Елизабет Ноутън
Изкушения (27)

Глава двадесет и пета

Можеше да бъде и по-зле.

Деметрий болезнено се опитваше да си поеме въздух на дълбоки глътки, докато си пожелаваше смъртта. И реши, че би могло да бъде и много по-зле. В крайна сметка, поне Изадора не беше свидетел на това.

— Ето Ди, пий! — поднесе Зандер чашата до устните му.

Прохладната вода беше най-вкусното нещо, което някога беше опитвал Деметрий. Той пиеше бавно и усещаше как капките се стичаха от устните към голите му гърди, плъзгаха се надолу и се смесваха с кръвта и потта, пропили се в панталоните му.

— Това не трябва да става — промърмори Церек от другата му страна. — Дявол да го вземе, това не е правилно!

— Така е, по дяволите! — съгласи се Финей. — Бих искал да разтърся проклетия Съвет, като дам на всеки един от тях да усети онова, което вършат с него.

Зрението на Деметрий ту се замъгляваше, ту се проясняваше. Той се отвърна от празната чаша и се концентрира върху дишането си, докато събратята му разговаряха помежду си. Ако му бяха останали сили можеше да се опита да използва магия, за да се махне оттук, но беше прекалено слаб. Ръцете го боляха от тежестта на тялото му, увиснало на металните куки забити високо в тавана над главата му. Под босите му стъпала се беше събрала локва кръв, стекла се от раните на гърба му, където тройният камшик беше разкъсал дълбоко кожата по време на обреда по пречистването — част от ритуала преди изпълнението на екзекуцията.

Бяха го вързали и провесили в главната зала на Съвета на повдигната платформа пред големия символ на буквата алфа в мраморния под, където обикновено седеше Изадора, докато наблюдаваше за работата на Съвета. Дванадесетте масивни колони описваха и затваряха широк кръг. На главния вход имаше разположена охрана, плюс още двама от всяка страна на платформата. Дванадесетте членове на Съвета седяха не както обикновено около буквата, а бяха заели места в далечния край на залата и наблюдаваха ритуала в относителен комфорт. Всички, освен Люциан — Главата на Съвета — който стоеше в центъра на залата и спореше с Терон относно времетраенето на обреда. До тях стоеше палача — охраник с качулка, на когото Съветът беше заповядал да извърши обреда по пречистването.

Дочуха се стъпки и Аргонавтите замълчаха, когато Терон стъпи на платформата и ги приближи.

— Пречистването е завършено. Убедих Люциан, че е достатъчно.

— Проклятие — въздъхна Тит. — Терон, приятелю, това не е правилно. Той е един от нас. И изобщо не ми пука откъде е родом.

— Зная — отговори командирът му.

— Видях го как спаси Изадора — вмъкна Зандер.

— Зная — повтори Терон като разтриваше челото си така, сякаш беше измъчван от чудовищна мигрена. — Всичко зная, но Деметрий мълчи като риба, а тук управлява Съветът. Нито аз, нито вие можем да направим нещо, за да ги спрем.

— Това не е правилно — повтори отново Церек. — Подобен ритуал изобщо не би трябвало да съществува. И аз не смятам да участвам в него.

Отново се дочуха стъпки. Зрението на Деметрий се беше избистрило достатъчно, за да види как на платформата застанаха още двама стражи. Пазителите замълчаха, докато гледаха как първият страж подреди върху масата седем съда, а вторият постави в центъра й мраморна кутия.

— Съхранявайте спокойствие — прошепна Терон към всеки един от тях, когато стражът отвори кутията и извади намиращото се в нея руло от червено кадифе. Той го постави на масата и премести кутията на пода. После разгъна бавно рулото и всички видяха седемте древни кинжала, наредени върху него. Кървавочервената тъкан под тях зловещо подсказваше на какъв ужас бяха способни тридесетсантиметровите им остриета.

— Дявол да го вземе! — изрече Титус и обърна гръб на масата. — Няма начин да участвам в това.

Върху черните им дръжки Деметрий видя същите символи, които беше видял и върху сандъците в залата на героите. Някога, те са били притежание на първите седем герои, но никога не се използваха. С едно-единствено изключение — когато осъденият на смърт беше Аргонавт. И макар Деметрий никога да не беше присъствал на подобна церемония, да не говорим, че изобщо не можеше да си спомни дали изобщо някога се е провеждала такава, той знаеше в какво се състоеше тя: всеки един от Аргонавтите трябваше да нанесе рана на осъдения с оръжието на своя прародител. Като наказанието продължаваше до последния смъртоносен удар. След това, органите на осъдения щяха да бъдат извадени от тялото му и заровени в най-далечните краища на Арголея, като назидание за останалите Аргонавти и като напомняне на всички какво се случва с предателите.

— Ако откажем да го направим, Люциан ще заповяда да го направи охраната. А те ще удължат наказанието му колкото е възможно по-дълго — обясни Терон, усетил напрежението на всички. После се обърна към Деметрий, който въпреки замъгления си поглед успя да види съжаление, а не презрение в очите на командира си. — Аз ще бъда първият. И всичко ще приключи бързо, Ди. — Той се обърна към останалите: — И на вас също ще ви се наложи да нанесете удар, но той вече ще е мъртъв.

Дочуха се ругатни. На Деметрий не му пукаше кой ще бъде първи; просто искаше всичко да свърши. Облиза устни и едва успя да изрече:

— Терон?

— Да, Ди, тук съм.

Деметрий повдигна глава и се опита да премести тежестта на тялото си така, че да облекчи ръце си, но краката му трепереха.

— Аз казах… преди да ви заведа до убежището на Аталанта… че искам нещо.

— Помня — тихо отговори Терон. — Само кажи, и то е твое. Ще направя всичко възможно.

Деметрий вдиша дълбоко.

— Изадора е бременна. Но не смята да махне… детето. Вече се опитах да я убедя.

Около него отново се разнесоха ругатни.

— Тя не… — Деметрий помръдна рамо, за да отслаби болката. Не се получи. — Тя няма да се омъжи за никого от вас. Опитах се да я убедя, но тя не ме слуша.

— Тя и мен никога не ме е слушала — отвърна Терон с тъжна усмивка.

Не, не слушаше. Тази гинайка правеше всичко по свой начин, независимо дали беше права, или не. И затова Деметрий я обичаше още по-силно.

— Съветът не трябва да узнае за бременността й. Не трябва да…

Напливът на емоции го принуди да замълчи. Той с усилие преглътна, като се стараеше да не стига до молба. Но нима това беше от значение сега?

Терон докосна знаците върху ръцете на Деметрий, изпънати над главата му.

— Аз лично ще се погрижат да не разберат. А когато се роди детето, двамата с Акация ще го отгледаме като родно. Имаш думата ми Ди. Изадора ще бъде в безопасност. А един ден, когато порасне, синът ти ще стане Аргонавт — също като баща си.

Деметрий затвори очи. Той вдиша дълбоко и после бавно издиша.

„Да, добре. Сега вече всичко може да приключи.“

— Благодаря — каза той на Терон и на събралите се около него Аргонавти.

Наоколо отекнаха гласове. Думи, които го убеждаваха в приятелството им и изразяваха съжаление за случващото се. Те вече знаеха истината и макар това да противоречеше на очакванията му — Аргонавтите не го мразеха. Странно, че му се наложи да премине през всичко това, за да се почувства най-накрая… като един от тях.

— Терон, време е — гръмко обяви Люциан от другия край на залата.

Деметрий затвори очи, погледна към събратята си и ободряващо им кимна.

— Погледнете на това от хубавата му страна: сега вече няма да ви се наложи да си имате работа с… ужасния ми характер. — Той преглътна. — Момчета, не съжалявам за нищо.

Никой не се засмя над опита му да се пошегува. И когато всички се отдалечиха, Деметрий се почувства по-добре. И по-спокойно. В крайна сметка, поне животът му нямаше да свърши напразно.

Терон се приближи към масата. Той посегна към кинжала на Херкулес, но застина нерешително. След което погледна към Деметрий и прошепна:

— Аз също не съжалявам.

Осъденият преглътна още веднъж. Деметрий се напрегна в очакване на онова, което трябваше да се случи, и кимна.

Отвън се дочу някакъв шум и това го накара да обърне глава. Охраната също забърза натам, за да провери какво става.

Терон се обърна към Аргонавтите.

— Титус, Зандер, разберете какво, по дяволите, става там!

Люциан се изправи на мястото си.

— Какво става!

— Не зная — измърмори Терон, когато Аргонавтите скочиха от платформата.

Около вратата се дочуха гласове, но само един успя да си пробие път сред суматохата от звуци. Деметрий усети как гърдите му се присвиват от болка.

„Не, богове, не!“

— Терон, това е Изадора! Не я пускай тук! Моля те, не й разрешавай да види как умирам.

— Няма да го допусна — обеща му командирът и се отдалечи, за да даде указания на Финей и Церек.

Със завързани над главата ръце, без да е в състояние да помръдне или да види какво става, Деметрий затаи дъх, докато слушаше шумните гласове отвън и неистово се молеше Изадора да не влезе в залата.

Терон, заедно с Аргонавтите изчезна в коридора, докато присъстващите в залата изненадано започнаха да разговарят на висок глас. И докато чакаше, сърцето му едва не се качи в гърлото. Шумът отвън утихна и по мраморния под прозвучаха стъпки.

Пулсът на Деметрий се ускори дотолкова, че почти заглуши всички останали звуци. И когато в залата влетя нещо в синьо-зелено, туптенето на сърцето му толкова се ускори, сякаш то се мъчеше да изхвръкне от гърдите му. Появи се Изадора със златен венец на главата, съпроводена от сестрите си, Орфей и… дявол да го вземе… Ник!?

Принцесата веднага погледна към Деметрий и сърцето му буквално се свлече на земята от ужаса, изписан в очите й. Тя кимна към Орфей:

— Свалете го оттам!

Люциан се втурна напред.

— Нямате право да се намесвате в изпълнението на екзекуцията!

Ник застана между Изадора и главата на Съвета, насочил оръжието си срещу него.

— Предлагам ти добре да обмислиш действията си, старче. Станал съм много по-добър в боравенето с оръжие като това в ръката ми след последната ни среща. И без никакви угризения на съвестта мога да те пронижа.

Върху лицето на Люциан проблесна изумление, но заплахата го спря.

И когато Калия, Орфей и Кейси се втурнаха да освободят Деметрий, той видя как Терон, заедно с Аргонавтите, избутаха охраната на Съвета към стената и ги притиснаха към земята. Изадора застана до Ник с думите:

— Сега вече ще продължа аз.

Ник отстъпи. Принцесата изправи рамене и погледна главата на Съвета право в очите:

— С царската власт, която е моя по рождение, аз дарявам помилване на този Пазител, като свалям от него всички обвинения.

Люциан буквално разсвирепя:

— Ти нямаш право!

— Имам всички права!

Присъстващите в залата се смълчаха и притихнаха. Орфей, който освобождаваше ръцете на Деметрий от въжето на куката, прошепна до него:

— Давай, Иза!

— Моят баща се отрече от трона и ми преде властта — продължи Изадора гръмко и уверено. — И още сега искам да разберете едно нещо, лорд Люциан: аз няма да позволя нито вие, нито някой от членовете на този Съвет да ми отнемат властта. Ако смятате, че просто ще вдигна ръце и ще се предам, като позволя на Съвета да ме използва като пешка, много грешите. Обвиненията, повдигнати срещу този Аргонавт, са резултат от преднамерена пропаганда и аз няма да ви позволя да го използвате в политическата си борба против монархията и Аргонавтите.

Тя се приближи към Главата на Съвета, който видимо се тресеше от ярост.

— И от този момент, кучи син такъв, се обръщай към мен с „Ваше величество“. — После погледна през рамо и изрече: — Терон?

— Да, царице? — командирът на Аргонавтите явно се забавляваше.

— Моля да съпроводите съветниците от Арголион!

— С удоволствие, ваше величество. Фин, Церек, нали ще помогнете? — попита той, преди да я заобиколи. После спря пред дванадесетте лорда, облечени в традиционните си туники с израз на изумление и потрес върху лицата, и посочи към вратата в другия край на залата с думите: — Моля, насам, милорди!

Деметрий едва можеше да осъзнае случващото се пред очите му. Зрението му се замъгли, когато Орфей и Калия му помогнаха да слезе от платформата, но той прекрасно знаеше, че петното от небесно зелена коприна, което се носеше към него, беше Изадора; неговата единствена половинка, неговата душа, сърце и живот. Самото й присъствието го изпълваше с енергия.

— О, богове! — тя го прегърна през кръста и кожата му под пръстите й се стопли. — Как е той?

— Ще оцелее, но има нужда от няколко шева — с треперещ глас отговори Калия.

Деметрий не можеше да откъсне поглед от лицето на Иза — от блестящата кожа, шоколадовите очи и ореола от златисти коси.

— Ти… — Той пренесе тежестта си от Орфей върху нея и тя го прегърна по-силно. Но когато краката му се подкосиха, силите на Изадора не достигнаха, за да го удържи.

Тя уплашено извика, когато Деметрий се свлече на земята. Около него отново се чуха гласове, на той имаше очи единствено за нея.

— Деметрий, добре ли си? — уплашено възкликна тя.

— Аз… Ти се бори за мен — прошепна той, вгледан в очите й.

Иза коленичи до него и прокара пръсти по скулата му. Толкова топла, толкова нежна…

— Разбира се, че го направих. Веднъж вече ти казах на Пандора, че си струва да бъдеш спасен. Говорех истината.

— Никой не го е правил преди за мен.

По лицето й се плъзна топла усмивка.

— Свиквай, Безсмъртни пазителю! Докато във вените ми тече кръв, аз ще се сражавам за теб винаги когато е необходимо.

В същия миг мракът, който беше станал неразделна част от него, се успокои. Той просто се сви в дълбините на душата му, сякаш единствено Изадора беше нужна за контролирането му. Празнината, останала след него, бързо се изпълни с топлина.

— Обичам те. Толкова много те обичам — прошепна той.

Усмивката на Изадора стана още по-щастлива.

— О, това е чудесно! Защото днес си спечелих могъщи врагове. И съм сигурна, че ще си ми нужен както никога.

Изадора прегърна любимия си, преди да се наведе и да го целуне така, както Деметрий си мечтаеше от почти две столетия; мечта, която страхът го караше да отрича, но за която се беше молил през последния си самотен ден. Деметрий също обви ръце около нея и я притисна, наслаждавайки се на топлината на тялото й. Както и на факта, че най-накрая тя беше на правилното място — в прегръдките му.

Дом. Изадора винаги е била и ще бъде неговият дом, независимо от това какво щеше да се случи в бъдеще.

Когато принцесата се откъсна от устните му, воинът бавно започна да осмисля действителността. Взрян в блестящите й очи, Деметрий искаше да разбере необяснимото:

— Как успя да уговориш баща си да ти предаде властта…

— С помощта на Ник, който застана на твоя страна.

Деметрий погледна към вратата, до която стоеше брат му.

Очите им за кратко се срещнаха, преди Ник да кимне и да излезе навън. Помилваният Пазител се намръщи:

— Как?

— Оказа се, че той не те мрази толкова — отговори Изадора и с това отново насочи вниманието му си към себе си. — Обещах му, че след като управлявам аз, всичко ще се промени. Тази война засяга не само нас, но и Ник. И той ще има нужда от помощта на Аргонавтите.

Деметрий беше обзет от гордост за всичко, което беше направила Изадора. И начинът, по който беше отстояла мнението си не само пред Съвета, но и пред баща си. И докъде беше стигнала, за да го спаси.

— Аз ще му помогна.

Изадора се усмихна и прокара ръка по лицето му, но преди Деметрий отново да успее да я целуне, усмивката й се стопи и тя се изплъзна от обятията му.

— Задръж тази мисъл. И изчакай само минутка — опита се да му обясни тя, забелязала объркването, изписано върху лицето му. После се наведе и го целуна. — Веднага се връщам. Обещавам!

Изадора се изправи и се огледа. Калия се приближи към Деметрий, за да провери гърба му, докато Аргонавтите се усмихваха като пълни идиоти.

Принцесата приповдигна дългата си рокля и излезе през вратата.

— Орфей! — извика тя в големия мраморен коридор. — Почакай!

А̀ндрасът спря и се обърна към нея.

— Чака ме работа, Иза. Трябва да отида някъде и да поизмъчвам някои хора. Така че, давай по-бързо. Какво искаш сега?

— Само да ти благодаря. Аз… — принцесата спря пред него и притисна ръка към корема си. Тя все още трепереше. Никога нямаше да забрави как Деметрий висеше в голямата зала на Съвета, целият в кръв. Ако беше закъсняла само с още няколко минути… — Дължа ти повече, отколкото мога да ти дам.

— Така е — намръщи се Орфей. — И как сега, дявол да го вземе, да си поискам дължимото? Когато цялото шибано царство знае, че си си загубила ума по местния Хелбой? А и какво удоволствие ще получа да съблазня развалена стока?

Тя се усмихна, когато през тялото й премина тръпка на облекчение, примесена с благодарност. Той се смяташе за грубиян, какъвто всъщност не беше. И под предизвикателното му поведение се криеше сърце на истински герой.

— Ти нали знаеш, че щях да изпълня сделката ни.

— Зная — прошепна Орфей. После се вгледа в очите й и отново се намръщи. — И какво му е веселото на това!

Усмивката на Изадора стана по-сърдечна и тя пристъпи крачка напред. О, толкова го харесваше! Просто никога досега не се беше постарала да погледне зад бодливата му фасада. Но вече го направи. Седмицата, прекарана с Деметрий, я беше научила, че външният образ невинаги отговаря на вътрешния.

— Остани — изрече сериозно тя. — Остани и ми помогни. Нужен си ми. Нашият народ има нужда от теб. Аргонавтите също. Сега си белязан от боговете. И макар да не зная къде се намира Аталанта или какви са следващите й планове, не очаквам нищо добро. Ние спечелихме тази битка, но войната все още не е приключила.

— И двамата знаем, че не съм замесен от същия героичен материал, Иза. — Очите на Орфей проблеснаха в зелено, а после отново придобиха обикновения си сив цвят — едно простичко напомняне за несподелената му тайна. Но Изадора гледаше на това вече по друг начин: като на едно необичайно полезно качество.

— Въпреки всичко, ти си герой. Дори и да не го съзнаваш.

— Не и в този живот — той стисна зъби и отмести поглед. — Слушай, трябва да вървя. Това ли е всичко?

— Да. Но преди да тръгнеш, ето, вземи. Може да ти потрябва — Иза свали златната верижка от врата си и му протегна елемента на Земята. При светлината на полилеите, диамантът заблестя.

Орфей погледна към него така, сякаш се страхуваше, че камъкът ще го удари с енергиен поток. Но беше наясно със същността и важността на ценната дрънкулка.

— И ти го даваш на мен? Защо?

— Давам ти го назаем. Има голяма разлика. И разчитам, че ще върнеш камъка обратно. Ако ли не, разполагам с шестима здравеняци, които с удоволствие ще те проследят и върнат обратно, заедно с камъка. — Орфей не се усмихна на шегата й, но Изадора не го и очакваше. Тя осъзнаваше, че го беше изненадала, затова се приближи, сложи внимателно диаманта в ръката му и сви пръстите му около него. — Той ще ти помогне да спасиш Грифон.

Орфей премести поглед от камъка в ръката си върху лицето на Изадора.

— Аз не възнамерявам да търся Грифон. За мен е важна единствено сферата.

— Разбира се. Но все пак го вземи.

Той отново наведе очи. И се поколеба, сякаш искаше да каже нещо, но в крайна сметка реши да премълчи. Когато отново я погледна, очите му бързо се плъзнаха покрай нея към другия край на коридора, където Изадора знаеше, че стои Деметрий.

Недоумението върху лицето на Орфей изчезна, заменено от обичайния му пренебрежителен не-ми-пука-за-никой израз. Той отново погледна към царицата и пъхна диаманта в джоба си.

— И гледай да не разрушиш Арголея, докато ме няма, Иза.

Принцесата остана мълчаливо да гледа след него, наясно, че дори да отрича, Орфей тръгваше не само след сферата на Кронос.

Тя чу стъпките на Деметрий и усети омагьосваща топлина на тялото му. Пулсът й се ускори и тя се обърна. До нея стоеше нейният любим воин, наметнат с одеяло. Той мръщеше недоумяващо вежди, не разбрал на какво беше станал свидетел току-що. Черната му коса беше разрошена, а бузите — хлътнали от напрежението през последната седмица. Кожата му беше покрита с кръв и пот, но в очите на Изадора той никога не е изглеждал по-красив.

— Къде отива? — кимна Деметрий към другия край на коридора.

— Да намери Грифон.

— Как може да си толкова сигурна?

— Уповавам се на вярата си. И инстинкта си. Същите, които ме накараха да отида в света на смъртните да търся Кейси; същите, които ми помогнаха да се противопоставя на Хадес; същите, които ме накараха да повярвам в теб. Смятам, че и този път няма да ме подведат.

— Кардия.

Деметрий разгърна одеялото и Изадора, без да се колебае, плъзна ръце около кръста му, като внимаваше да не докосне някоя от раните по гърба му. Тя вдигна очи към лицето му и си пое дъх в момента, в който устните му се спуснаха върху нейните. Иза пое част от силата му и му върна десетократно от своята.

Когато Аргонавтът се откъсна от устните й и се отдръпна, за да я погледне, в очите му, както никога досега, тя прочете много нежност. И макар Иза да беше сигурна, че никога няма да забрави ужасите на днешния ден, беше сигурна и в още нещо: че никога нямаше да забрави тази минута.

— Бродих в черния мрак на смъртта и страданието прекалено дълго — каза Деметрий. — Без да видя, че единственото, от което се страхувах, беше способно да ме спаси. Лахезис беше права. Там вътре ти не просто спаси тялото ми, кардия — ти спаси душата ми. Точно както го правеше на острова всеки път, когато ми се доверяваше, всеки път, щом ме докоснеше и всеки път, когато правеше любов с мен. Ти и сега го правиш просто като ме гледаш така, сякаш съм всичко, което някога си желала.

— При това толкова много, че изобщо няма да ми повярваш — прошепна Изадора.

Деметрий прокара пръсти по бузата й.

— Обещавам ти от цялото си сърце, че ще намеря начин да разваля сделката ти с Хадес. Не възнамерявам да преживея вечността без теб. Не и сега, когато най-накрая разбрах, че ти си моят дом.

Нима тя някога се беше страхувала от него? Струваше й се, че е било много отдавна.

— Има неща, които не можеш да спасиш, Деметрий. И аз го зная добре. Не искам да изживея живота си заради бъдещето, когато в настоящето, точно тук и сега, държа в ръцете си всичко, което желая — имам теб и… — тя положи ръката му върху корема си — … подареният от теб живот. Не ми трябва нищо повече.

Деметрий погледна надолу, където я докосваше ръката му. В очите му принцесата прочете такава съсредоточеност и нежност, че сърцето й трепна.

— Ах, кардия, всичко може да се спаси. Аз съм живото доказателство за това. Вярвай в мен така, както аз вярвам в теб. Никога няма да ви подведа; никого от вас двамата. Обещавам.

Избликналите емоции заплашваха да я задушат.

— Аз те обичам, Деметрий. Толкова много те обичам.

— Не трябва — прошепна той. — Ако бях по-силен, всичко щеше да бъде по-различно. Но, дявол да ме вземе, нямам повече сили да се боря. — Воинът обви талията на Иза с ръце, повдигна я и бавно се завъртя с нея. — Аз също те обичам, Ора, царице, наречена моя, моя любима. Завинаги.

Устните му я завладяха отново и той я целуна точно така, както искаше Изадора. Все още имаше много неизвестни — съдбата на царството, нейното управление, бременността й, Аргонавтите, недовършената война — но в обятията му принцесата осъзна една неоспоримата истина: докато той вярваше в отношенията им, нищо не можеше да ги раздели.

Дори самият Хадес.