключително ценна. И нея бащата на мистър Йошиока я притежавал преди „Манзанар“ и изпаднал в неописуем възторг, че синът му успял да я издири и да я откупи доста години след като ги пуснали от лагера. След смъртта на баща му обаче мистър Йошиока загубил всякакво желание да издирва останалите произведения, които били навремето притежание на фамилията им. За моя най-голяма изненада се оказах наследник и на „Даймънд Дъст“. Управителят Джонсън Оливър всъщност се представял за собственик на клуба по изричното желание на своя работодател мистър Йошиока. На всичко отгоре наследих и Мъжко ателие „Метрополитън“, където мистър Йошиока беше отбелязвал присъствието си на часовниковия автомат редом с всички свои работници и служители.

На всекиму от нас се случват особено значими моменти в живота, чиято важност осъзнаваме едва след много години. Всички имаме свои си цели и се съсредоточаваме върху тях, но оставаме слепи за неща, които са буквално пред очите ни. Когато през онзи далечен ден мистър Йошиока ми беше отворил и ме беше заварил на прага си с чинията курабии, бях виждал у него най-обикновен съсед — скромен човечец, който дори у дома си седеше по костюм и вратовръзка.

И ето че на крехката двайсетгодишна възраст на мен не ми се налагаше повече да работя за прехраната си, а можех да се посветя изцяло на творчеството, което той ми беше заръчал. Молбата му се беше превърнала в мое свято задължение. През последвалите години понякога ми се е струвало, че ме е надценил и че в крайна сметка няма да оправдая надеждите му. Но после почнах да пиша музика за филми, спечелих първия си „Оскар“, последван от втори, а накрая — и от трети. На Бродуей получих наградата „Тони“. Последвана от втора, пак на Бродуей, и от трета. За тази година ми предричат „Пулицър“ за текста и либретото на сегашната ми пиеса, но лично аз се съмнявам. Прекалено висока цел е. Най-странното е, че самите награди ме вълнуват почти толкова слабо, колкото и придружаващите ги парични суми. Но така или иначе, досега и на двете не съм отказвал.

Най-важното за мен обаче си остава самата музика — в мига, в който прозвучи за пръв път в главата ми и се мъча да я запиша на нотния лист, имам чувството, че чувам нещо от съвсем различен, по-добър свят. Най-много ме вълнуват музиката и хората, както и самата улица, на която продължаваме да живеем дори след отдавнашната кончина на многообичния ми дядо Теди — улицата, на която изкупихме и преустроихме всички къщи от двете й страни между съседните преки; онова свято място на земята, по което беше стъпвала Амалия и на което беше живяла и Анита; улицата, на която майка ми, вече на седемдесет и пет, и досега живее през три къщи от моята и на която и мисис Лоренцо си има свой дом с втория й съпруг, и още куп народ. И което никак не е маловажно — улицата, на която с мен живее моята съпруга Жасмин с трите ни деца. Способността да пикаеш предполага наличието на способности и в други области.