Елизабет Ноутън
Изкушения (23)

Глава двайсет и първа

Задъхана, Кейси отвори широко очи. Тя се измъкна изпод ръката на Терон и се олюля, когато се изправи до леглото.

— Мели? — Терон несигурно се подпря на лакът и премигна, докато гледаше объркано към съпругата си.

Първите утринни лъчи проникваха през високите, подобни на арка прозорци в спалнята на замъка и като водопад се изливаха върху разрошената тъмна коса, наболата по скулите му брада и широката, мускулеста гръд. Очите му все още бяха сънени, а напрегнатото му лице служеше за грубо напомняне, че дори насън за него нямаше покой. Изтощението му си личеше. След изчезването на Изадора му се събираха не повече от два часа сън в денонощието, и затова Кейси приложи всичките си усилия да го прилъже в леглото с обещанието, че ще облекчи тревогата му поне за малко. Или казано накратко, тя успя да донесе временно облекчение и на двама им, преди Терон най-накрая да заспи в обятията й. Точно както го беше замислила. Но сега…

— Мели? — повтори той и седна върху белите копринени чаршафи. Объркването в погледа му беше изчезнало, а концентрираността и силата, които Кейси беше свикнала да вижда у командира на Аргонавтите, отново бяха изписани върху лицето му.

Пулсът й започна да се успокоява. Тя отново погледна към съпруга си в слабо осветената стая, после към легло с балдахин, към меките килими и към кадифените завеси. Проклятие! Халюцинация, сън… или каквото и да беше изпитала току-що, то беше убило спокойствието й.

— Аз…

— Кейси!

Гласът на Калия, прозвучал в гостната в този ранен час, накара и двамата да обърнат глави.

Сърцето на Кейси отново се разтуптя и в главата й се завъртя само една мисъл:

„Царят! О, боже, не сега! Не и когато Изадора все още не беше открита!“

Кейси погледна към Терон и видя, че той изпитваше същата тревога. Тя посегна към халата си в края на леглото, наметна го и тръгна към вратата.

— Почакай, мели.

Калия вече беше прекосила гостната и беше вдигнала ръка да почука на вратата на спалнята им, когато Кейси отвори и двете й крила. Сестра й беше облечена със светлосиня копринена пижама, чиито дълги ръкави стигаха до кокалчетата на пръстите, но ходилата й бяха боси. Зад нея се виждаше бледото и напрегнато лице на Зандер. По омачканите му панталони и разрошена коса беше очевидно, че ползата от няколкото часа сън, толкова необходими за почивка, отдавна беше отминала.

— Царят? — попита Кейси, чиято тревога превиши всичко останало.

— Какво? — веждите на Калия се повдигнаха нагоре. — Не, той е добре; тоест аз съм сигурна, че с него всичко е наред. Не съм тук заради това. Аз…

Облекчението на Кейси беше бързо и стремително. Но тя си спомни за съня си и ужасът я обхвана подобно ураган. Протегна ръце към сестра си:

— Ти също ли го усети?

— Да — въздъхна Калия и хвана ръцете й. — И ти ли?

Кейси кимна.

— Някой може ли да ми каже какво, по дяволите, става тук? — попита Терон.

— Поддържам те — измърмори Зандер зад гърба на Калия.

Кейси почти беше забравила за тях. Тя се обърна към съпруга си:

— Не зная. Отначало си помислих, че е някакъв нощен кошмар. Който беше толкова реален, че буквално ме изхвърли от леглото. Но сега вече не съм толкова сигурна. Стори ми се, че усетих…

— Тласък — довърши Калия. — А после чух глас. Звучеше като…

И тъй като лечителката замълча, Кейси погледна в обезпокоените и уплашени очи на сестра си; към разрошената коса, която обрамчваше безупречното й лице, и изведнъж се озова изправена пред суровата действителност. Само един поглед беше достатъчен на Кейси, за да се увери, че кошмарът й не е бил сън.

— Гласът на Изадора. Чула си гласа на Изадора.

— Да — с шепот потвърди Калия. — Изплашена, самотна и страдаща, Кейси. Помислих си, че започвам да полудявам.

— Не, не полудяваш — отговори тя. — Аз също я чух. Тя ни викаше.

— Откъде? — попита Терон. Той се приближи плътно до Кейси и гласът му трепна от напрежение: — Къде е тя?

Всички бяха наясно, че това беше първата им нишка от дни. Разбира се, Кейси и Калия неведнъж се бяха опитвали да се възползват от връзката между Орите, за да се доберат до Изадора, но колкото повече отслабваха, толкова по-малко ставаше вероятността това да се случи. Но сега, ако Изадора се мъчеше да стигне до тях, както те двете до нея…

— Не зная — каза Калия. — По-рано, когато Макс беше заловен от Аталанта и се опитвахме да го намерим, енергията ни беше направлявана от сферата. И бяхме трите. Докато сега…

— Сега знаем повече. — Кейси стисна дланта на Калия. — Да направим физическа връзка и да се съсредоточим, нали помниш? Точно така използвахме дара си. Ще го насочим и ще го фокусираме върху Изадора.

— Но ако това доведе до обратния резултат?

Калия се страхуваше, че Аталанта също може да ги види и да разбере плановете им. Точно както се беше случило миналия път. Но сега имаше разлика — този път не планираха нищо. Просто искаха да намерят Изадора.

— Нима имаме друг вариант?

Очите на Калия, вперени в тези на сестра й, решително потъмняха.

— Не.

— Тея — започна Зандер, но разтревоженият му глас затихна, когато Кейси затвори очи и се съсредоточи върху Изадора.

Белегът на Орите ниско под кръста й започна да пулсира. Стаята се завъртя и тя усети как полита през времето и пространството. Тъмнината я притискаше; непрогледен мрак, в който тук-там проблясваха дребни светли огънчета, подобни на хилядите звезди, обсипващи небето. Кейси стисна по-силно ръката на Калия. Усети присъствието й и мислено се обърна към Изадора. Стресна се и трепна от новия тласък, много по-силен от първия, който едва не я беше изхвърлил от леглото.

„Мислех, че никога няма да ме чуете.“

Изадора! Бяха успели да достигнат до нея.

„Мойрата говореше за равновесие, но аз не вярвах. Аз просто… Толкова съм щастлива, че успях да ви открия.“

Кейси нямаше представа за какво говори сестра й, а просто се радваше, че Изадора беше жива.

— Толкова се безпокояхме, Иза.

— Добре ли си? — попита Калия. — Къде си? Кажи ни как да стигнем до теб.

Аз… Аз съм добре. Уморена съм и съм слаба, но не съм ранена. Аз… не зная къде се намирам. Тук е тъмно и студено. И е пълно с демони. И не трябва да идвате за мен. Точно това исках да ви кажа. — Гласът й трепна. — Проблемът не е в мен и дори не в нас. Всичко е много по-значимо. Не можем да дадем на Аталанта онова, което иска. Правете каквото искате, но само не тръгвайте с Деметрий. Не му разрешавайте да ви доведе при мен. Той…

Риданието, което излезе от гърлото на Изадора, потресе Кейси.

— Какво е направил Деметрий? Нарани ли те, Иза?

Не, поне не физически — изхлипа Изадора. — Той… Той просто не е този, за когото го мислят всички.

— О, богове, Грифон е бил прав… — прошепна Калия.

— Кучи син! — промърмори наблизо Терон.

— Иза, помисли — настоя Кейси. — Някой казвал ли е нещо за мястото, където те държат?

Не… нищо. Аз… съжалявам, че не съм достатъчно силна, за да се измъкна оттук сама.

— Ще намерим начин, Иза — обеща Кейси с пресекващ глас. — Чуваш ли ме? Каквото и да става, не губи надежда. Ние…

Трябва да свършваме. — В гласа на Изадора се долови страх. — Тя ме търси. Не искам да разбере за разговора ни. Обичам ви и двете. И бих искала да разполагаме с повече време. Помнете какво ви казах. Моля ви, не идвайте за мен.

— Изадора, почакай!

Пръстите на Калия стиснаха по-здраво ръката на Кейси.

— Иза?

Нямаше отговор.

Кейси отвори очи и погледна в обезпокоените очи на сестра си. Но преди да успее да се обърне и да разкаже на Терон какво бяха узнали, двете крила на дървената врата в покоите им се отвориха с трясък и на прага застана мъж от специалната стража при портала.

— Какво, в името на Хадес, трябва да означава това? — попита Терон.

— Сър? — Разтревожените очи на мъжа се спряха върху Кейси и Калия в далечния ъгъл на стаята. — Моите извинения, дами. — Погледът му отново се върна към Терон и в гласа му се появи вълнение: — Заловихме го. Мина през портала преди по-малко от половин час. Заловихме копелето. И в джоба му намерихме това.

Стражът разтвори пръсти и диамантът, белязан със символа на титаните, подобен, на който Кейси не беше виждала никога, заблестя върху дланта му.

Калия ахна. Зандер се приближи напред, за да го огледа по-добре. Но вниманието на Кейси беше привлечено не от камъка и дори не от силата, която усещаше да извира от ръката на стража, а от осъзнаването на факта, че Деметрий се беше върнал. А той беше единственият човек на този свят, способен да ги отведе при Изадора.

* * *

— Къде е той, да го вземат дяволите?

Гласът, който долетя до Деметрий от тъмните стълби, го накара да повдигне глава. Той бавно се отблъсна от студения под, върху който седеше, и се облегна на не по-малко студената каменна стена. Всяко мускулче в тялото му болезнено потръпваше в очакване на свободата.

Тъмата в душата му се гърчеше и се сгъстяваше. Когато се измъкнеше от тази килия, откриеше Изадора и я върнеше вкъщи, шибаните стражи, които го бяха захвърлили в тази проклета дупка, щяха да съжаляват, че изобщо се бяха родили.

По стълбите се чу шум от тежки стъпки. Издрънчаха ключове, няколко гласа заспориха. Деметрий се опита да се вслуша, но в ушите му шумеше, а пулсиращата му главата не му позволяваше да се съсредоточи. Повече от седмица на онзи нещастен остров без нормална храна и здрав сън си казваха своето — воинът се оказа много по-слаб, отколкото предполагаше. Той не беше успял да наложи заклинание и да отключи проклетата ключалка на килията си. И дори не успя да се противопостави на четиримата жалки стражи.

Изадора. Трябваше да стигне до нея. Длъжен беше да издържи, докато не намери другите, и…

Вратата на килията му рязко се отвори и Пазителят погледна натам тъкмо навреме, за да види летящият към лицето му юмрук на Терон.

— Ти, проклет кучи син такъв!

Юмрукът се стовари върху челюстта на Деметрий и го блъсна в стената.

— Терон! — изпищя някой.

От очите на Деметрий се посипаха искри. Не му остана време, за да се защити. Командирът му сключи пръсти около китките на ръцете му така, сякаш Деметрий беше парцалена кукла, издърпа го към себе си и отново го блъсна в стената.

— Къде е тя?

— Терон, спри веднага! — разнесе се в килията гласът на Кейси.

Надигащият се мрак в него замъгли очите му. Пръстите на Терон продължаваха да се впиват в ръцете му и с рикошет отпращаха болката обратно към главата му, където тя се взривяваше.

— Терон, ската! Той няма да ти каже къде е тя, ако го убиеш.

Погледът на Деметрий се избистри и той видя Зандер, застанал малко зад командира им. Воинът изглеждаше също толкова слаб и безсилен, какъвто се чувстваше и Деметрий. До него стоеше Кейси — наречена на Терон — върху чието лице се четяха страх и тревога. Погледът на затворника отново се замъгли, но той разтърси глава и успя да види за нея Церек, Фин и най-отзад — Титус, който стоеше до решетката и наблюдаваше случващото се с човеко-ти-си-кретен изражение в орехово зелените очи.

В замъгленото съзнание на Деметрий си пробиха път две мисли: първата — че Терон беше готов да го убие, и втората — че никой не възнамеряваше да го спре.

В главата му отново прозвуча гласът на началника на стражата и воинът ясно осъзна, че вече го бяха обвинили в изчезването на Изадора.

И никой дори не си беше направил труда да предположи, че е възможно ситуацията да има и друго обяснение.

Тъмата в гърдите му отново се надигна и забушува в душата му; там, където той знаеше, че дебне истинското зло. Тези хора не бяха негови приятели и никога не са били. И той щеше да направи сериозна грешка, ако смяташе, че им пука за него. Те никога нямаше да му повярват дори Деметрий да им кажеше истината — четеше го в дълбоките, гневни бръчки върху лицето на Терон. И това ясно осъзна реалността; цялата шибана действителна реалност.

— Къде е тя? — повтори Терон през стиснатите си зъби. Деметрий не отговори. Той просто се втренчи в лидера на Аргонавтите и изчисти от съзнанието си всичко, което би могло да бъде използвано против него. Или превърнато в тяхната гнусна и изкривена версия на истината.

— Ако сега не ми кажеш къде е тя…

— Той няма да ти каже — заяви Титус, който все още стоеше пред решетките. — Губиш си времето, Терон. Той се затвори.

В очите на Терон избухна див гняв. Пръстите му толкова силно стиснаха Деметрий, че ако не се беше намесила Кейси, имаше опасност командирът да му откъсне някой крайник.

— Моля те, Деметрий — със слаб глас произнесе тя. — Моля те, кажи ни къде е Изадора.

Погледът му се премести върху Кейси и Аргонавтът видя, че царската дъщеря — полуарголейката — изглеждаше бледа и слаба. Точно толкова бледа и слаба, колкото беше Изадора, когато я видя за последен път.

— Видяхме къде живееш — каза Терон и с това отново привлече вниманието на Деметрий върху себе. — Видяхме и малкия ти наблюдателен пункт. Ах, ти, болно копеле такова! И знаем, че си го планирал от дълго време. А щом Грифон ни съобщи коя е майка ти, вече знаем и защо. Ако искаш да доживееш до изгрева, ще бъде най-добре веднага да ни кажеш къде е тя.

Били са в квартирата му. Видели са снимките. И знаят, че Аталанта му е майка. Да, той вече беше осъден и присъдата му беше произнесена. Нямаше начин да се измъкне.

— Мамка му! — измърмори Титус. — Той знае къде е тя, но не смята да ни каже.

Върху лицето на Терон се изписа заплаха.

— По-добре ще е да…

— Не и ако искаш да я видиш отново — най-накрая произнесе Деметрий. Очите на лидера на Аргонавтите гневно се разшириха, но той не отстъпи. — Сега си махни шибаните ръце от мен.

Спътниците на Терон вероятно бяха видели изражението на лицето му, защото се приближиха и го хванаха, готови да го издърпат назад. Но той лесно ги отърси от себе си. После махна ръцете си от затворника, без да отмества очи от него.

— Ах, ти, кучи син и нещастен предател. Съзнаваш ли изобщо какво си направил?

Деметрий изтри окървавената си устна.

— Не всичко засяга единствено теб, Терон. И колкото по-бързо го разбереш, толкова по-добре за всички. — Той погледна към останалите. — Титус е прав. Аз зная къде е тя, но не смятам да ви кажа. Обаче съм готов да направим сделка.

— Ти няма да вземеш никъде нито Акация, нито Калия. И ние не сключваме сделки с шибани…

Деметрий хвърли към Терон унищожителен поглед.

— Те не ми трябват. А ти ще се съгласиш, ако възнамеряваш да спасиш живота на съпругата си. Готов съм да ви заведа там, където Аталанта държи принцесата. А ти ще ми дължиш услуга, когато тя бъде освободена.

— Ти съвсем си полудял, ако си мислиш, че ще те пуснем да си вървиш по живо по здраво. След онова, което си извършил.

— Аз и не го очаквам. Искам нещо друго.

Терон рязко погледна към Титус, който само поклати глава:

— Не мога да го разчета. Остава ни само да гадаем. Командирът им отново се обърна към Деметрий.

— И какво точно искаш?

— Ще разбереш по-късно.

Лидерът на Аргонавтите се усмихна.

— И защо трябва да ти вярвам? Ти си не само магьосник, но и син на Аталанта. И благодарение на двама ви Грифон изчезна. Ти можеш да ни изпратиш в капан по същия начин, както направи с него.

Изчезнал ли? Деметрий се замисли за начина, по който изглеждаше Грифон на острова. Обладан. Което можеше да означава само едно: че душата му беше мъртва. И вероятно — в Тартар.

Но не това беше най-големият му проблем сега. Във всеки случай Деметрий беше безсилен да стори нещо за него. И понеже всички вече знаеха най-лошото, фактът, че може да прави магии, изобщо не беше от значение. Единственото, което трябваше да направят, беше да стигнат до Изадора, преди да е станало прекалено късно.

— Бих могъл — отговори той и сви рамене. — Но в момента съм единственият ви шанс. И въпреки всичко, което си мислиш, че знаеш, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Терон с отвращение се обърна и погледна към Кейси. Очите на жена му изразяваха тревога, страх и колебание.

— Терон?

Той погледна към останалите Аргонавти. Струваше му се, че никой от тях не знаеше какво, по дяволите, да правят. А Деметрий се молеше да се съгласят с предложението му. Той знаеше много добре къде Аталанта държи Изадора. А благодарение на мрака, който се спотайваше в него, беше единственият, който можеше да стигне до нея.

Терон отново се обърна към затворника. В очите му проблесна ненавист, когато каза:

— Добре. Съгласни сме с предложението ти. Но с него гостоприемството ни приключва. И за теб ще е по-добре да се молиш да стигнем до нея навреме. Иначе с радост ще те разкъсам с голи ръце. Тит?

— Какво?

— Доведи Орфей. Може да ни потрябва. И кажи на кучия син, че сме заловили предателя, заради когото загина брат му. Това би трябвало да го накара да се размърда.

* * *

— Мразовито е както в шибаната Арктика — промърмори Финей и разтри ръце в опит да ги стопли.

— Това е Арктика, идиот — отговори му Титус. Той премести клечката за зъби от единия край на устните си в другия и започна да тропа на място върху тънкия слой сняг, който покриваше тази вечно замръзнала земя.

От другата страна на старите дървета в гора в северна Британска Колумбия, където се бяха скупчили всички Аргонавти, Деметрий хвърли към шегаджията остър поглед. До него Церек стрелна с очи Финей и Титус.

— Стига сте се правили на умници. Всеки проклет ден от тази седмица е по-добър от всеки друг, прекаран в Сибир. Повярвайте ми, зная го.

— Е, дами — намеси се Терон, изучавайки грубата скица на жилището на Аталанта, направена за тях от Макс. — Ако сте свършили с любезностите, имам няколко предложения за вас.

Момчето беше нарисувало в детайли с ужасяваща точност основната сграда, тренировъчния двор и бараките, но за щастие, не помнеше как се стига до цитаделата на Аталанта. А това, слава на боговете, правеше Деметрий притежател на ценна информация, а следователно присъствието му — необходимост.

Аргонавтите са намираха на около осемстотин метра от владенията на богинята, скрити зад дърветата в гората, близо до северния град Форт Нелсън. Лунната светлина хвърляше неясни сенки в подножието на замръзналата гора. Духаше слаб вятър, който шумеше в тихата нощ в клоните на вечнозелените дървета. Освен Аргонавтите, в спасителната акция се беше съгласил да участва и Орфей. Но той не слушаше Терон и не изучаваше схемата на лагера, защото беше зает да пронизва Деметрий с ледени очи, в чиито дълбини бушуваше жажда за убийство.

„Изчакай си реда, копеле!“

Под тънкото тъмно яке на Деметрий, мракът в душата му се размърда. Колкото повече приближаваха Аталанта и демоните й, толкова по-силен ставаше Деметрий, защото той го подхранваше с недостигащата му енергия и сила. Досега воинът все още успяваше да го удържи, но много скоро щеше да го пусне на свобода. А ако всичко станеше така, както го беше намислил, съвсем скоро злото щеше да го погълне изцяло. И Орфей можеше да извърши убийството, за което така отчаяно жадуваше.

— Зет? — каза Терон. — Готов ли си?

Зандер, който стоеше до Деметрий, се намръщи.

— Не. По-скоро бих сритал няколко демонски задника.

Терон сгъна картата и я пъхна в задния си джоб.

— Толкова по-зле. Не искам да рискувам, когато си в такова състояние.

— Мен не могат…

— … но могат да те ранят. И никой от нас няма да има време да ти измъква задника, ако стане толкова напечено, колкото очаквам. — Той обходи с очи Аргонавтите, преди да се спре върху Орфей. — Само спасителна мисия. Ясно ли е?

Всички, освен Орфей, кимнаха в знак на съгласие. А той, както и преди, продължаваше да не сваля убийствения си поглед от Деметрий.

Да, той си го заслужаваше. Но нещо в гърдите му трепна при мисълта, че сега вече беше и изгнаник. Макар воинът никога да не се беше вписвал истински с останалите, за кратко време той все пак беше част от нещо голямо. А сега? Сега всички го смятаха за свой враг.

Какъвто, по ирония на съдбата, всъщност беше.

— Орф? — изрече Терон.

Орфей откъсна поглед от Деметрий и го премести върху командира. Но преди да го направи, нещо се появи върху лицето му; за част от секундата очите му припламнаха със странен зелен блясък, след което отново възвърнаха заплашителното си изражение.

— Да, готов съм. Да приключваме с това.

Тъмата в Деметрий рязко се размърда. Той беше наясно, че ако преди хранеше само съмнения, то вече беше сигурен.

Орфей беше…

— Зандер, — изрече Терон — знаеш какво да правиш.

— Да, да — избоботи потомъкът на Ахил. — Всичко е под контрол. Той няма да отида никъде. Само не се забавлявайте много без мен.

Хвърлил последен изпепеляващ поглед към Деметрий, Терон се обърна и с жест заповяда на останалите да го последват.

Аргонавтите изчезнаха сред дърветата. Бяха избрали заобиколен път, за да не попаднат пред очите на стражата на Аталанта.

Благодарение на онова, което им беше разказал Деметрий и потвърдил Макс, целта на Пазителите беше основното здание. Но Изадора не беше там. Деметрий погледна към безплодното кафяво поле. Там, в далечината, той усещаше, че Изадора е до Аталанта — в нейната цитадела — където силите на богинята бяха най-големи и където никой, освен него, не можеше да проникне.

Зандер напъха ръце в джобовете си и подскочи няколко пъти на място, за да се стопли.

— Тук е прекалено студено.

Пазителят беше сърдит, че го бяха превърнали в бавачка, но Деметрий не би могъл да желае по-добро развитие на ситуацията. Макар ръцете му да бяха приковани на гърба с белезници, той знаеше, че беше въпрос само на време да се освободи. Преди да дойдат тук, Терон беше извикал Делия, за да им наложи заклинание, с което да попречи на Деметрий да използва магията си върху тях, но воинът много добре знаеше, че единственото, което трябваше да направи сега, беше да чака.

На около тридесетина метра от тях се чуха стъпки, последвани от приглушени гласове, които определено не принадлежаха на смъртни, или на арголейци.

— Ската!

Зандер повлече Деметрий обратно в сенките на гората. С ръце на гърба, той наблюдаваше как от тъмното иззад дърветата се появиха трима демони — очевидно патрул — и пресякоха пустото поле.

Да!

— Копелета — промърмори Зандер, когато тройката почти подмина гората. — Провървя ни, че не ни видяха.

Деметрий затвори очи и в съзнанието му се появиха думи. Призовавайки към вродената в него магия, той протегна невидима ръка, която, подхранвана от силата на мрака, се плъзна по земята и стигна до краката на отминалите напред демони. Дланта му усети съприкосновението с плътта и той си представи как невидимите пръсти се обвиват около глезените на демона и стискат. След което събра силите си и дръпна.

Над полето проехтя вик. Демонът в средата сякаш полетя назад, дръпнат от невидима ръка, която го тръшна в замръзналата земя. Другите двама демони рязко спряха и се огледаха с озадачено изражение върху отвратителните си лица.

— Какво, по…

Деметрий се обърна към събрата си:

— Имаш около двайсет секунди, преди да се доберат до нас.

— Как ти…

— Магията работи като маяк, Зет. Точно така ме откриха първия път. И така ще ме открият и сега. Ти можеш или да останеш тук и да бъдеш пленен, или да ми развържеш ръцете и да ми помогнеш да спася Изадора.

— Да я спасиш ли? Аз мислех…

Над полето се разнесе рев, последван от тропот на крака, което показва, че демоните бяха разбрали къде се криеха враговете им. Пулсът на Деметрий се ускори.

— Въпреки всичко, което си мисли Терон, аз не съм предавал принцесата на Аталанта. И ще направя всичко необходимо, за да я освободя. Дори ако за това се наложи да те пожертвам.

Очите на Зандер от сребристи се превърнаха в сиви — явен признак, че той беше обхванат от един от своите легендарни пристъпи на гняв.

— Ти, кучи…

Отново се чу ръмжене, но този път много по-близо.

— Пет секунди, Зет. Ти най-добре от всички знаеш, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Другите няма да могат да се доберат до нея, а само аз. Помогни ми!

Очите на Зандер задържаха върху Деметрий и в сивите им дълбини се появи нерешителност.

— Копеле!

Деметрий не знаеше какво накара Зет да се съгласи — молбата му или истината. Но той, без да каже дума, го освободи.

Ключът се плъзна в ключалката и металът застърга. Белезниците изщракаха и се разтвориха. Зандер извади кинжала си и го напъха в ръцете на Деметрий. После отстъпи назад и извади паразония си.

— По-добре не ме карай да съжалявам.

Деметрий нямаше време за отговор. Първият демон се вряза в него и го събори на земята с един-единствен удар. Но преди главата му да се удари в замръзналата земя, Аргонавтът успя някак да замахне с ножа. Ударът му попадна във вената на врата на демона и кръвта му оплиска както воина, така и всичко наоколо. Чудовището се стовари върху Деметрий и го притисна с теглото си към замръзналата земя. Но то не беше мъртво и арголеецът разполагаше само с няколко секунди до втория им сблъсък.

Той успя да избута демона настрани и бързо се измъкна изпод тялото му. После сграбчи оръжието, което чудовището все още стискаше в ръка, и го обезглави с един замах, преди то да е успяло да възстанови силите си.

— Ди!

Вниманието на Деметрий беше привлечено от гласа на Зандер. Пазителят се сражаваше с другите двама демони, които го атакуваха от две страни.

Вероятно Зандер би могъл да се справи и сам, но Деметрий пое върху себе си този, който беше отляво и преодоля съпротивата му с няколко точни и добре премерени удара на оръжието си.

Битката завърши само за няколко минути, а мястото на схватката им напомняше за онова, което ги очакваше с приближаването им до Аталанта. Зандер продължаваше да диша тежко. Той се беше навел напред, сложил ръце върху коленете си, като се бореше за всяка глътка въздух така, сякаш току-що беше спечелил маратон.

— Добре ли си? — попита Деметрий и изтри острието на ножа о бедрото си.

— Свежарка отвсякъде — процеди Зандер. Той се изправи и измери Деметрий със стоманен поглед. — И ще е по-добре за теб да не ме правиш на глупак.

По десния бицепс на Зандер се стичаше кръв, която попиваше в тъмното му яке. По челото му блестеше пот. Деметрий си спомни какво му беше казал Грифон: освен че Калия беше свързана с Избраните, тя беше и най-уязвимото място на Зандер — неговата ахилесова пета. Така думите на Терон и слабостта на Зандер, забелязана по-рано от Деметрий, придобиха смисъл. Разделянето на Изадора и Кейси влияеше не само на тях двете. Ако не откриеха принцесата навреме, на косъм щяха да се окажат четири живота.

— Няма — отговори Деметрий. — Държат Изадора в подземния бункер в най-далечния край на полето.

— Защо не каза на Терон?

— Защото имам нужда от отвличаща вниманието маневра. Ако Аталанта се усъмни, че не съм на нейна страна, ще изпрати цялата си армия да охранява мястото. Тя знае, че ще се върна за Изадора. Просто имах нужда от Терон и Аргонавтите, за да й отвлекат вниманието.

Зандер го изучаваше, стиснал зъби.

— Защото само ти можеш да стигнеш до нея?

— Защото аз деля с Аталанта не само нейната ДНК.

— Имаш предвид магическите номера, които направи с демоните ли?

— Не. — Той си помисли за мрака, който се гърчеше в него дори сега. — Това е дарът на Медея. Онова, което деля с Аталанта, е много по-лошо.

— Откъде да зная, че няма да го използваш срещу мен, когато стигнем до мястото?

— Няма откъде да знаеш. Но ти се кълна, че единствената ми цел е да измъкна Изадора оттам и да я върна в Арголея. И ще направя всичко възможно това да се случи.

Очите на Зандер толкова дълго се задържаха върху Деметрий, че пулсът му се учести. Ако Зандер не му помогнеше сега… Ако извикаше Терон или някого другиго…

— Ти си влюбен в нея.

Деметрий стисна зъби и бързо отмести поглед, благодарен на Зевс, че Зандер не умее да чете мисли като Титус.

— Да, така е.

— Проклятие! — измърмори Пазителят. — Ти не просто си влюбен в нея. Тя е твоята наречена. Как не съм го разбрал по-рано? Сега всичко ми е ясно. Изобщо не се учудвам, че не искаше да се обвържеш с нея.

Ската! Изглежда, че прекалено лошо успяваше да скрие емоциите си, щом Зандер можеше толкова лесно да ги разчете.

Деметрий му върна оръжието и погледна през полето.

— Можем ли вече да тръгваме?

Зандер прибра оръжието в ножницата си и се усмихна:

— Е, приятелю, Хера здравата те е проклела.

Да, така беше.

Деметрий се обърна към дърветата, които окръжаваха полето.

— Аз тръгвам.

Зандер го последва.

— Става все по-интересно.

Пазителят не знаеше дори и половината от истината.

Малко по-късно Аргонавтите се притиснаха към земята зад неголямата постройка в най-отдалечения край на полето. Двамата се притаиха в сенките, като се стараеха да не попаднат пред очите на демонския патрул, в изчакване на подходящ момент за нападение. Голямото, подобно на склад, дървено здание беше осветено отпред от зловеща оранжева светлина.

— Колко? — прошепна Зандер.

— Изглежда четирима — тихо отговори Деметрий. — Двама току-що си тръгнаха. Вероятно Терон и останалите са започнали веселбата в основната сграда.

Той и Зандер се намираха на достатъчно разстояние, за да не могат да чуят или да видят какво ставаше в другия край на замръзналото поле. Деметрий беше казал истината. Той имаше нужда от устроения безпорядък от Аргонавти на територията на Аталанта, като искрено се надяваше никой от тях да не пострада в битката.

Деметрий се отдръпна назад.

— Добре, ще заходим откъм тила. Часовите се разхождат всеки от своята страна. Аз ще поема този отдясно, а ти — този отляво. Постарай се да го направиш безшумно. После тръгни към стражата на входа от твоята страна.

— Разбрано.

Зандер се наведе и изчезна в тъмнината. Деметрий направи същото. Сърцето му туптеше тежко, докато чакаше, скрит в сенките, демона часовой да премине покрай него. И да нанесе на чудовището неочакван удар.

Той беше висок почти колкото демона и умело се плъзна зад гърба му. Сложи ръка върху устата му, за да не му даде възможност да извика и така да предупреди останалите, и с умело движение на ръката му преряза гърлото. Мракът в него се надигна с рев, но воинът не му обърна внимание. Той обезглави чудовището, прекрачи през онова, което беше останало от него, и безшумно се приближи към ъгъла.

Пред главния вход имаше на стража двама демони, които не спираха да оглеждат наоколо с проблясващите си в зелено очи.

— Хайде, Зет — прошепна Деметрий.

След около двайсет секунди от отсрещния ъгъл на сградата се появи главата на Зандер. Той кимна към Деметрий и отново се скри.

— Време е.

Деметрий вдиша дълбоко, докато мракът в него се завихри в очакване. Съвсем скоро той щеше да го пусне на свобода. Трябваше само да се увери, че Зандер ще успее да измъкне принцесата, преди Деметрий завинаги да се е изгубил в него.

Той изчака Аргонавта първи да направи своя ход. В тишината се чу свистящ звук, последван от изхъркване, и Деметрий, без да поглежда, разбра, че неговият събрат беше хвърлил ножа си в по-близкия до него демон. Когато вторият часовой се обърна да погледне какво става, Аргонавтът го нападна.

Оръжието му проблесна на светлината и той обезглави чудовището с един-единствен удар. Първият демон изкрещя и вдигна тревога с гърления си рев. Деметрий прескочи през падащото тяло на обезглавения от него демон, замахна с кинжала си и прониза чудовището в гръб. От другата страна Зандер също го атакува и след няколко секунди помежду им не остана нищо друго, освен кръв, парчета от разчлененото тяло и дим.

— Давай!

Деметрий коленичи и взе ключовете от колана на убития от него демон. Той пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата само толкова, колкото да могат двамата да се промушат вътре, преди отново да я заключи от вътрешната страна. После се обърна и огледа тъмното пространство в задната част на сградата.

Безшумен като призрак, Деметрий си мислеше само за едно, когато се насочи към тунела, който водеше надолу. Зандер също мълчеше, но Деметрий чуваше стъпките му зад гърба си. Двамата слязоха по стълбите и тръгнаха по тунела като черни сенки, ужасяващо тихи и смъртоносни, окъпани в зловещата оранжева светлина.

Всичко беше точно така, както го помнеше — каменните стени, трептящите сенки по тавана и въздуха, пропит със зло, наситил всеки сантиметър от пространството.

Изненадващо в тунела се разнесе парливата миризма на сяра, но това не притесни Деметрий. Мракът в него нарастваше, обвиваше всичко в тялото му и стискаше, подобно на змия удушвач.

Аргонавтът спря пред черната врата, с която завършваше тунелът, все още обкръжена от пулсиращ ореол от дим, и се вгледа в предупрежденията на демонически език, прогорени в дървото с огън. Когато беше тук за пръв път, той не успя да ги разчете, но сега лесно го направи. И докато черният мрак се готвеше да го погълне, Деметрий съвсем точно знаеше за какво предупреждаваха те.

— Що за място е това, по дяволите? — попита Зандер, като прикри с ръка носа и устата си.

— Точно това, за което си мислиш — отговори Деметрий. — Вратата към Ада. Ад на земята.

„Отдай ми се! Ела при мен!“

Той протегна ръка.

— Хм, Ди? Може би това не е чак толкова добра идея.

— Няма значение какво ще се случи вътре — изрече Деметрий, без да се обръща. — Просто измъкни Изадора оттук. Отвори портал и я отведи вкъщи. Не ме чакай.

— Добре, Ди, добре. Зная. Но това, което…

— Няма значение какво ще се случи. Няма значение какво ще кажа или направя там. Просто се увери, че тя е в безопасност.

И той сложи ръка върху вратата, преди Зандер да успее да каже или да направи нещо. Енергията се блъсна в дланта му, плъзна се по ръката и се взриви в гърдите му, като подхрани воина с тъмна мощ и сила — енергията на неговите предци.

— Ската! Ди…

Мракът в него се превърна в ураган от зло, който увлече Деметрий подобно на торнадо. Докато пред очите му всичко не потъмня, крайниците му не станаха леки, а зрението, слухът и усещанията му не се подчиниха на злата мерзост, която сега съществуваше не само от едната страна на вратата.

И докато с едно мощно засмукване тъмата не го пое в себе си.