Дийн Кунц
Градът (102)

101

В тъмната барака зад къщата на дядо Теди той седял върху табуретка и наблюдавал тъмната сграда през леко открехнатата врата. От фирмата доставчик се били справили чудесно със сглобяването й и тя му вършила добра работа през годините. Но ако поначало ползвал ругатни, сега щял да я ругае, понеже блъскащият по металния й покрив дъжд не му позволявал нищо друго да чуе, а му създавал усещането, че се намира в огромен соло барабан, монтиран в още по-гигантски тъпан.

От преди седмица, откакто Джоуна се бил върнал, си бил взел отпуск от вечерните изпълнения и тъкмо затова преметнал Джордж Йошиока с оная приказка, че всички места в ресторанта отдавна били запазени, понеже не искал шивачът да отиде да го слуша, а да не го завари на пианото. Дядо Теди почнал да си мисли, че е глупак. Е, то всеки мъж поначало си е глупак — какво друго да очаква човек на този грешен свят? — но Теди Бледсоу почвал да се пита дали пък не е много по-голям глупак, отколкото е предполагал. Не че нямал доверие в полицията, напротив. Но само донякъде. До известна степен. С определени уговорки. Не можело един черен човек да живее повече от половин век на този свят и да има пълно доверие на властите. Това тук си било неговата си къща, неговият си дом; а ако полицията допуснела някоя грешка, пак не друг, а самият той щял да страда заради нея. Малко ли други ядове му се били струпали напоследък. Изключено било да преживее още един, а после пак да гледа напред с обичайния си ентусиазъм. Но ето че сега, през осмото си нощно бдение, почвал да си мисли дали пък от полицията не са сбъркали, като са сметнали, че оня тип Дракман, като знаели какви ги е вършил през целия си безполезен живот, щял да довтаса, и то съвсем скоро? Направили му били психологически профил и се кълнели в него така, както дядо Теди щял да се закълне върху Библията в съда. При все че тия профили не били нищо повече от догадка — поредица от догадки, ако трябвало да е точен. И за момента май нито една от тези догадки не се потвърждавала.

Е, тази нощ щяла да му е за последно; но поне никой нямало дори да се досети, че се е правил на детектив, на охранител или изобщо на нещо от този род. Всяка вечер бил излизал от дома облечен във фрака, с който свирел. Спирал на някоя бензиностанция и се преобличал в дрехи, които били по-подходящи за седене в барака и за евентуалния ръкопашен бой, който очаквал да се състои. Връщал се през обраслия празен парцел, който опирал в гърба на имота му, прескачал оградата по начин, който не съответствал на факта, че му оставали само десет години до пенсия, и се шмугвал в бараката да бди до момента, в който станело време пак да си облече фрака и да се престори, че се връща от ресторантската сцена.

Нищо чудно да бил превъртял напоследък. То човешкото търпение, рано или късно, се изчерпвало. А след като човек е загубил своята жена ангел, след като внук му, вместо да накара целия свят да му се кланя в нозете, изведнъж е станал неспособен дори да стои на краката си и след като най-обичните ти хора на света като да са си сложили главата върху шината под гилотината, трябвало да му бъде простено, че е пооткачил и е стигнал дотам, че да се преоблича тайно като пародия на Кларк Кент, превъплъщаващ се в ролята на Супермен, да се промъква покрай боклуците и дърветата в буренясал двор и да се крие в барака с оръжие, което никак не желае да използва.

„Музикант си, старче, а не камара мускули“, прошепнал си и въздъхнал.