Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рама II (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire V, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2020 г.)

Издание:

Автор: Виктор Пелевин

Заглавие: Empire V

Преводач: Боян Цветанов Станков; Светлана Комогорова-Комата (стихове)

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Излязла от печат: 29.08.2017

Главен редактор: Светлана Комогорова-Комата

Редактор: Доротея Монова; Критина Димитрова

ISBN: 978-954-553-224-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3118

История

  1. —Добавяне

Халдеите

През следващите няколко дни не видях никого от вампирите. Не исках да звъня на Хера. Даже ме беше страх, че тя ще ми позвъни — след нейното ухапване се чувствах не просто като гол цар, а като гол самозванец, на чийто гръб е татуирана неприлична дума. Особено се срамувах заради опитите си да й пусна прах в очите.

Представях си, че тя ще види по какъв начин е направена снимката на скучаещия демон с пръстена, и ме присвиваше. А като си помислех, че едновременно с това ще разбере и как съм използвал снимката й, направо ме втрисаше.

„Цунки — мърморех си аз, — цунки на всичко.“ Страданието ми беше дотолкова интензивно, че завърши със съвсем пълноценен катарзис, който, както често се случва, освети не само източника на болката, но и неговите околности. Записах в учебната си тетрадка:

„Фукането, безсмислено и безпощадно, е обичайно руско заболяване, което се предава и на вампирите. То е предизвикано не от пошлостта на нашия национален характер, а от съчетанието между европейска изтънченост и азиатско безправие, в което е самата същност на нашия живот. Фукайки се, руският жител съвсем не иска да покаже, че е по-добър от тези, пред които се перчи. Напротив. Той вика: «Вижте, аз съм същият като вас, аз също съм достоен за щастие, не искам да ме презирате, задето животът е бил така жесток с мен!». Да разбере това истински, може само състраданието“.

Това за състраданието, разбира се, го написах по риторична инерция. В мен то се събуждаше рядко — независимо от тока, аз като всички вампири смятах, че съм напълно достоен за него. Уви, и на нас както на хората във висша степен ни е свойствен този недостатък — ние лошо се виждаме отстрани.

Прекарвах времето си в мотаене по ресторантите и клубовете. Един-два пъти черпех непознати момичета с пиене и влизах с тях в многозначителни беседи, но всеки път губех интерес към ставащото, когато следваше да се премине към практически действия. Вероятно все още не бях готов да приложа на практика учението на Локи. Или още по-вероятно всичко опираше до това, че нито една от тях не приличаше достатъчно на Хера… Щом стигнах до такива изводи, аз се замислих — излизаше, че ако бях срещнал момиче, достатъчно приличащо на Хера, все пак бих приложил на практика технологията на Локи? С една дума, на личния фронт всичко беше толкова объркано, че направо си беше време да се обърна към психотерапевт.

Както често се случва, личните неуредици се компенсираха с извънредни парични разходи. За тези дни аз си купих куп парцали от „Архетипик Бутик“ и даже получих отстъпка за комплект от седем напълно ненужни ми копринени вратовръзки Nedelka top executive, като отгатнах марката на настенната „таратайка №02“ — жълто ламборгини „Диаблеро“.

През цялото това време у мен се сгъстяваше предчувствието, че занапред ме очаква ново изпитание, доста по-сериозно от предишните. Когато предчувствието достигна достатъчни гъстота и плътност, настъпи материализация. Тя прие формата на Митра. Той дойде една сутрин, без да се обади. По това време аз вече почти не му се сърдех.

— Не очаквах от тебе такова нещо — казах. — Защо разказваш всичко на Хера?

— Какво съм й разказвал? — изуми се той.

— За препарата „Rudel ZOO“ — отвърнах. — Че съм го излизал до сухо.

— Аз такова нещо не съм казвал — рече Митра. — Ние беседвахме за разните редки препарати и споменах, че този ти се падна по наследство. Относно това, че си го излизал до сухо, тя се е досетила сама. Хера усеща събеседника си необикновено точно.

— Не е трябвало въобще да й се казва нищо по темата — казах. — Нима не е ясно?

— Сега е ясно. Извинявай, не съобразих.

— На какво дължа това посещение?

— Отиваме при Енлил Маратович. Днес е натоварен ден, и нощта също. През деня ще те представят на богинята. А през нощта ще има купон с представление.

— По какъв повод?

— Ритуална вечер на дружбата между вампири и халдеи. Ако трябва да опиша накратко същността му — хитри и безчовечни същества си устройват вечеринка, на която се убеждават един друг, че са простодушни добряци, на които нищо човешко не им е чуждо…

— Кой ще бъде там?

— От тези, които познаваш — твоите учители. Е, и твоята съратничка по учение. На теб, изглежда, вече ти е мъчно за нея?

— Хера ще бъде там? — попитах нервно.

— Какво общо има тук Хера?

— А тогава за кого говориш?

— Локи ще донесе своята гумена жена… Олеле, какъв поглед, ей сега ще изгоря, хе-хе… Той няма да ти я носи на тебе, глупчо, такава е традицията. Хумор, един вид. Обличай се.

Оставих Митра в гостната, отидох в спалнята и отворих гардероба. След разходката с Хера всичките ми купени от манекените комбо-костюми предизвикваха у мен отвращение. Сега те изглеждаха като тематична подборка от музея на дарвинизма — сватбени пера на папагали, отхвърлени от естествения подбор. Облякох се изцяло в черно — такива ризи нямах, затова облякох под сакото памучна тениска. „Даже е хубаво, че Хера няма да е там — мислех си. — Току-виж решила, че влияе силно върху вкусовете ми…“

— Изглеждаш като истински вампир — одобрително каза Митра.

Той също беше облечен в черно, но доста по-шикозно от мен. Под смокинга си носеше черен нагръдник и мъничка папийонка от алено моаре. Той благоухаеше на модния одеколон New World Odor на Gap. От всичко това, взето заедно, приличаше на изучил се в Йейл цигански барон.

Долу ни чакаше същата онази кола, която ни откара с Хера от жилището на Енлил Маратович — черна лимузина от неизвестна ми марка. На волана седеше познатият шофьор. Когато се намърдахме вътре, той учтиво ми се усмихна в огледалото. Колата потегли. Митра натисна копче и от стената пред нас се вдигна стъклена преграда, която ни отдели от шофьора.

— Кои са халдеите? — попитах.

— Това са членовете на организация, която свързва света на вампирите със света на хората. Обикновено я наричат Гилдия на халдеите, но официалното й название е Дружество на градинарите.

— За какво са нужни те?

— Хората трябва да се държат на повод. Именно с това се занимават халдеите. Вече много хиляди години. Те са нашият управляващ персонал.

— Как те управляват хората?

— Чрез структурите на властта, в които влизат. Гилдията на халдеите контролира всички социални асансьори. Без нейно знание човек може да се издигне само до определено кариерно стъпалце.

— Ясно — казах. — Масонският заговор? Световното правителство?

— Нещо такова — усмихна се Митра. — Човешката конспирология е твърде полезно за нас нещо. Хората знаят — има някакво тайно общество, което управлява всичко. А по въпроса що за общество е това, отдавна спорят всички вестници. И както разбираш, ще спорят и занапред.

— А защо халдеите се подчиняват на вампирите?

— Всичко се опира на традицията. На това, че нещата винаги са стояли така.

— Само? — изумих се аз.

— А как би могло да бъде другояче? Властта на кой да е крал се дължи само на това, че вчера той също е бил крал. Когато се буди сутрин в леглото си, в ръцете му няма никакви лостове или конци. Всеки един от слугите, които влизат в спалнята, може да му извие врата.

— Искаш да кажеш, че хората могат… Да извият врата на вампирите?

— Теоретично, да — отвърна Митра. — А на практика — едва ли. Без нас ще изчезнат всички фундаментални смисли. Човечеството ще остане без скелет.

— Смисъл, скелети… Просто приказки — казах аз. — С това днес не можеш удържа хората. Имаме ли някакви реални средства за контрол?

— Първо, традицията е много реално средство за контрол, повярвай ми. Второ, ние държим халдеите на каишка, като контролираме тяхната червена течност. Ние знаем всяка тяхна мисъл, което прави на хората неизгладимо впечатление. От нас не може да се скрие нищо. Хората имат едно понятие — инсайдерска информация. Ние я правим, така да се каже, аутсайдерска. Това е основната стока, която ние обменяме за човешки услуги.

— А защо хората не знаят нищо по въпроса?

— Как да не знаят? Знаят, и то много отдавна. Например съветник на английските крале много векове е бил така нареченият „лорд-опитвач“ — сам разбираш кой. За него пише даже в учебника по история. Естествено, написана е някаква смешна глупост, че той уж опитвал храната — да проверява дали не е отровена. Ама че работица за лорд. Би могъл да припечелва и още като извозва лайната… Да се прекрати напълно изтичането на информация, е невъзможно, но ние можем да се погрижим тя да е невероятно изкривена. Помага ни склонността на хората да ни смятат за доста по-свръхестествени същества, отколкото сме в действителност. На тях им се замайва главата от близостта с бездната. Майтапът е там, че в сравнение с бездната, в която сега са се изтърсили хората, нашата въобще не е толкова дълбока…

Спомних си пропастта, над която се реех по време на Великото грехопадение, и се замислих. Наистина коя бездна беше по-дълбока — черният кладенец на Хартланд, където започнах своето спускане, или зеещата задна дупка на универмага, където работех като хамалин? Работата не опираше до универмага — всеки жизнен избор, оставен на млад човек на моите години, беше несъмнена дупка, водеща към долната тъма. Разликата беше само в наклона на коридора. Като си помислиш, не вампирите, а хората висяха с главата надолу, просто при тях дълбината се наричаше висина…

— Халдеи — промърморих аз, — халдеи… При нас в дискурса имаше нещо такова… Това са племена, които са управлявали Вавилон? Или така бандюгите наричат келнерите?

— За келнерите не знам — каза Митра. — А относно Вавилон — напълно вярно е. Гилдията на халдеите е съществувала още във Вавилон, оттам идва и името.

— А защо второто им име е Дружество на градинарите?

— Защото те служат на Дървото на живота. Това е едно от въплъщенията на Великата богиня. Такова дърво има във всяка страна.

— Какво, във всяка страна го докарват отнякъде ли?

— Точно обратното. Отделната човешка нация със своите език и култура се образува там, където има такова дърво. Около него, така да се каже. Но от друга страна, всички Дървета на живота са едно и също дърво.

— А коя е Великата богиня? Само не ми казвай, моля те, че е едно от въплъщенията на Дървото на живота.

Митра се засмя.

— Ще разбереш довечера — каза той. — Обещавам ти, че впечатлението ще е силно.

Усетих тревога, но реших да не й се поддавам.

— Все пак не разбирам — казах — защо му е на тайното общество от хора, които контролират всички социални асансьори, да работи за вампирите? Защо им е въобще да работят за някого другиго, освен за самите себе си?

— Нали ти казах. Ние четем в душите им.

— Е, стига де. Една Вартоломеева нощ — и никой вече нищо няма да чете. Ако халдеите са дотолкова сериозни хора, че могат да контролират целия този ядрено-финансов бардак, за какво им е да се грижат за някакво си там Дърво на живота? Хората в наше време са много прагматични. И колкото по-високо се издигат те със своите социални асансьори, толкова са по-прагматични. Уважението и традициите днес не са мотивация.

Митра въздъхна.

— Ти схващаш всичко правилно — каза той. — Но върхушката на човечеството пази Дървото на живота именно от прагматизъм.

— Защо?

— Прагматизмът е ориентация към практическото постигане на целта. Ако целта отсъства, за никакъв прагматизъм не може да се говори. А целта се появява пред хората именно благодарение на Дървото на живота.

— По какъв начин?

— Енлил Маратович ще ти разкаже.

— Добре — казах аз. — А какво е баблос? Можеш ли да ми кажеш поне това?

Митра страдалчески се намръщи.

— При Енлил! — извика той и замахна с ръце, все едно гонеше ято прилепи.

Шофьорът изви очи към нас — явно беше чул нещо през преградата или видя движението. Аз се обърнах към прозореца.

Край пътя се мяркаха осемнайсететажните блокове на кварталите-спални, последните постройки от съветската епоха. Аз се появих на бял свят в самия й залез. Бях твърде малък, за да разбирам ставащото, но помнех звуците и цветовете на онова време. Съветската власт издигнала тези блокове, заселила в тях хора, а после изведнъж взела и свършила. Имаше в това някакво тихо „прости“.

Ето кое обаче изглеждаше странно — епохата свърши, а хората, които живяха в нея, си останаха на място, в бетонните клетчици на своите съветски блокове. Разкъсаха се само невидимите нишки, съединяващи ги в едно цяло. А после, след няколко години безтегловност, те се опънаха по друг начин. И светът стана напълно друг — макар че нито един научен прибор не би могъл да засече тези нишки. В това имаше нещо умопомрачително. Ако направо пред очите ми можеха да стават такива неща, струваше ли си да се учудвам от думите на Митра?

Разбрах, че наближаваме дома на Енлил Маратович, когато наоколо взеха да се мяркат борове. Намалихме скоростта. Под колелата изтропа „легнал полицай“, после още един, минахме под вдигната бариера, която не бях забелязал предишния път, и спряхме пред портата във високата ограда. Оградата я помнех, а контролно-пропускателния пункт тогава не го забелязах.

Беше мощно съоръжение от тухли в три оттенъка на жълтото — цветовете образуваха сложен, но ненатрапчив орнамент. Така би могъл да изглежда задният вход на Вавилон, помислих си аз. Крилата на портата, направени от подобен на танкова броня метал, бавно се отвориха и ние влязохме вътре.

Пътят водеше към рампата на подземния гараж, от който излязохме предния път. Но сега завихме в страничната алея, минахме покрай почетен караул от стари борове и попаднахме в открито пространство, отрупано с паркирани коли (някои с буркани на покрива). Колата спря, шофьорът излезе навън и ни отвори вратата.

Къща в обичайния смисъл на думата аз не видях. Отпред имаше няколко несиметрични бели плоскости, издигащи се направо от земята — като облицовани с камък тераси. В най-близката до нас плоскост имаше входна врата — към нея водеше широко каменно стълбище. Отстрани на стълбището бе разположен красив и необичаен водопад.

Беше сякаш късче от река — водата се спускаше надолу по широки тераси и изчезваше в бетонен процеп. В потока имаше разноцветни лодки от камък, във всяка от които седяха каменен кавалер и каменна дама с ветрило. Струва ми се, това беше старинна китайска скулптура — боята беше останала само по лодките и почти се беше олющила от кавалерите и дамите. Забелязах, че кавалерите са два типа. Единият имаше сериозно съсредоточено лице, в ръцете си държеше весло и се занимаваше с гребане. Вторият, вдигнал лице към небето, широко се усмихваше, а в ръцете му имаше лютня — явно се досещаше, че от гребане особен смисъл няма, като се имаше предвид характерът на плаването. Дамите във всички лодки бяха еднакви — напрегнато-важни, различаваше се само фасонът на каменната прическа и формата на ветрилото в ръката. „Лодки през реката плават — спомних си аз старинните редове, — кому памет, кому слава, кому — тъмната вода.“[21] Поетът, разбира се, малко хитруваше, но иначе в ония времена не биха го отпечатали.

Ние с Митра се заизкачвахме по стълбището.

— Енлил има необичаен дом — каза Митра. — Това фактически е голяма землянка на много нива с прозрачни тавани.

— Защо го е построил такъв?

Митра се подсмихна.

— Казва, че когато оттатък стената има хора, му е неспокойно. А когато има пръстчица, се спи по-добре… Традиционалист.

Щом наближихме вратата, тя се отвори. Подминахме един лакей в ливрея (такова нещо виждах за пръв път през живота си), тръгнахме по вит коридор и попаднахме в голяма кръгла зала.

Залата беше много красива. В нея имаше много въздух и светлина, която минаваше през прозрачните сегменти на тавана и падаше на пода, облицован с плочки със сложен геометричен орнамент. Обстановката беше издържана в класически стил — по стените висяха картини и гоблени, а между тях стояха бюстовете на антични философи и императори — познах Сократ, Цезар, Марк Аврелий и Тиберий. Съдейки по някой и друг отчупен нос, това бяха оригинали.

Учуди ме камината в една от стените — независимо от своите внушителни размери, тя явно беше малка да сгрее просторното помещение. Беше или грешка на архитекта, или някаква модна приумица — например врата към ада. Покрай камината в полукръг стояха няколко покрити с калъфи кресла. До противоположната стена на залата бе разположена неголяма естрада. А в центъра стояха наредени за банкет маси.

Видях Енлил Маратович, Балдур, Локи и Йехова. Останалите не ги познавах. Особено силно впечатление ми направи огромният риж мъж, застанал до Енлил Маратович — видът му бе решителен и страшен. За вампир впрочем беше твърде румен.

Балдур, Йехова и Локи се ограничиха с приветливи кимвания с глава отдалече. Енлил Маратович дойде да ми стисне ръката. След него ръка ми протегна рижият гигант — и задържа дланта ми в своята.

— Мардук — каза той.

— Мардук Семьонович — поправи го Енлил Маратович и многозначително повдигна вежда. Разбрах, че към рижия следва да се отнасят със същото уважение, както и към него самия.

— Ех — въздъхна рижият, докато разтърсваше ръката ми и ме гледаше внимателно в очите. — Какво правите вие с нас, младежи…

— А какво правим? — попитах аз.

— В гроба ни вкарвате — каза рижият горчиво. — Идва смяната, налага се да освободим площадката…

— Стига бе, Мардук — засмя се Енлил Маратович. — Има да смучеш и да смучеш, докато стигнеш до гроба. А виж, мене младежта ме тика конкретно натам. Вече не разбирам половината думи, които използват.

Рижият гигант най-сетне пусна ръката ми.

— Тебе, Енлил, никой никога няма да те бутне в гроба — каза той. — Защото ти си се преселил в него още приживе, хе-хе. И всички ние сега се намираме в него. Предвидлив си, по дяволите. Е, започваме ли?

Енлил Маратович кимна.

— Тогава пускам халдеите — каза Мардук Семьонович. — Имате пет минути за подготовка.

Той се обърна и се запъти към портата.

Погледнах въпросително към Енлил Маратович.

— Малка тържествена част — каза той. — Митра обясни ли ти кои са халдеите?

— Да.

— Много добре.

Той ме хвана за лакътя и ме поведе към сцената с микрофона.

— Твоето днешно участие ще бъде в две части — каза той. — Отначало трябва да приветстваш нашите халдейски приятели.

— А какво трябва да им кажа?

— Каквото искаш. Ти си вампир. Светът ти принадлежи.

Явно лицето ми не отрази особен ентусиазъм по този повод. Енлил Маратович се смили.

— Абе, кажи, че се радваш на тяхната компания. Намекни за историческата приемственост и за връзката между епохите, ама мъгляво, да не вземеш да издрънкаш нещо. Всъщност изобщо не е важно какво ще кажеш. Важното е това, което ще направиш после.

— А какво трябва да направя?

— Трябва да ухапеш един от халдеите. И да покажеш на останалите, че си проникнал в душата му. Ето тази част е действително отговорна. Те трябва отново да се убедят, че нищо не могат да скрият от нас.

— Кого да хапя?

— Халдеите ще изберат сами.

— А кога? Още сега ли?

— Не. По-късно, през нощта. Това е традиционен номер в нашето представление. Уж на майтап. Но в действителност е най-сериозната част от вечерта.

— А халдеят ще бъде ли подготвен, че ще го ухапя?

— Това също не трябва да те притеснява. Важното е ти да си готов.

Думите на Енлил Маратович намекваха за непознато за мен състояние на духа — гордо, уверено, безразлично. Така вероятно би трябвало да се чувства ницшеанският свръхчовек. Засрамих се, че не съответствам на този висш образец и на всяка крачка задавам въпроси като първолак.

Качихме се на сцената. Беше мъничка площадка, колкото да побере някое виртуозно трио или микроскопичен джазбенд. На нея стояха микрофон, два прожектора и черните кутии на тонколоните. На стената висеше тъмна плоча, която аз отдалече приех за част от музикалното оборудване.

Но тя нямаше никакво отношение към музиката.

Представляваше древен базалтов барелеф с полуизтрита резба, закрепен на стоманени скоби. В центъра му беше гравирана начупена линия, подобна на трион. Над нея растеше дърво с големи кръгли плодове, като очи с мигли или ябълки със зъби. Наоколо бяха разположени фигури: от едната страна куче, от другата — жена с висок шлем, с чаша в ръка. По краищата на плочата бяха гравирани големи око и ухо, а в четирите ъгъла — приказни животни, едно от които много наподобяваше вампир в полет. Пространството между рисунките бе покрито с редове клинопис.

— Що за растение е това? — попитах.

— Дървото на живота — отвърна Енлил Маратович.

— А що за жена е тази с шлема?

— Това е Великата богиня. Тя живее на Дървото на живота.

— А в чашата й, както разбирам, има баблос? — попитах аз.

— Охо — каза Енлил Маратович. — Ти и за това си чувал?

— Да. С крайчеца на ухото. Знам, че е напитка от пари и представлява…

Енлил Маратович кимна. Изглежда, той не възнамеряваше да се задълбочава по темата.

— Този вампир ли е? — попитах и посочих крилатия звяр в ъгъла.

— Да — каза Енлил Маратович. — Този барелеф е светиня на Гилдията на халдеите. Той е на почти четири хиляди години. Някога такъв е имало във всеки храм. Смята се, че в символична форма тук е изобразено миналото, настоящето и бъдещето на света.

— А сега храмовете на халдеите съществуват ли все още?

— Да.

— Къде?

— Всяко място, където е поставен такъв барелеф, става храм. Имай предвид, че за членовете на гилдията, които сега ще влязат тук, това е доста вълнуващ момент — те се срещат със своите богове… Ето ги и тях.

Вратите се отвориха и в залата започнаха да влизат хора със странна външност. Те носеха одежди от многоцветна тъкан, които явно не се отнасяха към нашата епоха — нещо подобно, струва ми се, са носили древните перси. Поразителното обаче бяха не тези екстравагантни облекла, които при желание можеше да бъда приети за твърде дълги и пъстри домашни халати, а блестящите златни маски на лицата им. Към поясите на халдеите бяха прикрепени метални предмети, които аз първоначално приех за стари тигани. Но тези тигани лъщяха твърде ярко и разбрах, че са древни огледала. Лицата на влезлите бяха сведени надолу.

Спомних си филма „Пришълецът срещу Хищникът“. В него имаше сцена, която аз гледах не по-малко от двайсет пъти — космическият ловец стоеше на върха на древна пирамида и приемаше поклони от процесия жреци, изкачващи се към него по безкрайно стълбище. Това беше от моя гледна точка един от най-красивите кадри в американското кино. Нима можех тогава да си помисля, че самият аз ще се окажа в подобна роля?

По гърба ми премина студена вълна — стори ми се, че съм нарушил някаква древна забрана и съм започнал да създавам реалност със силата на своята мисъл, действително съм се осмелил да стана бог… А това, изведнъж разбрах аз, е единственият смисъл, наистина достоен за думите Велико грехопадение.

Но главозамайването ми продължи едва секунда. Хората с маските приближиха до сцената и започнаха вежливо да аплодират мен и Енлил Маратович. Жреците от филма не правеха нищо подобно на върха на пирамидата. Дойдох на себе си — повод за паника нямаше. Ако не се брои странното облекло на влезлите, всичко протичаше напълно в руслото на някаква бизнес презентация.

С вдигане на ръка Енлил Маратович въдвори тишина.

— Днес — каза той — имаме тъжен и радостен ден. Тъжен е, защото Брама вече не е с нас. А радостен е, защото Брама е с нас, както преди — само че сега се казва Рама и много се е подмладил и разхубавил! С удоволствие ви представям Рама Втори, приятели мои!

Хората с маските му дръпнаха още един вежлив аплодисмент. Енлил Маратович се обърна към мен и с жест ме покани да застана зад микрофона.

Аз се изкашлях, докато се опитвах да се досетя какво да говоря. Явно не трябваше да бъда твърде сериозен. Но и прекалено игрив също. Реших да копирам тона и интонацията на Енлил Маратович.

— Приятели — казах. — Аз никога преди не съм ви виждал. Но съм виждал всички вас неизчислим брой пъти. Такава е свързващата ни древна тайна. И аз сърдечно се радвам на нашата нова среща… Може би това не е съвсем уместен пример, но току-що си спомних един кинематографски цитат…

Едва сега съобразих колко нескромно и оскърбително ще бъде да говоря за сцената от „Пришълецът срещу Хищникът“ — ще излезе, че сравнявам събралите се с глупавите индианци. За щастие, веднага се окопитих:

— Помните ли филма на Майкъл Мур, на който Куентин Тарантино преди време връчи голямата награда в Кан? За президента Буш. В този филм Буш каза на среща със стълбовете на американския естаблишмънт: „Some people call you the elite, I call you my base…“[22]. С ваше позволение аз искам да повторя точно същото. С едно малко уточнение. Вие сте елит, защото сте моя база. И вие сте моя база, защото сте елит. Уверен съм, вие разбирате доколко неразривно едното е свързано с другото. Не се и съмнявам, че и през това хилядолетие нашето сътрудничество ще бъде плодотворно. Заедно ние ще покорим нови върхове и ще прекрачим още по-близо до… ъ-ъ… нашата прекрасна мечта! Вярвам във вас. Вярвам на вас. Благодаря, че дойдохте.

И аз с достойнство склоних глава.

В залата заръкопляскаха. Енлил Маратович ме потупа по рамото и ме избута от микрофона.

— Относно базата всичко е правилно — каза той и обходи със строг поглед залата. — Само с едно не мога да се съглася. Относно вярата. В това отношение ние си имаме тройно правило — вяра никога, никому и на нищо! Вампирът не вярва. Вампирът знае… И тоя Буш също не ни е притрябвал. Както казва Великата богиня, „the only bush I trust is mine…“[23].

Енлил Маратович направи сериозна физиономия.

— Тук наистина се получава противоречие с това, което току-що казах — отбеляза той загрижено. — Тук фигурира думата „trust“. Но противоречието е само привидно. Тази дума въобще не означава, че Великата богиня вярва в нещо. Точно обратното. Тя говори така… Е? Кой ще се досети пръв защо?

В залата няколко вампири се разхилиха. Явно шегата съдържаше някаква непонятна ми същина. Енлил Маратович се поклони, хвана ме под ръка и слязохме от естрадата.

Халдеите си вземаха коктейли и разговаряха — всички тук, изглежда, отдавна и добре се познаваха. На мен ми беше интересно как ще ядат и пият с маските си. Излезе, че проблемът се решава просто. Маската беше прикрепена към кръгла кожена шапчица. Пристъпвайки към мезетата, халдеите просто завъртяха маските си на сто и осемдесет градуса и златните лица се прехвърлиха на тила им.

— Виждаш ли го тоя пухкавкия? — попита Енлил Маратович, който стоеше неотлъчно до мен. — Това е Татарски.

Видях румен халдей с кръгли очила — кокетно накривил шапчицата с маската почти до самите очила, той разговаряше с двама вампири. Видът му беше поддържан, но уморен.

— А той кой е?

— Великата богиня трябва да има земен мъж. Иначе казано, първи сред халдеите. Постът е почетен, но чисто церемониален — с богинята земният мъж не се среща и даже не знае как изглежда тя. Но длъжността при все това е много важна. Него го избират с гадание. А резултатът от гаданието най-често е иносказателен и мъгляв…

— Точно резултатът от гаданието винаги е ясен — прекъсна го Мардук Семьонович. — Тя, мъглата, е в главите. Падна се, че новият мъж на богинята трябва да е човек с име на град. А Татарски има рядко име — Вавилен. И значи, решиха, че е той, защото прилича на „Вавилон“… Може и да прилича. Но нали, строго погледнато, такъв град няма. Вследствие на това беше пренебрегнат много сериозен човек. Който подхождаше по всички параметри. А всичко е заради презрението към родната култура. И сега си имаме големи главоболия…

— Ох, да — потвърди Енлил Маратович.

Те двамата се натъжиха. За пръв път разбрах, че вампирите също имат проблеми — и то, изглежда, сериозни.

— А с какво се занимава Татарски? — попитах.

— Главен криейтър — каза Енлил Маратович.

— Беше главен криейтър — измърмори Мардук Семьонович. — Беше, ама свърши тя. Повторения, самоцитирания… Изглежда, си е ебал мамата.

— Не, ама защо — каза Енлил Маратович. — Той още може…

— Абе, какво може той — махна с ръка Мардук Семьонович. — Последните му работи са пълен боклук. Що за слоган съчини за „Газпром“? „Газом по-богати!“[24] Първо, това само на най-мързеливия дебил не му е дошло на ум. А второ — как да го преведеш на немски? Или онези разхлаждащи кръстоносци в пустинята. Това въобще е отвъд границите на доброто и злото. Енлил, как беше?

— „Никола. Само веднъж — прас! — не се броиш за педераст“ — каза Енлил Маратович.

— Именно. Някой разбира ли къде е тук смисълът?

— Струва ми се — казах, — че аз разбирам.

— В какво?

— Ами… такова… Аз мисля, че това сега е световна тенденция. В руслото на „Шифърът на Леонардо“.

Мардук Семьонович сви рамене.

— Все едно, не ме хваща — каза той.

— Важното е да хваща младежта — тегли чертата Енлил Маратович. — Те, щом разбират, става. А ние с тебе, Мардук, сме отработена пара… На мен друго ми е интересно — заради кръста не им ли се нахвърлят?

— Аз нали за това говоря, нахвърлят им се — отвърна Мардук Семьонович. — Пък те разправят, соларен символ…

Щом забеляза, че го гледат, Татарски се усмихна и ни помаха с ръка, като се изхитри в общото за всички приветствие да вкара интимно кимване с глава лично за мен — като на стар познат и съучастник. Възможно е впрочем моите двама събеседници да са видели същото.

— Ти си твърде придирчив към него — каза Енлил Маратович, докато се усмихваше и махаше в отговор. — И знаеш защо.

— Знам — съгласи се Мардук Семьонович, също усмихвайки се на Татарски. — Защото просра Украйна. И защото за мобилните вампири измъкна сухо не само от нас, но и от телефонаджиите. Дреболия, но изразителна.

Енлил Маратович се засмя, но този смях ми се стори малко нервен.

— Относно Украйна — просрахме я, да — каза той. — Но, дай боже, скоро ще си я всерем обратно.

Исках да попитам кой бог има предвид, но реших, че ще прозвучи неучтиво. Вместо това зададох друг въпрос:

— Кажете, Енлил Маратович, а в какво беше смисълът на вашата шега — относно „the only bush I trust is mine“? Аз не го схванах.

— Това, Рама, е игра на думи — отвърна Енлил Маратович. — А от гледна точка на Великата богиня са просто фантомни болки.

Аз пак не разбрах за какво иде реч. Обзе ме раздразнение.

Мардук Семьонович ми се притече на помощ.

— Според халдейската митология — каза той — Великата богиня се е лишила от тялото си и е станала злато. Не парче метал, а самата идея за златото. Оттогава към нея се стремят човешките умове. Тя именно е тази смътна светлина, към която през вековете се тътри човечеството. Ако се изразим фигурално, може да се каже, че всички хора са нанизани на опънатите към нея нишки. Така че ти, Рама, вече си запознат с нея.

— Да — добави Енлил Маратович. — Ищар е върхът на Фуджи. Разбираш ли?

Кимнах.

— Но щом богинята е станала идея, тя няма тяло. А след като няма тяло, значи няма и bush. Затова богинята може смело да му вярва. Това, което го няма, никога няма да излъже.

Шегата може би не си струваше да я разбират. Но работата не беше в шегата. На мен ми омръзна тази проточила се игра на приказки.

— Енлил Маратович — казах, — кога ще ми разкажете как е устроено всичко в действителност?

— Къде си се разбързал, момченце? — тъжно попита Енлил Маратович. — В многото мъдрост е събрана много печал.

— Слушайте — казах аз, като се стараех гласът ми да звучи спокойно и солидно. — Първо, аз вече отдавна не съм момченце. И второ, на мен ми се струва, че съм в двусмислено положение. Вие ме представихте на обществото като пълноправен вампир. Но мен кой знае защо и досега ме държат в неведение относно най-важните основи на нашия живот, като ме принуждават да разпитвам за смисъла на всяка фаза. Не е ли време…

— Време е — въздъхна Енлил Маратович. — Ти си напълно прав, Рама. Време е. Да вървим в кабинета.

Погледнах събралите се в залата:

— Ще се връщаме ли?

— Ще ми се да вярвам — отговори Енлил Маратович.

Бележки

[21] Цитатът е от поемата „Василий Тьоркин“ от Александър Твардовски. — Бел.прев.

[22] Някои ви наричат елит, а аз ви наричам своя база (англ.). — Бел.прев.

[23] Единственият храст, на който вярвам, е този, който расте между краката ми (англ.). — Бел.прев.

[24] Алюзия към песента „Разом нас багато“ на групата „Гринджоли“, неофициалният химн на Оранжевата революция в Украйна. — Бел.прев.