Елизабет Ноутън
Изкушения (25)

Глава двайсет и трета

Загърната в хавлията, Изадора стоеше в гардеробната в покоите си и се взираше във висящите на закачалките дрехи.

Нито един чифт панталони, никакви блузи; нито една от ония съвременни дрехи, с които Кейси й беше помогнала да се сдобие преди няколко седмици. Когато Иза реши, че повече не възнамерява да играе ролята на принцеса затворничка. Сега пред очите си виждаше единствено километри кринолин, атлас, шифон и коприна. Рокли, с които мислеше, че се е разделила завинаги.

От мократа коса по голите й рамене се стичаха капки вода. Стомахът на принцесата отново се разбунтува. Тя стисна хавлията, докато гледаше към скъпите тъкани, оплетени една в друга.

Иза почти не помнеше последните два дни. Калия й беше разказала, че при преминаването през портала със Зандер, тя беше изгубила съзнание. И беше заспала веднага. В измъченото и болезнено крехко тяло не бяха останали сили, така че за изцелението й беше нужно време. Но след почти двадесет и четири часовия сън, храната, която не се беше задържала в стомаха й и освежаващия душ, Изадора не се чувстваше отпочинала. Нито излекувана. И сега, докато гледаше към дрехите, се усещаше затворничка много повече от преди. Дори и от Пандора.

Принцесата грабна първата рокля, която докоснаха пръстите й, пусна хавлията и се намъкна в клаустрофобичната дреха. Тя не забеляза нито цвета, нито стила, нито кройката. Единственото, което искаше, бяха отговори. А след всичко, което беше преживяла, Изадора смяташе, че ги заслужава.

Тя се справи с ципа на гърба си, разреса с пръсти късите си коси, грабна най-близкия чифт обувки и излезе от гардероба, за да спре веднага, когато се озова лице в лице с двете си сестри.

— Бих казала, че вече се чувства по-добре — каза Калия с професионалния си тон и това определено я раздразни.

— Дори много по-добре — съгласи се Кейси с усмивка, която изглеждаше изкуствена.

И двете носеха панталони. Кейси беше облякла червен втален пуловер, а Калия — синя блуза с копчета. Почти еднакви на ръст, с еднаква форма на сините си очи и уверени изражения върху лицата, те я изучаваха така, сякаш Иза беше най-новият им лабораторен експеримент.

Принцесата пусна обувките на пода и ги обу.

— Къде е той?

Когато нито една от сестрите й не отговори, тя вдигна очи. Калия и Кейси си размениха мрачни погледи.

— Какво? — попита Изадора — Нали се върна? Казахте ми, че Орфей го е довел обратно. Трябва да говоря с него.

— Той не е… — започна Калия и затвори уста. После поясни: — Не можеш да говориш с него.

— Защо не? — След като не получи отговор, Иза се поддаде на паниката. — Той…

О, богове!

— Той е ранен?

— Не, не е ранен — каза бързо Калия и хвана Изадора за лявата ръка. — Наред е. Орфей го е намерил в тъмното и веднага е отворил портал в подземието. Деметрий е пострадал доста в битката с Аталанта, но ти знаеш колко бързо се възстановяват тези момчета със супергеройските си гени. — Лечителката изви устни в усмивка, която не достигна до очите й. — Наистина му е провървяло, че Орфей е бил там. Другите… Те нямаше да могат да го измъкнат.

Иза го знаеше. И беше длъжница на Орфей. След като я спасили, Терон и Аргонавтите победили демоните, а останалите живи чудовища се разбягали. Беше разбрала също, че Аталанта е изчезнала. И изглежда, никой не знаеше къде е. Онова, което бяха направили Орфей и Деметрий с богинята в онзи бункер, беше дало шанс на Аргонавтите; шанс, от който те имаха нужда, за да спечелят битката.

Принцесата погледна към Кейси и забеляза, че тя все още е разтревожена. Нещо не беше наред. Ако той не беше ранен…

— Какво не ми казвате, вие двенките?

Кейси хвана Изадора за другата ръка.

— Скъпа, аз наистина мисля, че трябва отново да си легнеш. Още не си дошла на себе си и аз не искам…

На Изадора вече й се гадеше, че всички се отнасяха с нея по този начин. Това трябваше да спре. И то веднага.

Затова издърпа ръцете си и отстъпи крачка назад.

— Не, сега вие ми кажете какво става. Къде е той? Тръгна ли си?

Кейси отново погледна към Калия и съчувственото изражение върху лицето й само спомогна на кръвното налягане на принцесата да се вдигне.

— Не си е тръгнал, Иза.

— Тогава къде е?

— Той…

— Той е в Еребус — довърши Калия, когато стана ясно, че Кейси няма да продължи.

Изадора местеше поглед от едната си сестра към другата.

— В Еребус? В затвора? Но защо?

Тя сви пръсти в отчаяно желание да направи нещо. Те все още я боляха, защото Деметрий си беше стиснал в светилището на Аталанта, но сега принцесата знаеше, че той го беше направил, за да измами богинята. Злодейката не подозираше, че синът й ще обърне силите си срещу нея. Нямаше значение какво беше направил той до момента. И нямаше значение какви са били мотивите му преди това. Най-важното беше, че той отново я беше спасил.

— Аз не…

— Заради твърденията на Грифон, че Деметрий е предал Аргонавтите и заради онова, което Терон откри в квартирата му, Съветът го обвини в държавна измяна — поясни Кейси.

— Почакайте малко! — вдигна ръка Изадора. — Грифон е изчезнал?

— Той беше тук. Аргонавтите го намериха, след като демоните ви бяха пленили на онова поле. Той им разказа какво се е случило до колонията на мизосите.

Иза си припомни, че когато преминаха през портала във Фракийския замък и се озоваха на онова поле, обкръжени от демоните, Деметрий беше потресен не по-малко от нея. И дълбоко в душата си арголейката знаеше, че той не го беше планирал.

— Грифон е бил ранен. Не е можел да мисли ясно. Аз бях там. Деметрий се опитваше да ни спаси. Не зная какво имаш предвид, когато говориш за квартирата му, но…

— Изадора, той от месеци е планирал похищението ти. — При тази зашеметяваща новост Изадора превключи вниманието си към другата си сестра. — В квартирата му навсякъде имаше твои фотографии. Телескопът на покрива беше насочен към покоите ти. Твои портрети, карти на замъка. Изадора? — гласът на Калия се смекчи. — Той е син на Аталанта. Ти сама ни каза, че той не е такъв, за какъвто го смятаме.

В гърдите на Изадора се надигна чувство на обърканост.

— Много добре зная какво казах, но… Богове, ние всички сме свързани в родство с някого, с когото не искаме. Длъжна ли съм да напомня и на двете ви какви отвратителни неща е вършил баща ни?

Кейси въздъхна.

— Има и още нещо, Иза. Деметрий е осъден не само заради потеклото си и намерените доказателства, а и заради поведението си.

— Какво значи „заради поведението си“?

— Деметрий мълчи — отговори Калия. — И когато царят го разпитва и когато го разпитва Съветът. Той не обяснява къде сте били двамата, как си се озовала при Аталанта и какво се е случило, докато сте били заедно.

Изадора погледна към дългата пола на роклята си.

— Защо просто не им каже истината? Защо той не…?

Пред очите й се завъртя калейдоскоп от цветове и тя видя самата себе си да стои в гардеробната и да се взира в морето от дрехи — всяка една по-официална и по-задушаваща от другата. Но тя вече не беше онзи принцеса. Никаква покорност и срамежливост. И никаква възможност толкова лесно да бъде манипулира. Ако последната седмица я беше научила на нещо, то беше именно на това: че тя е силна, уверена в себе си и значима. А колкото до облеклото — то беше просто една фасада.

 

 

„Ти не можеш да ме спасиш.“

„Защо?“

„Защото в някои случаи не си струва да се прилагат усилия.“

Нещо стисна гърдите й, когато Иза осъзна защо Деметрий се отнасяше толкова жестоко с нея. Години наред той се беше опитвал да я защити от себе си — от това кой е и какво е. Но той не приличаше на Аталанта. Да, в него се криеше нещо мрачно и тъмно, но то не го управляваше. Дори обкръжен от изкушението на най-силното зло, Деметрий не беше стигнал до точката на невъзвратимост. А сега, като не позволяваше на Съвета, на царя и на Аргонавтите да разберат какво се беше случило в действителност между тях на онзи остров, той отново се връщаше към старите си навици.

Защитаваше я по обичайния си не-ми-пука-за-никой начин.

— Илитиос — измърмори тя и докато скулите й се оцветяваха в розово, тя се притисна между сестрите си и се насочи към вратата. — Този път това няма да сработи, идиот. Не и този път.

— Изадора? — попита Кейси с тревога в обикновено спокойния си глас. — Къде отиваш?

— В Еребус.

— Той няма да иска да те види — каза бързо Калия. — Никого не иска да види. Ние вече опитахме.

— О, мен ще иска.

Принцесата хвана дръжката на вратата и я отвори.

— Защо си толкова сигурна? — попита Кейси.

— Защото зная тайна, която другите не знаят. Аз съм неговата наречена. И той може да се държи като задник е всички останали, но не и с мен. Вече не.

* * *

Деметрий отвори очи, когато дочу гласовете. Той отмести глава от студената каменна стена, върху която се беше облегнал в опит да поспи, и се вгледа в тъмната площадка на стълбището, което водеше към стаята на охраната един етаж по-горе.

Килията му беше изолирана в недрата на Еребус и той не можеше да контактува с другите затворници. Решетките бяха от стомана, а матракът толкова оръфан, че Аргонавтът предпочете да се настани на пода. Той облегна гръб на стената и присви колене в опит да изчисти съзнанието си.

Но това не помогна. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше пред себе си лицето на Изадора. И погледа й в покоите на Аталанта — изпълнен със страх и отвращение. Но най-вече с болка.

Гласовете се усилиха. Явно в стаята на охраната беше настъпила някаква суматоха. Нима Съветът вече беше взел решение относно наказанието му? Преди няколко часа ги беше пратил да вървят на майната си. И тъй като очакваше присъдата му да бъде обявена всяка минута, предпочиташе Орфей да не го бе връщал тук. Но и в този случай крайният резултат щеше да бъде същият, нали? Най-малкото Изадора скоро щеше да бъде свободна.

При мисълта за нея сърцето му се присви, но той се опита да не обръща внимание на усещането. Аталанта беше изчезнала — което беше голям плюс — но тя щеше да се върне. Деметрий изобщо не се съмняваше, че полубогинята ще успее по някакъв начин да се измъкне от полета на Асфодел, където я бяха затворили двамата с Орфей, след като бяха обединили способностите си, наследени от Медея. И каква ирония на съдбата, че той толкова дълго се беше борил срещу наследството, от което имаше нужда, за да защити принцесата от Аталанта. Ирония имаше и в това, че направеното от двама им с Орфей не се отличаваше много от онова, което бяха направили вещиците, за да затворят Апофис във Фракийския замък. Деметрий остана много изненадан, че Орфей се оказа отчасти магьосник, но в момента Аргонавтът нямаше нито силата, нито енергията да се тревожи за намеренията му. Съзнанието му искаше да знае един-единствен отговор: дали Изадора наистина беше бременна, или това бе поредната лъжа на Аталанта?

Гласовете стихнаха и по стълбата отекнаха стъпки. Деметрий се изправи, сложи ръце зад гърба си, опря длани в студения камък и зачака съдбата си.

Стражът беше първи, но с него нямаше палач. Зад гърба му се появи видение в синьо-зелена коприна, което сякаш освети килията и му донесе повей на глътка свеж въздух в тъмното подземие. Гърлото на Деметрий се присви, когато Изадора стъпи на последното стъпало.

Наречената му вече не изглеждаше бледа и прашна. Облечена в рокля от преливаща синьо-зелена коприна с широка яка, която откриваше раменете й, тя изглеждаше като царицата, която скоро щеше да стане. Разширените ръкави придаваха на ръцете й по-изящен вид, а стегнатият корсаж напомни на Деметрий, че можеше да обхване талията й с ръце. Камбановидната форма на дългата й пола го караше да мисли за съкровищата, скрити под нея.

Шоколадовите очи на принцесата уловиха погледа му и го задържаха. Деметрий не помръдна от мястото си само защото се опитваше да успокои туптящото си сърце.

— Оставете ни — заповяда тя на охраната.

— Аз… — той се запъна. — Царят заповяда да не оставяме затворника без надзор с посетителите.

Изадора сърдито го изгледа.

— Смъртта на баща ми е въпрос на няколко седмици и аз ще бъда твоята нова царица. Ако не ни оставиш сега насаме, мога да ти гарантирам, че ще запомня името ти. И последствията ще бъдат сурови.

— Но царят заповяда…

— Веднага! — по-високо заповяда Изадора.

Лицето на стража изрази безпокойство, но той отстъпи.

— Аз… аз ще бъда на горния етаж. Ако имате нужда от нещо…

Той едва ли не тичаше нагоре, докато гласът му затихна. В настъпилата тишина Деметрий се възхити на силата на Изадора. Плахата принцеса, над която беше издевателствал почти двеста години, беше изчезнала. На нейно място се беше появила решителна и съсредоточена гинайка; единствената жена на света, която той истински желаеше.

Иза първа наруши мълчанието.

— Имаш ли нещо да ми казваш?

Да. Хиляди неща. Но сега нито едно не беше от значение.

Деметрий кръстоса ръце пред гърдите си и с безразличен поглед се втренчи в стената.

— Добре, тогава ще започна аз — каза Изадора. — Зная, че не си планирал да отвориш портал на място, пълно с демони. Но искам да зная какво се случи там и как се озовахме на Пандора. Мисля, че в крайна сметка ми дължиш поне това.

О, да! Той й дължеше много. Но защо Изадора смяташе, че той не беше отворил преднамерено портал на онова поле?

Деметрий погледна към принцесата.

Нима не знаеше за квартирата му? За фотографиите, намерени там от Терон? За всички доказателства, изфабрикувани от Съвета, с които да докажат, че Деметрий е търсеният от тях предател?

— Вече съм била в покоите на Аталанта преди това, нали? — попита Изадора. — И не ти си ме предал в ръцете й, а демоните са ни пленили на онова поле, нали? Те са ни отвели във владенията на господарката си и когато тя ни е видяла заедно, много бързо е разбрала онова, което ти си знаел през цялото време — че съм твоята наречена. И е видяла възможност да получи всичко, което е искала. Ето как сме попаднали на Пандора. Тя ни е изпратила там. За да бъдеш принуден да ме защитаваш и така да се сближим. А когато е преценила, че е минало достатъчно време, се е върнала, за да прибере наградата си.

Заради това, че богинята толкова жестоко беше манипулирала Изадора, в гърдите на Деметрий отново се надигна гняв. Но въпреки това той беше изненадан, че принцесата толкова лесно беше успяла да разкрие лъжата му, като отсее истината от нея. Истина, която според него тя не трябваше никога да узнава. Ако Изадора вярваше, че той е копеле и че я е използвал в угода на Аталанта, много лесно щеше да забрави за него след екзекуцията му. И да продължи живота си. Но ако повярваше в истината…

Пленникът пристъпи напред, стисна решетките на килията и добави в гласа си презрение, за да постигне желаното:

— Живеете в света на фантазиите си, принцесо.

Тя застина, но не се отдръпна, както правеше в миналото.

— Най-логичният отговор обикновено е най-верният.

— Не и този път — и Деметрий я изгледа пренебрежително от главата до петите, както беше постъпвал много пъти в миналото, за да предизвика гнева й. — Но ако тази фантазия ще ви помогне да спите по-добре през нощта, не се отказвайте от нея, ваше височество.

Съдейки по присвитите й очи, последната му подигравка беше достигнала до целта си, но Изадора не си тръгна гневна, както той очакваше. Вместо това, тя се приближи към решетките и от сладкия й аромат му премаля.

— Деметрий, можеш да се държиш като магаре колкото си искаш, но това вече не работи. Защото аз зная истината. Доброволно, ти никога не би ме предал на Аталанта.

Той се усмихна подигравателно и се обърна с намерението да се махне от решетките, когато нежните пръсти на принцесата се обвиха около неговите; толкова топли и изкушаващи, че той се вцепени на мястото си.

— Обичам те — прошепна тя.

Главата му рязко се отдръпна назад и сърцето, което той беше разбрал, че има на Пандора, сякаш оживя в гърдите му. Въпреки че… Какъв смисъл имаше сега?

— Зная точно какво правиш — тихо каза Изадора. — Същото, което си правил през целия си живот. Опитваш се да предизвикаш у мен ненавист, за да продължиш да ме защитаваш. Какво пък, този път няма да се вържа. И няма нужда да ме защитаваш повече. Мислиш ли, че ме интересува какво мисли Съветът? Или какво мисли баща ми? Всичко, което ме интересува, е справедливостта. Осъждат те за нещо, което не си извършил. А това не е справедливо; точно както е неправилно и това, че ме защитаваш от архаичните традиции на Съвета.

— Съвсем скоро всички ще узнаят, че съм бременна. Ако ти не се изправиш и не им кажеш истината сега, как ще го сторя аз по-късно?

Не! Аталанта е била права. Изадора наистина беше бременна. От него… О, богове!

Стомахът му се преобърна.

— Ти… Ти трябва да се избавиш от това.

Принцесата го изгледа с поглед, който казваше аха-ей-сега-тъкмо-за-това-си-мислех.

— Нищо няма да се случи с това бебе.

Бебе. Тя вече го наричаше така. Паника се стовари върху му подобно на канара.

— Изадора, това, което живее в мен, ще живее и в него.

— Добре.

Добре ли? Тя, какво, да не би да беше полудяла?

— Ти не разбираш…

— Ти наистина ли вярваш, че приличаш на нея? Деметрий, нашата същност не се явява резултат от нашия произход. Тя се определя от съчетанието на това какво правим и как живеем. Ако те съдят заради родството ти с нея, то по същата причина биха могли да осъдят и мен. Всички арголейци могат да проследят рода си до боговете. И за мен няма значение дали това е Зевс, Посейдон или Хадес. Всички по един или по друг начин са жестоки и егоистични, също както Аталанта.

При погледа върху спокойното и безупречно лице на Изадора, Деметрий смръщи вежди.

— Ти видя какво се крие в мен. Черният мрак…

— Видях — пръстите й продължиха да стискат неговите. — Но също така видях, че ти не го прие. И докато аз съм тук, няма да ти го позволя. Хера е подбрала за теб дяволски добра сродна душа, защото благодарение на връзката ми с Орите притежавам и способността да уравновесявам. И аз ти я давам. Позволи ми да бъда твоето равновесие, Деметрий.

Тя вече го беше направила. В покоите на Аталанта той усети как силата и енергията й се вляха от нейните пръсти в неговите и това му даде достатъчно равновесие, за да задържи мрака под контрол.

Възможно ли беше Изадора да го обича? Въпреки същността му?

Деметрий погледна към корема й, скрит под синьо-зелена коприна.

— Това нещо вътре в теб…

— Бебе — поправи го тя. — Нашето дете. Заченато в любов. Дори и да не ти харесва фактът, че те обездвижих.

Той отново я погледна и от спомена слабините му пламнаха. Деметрий хареса всичко, което направи с него Изадора в онази нощ, след като го обездвижи. Той се наслаждаваше на всяка минута. И искаше още.

— Как може да си толкова сигурна, когато всички останали ме смятат за враг?

— Аз те познавам, а ония глупаци — не. — И когато той се намръщи, Изадора добави: — Нима не виждаш? Точно осмиваната от теб човечност те различава от Аталанта. И като си помисля за всичко, което си направил за мен, включително нежеланието ти да разкриеш днес истината на Съвета, за да не ме накажат…, аз все още я виждам у теб. Може и да не съм съгласна с тактиката ти, но я разбирам. И знаеш ли какво? Сега, когато съм сигурна, че правиш това само за да ме защитиш… това ме кара да те обичам още повече.

Деметрий едва успяваше да диша. Тя го обичаше. Наистина го обичаше. Дори когато знаеше истината.

Иза се приближи до решетките и топлината на тялото й го обгърна.

— Аз също усетих връзката ни, когато правихме любов. Усещах я всеки път, когато ме целуваше на острова. Усещам я дори сега, въпреки че ни делят решетки. Ти години наред си ме защитавал от себе си, но вече няма нужда да го правиш. И днес не съм тук, защото имам нужда да бъда убедена в невинността ти, Деметрий. Аз отдавна зная истината. Днес съм тук, защото имам нужда да чуя, че не си направил всичко това само заради факта че по някаква странна ирония на съдбата съм твоята сродна душа. Имам нужда да зная, че ти наистина ме обичаш.

Деметрий затвори очи и притисна чело към решетките, докато любовта на Изадора се обвиваше около тялото му, подобно на ласка. Принцесата питаше за невъзможното. Това, което вече не би трябвало да е от значение. Истината само щеше да удължи болката й, когато той си отидеше от тоя свят.

— Обещай ми, че ще се избавиш от това нещо вътре в теб.

— За нищо на света.

Той стисна клепачи.

— Тогава поне го дай на някого другиго.

— Не. И то остава. Кажи ми истината, Деметрий.

— Би могла да се свържеш с друг Пазител.

Воинът погледна към нея и очите й сякаш му отговориха: за-нищо-на-света.

— Истината, Деметрий.

О, богове, тя беше толкова настоятелна. Като трън в задника; такава, каквато винаги е била за него от самото начало.

— Не мога.

Изадора се повдигна на пръсти и топлият й дъх докосна скулата му. Сърцето на Деметрий се присви така, че му стана трудно да си поема дъх.

— Можеш. Толкова е лесно. Всичко, което трябва кажеш, е „Аз те обичам“. Слушай — произнесе тя меко и дъхът й отново се плъзна по скулата му, а думите избутаха студенината от гърдите му. — Аз те обичам. Аз те обичам. Обичам те.

— Изадора…

От горния етаж отново се дочуха гласове и той повдигна глава. Шумотевицата стана по-гръмка и по стълбите затрополиха стъпки. Изадора се обърна в момента, когато от тъмнината на стълбището се появиха трима стража.

— Какво означава всичко това? — настоя тя. — Разпоредих се да не ни пречат.

Най-високият от тях се приближи и я хвана за ръката.

— Затворникът трябва да бъде преместен в Арголион за произнасяне на присъдата.

Проклятие!

— Какво? — Изадора отказваше да пусне ръцете на Деметрий. — Той е длъжен да застане пред съда.

— По настояване на царя, преди няколко минути с анонимно гласуване, Съветът го обвини в държавна измяна. Имаме заповед, принцесо. Махнете се от решетките!

Изадора обърна потресеното си лице към Деметрий. Тя, също както и той, знаеше много добре какво носеше след себе си обвинението в държавна измяна. И в този случай изобщо не ставаше въпрос за „произнасяне на присъдата“.

— Не — прошепна Изадора. След което извика по-силно: — Не! Аз няма да позволя това да се случи. Ще кажеш на Съвета…

Високият страж я хвана през кръста и я дръпна назад с такава сила, че принцесата беше принудена да пусне решетките.

— Казах да се отдръпнете, принцесо!

Всичко стана толкова бързо, че Деметрий спря да следи за хода на събитията. Той виждаше единствено стража, стиснал здраво Изадора, която се извиваше в ръцете му и му заповядваше да я пусне, защото я наранява. Тъмата в гърдите му се заизвива и го тласна напред, като обагри всичко пред очите му в тъмночервено. Когато най-близкият страж отвори вратата на килията, а другият се приближи, за да окове ръцете му, Деметрий нападна. Той ги повали на земята и се втурна към третия с думите:

— Пусни я!

Воинът успя да му нанесе удар, преди върху му да се нахвърлят двамата стражи. Изадора извика, във въздуха се разнесоха гласове… Върху кръста на Деметрий се стовари тояга и ударът предизвика заслепяваща болка в главата му. Втори удар се стовари зад коленете му и го повали на пода.

— Лягай долу, ти, кучи сине!

— Пусни я!

— Спрете! Наранявате го!

Ударите си сипеха върху Деметрий от всички страни, докато пред очите му не се взривиха искри и всичко не потъна в мъгла. Някой изви ръцете му на гърба и върху тях щракнаха белезници, докато друг притискаше лицето му към студените и мръсни камъни на пода. Зад гърба си Деметрий дочу плач:

— Моля ви, прекратете!

Изадора. Неговата Изадора. Която виждаше за последен път. Той не трябваше да оставя такъв спомен за себе си. И без това й беше отнел всичко.

Стражите го изправиха на крака.

— Ставай, копеле!

Стаята се завъртя. По скулата на Деметрий се плъзна нещо топло и гъсто и той усети металният привкус на кръвта. Аргонавтът се олюля, но стражите го задържаха прав.

— Кардия — едва успя да изрече той.

— Тук съм — отвърна Изадора.

Деметрий погледна надясно и се съсредоточи върху любимия глас; върху бледия ореол от светли коси, които я превръщаха в ангел; върху безупречното лице, което в момента ту се замъгляваше, ту се очертаваше ясно.

— Ти беше права. И винаги си била права. За мен и за всичко останало. Аз само се опитвах да те предпазя. Прости ми. Прости ми за всичко.

Единият от стражата го блъсна в гърба и Деметрий се олюля.

— Това не интересува никого, копеле.

— Деметрий…

— Обичам те, кардия — изрече той силно, докато мъжете го дърпаха към първото стъпало. Деметрий се обърна, за да я погледне. — Сърцето ми ти принадлежи. То винаги е било твое. Само твое. Единствено твое, Изадора.

И докато го влачеха нагоре, пред очите си Деметрий продължаваше да вижда Изадора и стичащите се по страните й сълзи, заобиколена от сестрите си.