Елизабет Ноутън
Изкушения (9)

Глава осма

„Повече ми харесваше в безсъзнание.“

Страхът, обхванал Изадора, се трансформираше във възмущение при всяка стъпка на Деметрий. Ами да, тя също го харесваше повече, когато не беше в съзнание.

И вместо да продължи да спори, което нямаше да доведе до абсолютно нищо, принцесата започна да размишлява за случилото се с нея по време на престоя й при вещиците. Имаше смътен спомен за монотонно пеене. Обреден кинжал. Ръце, които я къпеха. Странните образи нямаха смисъл, но Иза беше сигурна, че бяха направили нещо с нея в онзи студен и усоен замък. Нещо, което би обяснило резките промени в настроението й по отношение на Деметрий. Да е привлечена от него? Възбудена? Да изпитва болезнена потребност? Би било неприлично и нелогично принцеса да изпитва подобен род физическо влечение към Аргонавт. Особено към най-големия гадняр сред тях. И то сега, когато животът й беше в опасност. И когато по необясними причини, беше затворена тук, заедно с него, за неопределен период от време.

Иззад дърветата около тях отекна рев. Тя се напрегна, но не се вкопчи в Деметрий. Не изпитваше желание отново да ласкае самолюбието му. Страхът й по никакъв начин нямаше да ги измъкне по-бързо от острова.

Могъщи кипариси бяха израснали на скалния ръб, който се спускаше в дълбок и почти отвесен двестаметров каньон. Изадора огледа ширналите се тъмни планински възвишения в далечината и реката долу, която криволичеше през тясната долина подобно на блестяща мазка синя боя върху наситенозелен фон. После погледът й се спря върху руините на хълма вдясно. Избледняващата светлина пречеше да се видят добре, но явно Деметрий също беше видял рушащата се каменна постройка едновременно с нея, защото мълчаливо закрачи нататък. Стръмният склон беше покрит с камъни и трева. Диви смокини и акации бяха превзели пътя, който водеше към развалините. Изадора усети аромата на градински чай, мащерка, розмарин и риган, който се усилваше с приближаването им.

Отначало принцесата помисли руините за останки от древен храм, но когато контурите им станаха по-ясни, тя успя да долови военното им предназначение. Малкото, което знаеше за Пандора, бързо премина през съзнанието й — на Пандора не съществуваше живот. Защото никой не би могъл да оцелее сред чудовищата.

Вятърът изсвистя покрай лицето й и по гърба й се плъзна тръпка. Бързо гаснещата светлина хвърляше тъмните си сенки върху камъните и полуразрушените стъпала. Кипариси, палми и евкалиптови дървета деляха върха на хълма с руините, чийто вид наподобяваше на природен феномен.

Деметрий постави принцесата върху изроненото стъпало и пъхна в ръката й късо копие.

— Ето, вземи, докато огледам наоколо.

Тя мълчаливо взе оръжието. Върхът му си оставаше все така остър, но тя се съмняваше, че ще може да го използва като оръжие. Особено сега, когато дори не можеше да се изправи. Но въпреки всичко, копието беше по-добре от нищо.

Покрай предната част на фасадата на полуразрушената постройка все още можеха да се видят изправени масивни колони. Деметрий се насочи към тях и се скри от погледа й. Някъде от другата страна на долината се разнесе писък, който се понесе по въздуха като зловещо предупреждение.

По гърба на Изадора отново се плъзна тръпка, но този път не от студ, а заради усещането, че нещо се спотайва в сенките. Как, в името на всички богове, Деметрий беше успял да отвори портал точно сред демоните? И не за пръв път, откакто се беше събудила, тя имаше усещането, че Аргонавтът не й казваше цялата истина.

Минутите се проточиха. Изадора се опитваше да подреди парченцата на спомените, които хаотично се въртяха в съзнанието й, но с всяка изминала минута раздразнението й растеше и тя започна нервно да потропва с пръсти по копието. Чуваше се само свистенето на вятъра сред клоните на дърветата и храстите. И тъкмо когато принцесата реши, че Деметрий окончателно я беше зарязал на произвола на съдбата, той се появи от далечния ъгъл и тръгна по осеяната със скали и камъни земя към нея.

Сърцето на Изадора се разтуптя, когато го видя, и това я накара стреснато да си поеме дъх. Когато Аргонавтът се приближи, погледът й се насочи към голите му гърди, покрити с тъмни косъмчета, а после и по мускулите, които се движеха под загорялата му кожа. Раната върху корема му вече беше хванала коричка. Черният му панталон беше целият в петна от кръв и разкъсан на едното коляно. Краката му бяха боси — явно беше изгубил някъде обувките си — и така приличаше много повече на смъртен, отколкото на Аргонавта, който тя познаваше. Но именно лицето му я привличаше неудържимо. Решителни тъмни очи, скули и брадичка, покрити с набола двудневна брада се допълваха от устни, присвити заплашително.

От вида му, нещо в принцесата се размърда; нещо, което определено не беше възбуда, а по-скоро облекчение, че не беше сама. Да, трябваше да е това.

Когато Деметрий се приближи, погледът на Изадора се съсредоточи върху извивката на устните му и в главата й изненадващо се разнесе дрезгавият му глас. Само че не онзи, назидателният и гневен тон, с който Аргонавтът обикновено се обръщаше към нея. Този глас звучеше ниско, дрезгаво и беше изпълнен с емоции.

„Събуди се, кардия! Отвори очи, за да зная, че си тук. Моля те, отвори очи, кардия!“

Кардия. Сърце мое. Защо би я нарекъл така? Пулсът на Изадора се забави, а после препусна лудо.

Деметрий се спря в подножието на стълбите и прокара пръсти през разрешената си коса, докато оглеждаше наоколо.

— Изглежда, че няма никого. Вероятно е някакъв стар пост. И предполагам от древни времена. Покривът в голямата си част липсва, но поне стените са здрави. Близо до основната зала има няколко стаи, където можем да се подслоним за през нощта.

Изадора трудно осмисляше думите му. Тя все още се опитваше да разбере смисъла на онези, които се въртяха в главата й. Дали беше спомен? Или видение от бъдещето? И дали Аргонавтът беше изрекъл думите към нея?

Тъмните очи на Деметрий се плъзнаха по принцесата.

— Какво ти става?

Резкият му глас я извади от унеса, в който беше изпаднала и тя премигна, макар сърцето й да продължаваше да препуска лудо.

— Аз…

Воинът се намръщи, когато се наведе и я взе на ръце.

— След като не ми помагаш, може поне да не ми пречиш.

Тя остана безмълвна, защото все още не можеше да разбере какво се случва и защо. Деметрий я носеше към основната зала, която беше заобиколена от два реда колони — нащърбени и изронени от времето, но все още гордо извисени към небето. Иза се съсредоточи върху онова, което я заобикаляше, вместо върху силната ръка под коленете си или голата кожа на гърдите му, която се притискаше към хълбока й. Или топлината, която сякаш се излъчваше от всяка клетка на тялото му.

Очите й внимателно оглеждаха светлите и тъмните участъци. Покривът липсваше, но стените наоколо все още се извисяваха като защитни бариери, докато отгоре надничаха първите проблясващи звезди. Преди да стигне до средата на залата, Деметрий сви встрани, премина под една от арките и двамата се озоваха в осмоъгълна стая.

Лишените от стъкла прозорци гледаха към долината. Лекият бриз проникваше в стаята през островърхия покрив, който на места липсваше. Върху пода имаше слой от счупени глинени съдове, ръждиви метални остатъци и суха трева. Деметрий сложи Изадора върху голям камък срещу стената, чиито широки прозорци гледаха на изток. Той поразчисти с крак отломките и каза:

— Ще се върна.

Когато Деметрий я погледна, сърцето на Изадора отново се разтуптя. И понеже беше прекалено заета да се чуди какво не е наред с нея, дори не му кимна в отговор. Намръщен, Аргонавтът поклати глава, премина под арката и се скри от погледа й.

Останала сама, Иза вдиша дълбоко няколко пъти и се опита да се успокои. Това помогна малко. Кардия. Тя беше почти сигурна, че Деметрий я нарече така и когато се катереха по онази стълба на скалата.

През прозореца в стаята долетя слаб звук. Зарадвана от разсейването, каквото и да е то, Изадора докуцука до ниския перваз и се наведе, за да може да погледне по-добре.

Оголената скала от тази част на крепостта се спускаше почти отвесно надолу към морето, чиито вълни бурно се разбиваха в подножието й. Меката лунна светлина образуваше зловещи сенки върху неравната земна повърхност, но във водата блестеше като красива пътека. Що се отнася до самата крепост, мястото беше идеално. Нищо не би могло да изненада обитателите й. И никой не би могъл да ги нападне без предупреждение. Вероятно те дори нямаше да бъдат забелязани, ако някой не запалеше огън или не изпратеше димни сигнали. Това беше достатъчно, за да накара безпокойството на принцесата да намалее. Поне за момента.

Очите на Изадора отново обходиха скалата и веднага се спряха върху Деметрий, щом той се появи на нея, и повече не се отместиха. Лунната светлина хвърляше сенки върху мускулестия му торс, като го подчертаваше още повече. Застинала неподвижно, принцесата гледаше как той се обърна с лице към водата и си пое дълбоко дъх. Точно както го беше направил и на каменната издатина. След това протегна ръце напред и затвори очи. Гласът му, понесен от вятъра, звучеше повече като монотонен шепот. Деметрий бавно се завъртя. Устните му се движеха, но думите се чуваха приглушено. Той описа пълен кръг, после коленичи и взе шепа пръст, която пусна да изтече между пръстите си, преди да се изправи. След което заобиколи руините и се скри от погледа й.

Разтревожена, Изадора се отпусна върху хладния под. Мисълта, че Деметрий не беше онзи, за когото го смяташе, отново се прокрадна в съзнанието й.

Тя обви ръце около себе си и се придвижи до ъгъла, където можеше удобно да облегне глава на стената. Чувстваше се толкова изморена. И безсилна. И то не само заради счупения си крак. Имаше нещо друго. Нещо от преди, по време или след времето, прекарано при Апофис. Нещо, което тя не можеше да си спомни, но което тежеше в душата й. В момента се чувстваше прекалено измъчена и изтощена, за да може да си спомни.

Коремът й звучно се обади, но принцесата не му обърна внимание. В този миг, тук, в руините, тя се почувства в безопасност. И не искаше да знае дали това беше свързано с Деметрий. Просто искаше да забрави.

Вдиша дълбоко, а после бавно издиша. Това я отпусна и Иза се облегна на стената, когато сънливостта я надви. Но мислите й продължаваха да се въртят около видяното и около образа, който не искаше да отстъпи.

Деметрий.

Мракът я обгърна, придоби сив оттенък и започна да изсветлява. През сенките на мъглата тя видя мъжа, който стоеше на скалата, протегнал ръце, докато вятърът си играеше с косата около лицето му. Той изглеждаше едновременно като Аргонавт, магьосник и бог. И чуваше гласа му. Дълбок и звучен. Толкова дяволски сексуален, че предизвикваше тръпки в тялото й.

„Събуди се, кардия! Отвори очи и ме погледни!“

Тя го направи. Бавно. И премигна няколко пъти, защото не се намираше в древната крепост, а в сумрачна стая, осветена от трепкащия пламък на хиляди запалени свещи. Масивни мраморни колони заобикаляха възвишение, върху което имаше плоска гранитна плоскост, наподобяваща олтар. Върху страничната част на олтара имаше изсечени символи, както и по средата на всяка една от колоните. Принцесата не можеше да ги види добре, но смътно ги разпознаваше.

После видя и себе си, облечена в къса черна роба до средата на бедрата. Тя нямаше копчета и красиво разкриваше шията, хълмчетата на гърдите й и долината помежду им. Крака на принцесата бяха голи, а косата й в див безпорядък се виеше около лицето — имаше вид на сексуална богиня, изпратена да съблазнява. Излегнала се в кървавочервено кадифено кресло, тя се взираше в порочните, изгарящи я очи на Деметрий така, сякаш съвсем скоро смяташе да го съблазни.

„Толкова дълго те чаках“

Устните му не помръднаха, но думите прозвучаха в главата на Изадора. Тялото й отвърна с взрив от топлина, която предизвика у нея диво и неконтролируемо желание. Топлината се сгъсти и по устните й се плъзна бавна усмивка. Тя леко се изправи от ложето си, пресече небрежно стаята и изкачи трите мраморни стъпала пред огромния каменен олтар; там, където я очакваше той, облечен само в черен копринен панталон, смъкнат ниско на бедрата му.

Когато се приближи, мъжът я хвана за ръката и я придърпа към себе си за гореща и страстна целувка, удоволствието, от която достигна чак до върховете на пръстите на краката й. Изадора усети капитулацията си под натиска на желанието и страстта. Деметрий също я усети. Той обгърна талията й с ръце и я повдигна. Положи я леко върху каменния олтар и развърза черния колан на дрехата й.

Когато двете половинки на робата се разтвориха, голото тяло на принцесата затрепери.

„Отвори очи, кардия, и ме погледни“

Тя бавно се подчини. И се задъха, когато чертите на лицето му се раздвижиха и придобиха облика на владетеля на Подземния свят.

Върху лицето на Хадес имаше победоносна усмивка, когато очите му се впиха в голата женска плът. Ужасът я накара да разтвори устни, за да изкрещи, но единственото, което чу, беше гнусният глас на бога, когато ръката му запуши устата й:

„Скоро ще бъдеш моя!“.

* * *

Деметрий спря под арката и се вслуша в бавното и спокойно дишане на Изадора.

Слава на боговете, тя спеше.

Ужасно уморен, той притисна длан към прохладния камък, докато се съпротивляваше на желанието си да я погледне. После си спомни за страха в очите й, когато ги нападнаха на плажа. И когато счупи отново крака си. Както и по-късно — когато трябваше да наложи заклинанието за невидимост на онази скална ниша, за да не може проклетата харпия да ги открие.

За съжаление, спомни си и за отвращението, което видя изписано върху лицето й.

В стомаха му се надигна горчивина, когато си спомни и за начина, по който Изадора беше произнесла думата „магьосник“. Но той приветства добре познатото чувство и разсейването, което то му донесе. Оттласна се от стената и се насочи към северозападния ъгъл на руините, който беше събудил любопитството му.

След като беше наложил защитното заклинание, можеше да диша по-спокойно. Нито едно чудовище, което дебнеше в сенките, не би могло да преодолее създадения от него кръг. Поне засега. В действителност, той не притежаваше такава сила и мощ, че да го наложи за неопределено дълго време. Утре вечер отново трябваше да направи шибаното заклинание и имаше голям шанс то да не проработи. А ако трябваше да разчита на късмета си…

Деметрий стисна зъби, докато слизаше по четирите прашни стъпала, които водеха към друга част и друго помещение. Той подозираше, че това вероятно е било кухнята или столовата, но сега не беше нищо повече от купчина камъни, отложена и натрупана с годините пръст и открито небе. Звездите блещукаха над главата му, а луната осветяваше неравния под и го покриваше със сенки. Аргонавтът стигна до ъгъла и спря до петнадесетсантиметровия процеп в камъните. Оцелялата част от стената тръгваше от пода и стигаше до мястото, където преди се е съединявала с таван, не по-нисък от три метра.

Но сега останките от двете стени се събираха под формата на буквата „Г“.

Съществуваше голяма вероятност да не обърне внимание на това място, но днес, когато мина оттук, случайно усети върху лицето си прохладен въздух. И сега беше любопитен. Прокара върховете на пръстите си по края на цепнатината. Въздухът, който проникваше през процепа, беше свеж, но не и студен. Деметрий се опита да хване края на стена и да я издърпа. За негова изненада успя да го направи лесно и тя се отвори, подобно на врата.

Пространството зад нея беше достатъчно широко, за да му позволи да се притисне вътре. Той постоя неподвижен известно време, докато очите му се адаптират към тъмнината. Лунната светлина зад гърба му осветяваше друга стена, също изградена от камък.

Воинът възнамеряваше да се обърне и да си тръгне, когато по голия му крак се плъзна прохладен повей. Деметрий коленичи, прокара пръсти по долния край на камъка и напипа цепнатина от няколко сантиметра, която съответстваше на ширина на вратата.

Досети се, че стената е фалшива, и отстъпи назад дотолкова, доколкото беше възможно в тясното пространство. Присви очи и видя, че пред него имаше извита арка на врата, а не обикновен камък. Той притисна длан в центъра й и натисна. Нищо. После погледна нагоре и успя да различи едва забележимия древен текст около рамката на вратата, вдълбан в камъните. Едва видим и все още разбираем, но почти заличен от времето и силите на природата.

„Само онзи, който е избран, ще влезе в това свещено място. Изречи «аз съм герой» и влез“.

Обхвана го лошо предчувствие. Какво свещено място би могло да има на този жалък остров? Смръщил чело, Деметрий още веднъж прочете думите. Очевидно беше, че е загадка, а той никога не е бил добър в разгадаването им. Защото не беше заинтересован. Но все пак…

Войнът погледна ръцете си и в ума му се появиха две думи. Древното арголейско название на Безсмъртните Пазители. Име, което аргонавтите вече не използваха, защото беше остаряло.

— Айониос Кидемонас.

В мрака се разнесе стържещ звук и вратата сама се отвори навътре.

— Охо!

Деметрий стъпи на кръглата площадка, от която започваха широки и прашни стълби, които се виеха подобно на спирала и изчезваха в черната бездна надолу. Аргонавтът се ослуша, но долови единствено бързото туптене на собственото си сърце. Забеляза до себе си метален пръстен, забит в камъка, горе-долу на нивото на раменете му, а в него — нещо, което приличаше на факла.

Той махна паяжините по нея и я свали. Докосна омотаната около единия й край тъкан, вдигна пръст до носа си и подуши.

Масло.

Опасенията му се превърнаха в тревога и всичките му чувства преминаха в състояние на бойна готовност. Дали наистина двамата с Изадора бяха сами на този остров?

Деметрий измърмори едно от леките заклинания, което помнеше от детството си, махна със свободната си ръка над факлата и загледа как нарастващият пламък осветява спираловидна стълба, която слизаше надолу. По стените затанцуваха зловещи сенки. Воинът стъпи на първото стъпало. После на второто. И продължи надолу, като не пропусна иронично да отбележи, че през последните два дни беше използвал дара си много повече, отколкото през последните две столетия взети заедно.

Стълбището се спускаше почти девет метра надолу. Тук въздухът беше по-хладен и по-застоял и на последната стълба Деметрий вдигна факлата, за да освети огромното пространство пред себе си.

— В името на майката на Зевс… — прошепна той.

От двете страни на дългата зала имаше масивни мраморни колони, които се извисяваха от пода към тавана. Помежду им имаше по един дървен сандък, обкован с желязо — три отляво и три отдясно. На отсрещния край на залата имаше още един сандък, който беше много по-голям от другите шест, украсен със златен метален обков и символ, принадлежащ на Херкулес.

Деметрий се приближи към широката каменна маса, която стоеше на възвишението в центъра на стаята, и наведе факлата, за да може да прочете думите, изсечени в камъка.

Айониос Кидемонас

Аргонавтът бавно се завъртя, докато очите му обхождаха сандък след сандък. Върху всеки от тях имаше различен гръцки символ. Косъмчетата по тила на Деметрий настръхнаха.

Залата на героите. Не, това не можеше да е истина!

В гърлото му сякаш заседна буца. Това не можеше да е истина. Само не и на този остров, скрит от целия свят.

Погледът му се спря върху втория от редицата сандъци, отмина към следващия… Но бързо се върна назад и повече не се отмести. Деметрий се съсредоточи върху древния символ на своя прародител Язон и бавно се приближи.

Сърцето му се разтуптя лудо, когато спря пред сандъка. Той се огледа и видя още метални пръстени в колоните, чието предназначение явно беше да крепят източниците на светлина. Промуши факлата в най-близкия пръстен, присви пръсти и отново се съсредоточи.

Сандъкът нямаше ключалка. И явно нямаше никаква нужда от заклинания. Деметрий хвана ъгъла на капака и го повдигна. Металните панти проскърцаха, докато се отваряха. Аргонавтът погледна вътре и застина.

— Дявол да го вземе, не може да е истина!

Пръстите му се плъзнаха по златното руно. Той внимателно го повдигна от сандъка и се втренчи в митологичния предмет, който не беше нищо повече от череп на овен с рога и кожа, покрита със златни къдрици. Търсенето на Златното руно се беше превърнало в голямото приключение на Язон и това пътуване го беше издигнало до статуса му на герой. Мисията, по време на която беше попаднал под чара на Медея. А това се беше превърнало в двигател за редица събития, които вече нямаше как да бъдат променени. И които бяха сложили отпечатък върху съдбата на Деметрий така, както и върху всички потомци на Язон.

Руното не му направи никакво впечатление. Той го повъртя в ръце, но не откри дори частица отзвук на сила от проклетата вещ. Само кости, козина и история. Намръщен, Деметрий го остави настрани и когато отново погледна в сандъка, усети прилив на вълнение.

— А, това вече е нещо друго.

Паразоният с черна дръжка, украсена с червени скъпоценни камъни, идеално легна в дланта му. Деметрий замахна първо наляво, после надясно, а след това напред.

— Само че…

Аргонавтът докосна с другата си ръка острият му ръб и се намръщи, когато оръжието разряза кожата на пръста му толкова дълбоко, сякаш току-що го бяха заточили.

Деметрий поднесе показалец към устните си и засмука раната, докато кръвта спря и той усети кожата си да зараства. Избърса пръсти в панталона си и отново погледна в сандъка. Усмихна се, когато откри щит и нагръдник, върху които стоеше символа на Язон, а после и сандали.

— Най-накрая да направиш нещо за мен.

Деметрий остави паразония и щита на масивната каменна маса и се наведе, за да обуе видимо поизносения сандал.

Не можеше да се сравни с чифт обувки, но беше хиляди пъти по-добре от това да ходи бос. Той беше оставил ботите си на плажа и оттогава не преставаше да се ругае сам, че се беше събул. Но когато погледна отново в сандъка, разбра, че вътре имаше един-единствен сандал, а не чифт.

— Както винаги.

Той събу сандала и го върна обратно. Порови още вътре и намери книга със заклинания, която вероятно принадлежеше на Медея, торбичка с камъни с неизвестно предназначение, килимче от овча кожа, одеяла и няколко черни свещи.

Отвращението му към магьосничеството отново се надигна, но с чудовищата, с които се беше сблъскал през последните два дни, осъзнаваше, че няма право на избор. По дяволите, той беше готов да използва всичко. Деметрий нахлузи ножницата на паразония през глава и пъхна оръжието в нея. Върна останалите предмети в сандъка и пристъпи към следващия, върху който беше гравиран символа на Ахил. Повдигна капака и се усмихна, когато взе в ръка оръжието, което наподобяваше на назъбения клюн на пеликан.

Върхът на легендарното копие на Ахил, което беше позволило на знаменития герой да надвие враговете на Агамемнон. Можеше да се закълне, че Зандер няма да има нищо против да го хване в ръка. Деметрий обърна находката си към светлината. В момента това беше само студен, потъмнял метал.

Аргонавтът се местеше от сандък на сандък като набелязваше предметите, които можеха да им бъдат полезни. Когато приключи, събра всичко, от което можеха да имат нужда през нощта, върна обратно безполезното, затвори сандъците и тръгна към стълбите.

На върха му воина изгаси факлата и я върна в халката на стената. Едва беше успял да премине през вратата, когато тя се захлопна зад гърба му с оглушителен трясък.

Много мило! Това беше най-добрата дяволска система за безопасност, която изобщо беше виждал.

Над руините цареше пълна тишина, докато Деметрий вървеше към основната зала и малката стая от северната й страна, където беше оставил Изадора. Ако имаше късмет, принцесата все още трябваше да спи. Той щеше да я завие с одеялото, което беше открил, и да се настани от другата страна на основната зала, където беше забелязал още една малка стая с изглед към склона и долината.

Деметрий изкачи четирите стъпала до основната зала и разтърка лицето си с ръка. Беше на около двадесет метра от целта си, когато чу вика на Изадора.