Дийн Кунц
Градът (100)

99

По-рано през деня Фиона използвала втория си комплект фалшиви документи, за да наеме друга кола — шевролет — която паркирала пред мотела. Преди да излязат от стая номер 14, по нареждане на Лукас връчила ключовете на мистър Смолър и му заръчала:

— Не го жали много онуй любопитно копеле. Точно той ни докара до сегашното ни положение.

— А ти сигурна ли си, че и него не го държат под наблюдение?

— Може, но само ако са невидими.

Мистър Смолър тръгнал с шевролета. Дракман и Тилтън се качили във вана без странични стъкла, а Фиона ги последвала в доджа, който била наела веднага след пристигането си от чифлика убежище.

Градът блестял целият сребристочерен от бурята, светлините на фаровете се гънели като лъскави змиорки през надигащите се над асфалта изпарения, нямало крушка или неонова тръба, която да не се отразявала поне в една мокра повърхност, но въпреки това на Дракман градът му се сторил необичайно тъмен, обгърнат и пропит от загадъчност. Може да се е дължало и на резкия контраст между омасления асфалт и отраженията на светлините, но във всеки случай всичко било по-черно в сравнение с други вечери, било по-черно и от черното. На моменти имало гледки, сцени и мигове, в които и сградите, и мостовете, и всичко останало наподобявало на илюзия, прожектирана върху екрана от дъжд — илюзията, че не съществувало нищо, освен пленената от дъжда светлина, ужасната празнота зад нея и пропастта отдолу й. Така трептящият с ефимерни светлини град и криещата се зад тях тъмнина буквално му говорели и го карали да се чувства у дома си.

Като свърнал иззад ъгъла и излязъл на улицата, на която бил домът на семейство Бледсоу, Дракман заварил вана на наблюдаващите — еднакъв на вид с този, който той шофирал — точно там, където трябвало да е, паркиран плътно до бордюра. Полицейските постове от този вид обикновено се правят на три смени по осем часа, но понякога ги променят на две по дванайсет, както в конкретния случай — или за да осигурят на ченгетата извънреден труд, който се заплаща по двойна тарифа, или поради недостиг на персонал. Подобни дванайсетчасови смени обаче, особено през продължителен период, отдавна са доказали своята неефективност. Детективите почвали да скучаят, да се изморяват, наблюдателността им спадала, реакциите им се забавяли, а ако след дванайсет ча̀са пак трябвало да застъпят на смяна, всичко това се натрупвало до още по-голяма степен.

Фиона била вече констатирала, че смените се правели в четири призори и в четири следобед. При появата на подранилия с цели пет часа Дракман зад вана им се предполагало дежурните детективи да си помислят, че някой тиквеник в управлението е променил графика, без да ги уведоми, или че някой заплес от диспечерите е пратил новаците на погрешен пост… или, в най-лошия случай, че на сцената са се появили бездарни актьори.

Последният вариант можел да се окаже съдбовен за Дракман, ако ченгетата разполагали с достатъчно време, за да им мине подобно предположение през ума. Той обаче открай време разчитал на елемента „изненада“, затова вдигнал качулката на якето си, слязъл от вана и чевръсто се отправил в дъжда към „колегите“ си, за да не им даде време за разсъждения.

Улицата в този момент била абсолютно безлюдна. В такава буря всеки предпочитал да си седи у дома на сухо и топло. Идеално.

Нямал представа по какъв начин новата смяна трябвало да се свърже със старата — по радиото във вановете или по портативни радиостанции. В неговия ван не разполагал нито с едното, нито с другото, пък и самият той никак не настоявал да разговаря с тях, понеже се опасявал, че първата погрешно казана или спестена не на място дума щяла моментално да го издаде.

Затова пък имал табелчица с име и истинска полицейска значка — солидна изработка от позлатен месинг, с която се сдобил осемнайсет месеца по-рано, след като убил един детектив. Щом стигнал до вратата на шофьора на полицейския ван, се привел и с лявата ръка поднесъл значката към стъклото. Потъмненото стъкло позволявало на седящите вътре да виждат ясно навън, но не и обратното. Единственото, което Дракман успял да види, било смътната бледа физиономия на онзи зад волана, който внимателно огледал значката и се убедил, че е истинска; но това не означавало, че всеки момент нещата няма да тръгнат в погрешна посока.

Шофьорът занавивал надолу стъклото, което само по себе си било добър знак, но оставал следващият голям въпрос: и двамата ли са отпред, или само единият, а другият е отзад? Полицаите от две седмици наблюдавали обекта като двойка, без нищо да се е случило. Така че не било изключено единият да се е преместил отзад да подремне, което се явявало нарушение на правилата, или да се изпикае в предвиденото за целта шише, или кой знае по какъв повод. Стъклото се отворило достатъчно, колкото Дракман да установи идеалната ситуация — и двамата отпред — тъй като в дясната си ръка държал пистолет с най-модерен заглушител. В мига, в който онзи иззад волана отворил уста да надвика плющящия дъжд, Дракман изстрелял шест куршума във вътрешността на вана, насочвайки дулото надолу, за да не счупи някое стъкло, тъй като това щяло да бъде равносилно на пронизителен писък при привличане на вниманието на първия случаен минувач.

Бил убеден, че шофьорът е мъртъв, но не знаел какво е състоянието на колегата му. Отворил вратата, лампата в купето светнала и разбитото лице на дясната седалка му показало, че ги е опукал и двамата.

Вдигнал стъклото, затворил вратата и махнал с ръка към вана, с който бил дошъл. От там слязъл Тилтън с вдигната качулка на якето си, с което напомнил на Дракман за монаха в някакъв филм, който бил гледал навремето. Тилтън носел сандъче с инструменти, в което имало диамантен стъклорез, вендуза за задържане на стъклото, че да не падне в къщата и да се счупи шумно, плюс още няколко инструмента за влизане с взлом, които можело да им потрябват.

Фиона излязла иззад пряката зад гърбовете им, подминала ги във взетия под наем додж и паркирала през две къщи след дома на семейство Бледсоу. Щом си свършели работата, щели да зарежат вана и да избягат с доджа.

По улицата минали и други две коли, но дори не намалили ход. Тоест, рекъл си Дракман, двамата с Тилтън изобщо не възбудили подозрение у пътниците им.

Нищо не им пречело да се промъкнат през задните дворове, да минават с прибежки от дърво на дърво и да прескачат изпречилите се отпреде им огради, но според Дракман това било по-рисковано, отколкото, ако се отправели директно към входната врата. Дори в този късен час нямало гаранция, че някой не гледа през прозореца си, а гледката на хора, които се крият и се мъчат да се слеят със сенките, щяла моментално да му подскаже, че таят престъпни помисли. Много по-малко щял да се усъмни в смело подхождащи към входа посетители.

Според Фиона телефонните кабели в сградите на махалата влизали откъм предните им десни ъгли близо до земята. И сега, не по-малко дива от бушуващата буря, тя слязла без яке от колата си, отправила се решително към дома на Бледсоу, заливана от дъжда и сякаш специално усилилия се за посрещането й вятър. Щом стигнала, клекнала и напипала кабела. И докато Дракман и Тилтън се качвали по външното стълбище към верандата, тя го клъцнала и веднага се присъединила към тях.

Дъждът заплющял още по-силно, на плътни тропически порои, а Дракман благодарил наум на незнайния мистик, който още някога около тринайсети век бил измислил картите Таро. Нищо нямало да ги спре през идната нощ, след като имали зад гърба си подкрепата на Тарото, джуджуто, безбройните дисциплини на магията, съдбата, звездите, историческия опит и мощта на прогреса.