Дийн Кунц
Градът (105)

104

— Ето го и героя — обяви Фиона Касиди, изтиквайки ме бързо върху количката от бившата столова, а сега моя стая. — Спасителя на банкери и други низши твари.

И се спря насред всекидневната със спуснати пердета на прозорците. Осветлението идеше от единствената настолна лампа до дядовото кресло и се отразяваше от локвите дъждовна вода по дюшемето.

Установих с облекчение, че мисис Лоренцо е жива и седи на дивана по басмената рокля, която явно й служеше за нощница. В очите й се четеше едновременно и ужас, и неудобство.

Лесно разпознах застаналия до нея Лукас Дракман въпреки катраненочерните му коси. А до пианото стоеше не друг, а собственият ми баща.

— Много ядове ни създаваш ти — обърна се към мен Дракман. — Нищо и никакво кльощаво човече, а такива неприятности да ни причинява.

Възвърнал бях способността си да дишам, но не и да говоря. Освен дето усещах, че в случая е най-добре да си мълча.

— Японският ти приятел би трябвало вече да е мъртъв, кльощо. Какво ще кажеш по въпроса?

Призля ми, усетих колко безсилен и победен се чувствам, но прехапах езика си, за да не заплача. В никакъв случай нямаше да му доставя това удоволствие.

А Дракман се обърна към баща ми:

— Мисля, че ще е най-добре ти да го направиш.

И кимна към насочения към пода пистолет в провисналата ръка на Тилтън.

Независимо от всичко, което беше в миналото или беше станал междувременно, независимо от това, че ни беше зарязал двамата с мама, независимо от способността му да обича единствено себе си, бях убеден, че той всеки момент ще застреля Дракман. Можех да се обзаложа, че ще го застреля.

Вместо това Тилтън отвърна, като избягваше да ме погледне в очите:

— Ама наистина ли се налага? Защо трябва да правим това?

— Защото вече ни знаят — отвърна Дракман. — Благодарение на това кльощаво човеченце. Знаят ни кои сме, по петите ни са, така че нямаме какво повече да губим. Все още разполагаме с последното ни станало предимство: терора. И трябва да всяваме смъртен ужас в душите на всички, за да не смеят и гък да кажат против нас, понеже ще знаят какво ги чака. Такъв потрес да изпитват, че като тръгнат подире ни, от страх да не могат да се владеят, а евентуално и да не се стараят особено да ни открият. Терор бе, човек. Терорът е единственият ни приятел. Ти си го направил това кльощаво човеченце, затова ти следва да го затриеш.

Баща ми завъртя глава. А аз пак си помислих, че неминуемо ще застреля Лукас Дракман. После втори път я завъртя.

— Искал си да се отървеш от него още преди да се е родил — не млъкваше Дракман. — Много си настоявал, но твоята Силвия така и не се решила. Е, след като още преди да се е родил си искал да унищожиш това копеленце, какво толкова ти пречи да го сториш сега?

Баща ми отказваше — твърдо отказваше — да ме погледне, при което си дадох сметка, че в никакъв случай няма да ме застреля; но няма да застреля и Дракман. При всичките му приказки как някой ден щял да притежава верига от ресторанти и да командва цяла армия от наемни работници, той изобщо нямаше нужните качества. Не беше водач, а това в крайна сметка беше причината всичките му мечти да остават несбъднати. Той знаеше само да следва някого и винаги щеше да върви след онзи, който го накараше да се чувства полезен и знаеше как да го манипулира.

Така че, когато Тилтън остави пистолета си върху капака на пианото и седна на пейката отпреде му, позата му не беше на съкрушен човек, а по-скоро на уморен мъж, който жадува единствено настоящият момент да отмине, че да се залови с нещо по-приятно.

Лукас Дракман пристъпи към мен и ми позволи да погледна в удълженото дуло на пистолета му със заглушител.

Мисис Лоренцо изхлипа и почна да ги увещава, а в същото време и да се моли на Господ. Колкото и да ме беше страх, не ме напускаше и мисълта какъв ужас ще е за нея да ме види прострелян в лицето.

Идеше ми да замижа, но не затворих очи. Не исках да го подсещам пак да ме нарече „кльощаво човеченце“ или нещо още по-неприятно.

Той мина зад инвалидната количка, а аз се учудих какво ли е намислил до мига, в който опря дулото на пистолета в тила ми.

Погледнах към Фиона Касиди и така се ужасих от видяното, че ми се наложи да отместя очи. В гадното й разкривено нахилено лице видях нещо повече от самата жена — друго, което, изглежда, отдавна се е било вселило в нея и сега се надигаше като чудовище от дълбоки черни води.

А за да ми се подиграе още повече, Дракман махна пистолета от тила ми, хвана количката и ме завъртя с нея, а аз съжалих, че не бях грабнал оставения върху пианото пистолет на баща ми.

Пистолетът изтрещя, нещо ме ритна настрана върху количката ми и ме разтърси могъща болка. Пълен мрак се спусна отгоре ми и усетих, че падам в пропаст; че скоростта ми се ускорява с всяка изминала секунда и не се знае къде й е дъното; но в един момент някой ме хвана и нечий глас каза: „Рано е още, патенце. Съдбата ти не повелява да се озовеш захвърлен мъртъв в багажника на кола заедно с онази жена“. И така както се качвах все по-нагоре и по-нагоре, около нас се появи светлина и тя изникна до мен. Ослепително бялата й рокля имаше повече дипли и от кимоното на придворната дама във всекидневната на мистър Йошиока и се разстилаше във всички посоки, до всеки хоризонт, където допреди малко беше царяла абсолютна тъма, а източник на светлината беше роклята й. Срещнах погледа й и усетих мраз. Тя духна към лицето ми. Дъхът й — сладък и осезаем — ухаеше на рози и ме накара да затворя очи. Когато наново ги отворих, осъзнах, че седя в инвалидната си количка и че Дракман очевидно все още не беше произвел изстрела, с който ме беше убил. Разбирайте това, което ви казвам, както си искате, макар че аз тепърва възнамерявам да се изкажа по въпроса.

Дясната ми ръка беше посегнала инстинктивно към пластмасовото сърце. Нямам представа защо го бях извадил изпод горнището на пижамата — сигурно съм се надявал да притежава някаква вълшебна сила точно тогава, когато най-много имах нужда от нея. Но след възкресението ми подобно искане щеше да е прекалено, съвсем прекалено.

През целия си дотогавашен живот не бях чувал дядо ми да повишава ядно глас, но той точно в този миг нахлу в стаята, размахал бухалка с мощ, достойна за самия цар на бейзболистите Бейб Рут, с рев като на разярен бик или побеснял мечок. Дракман се извъртя и натисна спусъка, но не улучи. Дядо Теди го изтресе по дясната ръка и пистолетът, който въплъщаваше съдбата ми, се плъзна с тракане по пода, докато накрая спря до лявата гума на количката. Виещият от болка Дракман се хлъзна върху мокрия под, падна и въпреки натрошената си ръка залази чевръсто към оръжието.

Парализиран от кръста надолу и седнал в количка човек не е в състояние да вдигне каквото и да било от пода и именно затова мнозина от нас си имат кучета помощници — не само за другар, но и за да ни подават изпуснатите от нас вещи, да ни викат асансьора и да ни отварят вратите. Нямаше начин да стигна пистолета, затова пуснах пластмасовото сърце и с двете си ръце извъртях количката на сто и осемдесет градуса така, че оръжието се озова зад дясното й колело и под седалката, после го забутах настрани, че да е извън обсега на мъчещия се да го хване Дракман.

Дядо замахна към здравата ръка, с която Дракман посягаше към пистолета, но онзи я дръпна и бухалката изтрещя по пода. Силата на удара се пренесе чак до ръцете на дядо и те, изтръпнали, охлабиха хватката си.

Фиона се възползва от мигновената му слабост да се хвърли към него с голия си нож. Аз обаче сграбчих пак пластмасовото сърце, със силно дръпване скъсах верижката и запокитих медальона в лицето й. Нямах нищо друго подръка, самото пластмасово изделие надали тежеше повече от стотина грама, но затова пък я уцели по окото, тя залитна и острието изсвистя покрай дядо, а писъкът й беше по-скоро израз на изненада, отколкото на болка.

Дядо замахна повторно с бухалката, счупи и другата ръка на Дракман и се залови с Фиона. Тя пак се опита да го пореже с ножа и насмалко щеше да успее, но не го улучи и дядо нацели и нея с бухалката. Сдобила се внезапно с цяла шепа натрошени и кървящи пръсти, тя залитна от неистовата болка към входната врата, свлече се на колене и повърна.

За кратък миг лицето на дядо ми беше гневно като на човек, готов да удря по Фиона и Лукас с бухалката дотогава, докато не ги лиши за цял живот от способността да ходят или да държат пистолет. Той обаче я остави върху фотьойла си. Вдигна ножа, прибра острието в дръжката и го пусна в джоба на панталона си. Взе пистолета на Тилтън от пианото и го пъхна под колана си, грабна другия, на Дракман, от пода и го задържа в ръката си.

— Как си, синко? — попита ме.

Изпуснах шумно въздух да му покажа, че нищо ми няма, и кимнах.

— Срязали са телефонните ни жици, мисис Лоренцо — каза дядо. — Бъдете така добра да събудите съседите ни Велаковски и да се обадите по техния телефон в полицията.

Свилата се в ембрионална поза Фиона ридаеше и молеше някой да й помогне. Дланта й беше заприличала на кошница с оголени и натрошени кости, които и най-добрият хирург надали щеше да успее да сглоби правилно. С двете си безполезни ръце и Лукас Дракман беше олицетворение на страданието.

Шашардисана и цялата разтреперана, мисис Лоренцо стоеше пред дивана и като да се чудеше какво точно искат от нея.

— Нали ще ми направиш тази услуга, Доната? — подсети я дядо. — До съседите? Много ще съм ти благодарен.

— Иска ли питане — каза тя. — Отивам.

— Вземи си дъждобрана. Навън времето е гадно.

Тя прескочи внимателно локвата с повърнатото, извади дъждобрана си от вградения гардероб до външната врата и тръгна срещу бурята.

Тилтън стана от пейката пред пианото.

— Аз не представлявам опасност за никого, мистър Бледсоу. Пуснете ме да си вървя и никога повече няма да ме видите, кълна ви се. Знаете, че ще удържа на думата си. Знаете.

Дядо го изгледа продължително, без нищо да каже, а накрая му заповяда:

— Седни.

И Тилтън седна.