Елизабет Ноутън
Изкушения (6)

Глава пета

Орфей се чувстваше така, сякаш го беше прегазил танк. Кожата на ръцете му беше изгорена от киселината в кръвта на вещиците, рамото ужасно го болеше от енергийния заряд на Апофис, а драскотините от нокти и прорезите от мечове по тялото му бяха достатъчни и за следващото хилядолетие.

Проклятие, Аргонавтите му дължаха много!

Но след като се пренесе в палатковия лагер на Делия в подножието на Егейските планини, промени мнението си. Не Аргонавтите, а Изадора беше тази, която трябваше да му е длъжница до гроб.

И този път не смяташе да се отказва от уговореното, а да я накара да си плати.

Делия изхвърча от шатрата веднага, след като Орфей свали качулката на плаща невидимка. Тя го хвана за ръката и пръстите й се забиха в изгорената му кожа.

Той потръпна от болка и се опита да се освободи, но вещицата стискаше здраво. Очите й — широко отворени и тревожни — веднага привлякоха вниманието му. Той се огледа и не видя Аргонавтите. А бяха планирали да се срещнат тук след спасяването на Изадора.

— Къде са? — попита Орфей.

— Тръгнаха.

Тръгнали? Защо тези неблагодарни ко…

— Усетиха, че някой от тях отваря портал.

— Зная. Онзи голям приятел го отвори, за да спаси принцесата от Апофис.

Делия толкова силно поклати глава, че белите й коси се разпиляха около раменете. Нишката на търпението на Орфей се скъса. Едва не го бяха изпържили, беше рискувал собствения си живот, за да може Деметрий да спаси Изадора и Грифон, а тези тук го бяха зарязали, за да…

— Порталът не се отвори отново.

— Какво каза?

— Порталът не се отвори. Те не са се връщали нито тук, нито в Тайрнс.

Орфей се намръщи.

— Откъде…

— Защото усещам, когато се открива портал в Арголея. Как мислиш, по какъв начин мога да следя за подвижните ни портали? — Вещицата стисна ръката му. — Усетих да се отваря портал в света на смъртните, но не и обратно в Арголея. Орфей, няма нужда да ти припомням, че за принцесата — една от трите Ори — не е безопасно да е там.

Да, не беше безопасно, но Орфей не се разтревожи за Изадора. Той си помисли за ранения Грифон. Брат му беше толкова слаб, че дори не можеше да стои на собствените си крака, когато Деметрий го беше вкарал в портала.

Без да си направи труд да отговори на Делия, той просто затвори очи, представи си замъка в Тайрнс и се пренесе насред центъра на грандиозното фоайе.

Стражата на главния вход го забеляза веднага и възклика изненадано, когато видя как се пренася през стените. Орфей се обърна и погледна към величественото стълбище, откъдето слизаше Терон, следван от няколко Аргонавти.

Докато тропотът на ботушите му отекваше по мраморния под, командирът махна с ръка и изрече:

— Той е с нас.

Спря се до Орфей и заповяда на Церек да се заеме с изненаданата стража. После продължи:

— Радвам се, че се върна обратно.

Да бе, как ли пък не!

— Какво се е случило?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Нападнаха ни и Деметрий пренесе Грифон и принцесата през портала. Аз останах, за да им дам време да преминат.

— А как, в името на Хадес, се измъкна ти?

Разпитът не се хареса на Орфей. Макар Терон да беше командир на разнородната паплач, които се наричаха Аргонавти, над него той нямаше абсолютно никаква власт.

— Имам си начини.

Терон внимателно го огледа. В очите му прозираше недоверие и скептицизъм, с които Орфей отдавна беше свикнал. Но не и когато помощта му беше доброволна; не и когато едва не му бяха видели сметката. Ето какво получаваш, когато си играеш на добрия самарянин.

Той стисна зъби, като едва се удържа да не се нахвърли върху него, когато Терон каза:

— Те не се върнаха тук. Какво ти казаха, преди да тръгнат?

Нищо, което би помогнало на Аргонавтите да ги намерят; поне в това беше сигурен. Можеше да бъдат навсякъде. Освен ако…

— Грифон беше ранен.

— Къде? Как?

— Шибаният магьосник го улучи с мощен заряд. Грифон едва се държеше на краката си. Ако не са се върнали веднага след…

— Ската! — Терон погледна през рамо. — Зандер, доведи Калия. Може да ни потрябва.

Когато светлокосият Пазител се заизкачва обратно по стълбите, Орфей не се стърпя:

— Нима не можете да ги проследите с помощта на онези предаватели, които всички носят?

— Те вършат работа като такива само ако някой ги активира. Някой трябва да го направи, за да…

Разнесоха се тежки стъпки и всички се обърнаха по посока на шума. След няколко секунди се появи Титус, който прескачаше стъпалата през три, за да може по-бързо да стигне долу. Той задъхано изрече:

— Аз го… Получи се… сигнал току-що — и размаха някакъв малък уред. — Предавателят на Грифон се активира.

— А на Деметрий? — попита Терон.

Титус поклати глава.

— Не е задействан. В колонията на мизосите са.

— Ската! — изруга Терон.

Не беше нужно да си чак толкова умен, за да се досетиш, че това беше най-неподходящото място за отваряне на портал. Демоните неотдавна бяха завзели колонията и мизосите — полусмъртни-полуарголейци — бяха принудени да се преместят някъде в Монтана. И ако Деметрий беше отворил там портала, имаше голяма вероятност да са попаднали в центъра на отрядите демони, които все още обхождаха околността в търсене на бегълци. А ако Грифон беше ранен, шансовете им за оцеляване намаляваха почти катастрофално.

— Звънни на Ник. Той все още е в Орегон — събира и превозва хората си.

— Веднага — извика Титус и хукна нагоре, като се размина със Зандер и Калия, които слизаха надолу.

— Титус, какво става?

— Нищо хубаво — промърмори той и изчезна зад ъгъла. Калия не успя да скрие безпокойството си. С едната си ръка тя стискаше здраво ръката на Зандер, а с другата — дръжката на медицинската си чанта. Двамата спряха на най-долното стъпало и тя погледна към Терон и Орфей.

— Зандер каза, че Грифон е ранен. Раните сериозни ли са?

Терон поклати глава и се обърна към съпруга й.

— Титус прихвана сигнал в колонията.

— Мамка му! — Зандер почти изплю думите. — Какво, дявол да го вземе, са забравили там?

— Нямам представа. Трябва много внимателно да тръгнем натам като отворим портал на някое по-отдалечено място, за да не могат да ни усетят онези твари.

— Аз също идвам — намеси се Калия.

— Не — възрази Терон, но бързо се смекчи, когато видя разтревожения й поглед. — Не, Калия, това е прекалено опасно. Докато не изясним какво става, ти оставаш тук. В готовност в стражевата кула. Ако няма опасност, ще ни трябваш. Зет ще се върне за теб. Ако ли не… все ще измислим как да изпратим Грифон при теб.

Това изобщо не успокои Калия, но тя кимна и се обърна към съпруга си. Двамата тихо започнаха да си шепнат, докато другите Аргонавти обсъждаха плана и се подготвяха. Орфей усети, че беше преднамерено изключен от всичко, затова стисна зъби и решително заяви:

— И аз идвам с вас.

— Не, ще се справим сами — отвърна му Терон, без да го поглежда.

Майната им тогава!

Орфей се напрегна и усети как очите му започват да се променят, безсилен да спре неизбежното. В този момент Калия го погледна и неволно възкликна. Това привлече вниманието на всички към него, но преди очите му да променят цвета си на зелен, той стисна клепачи и се пренесе близо до официалния портал в замъка.

Тези Аргонавти да вървят на…

Макар Съветът да беше поставил специална охрана, Орфей бързо се насочи към стражевата кула, сложи си плаща невидимка и премина покрай глупаците, които пазеха портала.

Съветът беше сигурен, че Арголея няма нужда да бъде защитавана от Аргонавтите. И че това можеше да направи специалната стража, която бяха назначили да охранява портала. Горките глупаци! Те дори си нямаха представа какво зло ги дебне от другата страна. За разлика от Орфей. А той го знаеше много добре, защото живееше с него всеки шибан ден.

Той беше ходил в колонията на мизосите преди няколко дни и знаеше координатите им в горите на Орегон. И затова лесно отвори портал близо до входа на пещерата. При преминаването му през него заискри светлина, която бързо просъска и се разтвори във въздуха.

Орфей свали качулката на наметалото си, но не помръдна, докато очите и ушите му не привикнаха към заобикалящите го звуци. Високите ели не помръдваха, потънали в страховито мълчание под светлината на пълната луна, която навлизаше през клоните им в гората, плъзгаше се по тънкия слой сняг и му придаваше свръхестествен сив оттенък. По гърба му се плъзна тръпка. Косъмчетата на тила му настръхнаха, когато в носа му нахлу миризмата на земя, смола, гнило и кръв; голямо количество кръв.

Вътрешният му демон се размърда, но Орфей успя да го укроти. За щастие, точно обострените му чувства щяха да го отведат до онова, което търсеше. Той безшумно се местеше през гората като черна сянка, каквато всъщност си беше. След няколко минути стигна до открит участък. Всичко си беше така, както го помнеше отпреди няколко дни — широка, покрита със сняг и кръв пустош. Само че този път тук нямаше никого.

След нападението на демоните върху колонията, развилнялата се снежна буря преди два дни беше покрила с тънък слой сняг полето на битката, но кръвта, която виждаше сега пред себе си, беше съвсем свежа. Докато се движеше по откритото, той не изпускаше от поглед следите. Спря, за да огледа локвата кръв върху мекия сняг, около която се забелязваше и друга на цвят течност. После се наведе, прокара пръсти по червената следа и ги повдигна към носа си.

— Не прилича на коледна украса, нали?

Беше Ник. Орфей веднага разпозна гласа на командира на мизосите. Макар Ник Блейдс и Аргонавтите да не се харесваха особено, двамата с Терон се бяха съюзили в борбата срещу демоните и си помагаха един на друг в случай на нужда.

Орфей погледна към късо подстриганата коса на Ник и белезите по лицето му. Добре обученият войн носеше военни боти, плътни черни панталони, топъл черен пуловер и обичайните си ръкавици без пръсти. Личеше си отдалеч, че мизосът имаше телосложението на Аргонавт и беше също толкова опасен, но за разлика от Пазителите, Орфей винаги беше смятал Ник за свой съюзник. Ала днес беше прекалено нервен и мислеше единствено как да намери брат си.

Усети как в гората се отваря и затваря портал. Явно Аргонавтите скоро щяха да бъдат тук. Той отново се съсредоточи върху следите по земята, но долови приближаването им с периферното си зрение.

— Демоническа ли е? — попита Терон.

Орфей изтри окървавените си пръсти в панталона, изправи се и огледа пустеещата местност.

— Не, арголейска.

— Хората ми убиха четирима демони в гората на път за тук. Но не са забелязали нищо друго — съобщи Ник на Терон.

— Ската! Да се разпръснем. Зет, двамата с Финей си отваряйте очите на четири — не искам изненади, докато оглеждаме мястото на сражението.

Никой не възрази. Няколко от хората на Ник също се присъединиха към търсенето. След малко от далечния край на открития участък се разнесе гласът на Церек:

— Насам!

Орфей последва Терон и останалите към Церек, който беше вдигнал някакъв кинжал. Терон посегна към оръжието с облечената си в ръкавица ръка и го пое.

— На Деметрий е — обясни находката си Аргонавтът и посочи към издълбаната буква „Д“ на дръжката.

— Да — съгласи се и Терон. Той обърна оръжието и отново огледа бойното поле. — Тук трябваше да има тела. Ако демоните са ги нападнали при излизането им от портала, Деметрий и Грифон трябваше да бъдат тук. Дори ако те са разпознали Изадора.

— На верен път сме — заяви Титус, докато се взираше в малкия екран в ръката си, и допълни: — Медальонът на Грифон е точно… там — обърна се той наляво към гората.

Орфей огледа наоколо, а после и гористия склон, докато Аргонавтите и Ник обсъждаха какво би могло да се е случило. Не забеляза нищо, освен сняг, дървета, няколко храсти, камъни и старо, пречупено дърво, обраснало с мъх. То изглеждаше така, сякаш някой го беше съборил преди повече от двайсет години, и сега се беше превърнало в дом на змии и гризачи.

Хайде, Гиф! Къде си, дяволите да те вземат?

Орфей отново огледа дърветата, като се вглеждаше във всеки камък или ствол, зад който можеше да се скрие човек; всеки…

Вниманието му отново се върна към старото дърво. Когато се насочи към него, сърцето му се разтуптя по-бързо. Някой го извика, но Орфей не се обърна. Колкото повече се приближаваше към поваленото дърво, толкова по-силна ставаше миризмата на свежа арголейска кръв. Той скочи върху падналия ствол, придвижи се на около метър и половина нагоре по него и погледна към земята отдолу. Обхвана го ужас от гледката на онова, което лежеше от другата му страна.

— Мамка му!

Той се хвърли към брат си и коленичи до него. Грифон лежеше странно извит на една страна, притиснал гръб към ствола. От многобройните прорези върху лицето, ръцете и краката му се стичаше кръв, която попиваше в онова, което беше останало от някога бялата му риза.

— Дяволите да те вземат, Гриф! — и когато брат му потръпна, Орфей свали плаща си и го загърна около раменете му.

— Ти… не изглежда… че… се… се радваш… да ме видиш.

— Аз винаги съм си бил такъв, глупчо.

Но в думите на Орфей липсваше ентусиазъм; той ясно осъзнаваше, че трябва много бързо да предприеме нещо.

Дяволите да го вземат! Имаше нужда от Калия. И то незабавно. Орфей не беше лечител, но нямаше как да не види, че заради раната на гърдите, брат му беше изгубил много кръв. Да, той беше Аргонавт и можеше да се изцели много по-бързо от обикновен арголеец, но Орфей не знаеше пораженията, които му беше нанесъл магическият удар на Апофис.

Другите Аргонавти също наобиколиха падналия ствол.

— Ще те върнем вкъщи, братко — прошепна Орфей.

Терон клекна до Орфей.

— Здравей, Гиф! Как си, приятелю?

— Няма къде по-добре — прошепна Грифон и целият се разтресе. После погледна към мъжете за гърба му. — Прекалено сте шумни. Мислех… че никога… няма… да ме откриете.

Терон погледна обезпокоено към Орфей, който с кимване посочи натам, където кръвта се просмукваше през черния плащ.

— От гърдите му е. Трябва веднага да го махнем оттук.

Терон внимателно повдигна плаща, след което изруга и го пусна.

— Орфей е прав, Грифон, трябва да те отведем вкъщи. Ще се опитаме да не те местим излишно, но трябва да побързаме. Не знаем колко са демоните тук, в гората. Ние…

Грифон поклати глава и хвана ръцете на командира си, с което не му разреши да го повдигне.

— Не, няма нито един. Всички се разкараха.

— Как така?

— Тръгнаха си… — Грифон отново потръпна. — С Деметрий.

— Какво означава „тръгнаха си с Деметрий“? — повтори думите му Терон — Искаш да кажеш, че демоните са го заловили заедно с принцесата?

Грифон отново поклати глава.

— Не, не са го заловили.

Той се намръщи и се присви така, сякаш обзет от пристъп на нетърпима болка, но след малко се отпусна. Челото му беше облято в пот.

— Деметрий нарочно е отворил портал тук. Чух ги. Те си мислеха, че съм мъртъв, но аз чух как архи… демонът го поздрави за дългоочаквания подарък.

Мамка му! Орфей беше сгрешил. Голямата тайна на Деметрий не беше в магическите му способности.

Видял недоумението, изписано върху лицето на Терон, Грифон отново потръпна и добави:

— Терон, приятелю, Деметрий… Той е син на Аталанта. Копелето ни предаде.

* * *

— Сигурен съм, че нямаш търпение да се видиш с Аталанта — каза архидемонът Фрайс — Деметрий беше чул другите да го наричат така. Той пъхна ключа, завъртя го и двигателят на стария ръждясал товарен камион заработи.

Демонът вдясно от Деметрий изрече с изсумтяване:

— Мога да се обзаложа, че тя много иска да се види с теб.

Да, Деметрий изобщо не се съмняваше. Тя много искаше да го прониже в корема и да набучи главата му на копие, като така продемонстрира силата си пред всички Аргонавти.

През цялото време, докато камионът подскачаше върху замръзналата земя, той мълчеше. Откакто ги бяха пленили двамата с Изадора, в близост до колонията на мизосите, бяха изминали повече от няколко часа. Първо ги бяха качили на малък самолет, който ги беше оставил някъде в северната част на Британска Колумбия, а сега пътуваха дявол знае накъде по голата тундра. Чудовищата страдаха от същото ограничение, от което страдаха и арголейците — в света на смъртните не можеха да се пренасят бързо от едно място на друго. Което означаваше, че за превозването на заложниците им се налагаше да губят много време.

Единственият плюс в цялата ситуация беше, че Изадора все още беше в безсъзнание. Докато не разбереше накъде ги водят, той нямаше да им покаже с нито едно движение, че трескаво обмисля начин да пренесе Изадора по-далеч от тези твари, да открие портал и да измъкне и двама им от кошмара.

Пропътуваха двадесет минути до огромен ловен дом за туристи — любители на дивата природа. Мракът в него се надигна и сгъсти.

Камионът заобиколи постройката и се насочи към друга, по-малка, доста встрани от голямата. Фрайс паркира камиона и отвори вратата.

— Излизай!

Косъмчетата по тила на Деметрий настръхнаха, когато се измъкна от купето и стъпи на земята. Снегът почти не прикриваше замръзналата кафява и безплодна почва. Демоните отвориха задната врата на превозното средство и след няколко секунди единият от тях се появи, небрежно преметнал през рамо безчувственото тяло на Изадора.

— Насам — заповяда Фрайс и направи знак на Деметрий да го последва.

— Мърдай, червей!

Деметрий се олюля от удара. Той се обърна и хвърли сърдит поглед към чудовището, което току-що го беше блъснало в гърба. Демонът предизвикателно му се усмихна, като показа грозните си зъби.

Двете масивни крила на вратата на склада бяха отворени и Фрайс ги поведе навътре. Стигнаха до друга врата и стълби, които изчезваха към подземен тунел.

Лампите, закрепени на тавана на всеки пет метра, осветяваха коридора с оранжева светлина. Въздухът беше пропит с миризмата на земя, плесен и пот, а единствените звуци, които се чуваха, бяха учестеното дишане на всички и тежките им стъпки, които отекваха по циментовия под на подземието.

Безпокойството на Аргонавта нарасна, когато след около двеста метра се озоваха пред затворена врата. Изцяло черна, със странни символи, вдълбани в дървото около нея, която неудържимо го привличаше. Около него навсякъде пулсираше като ореол черен дим, а в носа му се набиваше миризмата на сяра. Аргонавтът усещаше как тъмата в гърдите му се прокрадва към повърхността на кожата, сякаш привлечена от онова, което се намираше от другата страна на вратата.

Колкото по-дълго се взираше Деметрий към черната врата, толкова по-учестено туптеше сърцето му. Демоните зад гърба му избухнаха в смях.

— Какво чакаш, червей? Не искаш ли да се видиш със скъпата си майка? — подразни го демонът отзад.

Този път Деметрий беше готов да бъде блъснат и затова спря да се бори с пулсиращия мрак, впиващ нокти в гърдите му. Преди демонът да успее да му нанесе удар и да го събори, Аргонавтът се обърна и стисна чудовището за гърлото. Двамата бяха приблизително еднакви на ръст и тегло и демонът се опита да се освободи от хватката му, но Деметрий вече беше обхванат от бушуващия мрак. От устните му се ронеха думи, които разкриваха медейските му способности и които той обикновено държеше под контрол.

Демонът отпусна ръце. Заклинанието парализира крайниците му, но не спря болката. Деметрий го стисна по-здраво, като така попречи на демона да диша. Фрайс се подсмихна и измърмори:

— О, да, той определено е син на Аталанта — а после повиши глас: — Казах ти да не се заяждаш с него, Зепар.

Тъмният мрак се извиваше и се усукваше около Деметрий като питон, който задушаваше жертвата си. Демонът трепна с клепачи на крачка от смъртта си. Деметрий посегна към дръжката на оръжието на кръста му. Той беше успял наполовина да го извади, когато Фрайс изкрещя:

— Достатъчно!

Демоните зад жертвата му се нахвърлиха върху Деметрий от две страни, като така развалиха магията и изтръгнаха Зепар от хватката му. Аргонавтът се строполи на земята и главата му буквално издрънча от удара в твърдия под.

— Вдигнете го — излая Фрайс.

Демоните изръмжаха и рязко издърпаха Деметрий на крака. Те го повлякоха към вратата, докато мракът в него се гърчеше и се мъчеше да излезе навън. Той извиваше пипала по краката, ръцете и в главата му така, сякаш се мъчеше да го вземе под контрол и да го управлява по начин, за който от много години копнееше Аталанта. Болката в главата му леко поутихна, когато пред очите му се появи черната врата.

— Я чакайте — промърмори Фрайс. — Виждал съм Аталанта да го прави няколко пъти, но само някой с нейната кръв може да управлява това заклинание.

Архидемонът вдигна ръката на Деметрий и я сложи върху символа, издълбан в центъра на вратата. Повърхността й изгори дланта на Пазителя и в коридора отекна силен свистящ звук, преди дима от изгореното да запуши около ръката му. Очите на Аргонавта се разшириха от изненада, когато видя как ръката му преминава през вратата като през течност, преди да го обгърне ослепителната болка. Но Деметрий не извика. Каквото и да се намираше от другата страна, то подхранваше тъмата в дълбините на душата му и го призоваваше, както нищо друго преди това.

„Предай се, ела при мен!“

Енергията сякаш се взриви в гърдите на Деметрий. Тя се разпространи по цялото му тяло и го изпълни със сила и мощ. Мракът нахлу в него, обгърна го и го дръпна напред. Вратата се отвори със скърцане и той свали ръката си.

Фрайс го бутна напред. Макар Деметрий да виждаше прекрасно в тъмното, въздухът вътре беше толкова гъст и тежък, че не успяваше да види дори на метър пред себе си. Другите му осезателни органи също се включиха, но той продължаваше да не усеща нищо; нито звуци, нито миризми. Освен една съвършена и безкрайна пустота.

Демоните го накараха да спре и той усети сладникавия, подобен на миризмата на захарен памук аромат; аромат, който беше усещал и преди.

— Не трябва да ме притесняват в стаята ми за уединение. Наказанието е смърт.

— Простете ми, царице моя — с треперещ глас обяви Фрайс. — Но този, който отвори вратата, е подарък… Подарък с невиждана стойност.

Настъпи тишина, последвана от шепот. Няколко секунди по-късно цялата стая беше окъпана от пламъците на светлината на стотици свещи с разнообразна форма и размери, подредени в кръг.

Очите на Деметрий го заболяха от ярката им светлина. Той премигна, за да се избави от тъмните точки, които танцуваха пред тях, и видя пред себе си Аталанта, седнала върху черен трон. Проницателните й ониксови очи го гледаха така, сякаш двамата бяха сами в стаята. И онзи мрак, от който той не можеше да се избави, се изви и развълнува в гърдите му.

„Предай се, ела при мен!“

Полубогинята се изправи и се насочи към него. Краят на червената й рокля се влачеше по пода зад нея. Фрайс се отмести от пътя й.

Демоните отляво и отдясно на Деметрий се впиха в него в мъртва хватка, за да го задържат, но в това нямаше нужда — мракът вече го беше приковал на място с пулсиращата си жизненост.

Аталанта дълго се вглежда в чертите на лицето му, след което отново го погледна в очите. Най-накрая ъгълчетата на кървавочервените й устни се извиха в злорада усмивка.

— Иос!

Тъмата в него замърка подобно на погалено коте. И макар някакво слабичко гласче в крайчеца на съзнанието му да нашепваше: „Бъди внимателен!“, тръпката от силата й опияняващо запулсира във всичките му нервни окончания подобно на неизвестен наркотик.

Аталанта вдигна ръка и прокара ледените си пръсти по брадичката му. По кожата му пробяга тръпка, която стигна до костите и го разтърси дълбоко.

— Мина много време, иос, и вече си мислех, че съвсем си забравил за своята mamépas.

Неговата mamépas. Нима тя наистина беше негова майка? И ако да, защо се опитваше да я забрави?

Деметрий не успя да отговори, защото зад него се разнесе приглушен стон. Той се обърна и видя Фрайс, преметнал блондинка през рамо.

Аталанта същото гледна натам.

— Какво е това?

— Подаръкът, който ни донесе Аргонавтът — отговори Фрайс.

Аргонавт.

Думата закръжи в съзнанието на Деметрий, без той да може да си спомни значението й. Мракът бушуваше в гърдите му и убиваше съпротивата на съзнанието му. Той гледаше пренебрежително как демонът свали жената от рамото си и я взе в ръце. Полупрозрачната дреха беше изцапана с кръв и мръсотията там, където в нежната кожа на жената се бяха забили ноктите му. Блондинката смръщи лице от болка, но не извика. И дори не направи опит да помръдне. Сякаш се намираше в някакъв унес, безсилна да се съсредоточи върху нещо, докато погледът й обхождаше стаята. Но когато Аталанта се приближи към нея, жената отвори широко шоколадовите си очи и възкликна.

Аргонавт.

Принцеса.

Изадора.

Дом.

В гърдите на Деметрий се разля топлина, когато успя да си спомни всичко, и не разреши на мрака и студа да го погълнат. Всичко се изсипа върху му подобно на буен поток: кой беше той, какъв беше и какво беше заложено на карта.

Сърцето му ускори ритъма си и Деметрий започна да се поти. Злокобната черна сила все още се опитваше да го обсеби, но стиснал зъби, той не спираше отчаяната съпротива. Защото знаеше, че ако се поддаде, Изадора щеше да изчезне завинаги.

„Гледай, не откъсвай очи от нея, не забравяй за какво си тук…“

Аталанта посегна с дългите си пръсти към челото на принцесата, а после я погали по косата.

— Очаквах те — и полубогинята погледна към Фрайс. — Къде я намерихте?

— Близо до колонията на мизосите.

— Колко вещици имаше с нея?

— Нито една. Тя беше с двама Аргонавти. Единият го убихме, а другият… — демонът посочи към Деметрий — магията му свидетелстваше за корените му. Помислихме, че може да ни бъде от полза.

— Нито една — повтори Аталанта, без да сваля очи от Изадора. — Значи, Апофис ни е предал. Но независимо от това, моят син ни я доведе.

Демонът не отговори. За няколко секунди настъпи зловеща тишина. Най-накрая Аталанта се усмихна и насочи вниманието си към Деметрий.

— Пуснете го и ми я донесете.

Полубогинята се обърна и махна с ръка. Свещите се разместиха и разкъсаха кръга.

Деметрий едва овладя паниката си, когато го изблъскаха от осветения кръг към друга част на помещението, потънала в мрак. Върху висока колона отпред пламна още една свещ, която подобно на разноцветен прожектор освети гладкия под.

Аталанта влезе в осветения кръг и посочи надясно към масата, която наподобяваше на олтар и която на светлината на свещите блестеше като сребро. Демонът остави Изадора върху студената й повърхност и отстъпи в сянката. Принцесата трепна от болка, но успя да се изправи и да седне. Тя се опита да се слезе, въпреки треперещите си ръце, без да издаде звук. Жестока усмивка изкриви устните на Аталанта.

— Усещам страха ти, принцесо. Кажи ми, дете, знаеш ли какво е да загубиш най-ценното, което притежаваш?

Деметрий се огледа наоколо, опитвайки се да измисли план за бягство, докато майка му говореше, но мракът в него доволно се изви, когато забеляза мястото за оттичане на кръвта под жертвения олтар, върху който седеше Изадора.

Аталанта се наведе и лицето й се изравни с това на принцесата.

— Ти и твоите близки си присвоихте нещо, което ми принадлежеше. Нима смятахте, че ще го оставя без последствия?

Богинята материализира от мрака кинжал с тридесетсантиметрово острие и Изадора отвори широко очи, когато злодейката я стисна за ръката и притисна върха на оръжието към тънката й китка.

— Не — прошепна принцесата.

Цялото тяло на Деметрий се напрегна. Той усети демоните, затаили дъх в очакване в мрака, и вълнението им отново подхрани тъмата в него.

— Ръката е чудно нещо. Дар. Права ли съм, принцесо? И тя ти е скъпа, нали? Без нея можеш да оживееш, но болката от загубата й ще бъде невероятно силна. Казват, че онези, които са изгубили крайник, усещат как кръвта пулсира по несъществуващите им вече вени дълго след като раната е зараснала. — Аталанта се наведе още по-близо и злобно прошепна: — Това е добра сделка, нали, принцесо? Твоята ръка в замяна на откраднатото от мен?

Богинята говореше за момчето — Макс, синът на Калия и Зандер — когото тя беше откраднала като бебе и отгледала. Тя имаше нужда от Макс, защото той беше наследник на Орите и чрез него можеше да управлява сферата на Кронос — медальона с магически свойства, който щеше да я надари със силата да контролира света на смъртните. А получила тази власт… тя би могла да си отмъсти на целия свят.

Аргонавтите бяха спасили Макс преди повече от седмица, но очевидно тя все още не се беше смирила с поражението си.

— Не, моля ви! — Изадора се съпротивляваше, но полубогинята я държеше здраво.

Върхът на кинжала прониза бледната кожа на принцесата и Изадора извика. Пръстите на Аталанта стиснаха по-силно дръжката на оръжието и върхът му проникна по-надълбоко.

Ската! Мисли…

— Моля ви! — възкликна Изадора, когато кръвта потече по вътрешната страна на ръката й.

— Ако й отрежеш ръката, няма да ни е от голяма полза — успя най-накрая да изрече Деметрий, като се опитваше да говори спокойно.

И двете се обърнаха към него, но върхът на оръжието си остана все така притиснат към китката на Изадора.

— Може би предпочиташ да й отрежа крака? — попита Аталанта.

Той не отговори, а Изадора започна да трепери, докато се взираше в тъмнината.

— Излез на светло, иос.

Деметрий се поколеба, но после бавно пристъпи напред. В момента, в който го видя, Изадора приглушено ахна.

Той се постара да не обръща внимание на начина, по който го гледаше принцесата — погледът й го пронизваше така, сякаш гледаше предател. А този неин поглед го нараняваше. Това го убеждаваше, че принцесата го смяташе за истинско зло; такъв, какъвто щеше да си остане завинаги.

— Стъпалото? — отново попита Аталанта.

Деметрий си представи бледия крак на Изадора с оформени нокти, лакирани в яркочервен цвят. И се опита да не мисли, че такова съвършенство можеше да бъде повредено и унищожено.

Затова присви рамене.

— Не ми пука! Но ако започнеш да режеш, определено няма да дочакаш добро отношение от нея. И двамата знаем, че не съпротивляващият се заложник е много по-полезен.

Аталанта не сваляше очи от него. Деметрий беше наясно, че майка му изпитва съмнения относно неговата лоялност, и да, тя определено не беше глупачка. Двамата не се обичаха много и не можеха да имат претенции за преданост един към друг. Мракът в него отново се раздвижи, но той се опита да го потисне.

Много бавно полубогинята махна кинжала и Изадора облекчено въздъхна. Аталанта сложи оръжието до принцесата, но не пусна ръката й. Тя прокара показалец по китката на Изадора, взе капка кръв и я поднесе към устните си, като не отместваше очи от Деметрий.

Принцесата не спираше да мести ужасения си поглед от Аталанта към Деметрий и обратно.

Устните на полубогинята се извиха в жестока усмивка.

— Вещиците все пак са успели да изпълнят една част от сделката ни.

Сделка ли? Вещиците са били в съюз с Аталанта? Деметрий се замисли за последствията, но бързо успя да потисне всичко. Сега трябваше да се съсредоточи и да намери изход от тази демонска дупка.

Аталанта пусна ръката на Изадора и я докосна по лицето.

— За днес приключихме с теб, принцесо.

Преди Деметрий да успее да реагира, очите на Изадора се затвориха и тялото й се отпусна върху олтара. Аргонавтът отново се напрегна, но инстинктът му подсказа, че полубогинята едва ли щеше да навреди сериозно на принцесата. Във всеки случай поне не сега. Защото имаше нужда от Изадора.

Аталанта погледна към него.

— Така… Принцесата я очаквах, ала теб — не. Каква приятна изненада. Толкова се радвам, че няма да ми се наложи да те търся, както го бях планирала.

Планирала ли? Деметрий нямаше представа какво става, но нещо в гърдите му трепна и му нашепна да внимава.

Аталанта се приближи и прокара ледените си пръсти по скулата му.

— Търпях съпротивата ти прекалено дълго, иос. Дойде време да докажеш своята пригодност. Орите никога не биха ми помогнали доброволно, затова заповядах на вещиците на Апофис да наложат заклинание за плодовитост на нашата красива принцеса. А ти, сине мой, ще трябва да направиш така, че да получа този плод. Като награда.

Сърцето на Деметрий се присви. Пред очите му се появи картината на завързаната Изадора и магьосника, който я гледаше похотливо. Спомни си и прозрачната дреха върху тялото й.

Аталанта сведе глава. Тя се приближи до Деметрий, който успяваше да усети единствено сладникавия й аромат.

— Мислех, че ще ми се наложи първо да те убеждавам, за да застанеш на моя страна, но сега виждам, че това няма да е проблем. Хера най-накрая е успяла да направи нещо както трябва.

Кръвта се оттегли от лицето на Деметрий, когато той осъзна плана й: тя възнамеряваше да го използва, за да получи дете от едната от Орите.

— Е, не се разстройвай толкова, иос — и тя го погали по скулата. — Това ще ти хареса. — После стана сериозна и погледна към олтара и изгубилата съзнание Изадора върху него. — Въпросът е само къде? Къде да ви изпратя? Преди си мислех просто да ви затворя тук, докато мракът не те погълне, но сега смятам, че ще е по-добре двамата да сте някъде сами. Така всичко ще стане по-бързо. Разбира се, ще ми се наложи да блокирам способностите ти, за да не можеш да отвориш портал. А и двамата ще имате нужда от време. И е хубаво да е на място, където няма да можеш да я избягваш…

На Деметрий му се догади от неприятното предчувствие, което се надигна в гърдите му и закръжи в съзнанието му.

— Ама, разбира се — продължи радостно Аталанта, като с това прекъсна мислите му. — Разбира се, иос. Има само едно място, където ще ти се наложи да охраняваш тази красавица като зеницата на окото си. А аз изобщо не се съмнявам, че ще успееш да я опазиш жива, макар че няма да е лесно. В крайна сметка вроденият ти героизъм най-накрая ще ми свърши работа.

Деметрий се напрегна, когато богинята отново докосна челюстта му със студената си ръка.

— Да, сине мой, ти най-накрая ще изпълниш предназначението си, като ми поднесеш най-хубавия подарък на света — законен наследник, който ще ме свърже с Орите и трона на Арголея. И благодарение на Хера, ще го направиш, независимо от волята си.

Хера! Аталанта имаше предвид проклятието на сродните души — злобния подарък от Хера, съпругата на Зевс, за Херкулес и всички Аргонавти. За всеки от тях съществуваше една-единствена жена, предопределена им от съдбата за цял живот. Само че това не беше благословия, а жестоко проклятие. Защото предопределената им от съдбата беше единствената жена на света, която се явяваше най-неподходящата за тях.

Деметрий беше син на Аталанта — наследник на истинско зло и враг на жителите на Арголея. Той отдавна хранеше подозрения, че Изадора е неговото проклятие. И точно поради това си беше наложил да я избягва в продължение на двеста години — за да не може да го използва Аталанта. А сега, благодарение на погрешното му решение, всичко, което беше направил до момента, за да ги защити — и Изадора, и техния свят — беше отишло по дяволите.

— Спи сега, иос, имаш нужда от почивка. — Аталанта прокара ръка пред лицето му и зрението на Деметрий се замъгли.

И вместо образа на Изадора, легнала върху олтара, той виждаше единствено мрака, който се носеше към него. И беше наясно, че не може да стори нищо, за да му избяга. Остана му единствено надеждата, че все някак щеше да успее да събере сили и да устои на единствената жена, която винаги беше желал.