Дийн Кунц
Градът (10)

9

В „Уулуъртс“ продължавали да чистят след пожара в кухнята, та на мама не й се налагаше да ходи за обедната смяна. И си науми да ме придружи до Културния дом, за да чуела какво съм научил на пианото, но аз самият се притеснявах: надали щях да я впечатля, след като тя умееше да пее като Ела. Жалко, че не можехте да я видите тогава. Беше се пременила като за много специален случай, все едно ми предстоеше да свиря в зала пред две хиляди души. Облякла си беше жълта рокля на плисета с черни кантове по маншетите и яката, черен колан и черни обувки на високи токове. Отидохме до там, на пряка и половина от дома ни, пеша и всички — и мъже, и жени — си изкривиха вратовете да се възхищават на красотата й, все едно някаква богиня беше слязла на Земята, за да съпроводи това кльощаво момченце до някакво специално място по причини толкова невероятни, че никой не можеше дори да си ги представи.

Мисис О’Тул вече ме чакаше, запознах ги и те веднага намериха общ познат: дядо Теди.

— Първият ми съпруг свиреше на тенор саксофон с оркестъра на Шеп Фийлдс през 1941 година. Шеп поначало беше наситил бенда си със саксофони — един бас, един баритон, шест тенора и четири алта — а Теди Бледсоу им беше пианист за известно време през същата година, преди да отиде при Гудмън.

След като вече знаеше, че съм внук на Теди Бледсоу, Мери ме гледаше по съвсем нов начин.

— Господ да те поживи, момчето ми — рече. — Сега ми става ясно защо толкова бързо напредваш с техниката.

Аз поначало се справях бързо с уроците, но мисис О’Тул по-скоро се беше впечатлила от умението ми да изслушам някое парче, след което да седна и веднага да го изсвиря, доколкото ми позволяваха дължината на ръцете и разперването на пръстите ми. Притежавах ейдетична памет за музика, което е все едно да прочетеш веднъж някой роман, след което да го възпроизведеш дума по дума. Ако ме оставеха сам пред клавиатурата, можех почти всичко да изсвиря, независимо от сложността и темпото; е, далеч не така виртуозно, както щеше да го изсвири дядо ми Теди, но достатъчно добре, че човек да разпознае мелодията. Затова предпочитах друг да не седи до мен на пейката, понеже си бях изработил техника да си плъзгам дупето по нея, та я лъсках до блясък с гащите — наляво, надясно, пак наляво — без да удрям лактите или да обърквам постановката на пръстите, така че за възрастта и ръста си успявах да постигна доста голям диапазон на действие.

Мама остана права да ме слуша, а аз не смеех да я погледна. Не исках да ми се възхищава излишно и да ме изкарва по-добър, отколкото бях в действителност, но в същото време не ми се щеше и да я видя как на моменти си налага да не се стяга. Втората мелодия, която подхванах, беше една от любимите й — стар хит на Анита О’Дей, озаглавен „And Her Tears Flowed Like Wine“. И още на третия такт мама почна да пее. Леле-леле! Колкото и калпава да беше акустиката в Културния дом, можех да си представя как е звучал вокалът в театър „Парамаунт“ или в хотел „Пенсилвания“ навремето, преди да се родя, когато О’Дей е пеела още със Стан Кийтън и е била по-добра от целия му бенд.

По някое време усетих как стаята „Абигейл Луиз Томас“ се заизпълва с хора, привлечени от маминото пеене. Издух се от гордост, че е толкова добра, но и потънах от срам, че й акомпанирам аз, а не някой много по-добър от мен, какъвто тя заслужаваше. Приближавахме се към финала, тонът и фразировката й бяха повече от великолепни, а аз точно в този миг забелязах сред оформилата се малка тълпа самата мис Пърл.

Беше със същия онзи розов тоалет с шапчицата с перцата, с който ми се беше явила преди почти три месеца, когато седна на стъпалата и ме нарече „патенце“. Помаха ми с ръка и ми се усмихна.

Нямах търпение да я запозная с мисис О’Тул, та да благодарим на благодетелката ни за пианото. Според мен, след като се беше задържал толкова време, лъскавият като нов роял „Стейнуей“ надали щеше тепърва изведнъж да се скапе, че да го върнат пак в мазето и никой да не си спомня как е бил реставриран или подменен; нали тъкмо този страх ме беше възпрял да спомена мис Пърл поименно през онзи първи ден, когато пианото ми се беше явило полирано до блясък, черно и прекрасно. Сега би трябвало да ви е ясно как едно осемгодишно момче възприема вълшебствата: когато стане чудото, само Божията воля може да го развали в самото му начало, но не го ли направи в рамките на ден, седмица или месец, то става постоянно и вече и Господ няма властта да го отнеме.

А истината е, че аз и досега се придържам към същия принцип. Ако в света цари хаос — а това става постоянно — а в същото време има и благоприятна сила, която иска светът да оцелее, стабилността ще бъде насърчена и възнаградена. Е, вероятно невинаги. Но в повечето случаи.

Както и да е, като стигнахме до края на „Tears“, аз като първия глупак добавих от себе си бравурен пасаж. Добре че присъстващите служители от Културния дом и посетителите знаеха кой е истинският край и изръкопляскаха след последната мамина дума, та заглушиха „финалчето“ ми и ми спестиха големия срам. Много от хората, които се събираха тук да поиграят на карти или да си побъбрят, бяха по-възрастни и от дядо ми Теди и знаеха старите шлагери толкова добре, че сигурно щяха да пригласят на майка ми, ако не държаха да слушат соловото изпълнение на Силвия Бледсоу. Сега почнаха да я викат на „бис“, аз я погледнах и тя ми кимна.

Културният дом притежаваше някои стари грамофонни плочи, от които само два дни преди това бях чул „It All Begins and Ends with You“ в изпълнение на Милдред Бейли с бенда на Ред Норво. И дори през ум не ми мина да попитам мама дали я знае, ами я подкарах от началото, а тя така хубаво я изпя, че подсили положителните впечатления от свиренето ми. Фактът, че част от белокосите дами се просълзиха, ми подсказа за пръв път защо музиката има толкова голямо значение, как ни напомня кои сме и откъде сме дошли, и какви хубави и лоши неща сме преживели.

Накрая всички пожелаха да разговарят с нас. Не че аз имах какво толкова да им кажа, освен да им благодаря, а пък и мама явно ги интересуваше далеч повече, отколкото аз. Заразпитваха я къде пеела, но малцина бяха дори чували за „Слинки“, а онези, които знаеха клуба, явно смятаха, че е далеч под класата й.

Възползвах се от това, че я бяха обсадили, и тръгнах да търся мис Пърл, но така и не я открих. Попитах няколко души дали случайно не са забелязали високата дама с розовия джемпър и шапката с перца, но никой не можа да се сети.

След като си тръгнахме от Културния дом, по идея на мама се разходихме до най-близкия парк. Не беше кой знае колко впечатляващ — някое и друго дърво, пейки и бронзова статуя на бивш кмет или на друг човек, който, ако не беше вече умрял, със сигурност щеше да се срамува, че са го тропосали насред такова скапано място. Под статуята е имало табела с името на човека, но някой я беше откъртил от гранитния постамент. На места тревата липсваше напълно, дърветата бяха подкастрени, колкото да не е без хич, а кошчетата бяха препълнени с боклук. Мама се сети, че наблизо имало някаква будка, откъдето човек можел да си купи вестник, нещо за хапване и пакетчета ситни бисквитки, с които да хранел гълъбите. Но като стигнахме до там, установихме, че будката също я няма, а малкото останали гълъби имаха доста странен вид и силно зачервени очи.

— Няма страшно — рече мама. — Аз съм навита.

— За какво? — попитах.

— Ами да отбележим по подобаващ начин деня. Да го прекараме тържествено.

— И как по-точно?

— Ще правим каквото си искаме. Като начало ще потърсим по-свестен парк.

Излязохме на главния булевард и застанахме на ръба на тротоара да хванем такси. Тя махна на две-три, четвъртото ни спря и шофьорът му, на име Албърт Соломон Глук, ни откара до по-хубав парк — „Ривърсайд Комънс“. През ония години в такситата нямаше още плексигласови прегради между предната и задната седалка, тъй като никому не беше дори хрумнало, че някои пътници могат да представляват заплаха за водача. По пътя мистър Глук ни забавляваше с имитации на Джаки Глийсън, Фред Флинтстоун и Ърнест Боргнайн, които в онези години се радваха на голяма популярност по телевизията, а по някое време заяви, че и на Люсил Бол можел да се прави, ама всъщност пак звучеше съвсем като Ърнест Боргнайн, което окончателно ме разсмя. Човекът си беше наумил да пробие в шоу бизнеса и ни засипваше с майтапи и вицове, а аз помолих мама да запише името му, че когато стане известен, да си спомня, че лично съм го срещал. След доста години ми се наложи да го издиря и макар че той така и не се беше сдобил с известност, лично аз няма никога да забравя нито първата, нито втората ни среща.

Като стигнахме до „Ривърсайд Комънс“, той спря до бордюра и докато мама се накани да му плати, рече: „Момент така“, изскочи от колата, заобиколи откъм задната дясна врата, отвори я със замах и с официален жест ни посочи парка, сякаш го беше приготвил специално за нашето посещение. Беше възпълен мъж с рунтави вежди и живо лице, готово да изпълнява комедийни роли, и всичко у него като да внушаваше веселие до момента, в който забелязах, че ноктите му са изгризани до кръв.

Слязохме от таксито и мама му плати курса, но той отказа да приеме бакшиша.

— Понякога най-голямата благодарност е самото качество на пасажерите. Аз обаче искам да дам нещо на вас и на синчето ви. — Бръкна в джоба си и извади медальон на верижка. Мама се опита да му откаже, при което той заяви: — Ако не го вземете, ще се развикам „Помооощ! Полиция!“ и ще крещя, докато не ми се притекат на помощ, после ще ви обвиня в какво ли не, ще ни откарат в полицейското управление и докато се разберем кой крив, кой прав, денят ви в парка ще е отминал безвъзвратно.

— Е, не мога да го приема — засмя се Силвия и завъртя глава.

— Даде ми го преди шест месеца дама, която возих, и ми заръча да го предам някому, а като я попитах кому, отвърна, че съм щял сам да се сетя, като срещна човека, а сега излиза, че ставало дума за двама души — за вас и момченцето ви. Това е талисман на верижка. Носи щастие. А ако не го вземете, на мен ще ми донесе нещастие. Щастие на вас, нещастие на мен. Само не ми казвайте, че желаете да ми съсипете живота. Толкова слаби ли бяха смешките ми? Имайте милост, госпожо, съжалете ме и го приемете. Не го ли вземете, ще се разкрещя да дойдат пазителите на реда.

Явно нямаше как да му откажем. Той си замина по пътя, а ние седнахме на пейка да разгледаме придобивката си. Самият медальон представляваше две слепени парчета пластмаса с формата на сърца и на големина беше колкото сребърен долар, около четири сантиметра. Вътре в сърцето се намираше миниатюрно бяло перце. Сигурно го бяха залепили там, но толкова изкусно го бяха направили, че перцето имаше съвсем пухкав вид и създаваше усещането, че стига да го духнеш, ще се разтрепери в пластмасата. Сребърната верижка беше прокарана през миниатюрна сребърна халкичка, хваната в горния край на сърцето.

— Сигурно е много ценно — рекох.

— Е, не е като от бижутерски магазин. Но и така е красиво, нали?

— Той защо толкова държеше да ти го даде?

— Нямам представа. Просто му бяхме симпатични.

— На мен ми се струва, че те хареса — рекох.

— А пък аз, Джоуна, останах с впечатлението, че ми го даде, за да го предам на теб.

Направо не можах да повярвам на ушите си. Поех подадения ми медальон и попитах:

— Ама наистина ли мислиш така?

— Абсолютно убедена съм.

Оставих медальона да виси на верижката, а като го клатех насам-натам, полираната пластмаса сякаш се втечняваше от слънчевите лъчи и почна да ми се струва, че перцето плава в прихванала се чудодейно към халкичката огромна капка вода. Или сълза.

— От каква птица е според теб? — попитах. — От гълъб?

— О, предполагам, че ще е от нещо много по-величествено от гълъба. Дали пък не е от някаква пойна птичка, отличаваща се с мелодичното си чуруликане? Аз поне така си мисля.

— Значи е така — съгласих се. — Но за какво ми е? С това сърце ми прилича на момичешко украшение.

— А ти не би си и помислил да те видят с момичешко украшение, така ли?

— И без това всички ми се подиграват колко кльощав съм бил.

— Не си кльощав. Само си изто̀чен. — И ме сръга леко с лакът. — Изобщо си една стройна, жестока машина за музика.

Тя винаги намираше начин да ме накара да се чувствам по-ценен и по-добър, отколкото се мислех. По онова време ми се струваше, че на майките това им иде отръки и не им коства никакви усилия. Но с течение на годините възгледите ми се избистриха и си давах все повече сметка какъв божи дар е било за мен да съм роден именно от Силвия Бледсоу.

И още докато седяхме на пейката в парка, й напомних:

— Мистър Глук каза, че щяло да ми донесе щастие.

— Щастието никога никому не е излишно.

— Но не спомена дали може да изпълнява желания.

— Това е лесно щастие, Джоуна. А лесното щастие винаги се вкисва. На теб ти трябва от онзи вид щастие, дето сам трябва да си го завоюваш.

— Дали в такъв случай няма да ми е достатъчно да си го нося в джоба, вместо да ми виси на шията?

— Според мен — да. Или да го държиш в чекмеджето на нощното си шкафче. Важното е да го опазиш. Никога не пренебрегвай нещо, което друг ти е дал като специален подарък. Отнасяй се с него като със съкровище и то обезателно ще се окаже драгоценно.

Чак след много години щях да науча кой го е дал преди това на таксиджията и с каква цел, и медальонът в действителност щеше да се окаже истинско съкровище.