Елизабет Ноутън
Изкушения (22)

Глава двайсета

Тъмата в Деметрий се загърчи, преодоля без проблем преградата на ребрата му и се устреми към сърцето му. Мрак, който той не беше усещал от дни и за който дори беше забравил да мисли. Той съсредоточи всичките си сили при познатото присвиване в гърдите. Отмести поглед от Изадора и се съсредоточи върху Аталанта.

Трябваше да запази хладнокръвие. Тя не трябваше да види страха му, който щеше да й покаже, че ставащото тук го вълнува.

Богинята се обърна към подчинените си:

— Изведете я навън.

Надигналата се у Деметрий вълна от ужас заплаши да го погълне.

— Не можеш да я отведеш.

Тъмните очи на Аталанта се обърнаха към него.

— Мога да направя всичко, което поискам, иос.

Изадора изхриптя под дланта, притиснала устните й. Тя се бореше в грубите ръце на демона, докато той я влачеше към вратата. Деметрий жадуваше единствено за кръв, но не погледна към принцесата. В главата му се завъртяха варианти. Ако я вземеха там, където воинът нямаше да може да я последва…

И изведнъж му просветна… Спомни си за болната Изадора в двореца. Преди двете с Кейси да се съединят и да се превърнат в Избраните. Ето защо слабееше тя! Не заради вещиците. Защо, по дяволите, не се беше сетил по-рано?

— Тя е болна — бързо изрече той.

— Стой!

Демонът застина от рязката заповед на Аталанта. Смръщила вежди, полубогинята направи няколко крачки по каменния под и се вгледа в принцесата. Луната освети развяващата се зад гърба й кървавочервена рокля. Дългите й пръсти повдигнаха брадичката на Изадора и тя се вгледа в бледото й лице.

— Тя няма да издържи девет месеца — продължи Деметрий. — Вероятно дори и девет дни, като се вземе предвид скоростта, с която слабее.

— Що за болест е това? — попита Аталанта, докато продължаваше да изучава лицето на Иза. — Заклинание?

— Не е мое.

— А чие тогава? — изгледа Аталанта сина си с гневен поглед.

— Част от пророчеството. Ти би трябвало да го знаеш. Колкото по-дълго е разделена от сестра си, толкова по-болни стават и двете. Ако искаш да има някой виновен, обвини Хадес, не мен. — И той пъхна ръце в предните джобовете на панталона си, надявайки се да изглежда безразличен; така, сякаш не иска да я разкъса с голи ръце. — Колко време мина, откакто ни изпрати двамата на този шибан остров? Седмица? Значи, времето изтича.

Аталанта присви очи и пулсът на Деметрий се ускори. Двамата стояха, впили поглед един в друг, и мълчаливото им единоборство накара мрака в гърдите на Аргонавта да се раздвижи и да потърси излаз към повърхността. Той знаеше, че майка му се вглежда дълбоко в него, търсейки скритата лъжа, която беше доловила в думите му.

И когато воинът беше почти сигурен, че богинята възнамерява да му нанесе удар просто защото го можеше, тя отново насочи вниманието си към Изадора. А после отново го погледна.

Злодейката се насочи към него, вдигна ръце пред лицето му и измърмори нещо, които Деметрий не разбра. Той се напрегна, но още преди тя да довърши думите, воинът усети как нещо в ръцете му се скъса и се освободи.

Очите на Аталанта се превърнаха в малки черни точки, изпълнени с мрак.

— Възнамерявах да те оставят тук, където да мога да те наблюдавам отблизо, но сега взех решение: имам нови планове за теб. Върнах ти способността да отваряш портал. Но на този остров трябва да намериш свещена земя. Въпреки това, аз не се съмнявам във възможностите ти. В края на краищата ти си мой син, и тъй като повече ме безпокои твоята преданост, ето защо съм решила да я изпитам. — Аталанта погледна към Изадора, но думите й бяха предназначени за Деметрий: — Ти ще се върнеш в Арголея, ще намериш Избраната полуарголейка и ще я доведеш при мен. И при своята наречена.

Изадора се опита да протестира под грубата лапа, която покриваше устните й, но Деметрий, както и преди, не поглеждаше към нея. Той се беше съсредоточил върху неговата matèpas — жената, която по някаква шибана ирония на съдбата му беше дала живот, а сега обричаше на смърт.

Аталанта отново погледна към него.

— Както ти каза, иос, времето изтича — след което извика през рамо: — Баал?

— Да, царице моя?

— Изведи принцесата навън.

Демонът го направи, следван от другите две чудовища. Всички мускули в тялото на Деметрий се напрегнаха, готов да се втурне след тях, но Аталанта се приближи до него и това го спря. Безупречното й лице, също толкова красиво като това на Афродита, застана пред очите му.

— Животът на твоята наречена виси на косъм. Не ме разочаровай, иос.

Аталанта също излезе навън и се скри от погледа му. Съвсем наблизо Аргонавтът чу пукане и съскане, последвано от вик — викът на Изадора — след което настъпи пълна тишина.

Той знаеше, че вече ги няма. Дори нямаше нужда да излиза навън, за да се увери. Също както знаеше, че разполага само с един шанс, а времето му изтичаше. Деметрий се забърза. Той бутна тайната врата и се промуши през разширяващия се процеп, докато тя все още се отваряше. Втурна се тичешком надолу по стълбите и бързо събра всичко, което можеше да му потрябва. Свещите и факлите в залата на героите бяха пламнали в момента, в който стъпи на последното стъпало. Черният мрак в душата му сякаш вибрираше с такава сила, че дори нямаше нужда да го направлява. Един след друг воинът отвори капаците на сандъците. Той сграбчи ножа, чиято назъбена форма наподобяваше на клюн на пеликан, и го прикрепи към бедрото си. Подпъхна под колана на панталона си двата кинжала и се насочи към стълбите.

Беше успял да изкачи няколко стъпала, когато с периферното си зрение долови някакъв проблясък, който го накара да спре и да погледна към постелята, която беше делил с Изадора до преди няколко минути. Воинът бързо се върна обратно и с върха на подобния на клюн нож отметна най-горното одеяло. В далечния ъгъл на постелята лежеше диамантът със знака на титаните. Той се наведе и го вдигна. И веднага усети как горещината и силата на земята проникват в дланта му и плъзват по ръката.

„Ти си била тази, която е поставила факлите. В залата на героите.“

„Да, аз. Тя е свещена.“

Деметрий потръпна и погледът му обходи залата, когато си спомни разговора си с Лахезис. Дявол да го вземе, ето къде била свещената земя, която бяха търсили през цялото време. Мойрата се беше опитала да му го каже, но Аргонавтът се оказа прекалено упорит, за да се вслуша в думите й. Изадора би могла да се опита да отвори портал тук във всеки един момент. Всичко, което трябваше да направи, беше да се успокои и да се съсредоточи.

Деметрий пусна оръжието. Той напъха елемента на Земята в джоба си и допря пръсти. Концентрира се и си помисли за Арголея. Символите върху ръцете му започнаха да светят с нарастващ интензитет. После се чу пукане и съскане и порталът се отвори. Светлината му затанцува по стените в залата на героите.

Воинът тъкмо беше прекрачил от портала в кулата на стражите в Арголея, когато нещо силно го удари по хълбока и го събори на земята.

— Какво по дяволите? — процеди Деметрий.

— Това е той. Ската! Дръжте го!

Четири чифта ръце се вкопчиха в Деметрий. Той се опита да се надигне, но отново се озова притиснат към земята. Главата му се удари в каменния под и заслепяващата болка сякаш прониза мозъка му.

— Въоръжен е! — извика нечий глас.

— Някой, който и да е той, да каже на Аргонавтите, че го заловихме!

— Разкарайте се от мен, дяволите да ви вземат! — извика Деметрий.

Нечие коляно се заби в гърба му и ръцете му бяха извити назад, преди той да успее да се претърколи и да се освободи. Какво, по дяволите, вършеха тези идиоти? Нима не знаеха кой беше?

Деметрий се замята, наясно, че ако успее да се изправи, ще може да преодолее и четиримата. Той рязко отметна глава назад и удари стража зад гърба си в лицето, който изкрещя от болка и отслаби захвата си. Деметрий бързо се обърна, но върхът на кинжала, опрян в гърлото му, го накара да остане неподвижен.

— Вечеринката приключи — измърмори другият страж. Той разоръжи Деметрий, докато третият пребъркваше джобовете му.

— Я погледни това тук — вметна мъжът вдясно от него. Стражът, чийто кинжал все още беше притиснат към гърлото му, вдигна елемента на Земята така, че Деметрий да може да го вижда.

— О, Пазителю! Изглежда, че си бил много лошо момче. Много хора те търсят. И просто не мога да дочакам какво ще кажат, когато видят това.

* * *

— Изглежда, че тук не ти харесва — каза Аталанта. — А аз си мислех, че няма да имаш нищо против да похапнеш истинска храна след седмицата, прекарана само на плодове и риба.

Изадора премести поглед от огъня, който пламтеше в огромното каменно огнище, към Аталанта, която седеше на отсрещния край на дългата правоъгълна маса в стая, която принцесата предполагаше, че някога е служела за столова. Само го предполагаше, защото не я интересуваше. Иза мислеше единствено за думите, които беше казала в руините седящата пред нея вещица. И които Деметрий не беше отрекъл.

Аталанта повдигна голямата чаша пред себе си и отпи глътка. Безсилна да я гледа, Изадора насочи поглед към високите и грозни метални свещници в средата на масата, от които се ронеха капки червен восък, и които падаха върху надрасканата дървена повърхност подобно на пръски кръв. Във въздуха се носеха аромати на подправки и сурово месо. Когато принцесата отмести поглед от свещите върху парчето кърваво месо в чинията пред нея, стомахът й се преобърна. Тя нямаше представа къде се намираха. Знаеше само, че тук беше по-студено, отколкото на върха на Егейските планини, и че всичко наоколо предизвикваше отвращение. Храната, температурата, миризмата, компанията. Иза искаше да се прибере вкъщи. И да види сестрите си. Тя искаше…

Към гърлото й се надигна горчивина и принцесата едва я преглътна. Не искаше да мисли за Деметрий. Не трябваше да го желае. Не и сега, когато беше разбрала истината.

О, велики богове! Тя не би могла да е бременна. Преди няколко часа това й се струваше прекрасно решение на всички проблеми, но сега? Иза стисна очи. Това не може да е истина. Богинята лъжеше. Не беше възможно толкова бързо да разбере…

Тихият смях от другия край на масата накара Иза да отвори очи.

— Аз зная много, Ора. Семето на моя син сега расте вътре в теб. Точно както го бяхме планирали.

Няколкото хапки храна, които Изадора беше успяла да преглътне по-рано, бързо се устремиха обратно. На принцесата й се догади. Тя прикри устата си с ръка, скочи от стола и се втурна към банята в края на коридора, която Аталанта й беше разрешила да използва, преди да заповяда присъединяването й към вечерята.

Последва саркастичен смях, когато Изадора затръшна вратата зад гърба си и се наведе над тоалетната чиния. Стомахът на принцесата отново и отново се надигаше към гърлото й, докато в него не остана нищо. Всеки мускул в тялото й я болеше от усилието.

И се усещаше празна отвътре.

По лицето й се плъзнаха сълзи. Иза се отпусна на пода, издърпа една хавлия и избърса устни. Как можеше да бъде толкова глупава? Защо не беше забелязала знаците? Всички грубости и обиди, изречени от Деметрий в годините назад, запълниха съзнанието й и придобиха смисъл. Тя искаше да вярва, че в Аргонавта имаше нещо хубаво. Беше си го измислила. Докато през цялото това време истината е била пред очите й.

Деметрий беше син на Аталанта.

Роден от абсолютното зло.

И я беше измамил, за да получи онова, което… което желаеше Аталанта.

Блуждаещият поглед на принцесата се спря върху корема й. Не, не беше възможно да е…

Обзета от отчаяние, тя стисна очи, неспособна дори в мислите си да произнесе думата. И изведнъж, в съзнанието й изникнаха думите на мойрата:

„Погледни дълбоко в себе си и намери търсеното от теб равновесие.“