Елизабет Ноутън
Изкушения (2)

Първа глава

Обликът на греха в задимения нощен клуб предизвикваше безумието, скрито дълбоко в душата му.

Деметрий пресуши чашата си с една голяма глътка и я тръшна върху масата със силен звук. Около него пулсираха тежки басови звуци. Премигващите от тавана светлини проблясваха и се отразяваха върху оголена човешка кожа, обвита в кожени ленти и полюшващи се вериги, докато телата на танцуващите се извиваха едно срещу друго в такт с музиката.

Аргонавтът не можеше да си спомни къде се намира — Лос Анджелис, Хюстън, Атланта? — но не му пукаше. Градовете на смъртните си приличаха като две капки вода, а такива долнопробни клубове като този се откриваха лесно. Те водеха съществуванието си по тяхната отдалечена периферия и служеха за събиране на всякаква измет. А днес Деметрий беше в настроение за болка. Без да го е грижа, дали ще я причини, или ще я получи. На последното беше съгласен и от брюнетката в оскъден кожен костюм на доминираща господарка отсреща.

Жената му хвърли палав бих-те-напляскала поглед и се усмихна, когато Деметрий я повика с кимване на глава. Тя прекъсна разговора с двамата голи до кръста мъже с кучешки нашийници на вратовете, обърна им гръб и се насочи към него. Светлината проблесна върху деколтето, дългите крака и тъмнокафявата коса, дълга до раменете. Върху горната й устна имаше белег и, поне според него, беше прекалила доста с грима, но… това беше добре. Самият той също не минаваше за красавец. Единственото, което го вълнуваше беше, че жената не е дребна, бледа и съвършена.

Непознатата спря в сянката на сепарето му и внимателно го огледа от главата до петите. Деметрий знаеше добре какво впечатление прави на смъртните — облечен в черно едър и заплашителен мъж, покрит с белези и татуировки. Но ако съдеше по блясъка в очите на жената, тя явно одобряваше това, което вижда. За съжаление, тя не виждаше онова, което се криеше в него и което би трябвало да я уплаши до смърт.

Жената опря длани върху масата и се наведе толкова ниско, че гърдите й едва не изскочиха от кожения корсет. Отдясно, близо до сърцето, имаше татуировка във вид на три малки триъгълника — гръцкия символ „делта“.

Деметрий я погледна в очите, подчертани от плътен черен контур. Връхчетата на изкуствените й мигли се извиваха почти до веждите, но той беше сигурен, че жената не е арголейка и няма връзка с древногръцките герои, населили неговия свят преди хиляди години. Като Аргонавт и наследник на род на Пазители, Деметрий беше надарен с проницателност, която определи жената като обикновена смъртна.

Съвестта му се обади и нещо го присви.

— Бих те попитала дали си готов за езда, жребецо, но… — Тя се позабави и въздъхна от удоволствие. — Мисля, че вече зная отговора. И ако съдя по вида ти, явно отдавна си готов.

Върху гримираното й лице беше изписано „завържи ме, причини ми болка и ме изчукай“, но когато получи от нея ела-и-го-направи поглед, остатъците от съвестта му много бързо притихнаха.

Деметрий захвърли банкнотите върху масата и се изправи, отказвайки да мисли за причината, която го беше довела тук, в този клуб. Той отчаяно се опита да усети познатата болка, която имаше способността да го принуждава да забрави.

— Накъде?

— В подземието има тъмница.

— Ще свърши работа.

С блеснали от възбуда очи жената се обърна и даде възможност на Деметрий да я огледа в гръб. Полата на микроскопичния й кожен костюм едва прикриваше дупето, което не беше идеално, но за днес щеше да свърши работа.

— Следвай ме!

Едва успя да направи няколко крачки, когато вляво от себе си долови движение и зърна лицата на двамата мъже, чието място не беше тук.

— Уау! — възкликна Грифон, също Пазител и събрат на Деметрий в сраженията. Той спря на няколко крачки от него, облещил очи от обстановката в клуба. — В онази клетка гола жена ли има?

— Няма начин! — Финей се приближи към клетката, която висеше от тавана над главите на танцуващите, за да я огледа по-добре. — Не е възможно… Да му се не види, точно така си е!

Деметрий стисна зъби. Определено не разполагаше с време за глупости. Днес не беше на служба, дявол да го вземе. За пръв път от месеци не се налагаше да патрулира в търсене на демоните, които Аталанта беше пуснала от Подземния свят, последвала извратеното си желание да господства и унищожава. И последното, което му липсваше, бе да стои сега тук с двамата досадници, зяпнали наоколо. Деметрий погледна към далечния край на помещението. Избраната от него жена се беше спряла на високите си токчета до стълбище, водещо към коридор, който изчезваше зад ъгъла. И ако съдеше по нейното защо-по-дяволите-се-бавиш изражение, Деметрий не разполагаше с много време.

— Готин! — възкликна с широка усмивка Грифон, без да сваля очи от жената в клетката, която започна да се извива и да отърква тяло в решетките. — Я какво си криел от нас! Значи, ето къде идваш, когато зачезнеш от Арголея. Вече няма начин да не последвам!

Деметрий погледна раздразнено към светлокосия Аргонавт, след което отново погледна към стълбището. Жената не беше там. Очите му я откриха отново в тълпата от тела — явно в търсене на нов партньор.

Не! Мускулите в тялото му се напрегнаха. Беше висял тук почти час, докато оглеждаше смъртните жени. И тази беше единствената, която по някакъв начин не му напомняше на…

— … Изадора изчезна безследно.

Деметрий се обърна рязко към Финей и концентрира вниманието си върху тъмнокосия Пазител.

— Какво каза току-що?

— Мамка му! — извика Грифон в опит да надвика пулсиращата музика. — Нима не чу и дума от онова, което ти казахме?

Деметрий не спираше да мести поглед от единия Аргонавт към другия и обратно. Двамата определено бяха спрели да зяпат наоколо и втренчено го гледаха. Хората започнаха да обръщат внимание на повишения тон на беседата им, но това не притесни Деметрий. Мозъкът му сякаш едва сега заработи и той успя да осмисли думите им. И да си спомни, че Грифон и Финей трябваше да бъдат в царския дворец. Точно в тази минута. Като свидетели на сватбената церемония на принцесата. А не да стърчат тук, при него, в този долнопробен клуб.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?

— Изчезна — отвърна Финей и за нагледност щракна с пръсти. — Във въздуха. Никой не знае къде е. И за това Терон иска да си довлечеш задника обратно в Арголея и да ни помогнеш да я намерим. Ако Съветът узнае, че я няма…

Деметрий изтръпна, когато осъзна думите му. Съветът на Старейшините смяташе да свали Изадора от трона веднага след смъртта на царя, когато властта преминеше в нейни ръце. За никого не беше тайна, че съветниците не желаеха да я признаят за своя царица. После мислите му насочиха към Аталанта и към всичко онова, на което беше способна полубогинята, за да сложи ръце върху принцесата. Иза беше потомка на Орите — трите богини на равновесието и справедливостта, но тя все още не можеше да осъзнае и използва способностите си.

И все пак…

Нима не беше в неин стил отново да избяга? Като се изключеше факта, че сега постъпката й касаеше не само нея, а всички тях, нима не беше разбрала, че с лекомислието си можеше да ги погуби? Ако Аталанта успее да сложи ръце върху нея?

Забравил за плановете си от преди малко, Деметрий премина покрай двамата си събратя и се насочи към вратата, като с всяка крачка ставаше все по-мрачен. Черната тъма, която беше станала неразделна част от шибания му живот, се размърда и загърчи. Хората се отдръпваха от пътя му и Аргонавтът нямаше нужда да се оглежда, за да види страха в очите им. Обикновено той му носеше наслада, но сега трябваше да излезе навън, да отвори портал и да се върне в Арголея. И да намери една непослушната принцеса, преди последната да е успяла да прецака всичко. А после? После, когато откриеше бегълката — и след като й преподадеше незабравим урок — щеше да довлече кльощавия й задник в замъка и да проследи да си остане в него.

Омъжена. Завинаги. За всеки друг Аргонавт, освен него.

— Деметрий! По дяволите! — чу той въздишката на Грифон, преди да излезе от клуба. — Какво, в името на Хадес, му стана?

— Не зная — отвърна Финей. — Аз самият се чудя повече от сто години. Кажи ми, ако разбереш.

* * *

Усещаше се така, сякаш тежеше цял тон.

Изадора се опитваше да се изправи, но безуспешно. Ръцете и краката й тежаха като железни, докато заблуденото й съзнание сякаш бродеше в плътна и тежка гъста мъгла.

Тя размърда глава и простена от болката, която я прониза. После усети миризмата на босилек и… карамфил?

Под клепачите й сякаш бяха насипали пясък, но Иза се насили да отвори очи. Направи опит да се огледа, но картината пред нея ту се замъгляваше, ту придобиваше ясни очертания. Все пак успя да види, че се намира в тъмна стая. Въздухът беше студен, а по стените проблясваха сенки от слабия пламък на свещи.

Баща й често използваше свещи, за да освети коридорите на стария дворец в Тайрнс, но нещо в Иза настояваше, че не се намира в замъка в Арголея. Или поне не беше идвала в тази стая.

Тревогата й предизвика гадене. Някакъв глас до нея прошепна:

— Сигурна ли си, че е безопасно?

Изадора разпозна гласа. Тя премигна няколко пъти и се взря във фигурата с черна наметка. Качулката закриваше цялото лице на жената, чиито протегнати ръце се движеха над голия й корем.

— Идеално! Почти няма да изпита болка.

— Не съм сигурна — прошепна първият глас.

Жената с качулката се протегна към нещо отзад и намаза ръката си. Тя докосна челото на Изадора, продължи надолу към гърдите и нарисува няколко линии върху голия й корем.

По тялото на Иза пробягаха тръпки. Съзнанието й се мъчеше да помогне, но работата му наподобяваше на тази на износено зъбно колело, което се опитваше отново и отново да се завърти, ала всеки път приплъзваше.

— Деметра, богиньо на плодородието — занарежда жената. — Ела при нас и й помогни да зачене плод.

Да зачене ли! Изадора застина, когато съзнанието й престана панически да търси отговори, а се съсредоточи върху жената над нея. По гърба й се плъзнаха тънките пипала на страха.

— Тя е будна — проговори познатият глас. Въпреки чудовищната болка в главата си Изадора помръдна и насочи поглед натам, откъдето дойде той. Тя познаваше този глас. Принцесата се опитваше да си спомни името. И застина, когато успя.

Нейната прислужница. Сафира. Най-довереният й човек. Единствената жена, която я познаваше най-добре от всички.

Сафира не поглеждаше господарката си в очите, но мислите, спомените и образите се завъртяха в замъгленото съзнание на Иза, докато тя не откъсваше очи от жената, която смяташе за своя приятелка. Принцесата си спомни суматохата в деня, когато трябваше да се омъжи за Зандер. И как, докато гледаше в огледалото, видя в него картина от бъдещето за пръв път от седмици. Как осъзна, че е в капан и че видяното от нея определено щеше да се случи, ако не стореше нещо, за да го спре. И Сафира. Която казваше, че ще я спаси. Коленичила в краката й. Тя беше настояла Изадора да изпие чая, твърдейки, че има начин принцесата да се измъкне от ситуацията.

Изадора отново се опита да се изправи и когато не успя, направи опит да погледне нагоре. Ръцете й бяха завързани към нещо над главата. Обзета от паника, тя започна да се дърпа и се насили да повдигне глава. Успя. Иза огледа тялото си и видя, че е гола. Само парче плат прикриваше слабините й. Върху кожата й бяха нарисувани червени линии, които тръгваха от пъпа и пълзяха настрани. Линии, които сякаш бяха нарисувани с кръв.

О, богове…

От гърлото на Изадора се изтръгна писък, който прозвуча като приглушен и хриплив стон. Тя със закъснение осъзна, че в устата й има парцал, здраво завързан около главата с друг. Страхът заби ноктите си в принцесата.

— Тя ще се нарани — обезпокои се Сафира, когато Изадора отново се замята.

— Не, няма да го направи.

Очите на Иза се преместиха върху жената в черно наметало и гневът й кипна, когато тя свали качулката си.

Принцесата беше съвсем сигурна, че я познава. Щръкнала рижа коса, проницателни зелени очи. Тя присви своите в опит да си спомни, като изолира мъглата в съзнанието си, но не успя.

— Да — прошепна жената. После се наведе над пленницата си и втренчи поглед в нея. — Двете сме се срещали, принцесо. Търпение. Отпуснете се и паметта ви ще се върне.

— Изида — укори я Сафира.

И изведнъж в главата на Изадора нещо проблесна. Принцесата си спомни лицето и името. Жената беше вещица. Тя, заедно със сестрите си от ковена, обслужваше тайните портали в Егейските планини, един от които принцесата беше използвала, за да премине незабелязано в света на смъртните. А линиите върху корема й… Тя отново погледна към тялото си. И разпозна формата: кървавите линии образуваха пентаграм.

Не! О, богове, не!

Изадора изви гръб и направи опит да се освободи, като риташе с крака и се мъчеше да драска с нокти, но напразно. Беше завързана прекалено здраво, а гранитната плоскост под гърба й беше непоклатима и студена като лед.

— Ш-ш-шт, пайди — изрече Изида и потърка с ръка челото на Изадора. — Не бихме искали да изразходиш цялата си енергия. Все още не. Занапред ще имаш нужда от нея.

Изида се отдалечи, но след малко отново се появи с малък черен кинжал в ръце. Очите на Изадора се отвориха широко, когато видя двуострия му връх. Двете еднакви сребристи извивки оформяха острите му ръбове отляво и отдясно, свързвайки се в блестящата черна дръжка, която завършваше с кръг, изработен във вид на пентаграм. Когато разпозна слънчевите символи на Медея по дръжката, пред очите на принцесата всичко отново се замъгли.

Атаме. Церемониалният кинжал, с чиято помощ медейските вещици направляваха енергията, когато използваха магия. Ската!

Сафира я заобиколи, ръсейки нещо по пода, и Изадора усети аромата на рози. Изида прокара острието през дима от горящите билки, а после над пламъка на черната свещ. От джоба си извади нещо — вероятно пръст — и го посипа върху кинжала и корема на Изадора. Накрая потопи пръсти в някаква купа и опръска с течността оръжието и пленницата си.

Изадора застина неподвижно, въпреки въжетата. Тя можеше единствено да гледа как Изида поднася върха на кинжала над корема й и занарежда:

— Дете на земята, вятъра, огъня и морето. Влез в живота ни, ние те приветстваме. Нека бъде така, както аз повелявам!

Заклинание за плодовитост. Защо правеха заклинание за плодовитост?

— Сигурна ли си, че ще проработи? — попита Сафира.

— Повярвай ми, ще проработи — отговори Изида.

— Аз ти вярвам, просто… — Сафира закърши ръце. — Нима това е единственият начин? Искам да кажа… — тя заговори по-тихо, без да поглежда към Изадора. — Мрачният… той ще я нарани.

— Аталанта знае какво прави.

Аталанта ли? Ужасът стисна гърдите на Изадора подобно на клещи.

— Ти добре знаеш, че тя е единственият ни шанс за свобода — каза Изида преди Сафира да успее да отговори. — Ако силите ни нараснат, ще можем да се освободим от този затвор. Нали това искаме? Не можем да си позволим да развалим сделката с Аталанта.

Сделка с Аталанта? Това не вещаеше нищо добро. Принцесата отново се опита да се бори, за да се освободи.

Сафира намръщено кимна, а върху устните на Изида се появи злобна усмивка.

— Повярвай ми, Сафира, тя ще се наслади на онова, което предстои. В крайна сметка всички ще получат желаното.

— Но Изида… — Сафира продължи шепнешком: — Ти знаеш, че тя е с царска кръв. Принцесата е недокосната. Тя…

Изида вдигна ръка и Сафира млъкна. Тя не продължи дори когато Изадора изкрещя през парцала в устата си:

— Бори се за мен.

Младата вещица положи кинжала на камъка до нея и се върна със запалена черна свещ, която постави над корема на Изадора. Очите на принцесата се преместиха от Сафира към Изида, която започна да движи свещта над корема й.

— Кръговете са очертани и сега сме между световете. Извън пределите на времето, където деня и нощта, раждането и смъртта, радостта и скръбта се събират. И тук ние призоваваме тантрическите сили на Хеката.

Не, не, не…

Изида постави дебелата черна свещ над пъпа на Изадора, точно над нарисувания пентаграм. После отново започна да движи свещта и ръцете си над принцесата, като продължи да нарежда:

— Богиньо майко, ние те призоваваме. Освободи нейната женственост. Позволи й да види сънища, изпълнени с необуздана похот и страст, за да подготвиш пътя на нашето прераждане чрез огъня. Както повелявам аз, така да бъде!

Необуздана похот? Страст? О, проклет да е Хадес… Не!

Страхът и тревогата на Изадора нараснаха, докато тя се бореше с въжетата. Изида наклони свещта и очите на принцесата се разшириха. Тя започна да се дърпа още по-упорито, когато една-единствена капка разтопен восък се плъзна от края на дебелата свещ и полетя към голата й плът.

Иза изви гръб, когато капката я докосна и не сдържа писъка си, когато горещият восък изгори нежната кожа между гърдите. Очите й се насълзиха и зрението й отново се замъгли. И въпреки че продължаваше да се бори упорито, усети как под кожата й започва да прониква нещо; нещо, което стигна чак до костите й и я повлече надолу в тъмната бездна.

Принцесата не можеше да види черната магия, но усещаше как я обсебва. Постепенно ръцете и краката й отново натежаха и плътната мъгла я обгърна. Мускулите й се отпуснаха един по един, макар душата й да крещеше за освобождение.

— Ето така — донесе се нейде отдалеч гласът на Изида. — Добре, пайди. Не се съпротивлявай на магията. Нека потече през тялото ти. Виждаш ли? Всичко ще е наред. След известно време, принцесо, определено ще има от какво да се страхуваш. Но сега ще изпиташ само безумно удоволствие.

До челото й се докосна топла ръка и колкото и да се мъчеше Изадора да остане в съзнание, мракът я завладя. От ъгълчето на окото й се отрони самотна сълза, която се плъзна по слепоочието й.

— Спете сега! — тихо заповяда Изида. — Отдъхнете си! Бъдещето ти поема по нов път, пайди. Нашата нова царица чака. Вашето желание ще ни прероди.