Дийн Кунц
Градът (107)

106

От съседите мисис Лоренцо се обадила първо в полицията, а след това проявила достатъчно самообладание да се обади в „Даймънд Дъст“ да доведат майка ми до телефона веднага след като си свършела песента, която пеела в момента. Когато мама успяла по някое време да се добере до дома ни през къпания от бурята град, улицата била вече пълна с полицейски автомобили с присвяткващи сини и червени светлини, та й се сторило, че от небето вали не дъжд, а пайети. Междувременно Дракман го бяха натоварили в линейка и откарали в болница. Полицаите бяха успели да укротят и Фиона, която при появата им се беше опитала да се развихри отново; въпреки ужасните болки и кръвта от надробената й длан беше почнала да пищи, рита и хапе с яростта на дива котка. На качване по външните стълби мама беше срещнала санитарите, които изнасяли вързаната и бясна Фиона към втората линейка.

Във всекидневната двамата цивилни детективи бяха вече изяснили отношенията си с Тилтън, който продължаваше да е толкова кротък, колкото Фиона Касиди се беше проявила като опърничава. Закопчаха го в белезници и един от униформените полицаи го поведе навън. Точно в този миг на вратата се появи мама — истинско вълшебно видение: косата й посипана с диаманти от дъжд, красива като принцеса от приказките с развян не шлифер, а кралска мантия. Тилтън вдигна глава, срещна погледа й и комай се изненада — не само от неочакваната им среща в последния възможен момент, но и от това, че уж я познаваше, а изведнъж му се видя съвсем нов човек — сякаш за пръв път в живота си съзираше истинската и неподправена Силвия Бледсоу: сред калейдоскопа от емоции, които се изписаха на лицето му, най-впечатлителен беше изразът на смайване. Нейното лице обаче не излъчваше нито яд, нито съжаление, нито презрение; тя просто не желаеше да го възнагради с емоционална реакция, затова го изгледа така, както се изглежда някоя мебел, и само след секунда пристъпи настрана, че да не пречи на отвеждането му в друга посока.

Падна на колене пред мен върху мокрия от дъжда под, обхвана лицето ми с две длани и ме целуна по челото. В следващия продължителен миг двамата се гледахме право в очите, без нищо да можем да кажем, дори и да имаше нещо за казване. Дядо ни наблюдаваше от високо — усмихнат и струва ми се, донякъде невярващ какво му се беше наложило да стори и какво всъщност беше извършил. Чак по някое време мама каза:

— Много добре знаеш, че отдавна трябваше да си си легнал.

— Да, госпожо — отвърнах. — Обещавам никога повече да не се повтори.

— Ха дано — рече тя, при което осъзнах, че най-сетне и двамата бяхме в пълна безопасност.