Дийн Кунц
Градът (1)

Прелюдия

Малкъм ми връчва магнетофон и ми нарежда:

— Опиши живота си.

— По-добре да живея в сегашното, отколкото да говоря за миналото.

Но Малкъм вика:

— Е, не за всичко де. Само за… ти си знаеш.

— Да разправям за „аз си знам“ ли?

— За да знаят хората — казва Малкъм.

— Кои хора?

— Всички — вика Малкъм. — Живеем в тежки времена.

— Не мога да променя времената.

— Светът скърби — казва Малкъм. — Развесели го леко.

— Тоест да премълча мрачните подробности ли?

— Ни най-малко — вика Малкъм. — Без мрачното няма да минеш.

— Ами! Тук съвсем пък бъркаш.

— Покрай мрачното останалото изсветлява — казва Малкъм.

— А като разкажа всичко за „аз си знам“, после?

— Написваш книга — вика Малкъм.

— А ти ще я прочетеш ли?

— Отчасти — казва Малкъм. — Но има и неща, дето в такъв мрак ще са обгърнати, че няма да ги виждам.

— Ами ако взема аз да ти ги прочета тези неща?

— Ще те слушам — вика Малкъм. — Стига да успееш да разчиташ думите.

— Дотогава ще съм се научил. Ще ме довърши обаче първоначалното им изприказване.