Елизабет Ноутън
Изкушения (19)

Глава осемнайста

Вгледана в синята светлина, която струеше от очите на Грифон, Изадора едва успя да преглътне. Ситуацията току-що се беше влошила. И то много.

Не, това не бяха очите на Грифон. Нещото, което беше вътре в тялото на Грифон, определено не беше Аргонавт. Или арголеец. Или още по-точно — дори не беше човек. Това беше… зло.

— Казах ти, че ще се срещнем отново.

Апофис!

Паниката й прерасна в ужас, който буквално се впи в сърцето й. Изадора нямаше представа как магьосникът беше успял да получи тялото на Грифон, но в момента не искаше да знае. Тя погледна назад.

— О, твоят Пазител няма как да се присъедини към нас — изрече Апофис с равен глас, който толкова много приличаше на този на Грифон. Магьосникът направи една заплашителна крачка към жертвата си и с това отново привлече вниманието й. — Бягството ти от Фракийския замък беше разочароващо, но трябва да призная, че… породи у мен други, по-интересни възможности.

Той пъхна ръка под бялата си риза и извади медальона, окачен на верижка около врата му.

Сферата на Кронос.

О, проклятие! Кръглият медальон с размер на мъжка длан, в чийто център беше вдълбан символът на титаните, имаше четири празни вдлъбнатини. Изадора погледна в очите на Грифон, тоест Апофис, и всичко придоби смисъл. Митологическите чудовища, демоните и дори Аталанта се превърнаха в най-дребните й притеснения.

Титаните бях управлявали преди появата на боговете в Олимп. Когато Зевс и братята му въстанали против предшествениците си в борбата за власт, Кронос изковал сферата и я оставил на съхранение при Прометей със заповед да я използва само в краен случай. Зевс и братята му спечелили войната. Те затворили титаните в Тартар, където последните пребивават и до ден-днешен, но Прометей — защитникът на човешкия род — знаел какъв ужас ще предизвикат те в стремежа си да си отмъстят, ако отново се окажат свободни. Затова извадил четирите елемента на стихиите, разпръснал ги по земята и скрил сферата, за да не изкушава нито боговете, нито смъртните. Така на земята се възцарил мир и за съществуването на сферата било забравено в продължение на хилядолетия. Докато тя не била открита отново.

— Ора, фактът, че вече не си девствена, е разочароващ за мен, но все някак ще успея да го преодолея.

Изадора отстъпи назад и бавно посегна към оръжието си. Тя знаеше, че Орфей беше намерил сферата, но нямаше представа как беше попаднала тя у Апофис. Притежателят на кълбото не само получаваше допълнителни сили, но ако откриеше елементите на четирите стихии и ги поставеше на празните им места, щеше да получи възможност да освободи титаните от тъмницата в Тартар. А с такава власт… Той щеше да стане не само по-силен от Зевс, а дори да предизвика Апокалипсис.

Апофис продължаваше да настъпва към Изадора.

— Тук няма къде да избягаш, принцесо. И този път никой няма да те спаси.

Никой друг, освен самата тя.

Изадора го изчака да се приближи. Кръвта й се блъскаше във вените, подобно на лумнал горски пожар. Тя го беше видяла да кърви. И знаеше, че е смъртен, макар и надарен с неестествено дълъг живот. Сега можеше само да се надява, че в тялото на Грифон щеше да бъде също толкова уязвим, колкото беше и във Фракийския замък. Всъщност надяваше се дори да е още по-уязвим.

Заслепяващата синя светлина от очите на магьосника се засили, когато той я приближи. Не, това определено не беше Грифон. И той никак нямаше да съжалява за онова, което магьосника планираше да направи с нея.

Изадора се стегна и стисна зъби. И когато Апофис се приближи достатъчно, самодоволен и сигурен, че тя е просто една слаба жена, над която лесно може да надделее, принцесата извади кинжала си и замахна с всичка сила.

Върхът на оръжието й попадна в гърдите на злодея, който изкрещя и отскочи назад. Бялата му риза се обагри с яркочервена кръв. Изадора не му даде време да се съвземе. Тя извади от джоба си камъните, които беше взела от сандъка на Язон, и ги захвърли в лицето му, като по този начин смяташе да отвлече вниманието му и отново да го атакува.

Но камъните не достигнаха целта си. Те прекъснаха устремното си движение във въздуха, спряха и започнаха да кръжат около главата на Апофис. Очите на магьосника се разшириха и светлината в помещението се засили. Погледът му се съсредоточи върху камъните, които се въртяха във въздуха на нивото на очите му.

Вълшебни камъни, които някакво древно заклинание на Медея удържаше да не паднат. Усетила, че това е най-добрата й възможност за нападение, Изадора отново замахна и кинжалът й се заби в хълбока на Апофис. Магьосникът изрева, обърна се и замахна към нея с опакото на ръката си. Ударът по лицето накара Изадора да политне назад и тя изтърва оръжието си, когато тялото й се блъсна в една от колоните близо до входа на храма.

Принцесата беше пронизана от болка, която избухна в главата й. Тя се свлече на земята, отворила широко уста, мъчейки се да си поеме въздух, обърна се настрани и бързо се опита да се изправи. Едва тогава видя, че Апофис, въпреки очакванията й, не я беше последвал. С рев, който разтърси стените, той започна да удря с две ръце по камъните, които заставаха неподвижни във въздуха, преди да се ускорят и да започнат да го удрят от всички страни.

Погледът на Изадора се плъзна по пода, в търсене на оръжието й, но не го видя. Скърцайки със зъби от болка тя успя да се изправи само за да установи, че се намира в капан. Нямаше начин да се промъкне покрай Апофис и да стигне до тунела, по който беше дошла. Трябваше да си намери скривалище.

Тя обви с ръка пулсиращите си от болка ребра, преди да се подпре върху колоната и да се оттласне от нея. После се огледа и реши, че най-доброто място за скривалище беше вътре в самия храм.

Докато куцукаше през огромния вход, тя се огледа първо наляво, а после надясно. Пред нея се извисяваше каменен олтар, обкръжен от всички страни с мраморни пейки. Две големи факли горяха и озаряваха пространството с червено-оранжева светлина. Далечната стена беше украсена с гигантска статуя на Деметра. По края на залата имаше разположени малки арки, не по-високи от ръста на дете, които вероятно водеха към скрити помещения.

„Моля ви, богове… поне веднъж бъдете на моя страна.“

Все още накуцвайки, Изадора се обърна надясно, коленичи до първия свод и влезе навътре. В тунела беше тъмно и когато принцесата погледна напред, видя, че той не водеше никъде. Просто вървеше успоредно на стената и на около три метра по-напред в него се вливаше тунела на следващата арка. Същото се повтаряше и със следващата. И с по-следващата.

— Ора!

Разгневеният глас на Апофис я накара да се разбърза. Тя пропълзя навътре, премина през последната арка на тунела и се сви в най-тъмния ъгъл. После присви колене към гърдите си, като се опита да стане невидима. Сърцето й се блъскаше в гърдите и в тъмнината тя чуваше само собственото си тежко дишане. Колко бързо щеше да я намери магьосникът? И след колко време щеше да изпълни обещанието си? И да преглътне факта, че тя вече не беше девствена? И какво — о, богове! — се беше случило с Деметрий навън?

Я чакай! Порталът. Сърцето на принцесата възбудено трепна. Изадора се намираше на свещена земя. Ако успееше да събере сили и да се съсредоточи, съществуваше вероятност да успее да отвори портал към дома. Тя затвори очи, представи си Арголея, и се опита да се концентрира. Не се получи. Разочарована, тя реши да опита отново. Но единственото, върху което успя да се съсредоточи, беше туптящото си сърце и онова, което се случваше извън този тунел. Както и върху нещото, което се беше впило в центъра на гърба й.

В тунела се дочу стържещ звук и принцесата се сви още повече до стената. Усети как нещо се изтърколи на земята до нея и инстинктивно протегна ръка. Пръстите й се обвиха около нещо малко и кръгло.

Тя взе камъка, разтвори длан и погледна. През най-близката арка навлизаше достатъчно светлина, за да може арголейката да види, че в ръката си държеше не просто камък. А диамант. С размера на монета и прозрачен като стъкло. На задната страна на камъка пламтеше, сякаш гравиран с магия, знакът на титаните.

С широко отворени очи Изадора гледаше към предмета в ръката си, почти убедена, че не е истински. Отново се чу стържещ звук. Погледът на принцесата се стрелна нагоре точно в момента, когато цялата стена между нея и тунела започна да се руши. Тя извика и прикри глава с ръце. Около нея се сипеха камъни и преди прахът да се слегне, една ръка хвана принцесата за глезена и рязко я дръпна.

От гърдите й се изтръгна писък. Тя се опита да се задържи за нещо, но ръката беше прекалено здрава, а силата й — прекалено голяма. Принцесата се обърна по корем и се опита да впие пръсти в скалата, за да се спре.

— Ора, вече губя търпение!

Апофис я преобърна по гръб. Ирисите на очите му засияха по-ярко и почти скриха еклерите, докато от тях не остана нищо друго, освен заслепяващия блясък, който освети цялото помещение.

— Опитваш се да откраднеш нещо, което ми принадлежи ли, магьоснико?

При звука на болезнено познатия дълбок глас, сърцето на Изадора се устреми към гърлото. За няколко секунди тя спря да диша, да мърда и дори да мисли. Когато мускулите й най-накрая се раздвижиха, тя успя да обърне глава към предната част на храма и към мъжа, облечен в изтъркани дънки и черна тениска с къси ръкави, седнал небрежно върху олтара. Краката му почти докосваха мраморния под.

— Хадес! — изръмжа Апофис.

— Това вече сме го правили — каза Хадес с весел тон, за който Иза знаеше, че може да изразява всичко друго, само не и дружелюбие. — И между другото, хубаво тяло. В сравнение с предишното, това е крачка напред — намигна й богът и се изправи. — Онова, което ми принадлежи, е мое; и онова, което е твое — също ми принадлежи. А ти добре знаеш, че имам лошо отношение към опитите да сложат ръка върху нещо мое.

Пронизителните черни очи на Хадес се насочиха към Изадора. Той се втренчи в нея така, сякаш можеше да види тялото й през дрехите, с които беше облечена, и стомахът на принцесата се разбунтува. В настъпилата тишина всичките му порочни постъпки и ужасяващи обещания се върнаха към нея с десетократна сила.

— Изглежда, че си изненадана да ме видиш, малка царице. Но и двамата знаем защо съм тук, нали?

Изадора преглътна, но не рискува да се помръдне. Нима беше смятала Апофис за най-големия си проблем? О, ската! Толкова беше наивна!

— Хадес, това не те засяга — отново изръмжа Апофис. — Връщай се обратно в Подземното си царство и ни остави.

Богът на Подземния свят рязко погледна към магьосника. Очите им се срещнаха и между съперниците възникна някакъв нечовешки контакт. Изадора се обърна и се опита да се отдръпне, но беше спряна от голяма скала. Враговете й дълго се опитваха да се изпепелят с поглед един друг. Апофис първи започна видимо да трепери и едва когато върху челото му изби пот, Хадес прекъсна зрителния им контакт, скочи от олтара и изрече:

— Не, не мисля, че ще го направя.

Той се обърна към Изадора и протегна ръка. С тъмното си облекло, с разрошена черна като смола коса и спокойни черти на лицето, той изглеждаше почти симпатичен. Ако не се вземеше под внимание на факта, че можеше да те смачка само с едно помръдване на кутрето.

— Хайде, малка царице. Имаме много неща за обсъждане.

Изадора не помръдна, но зад гърба на Хадес Апофис не успя да сдържи яростта си. Очите му се разшириха така, че почти скриха лицето му, и чистият им блясък се превърна в ослепителна светлина, която принуди принцесата да премигне и да наведе глава. Но успя да забележи с периферното си зрение как магьосникът вдигна ръце, също както тогава в замъка, преди да порази Грифон с онзи енергиен удар. Но Хадес се обърна преди енергийният поток да излети от пръстите на противника му и просто протегна ръка. Силата му отхвърли магьосника през целия храм и неговия вход, и го блъсна в отсрещната стена на пещерата.

Посипаха се камъни и се разнесе гръмовен рев. Хадес прекоси широкото помещение в три бързи крачки и стигна до входа на храма, преди Изадора да разбере какво се беше случило. В пещерата се разнесе вледеняващ кръвта вик, последван от трясък и съскане, след което настъпи тишина.

Страхът беше приковал Изадора на мястото й. Тя знаеше, че това беше шансът й да стане и да избяга, но не можеше да помръдне. И когато Хадес отново влезе в храма със стиснати зъби и сурово изражение върху лицето, тя разбра, че беше прекалено късно.

— Изадора!

Прозвуча някъде наблизо отчаяният вик на Деметрий. Това я накара да повдигне глава и да се огледа.

Хадес също погледна към тавана и се намръщи.

— Проклети герои! Винаги се опитват да спасят положението.

Богът на Подземното царство се приближи към принцесата и протегна ръка.

— Той не може да ни попречи, така че не се притеснявай. Дай ми елемента на Земята, моля.

Настоятелните му думи я накараха да опита да промълви:

— Еле… Не зная за какво…

— Говоря? О, мисля, че знаеш. Диамантът. В ръката ти. Този, който по-рано е бил въглен, създаден от земята, а сега означава нещо много повече.

О, проклятие!

— Откъде ти…?

— Зная за това? — попита той, като отново довърши изречението вместо нея. — Ти сключи сделка с моята коварна жена, малка царице. Помниш, нали? Тя те доведе при мен, за да спасиш душата на сестра си. В замяна на това ти й даде назаем за месец дара си да виждаш в бъдещето. Е, месецът едва започна.

Сделката. Ама, разбира се! Ето как беше разбрал! И все пак…

— Тя… тя е видяла, че ще го намеря?

— Хм… Сега тя вижда всичко. Благодарение на теб. Скъпоценният камък се впи в дланта й, когато Изадора стисна пръсти около него. Значи, ето какво искаше Персефона. За месец тя можеше да види местонахождението на всеки един от елементите. А сега всичко, от което тя имаше нужда, беше сферата на Кронос. Така щеше да има правомощията да освободи титаните от Тартар, да започне война и да получи силата да управлява онова, което ще остане след Апокалипсиса.

— Къде? — гласът на Изадора се беше превърнал в шепот. — Къде е тя?

— В момента е заета. Или по-точно — вързана. — Той клекна до нея и сложи ръка върху бедрото си. — Виждаш ли, аз познавам тази кучка прекрасно. Моя съпруга или не, аз няма да й позволя да контролира онова, което би трябвало да е мое от хилядолетия.

Негово. Богът говореше за света на смъртните. Неговият брат — Зевс — управляваше небето; другият му брат — Посейдон — моретата. Хадес свободно управляваше Подземния свят и всички негови ужаси, но не беше властен над света на смъртните. А изглежда, сега искаше и това.

— Тогава защо… защо ти просто не дойде и не го взе, преди да дойда тук?

Чертите на лицето му се изкривиха от отвращение.

— Защото не мога. Благодарение на онова магаре Прометей.

Вероятно когато Прометей бе скрил елементите на стихиите някъде на земята, беше наложил ограничения върху възможностите за откриването им от боговете, досети се Изадора.

— Единственият плюс в цялата тази проклета ситуация — продължи Хадес — е в това, че когато се върна в Тартар, жена ми ще бъде извън кожата си. А тя ми харесва много повече, когато е бясна. Както и на теб, нали? — мръснишката му усмивка накара стомаха на принцесата да се преобърне. — О, не! Не ме гледай така ужасено. Зная, че тя много скоро ще ти хареса. След като свикнеш с нейните… вкусове — и той огледа тялото на Изадора. — А сега, когато вече не си девственица, едва мога да дочакам момента да кажа на Персефона, че вече не се налага да бъде толкова… внимателна с теб. — Черните му бездушни очи се върнаха обратно върху лицето й и тя застина. А само си представи какво те чака, когато тя се върне при майка си за цяло лято и ти най-накрая станеш моя.

На Изадора й се догади. Тя все още помнеше онова, на което беше станала свидетел в Подземното царство. Развратът, който я беше накарал да наблюдава Хадес. Макар физически да не я беше докосвал, негодникът искаше принцесата да види, да чуе и да запомни онова, което смяташе да направи с нея, когато настъпеше времето. И тези спомени все още я преследваха насън като хвърляха сянка върху онова, което беше останало от живота й.

— Разбира се — изрече Хадес, като се наведе към пленницата си — аз мога да поискам да сключа сделка. Ако ти искаш да си върнеш душата обратно, разбира се.

— С-сделка?

Бездушните му очи заблестяха.

— Твоята душа в замяна на диаманта в ръката ти.

Сърцето й пропусна един удар.

— Ти… ти ще ми върнеш душата обратно? Толкова лесно?

— Разбира се. В края на краищата сделката си е сделка.

Като ярко избухнала надежда, Иза беше привлечена от бъдещето. От истинското бъдеще. Но още преди топлината му да обгърне тялото й, пламъците му изстинаха и угаснаха.

Тя не можеше да му даде елемента на Земята. Сферата беше у Апофис и ако Хадес узнаеше, за него щеше да е само въпрос на време да я получи. А съдейки по малката демонстрация на сила, устроена преди няколко минути от бога на Подземното царство, той щеше да вземе артефакта за секунди. Ако Персефона откриеше останалите три елемента до края на месеца… тогава светът, какъвто го познаваха, щеше да престане да съществува.

— Изборът е съвсем лесен, малка царице. Твоята душа отново ще бъде твоя и ти ще си свободна да правиш с нея каквото си искаш. А аз ще се превърна единствено в спомен.

— Изадора! — отново се разнесе гласът на Деметрий наблизо. След което се чу звук като от удар. Погледът на принцесата се отмести към тъмния купол на храма, покрит със златни плочки.

Хадес също погледна натам.

— О, наистина започвам да се уморявам от намесата му. И ако не беше онова шибано проклятие на сродните души, отдавна щях да те съблазня.

Проклятието на наречените ли?

Тя присви вежди.

— Да ме съблазниш? Аз не…

— … разбирам? Е, да — с нарастващо нетърпение я прекъсна Хадес и рязко се изправи. — Аз добре помня тази фраза. И така, малка царице, достатъчно говорих за един ден. Елементът. И се махам от пътя ти.

Изадора усещаше главата си така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Беше ясно само едно: между Хадес и края на света стоеше единствено тя.

Принцесата се изправи на крака. Тя се олюля, но успя да се задържи права. Краката я боляха, хълбокът й пулсираше от болка, тялото й беше покрито с прах и мръсотия, но тя вирна брадичка и изправи рамене.

— Не!

— Какво каза?

Сърцето й се разтуптя лудо и крайниците й се разтрепериха. Хадес беше висок повече от два метра и редом с него тя изглеждаше и се чувстваше като дете, което продължаваше да настоява на своето:

— Казах „не“. Няма да го дам. Не и доброволно.

Очите му от заплашително черни се превърнаха в кървавочервени и преди принцесата да успее да въздъхне, главата му избухна в кълбо от огън, от чийто адски пламък се появи лицето на демон.

— Коя си ти, че да ми противоречиш?

Ревът му издуха косата около лицето на Изадора и през храма сякаш премина ураганен вятър. Тя стисна по-силно диаманта, наясно, че дори да загуби живота и душата си за вечността, цената си струваше.

Нейде от дълбоко тя извлече и последната си частица смелост.

— Казах да се връщаш в Ада. Няма да го получиш! И не само сега. Никога!

Ревът на бога беше оглушителен. Изадора затисна ушите си с ръце в опит да намали силата на звука. Пламтящите огнени езици, които се изстрелваха от всички части на тялото на Хадес, бяха толкова горещи, че опърлиха косата й. Това, което остана от бога на Подземното царство, бързо се завъртя и в центъра на стаята се образува огромна фуния. Появи се и изтрещя мълния, подобна на експлозия, която разклати храма из основи. Хадес изчезна, като остави след себе си единствено водовъртеж от прах и отломки. След което настъпи вледеняваща тишина.

Няма начин наистина да се беше случило…

Сърцето на Иза продължаваше да се блъскаше в гърдите й. Той си беше тръгнал. Толкова бързо? Погледът й се местеше във всички посоки. Принцеса очакваше всеки момент противникът й да изскочи отнякъде и да я повлече към вечността.

— Много добре, принцесо.

Прозвучалият глас я накара отново бързо да се обърне към олтара. Но този път гласът принадлежеше не на мъж, а на жена. И още преди да разпознае лицето, Иза вече знаеше, че съществото пред нея беше мойра.

Мойра? О, богове! Тя се опита да си спомни за какво отговаряше всяка от тях. Клото предеше нишката на живота. Лахезис я отмерваше с жезъла си. А… как се казваше последната? Атропос? Да, точно така. Атропос я прерязваше, когато настъпеше времето.

Сърцето на Изадора отново се устреми в гърлото й. О, моля ви, богове, моля ви, нека това не е Атропос. Все още имаше да направи толкова много неща в живота си. Тя толкова много се боеше да опита, но сега…

Мойрата, облечена в тънка бяла роба, се понесе над пода и спря до Изадора. Жената изглеждаше дребничка дори спрямо нейния ръст, но принцесата усещаше силата и мъдростта, които бликаха от нея.

Новодошлата се усмихна и около очите й се появиха бръчки.

— Ама такова представление устрои тук…

Изадора застина на мястото си, стиснала здраво диаманта в ръка. Тя гледаше към предвестницата на съдбата и се чудеше как, по дяволите, този ден можеше да стане толкова ненормален.

Някъде отдолу се чу изръмжаването на Хадес:

— Мое!

Мойрата погледна към пода и изрече:

— О, я иди да си поиграеш с триглавото си кученце, нахалник.

Богът издаде още един пронизителен рев, след което отново настана тишина.

Жената й намигна към Изадора.

— Не разполагаме с много време. Усещам как гневът му нараства. Знаеш ли, той така и не се научи да се съобразява с останалите.

При следващите думи смехът в гласа на новодошлата угасна.

— Не се притеснявай, скъпа, не съм дошла тук, за да срежа нишката на живота ти. И като говорим за това, аз съм тук, за да…

— Вие не сте Атропос — с възглас на облекчение отрони Изадора.

Мойрата се намръщи.

— Не зная защо жителите на твоя свят продължават да ме бъркат с онази стара гарга. Аз съм много по-привлекателна от пратеничката на смъртта.

Изадора гледаше с широко отворени очи към богинята на съдбата, която се смееше над собствената си шега, докато тя не знаеше какво да каже… или да направи. Тази среща надхвърляше границите на въображението й.

— Ах, да! Повярвай ми. Атропос има нужда от няколко лифтинг процедури за изпъване на кожата на лицето. — Жената изправи рамене. — Сега, преди времето ми да изтече, трябва да стигна до същността на визитата си. Ти слабееш с всеки изминал ден, също като сестрите си. Но не се страхувай. Силата, която търсиш, е в ръце ти.

— Но сферата на Кронос — прекъсна я Изадора, спомнила си за медальона на шията на Грифон-Апофис. — Загубихме я.

Мойрата спря възраженията й само с едно махване на ръка.

— Откъде идва силата ти, скъпа? Не и от някакво магическо кълбо. Тя идва от това, което е скрито дълбоко в душата на всеки един от нас. Използвай я за благото на човечеството и никога няма да се загубиш.

Изадора нямаше представа какво означаваха тези думи.

— Не разбирам. Защо ми помагаш? Как?

— Тук действат сили, които никой не очаква от теб да разбереш. А аз ти помагам, защото зная, че ти, за разлика от други, които познавам, си достатъчно мъдра, за да се вслушаш. Запитай се, Ора: защо да не ти помогна? Мойрите искат равновесие в този и в бъдещия свят така, както и ти. Аз не казвам нищо, което ти не знаеш. Просто ти помагам да съхраниш непоколебимостта си. В този свят съществуват правила, които дори аз не мога да наруша. Но знай, че си била права да смяташ, че и трите сте свързани с богинята на титаните Темида чрез кръвната линия на баща ви. Не забравяй за това и ти, заедно със сестрите си, ще намерите отговорите, които търсите. Връзката между трите ви не може да бъде разкъсана. Нито от бог. Нито от заклинание. И дори от проклятието на Хера.

Проклятието на Хера?

Земята потрепери и погледът на Изадора отново се устреми към пода.

— Съветвам те да побързаш — и мойрата посочи към изхода. — Хадес има гаден темперамент. А ти, умно момиче, успя добре да го разяриш. В нормални условия бих се позабавлявала добре, но не и сега, за сметка на безопасността ти.

На Изадора й се зави свят в опит да осмисли всичко, изречено от мойрата. Тя бързо стигна до входа на храма, но отново се обърна.

— Почакай! Вещици във Фракийския замък… Те са ми наложили някакво заклинание. То ли… Затова ли толкова много ме влече към Деметрий?

— Не мога да отговоря на въпросите ти — сведе глава Лахезис. — Но си помисли върху следното: какво ти казва сърцето?

Изадора се опита да разбере чувствата си. Това, което изпитваше към Деметрий, излизаше от дълбините на същността й. Никакво заклинание не би могло да предизвика онези дълбоки емоции, които беше усетила през последните няколко дни.

— Знаех си, че си по-мъдра, отколкото си мислят всички — с усмивка каза Лахезис и отново привлече вниманието на Изадора върху себе си. — Заклинанието за плодовитост, наложено от вещиците, напусна тялото ти, когато Апофис реши да те накаже.

Значи, реакцията й към Деметрий е била нейната собствена? Изадора въздъхна малко по-леко, макар че не изпитваше пълна увереност. И изведнъж се сети за нещо друго.

— Хадес спомена нещо за проклятието на наречените. Той не е имал предвид…

Мойрата просто повдигна побелялата си вежда. Дишането на Изадора едва не спря. Тя не можеше да повярва в онова, за което си мислеше, камо ли да го произнесе на глас.

— Той не може да смята, че Деметрий е моят… наречен, нали?

— Арголейците, дори тези, които принадлежат към царското семейство, нямат наречени. И ти го знаеш.

Да, нямат. Това касаеше единствено Аргонавтите. И благодарение на Хера, техните единствени половинки бяха призвани да бъдат тяхно проклятие, а не благословия.

Разочарованието й беше стремително и всепоглъщащо, и се заби като острие в гърдите й. Съвършено неочаквано. А тя искаше ли да бъде неговата единствена? Това беше просто…

— Ти избираш този, когото искаш — продължи мойрата, — но за Деметрий… За него съществува само една, която той не може да отблъсне.

Очите на Изадора се разшириха. Тя си спомни онази нощ. Деметрий. И борбата, която той водеше със себе си за онова, което му се струваше, че желае, но се съмняваше, че заслужава. За всички онези случаи, когато я беше спасявал, а после държеше да се увери в безопасността й. Дори когато тя не го искаше от него.

Тя.

Точно тя беше жената, която той не можеше да отблъсне. Иза преглътна бучката в гърлото си.

— Тогава това означава…

— Точно това, което означава. А това ужасно дразни Хадес, защото той не може да проникне в подсъзнанието на сродната душа на героя, когато нейният Пазител е до нея.

Нейният герой. При тази мисъл сърцето в гърдите на Изадора трепна. Значи, ето какво беше правил Деметрий през последната седмица? Беше я охранявал. Тази седмица тя беше сънувала Хадес — ужасни сънища, както винаги — но те не продължаваха толкова дълго, колкото преди. А на сутринта не усещаше остатъчния им ефект. И всичко е било заради Деметрий, осъзна принцесата. Защото той беше охранявал съня й.

Когато вечер е лягал до нея, той е държал надалеч Господаря на Подземния свят, без дори да го е подозирал. Въпреки че тя недоумяваше защо Аргонавтът продължава да се опитва да я отблъсва с жестоките си думи, сега вече знаеше със сигурност, че той никога няма е в състояние да го направи. Или поне не напълно.

В душата й разцъфна любов. Такава, на каквато тя винаги се беше надявала, но не очакваше. И докато разумът й кръжеше около възможностите, които се откриваха пред нея, принцесата си помисли за майка си. И за цената на тази любов.

Иза отново погледна към Мойрата и осъзна, че това беше единственият й шанс да узнае истината. Макар че съществуваше възможност Лахезис да не отговори, за нея беше важно да попита:

— Тя знаеше ли? Майка ми. За изневерите на баща ми? Затова ли си тръгна?

Лицето на мойрата се освети от симпатия. Тя погледна към земята и присви устни, сякаш деликатно се опитваше да подбере думите си.

— Твоята майка обичаше баща ти безкрайно. Тя беше добра царица. И добра съпруга за него. Но твоят баща… Какво обича той най-много от всичко, скъпа?

— Своето царство — думите излетяха от устата на Изадора като шепот. Но тя ги изрече без колебание.

Тъжните очи на мойрата се насочиха към нея.

— И това все още е така.

Това беше истина. И Изадора го знаеше най-добре.

Жертви. Баща й винаги беше проповядвал за ответствеността на монархията и жертвите, които изискваше властта. Преди Иза никога не му беше вярвала, но сега… Дали имаше значение, че тя беше наречената на Деметрий? Ако той не искаше да има връзка с нея заради царската й кръв, тогава принцесата не може да го принуди.

Тя погледна надолу и разтвори пръсти. Втренчи се в блестящия диамант и не успя да се справи с емоциите си. Нейните родители не й бяха преподали урок за безкрайна любов и добро отношение между съпрузи. Дълбоко в душата си Иза знаеше, че е загрижена за Деметрий, въпреки лошото му отношение, постоянните тайни и начинът му да се затваря заради причини, които сега й се струваха безсмислени. Но тя не можеше да обърне гръб на съдбата си. Тя и нейните сестри… бяха важни. Сега имаше нужда от тях много повече от преди. И сблъсъкът й преди малко с Хадес само подсилваше важността на позицията й в тази война.

Разтърсването на земята под краката им рязко се усили и мойрата започна да избледнява.

— Скъпа, погледни в себе си и ще намериш търсеното равновесие. Обещавам ти, че там ще намериш отговорите на всичките си въпроси.

Принцесата не можеше да разбере значението на думите на Лахезис, но клатещите се стени я откъснаха от унеса й. Скали и мрамор се напукаха и започнаха да падат с ужасен грохот. Прикрила с ръце глава принцесата побягна вън от храма. Тя прелетя над трите широки мраморни стъпала пред входа му и се втурна към тъмния тунел. Някъде над главата си чуваше отчаяния глас на Деметрий, който я зовеше по име, но трясъкът от свличащите се мраморни късове зад гърба й заглушаваха всичко.

Изадора стигна до тунела, втурна се в него и забеляза пред себе си издълбаните в скалата стълби, които водеха към повърхността. В босите й стъпала се впиваха дребни камъчета, но въпреки болката в краката и в гърдите си, принцесата изтръска праха от ръцете си, стисна по-силно диаманта и се затича по-бързо. Тя нямаше да умре тук. Не и сега, когато имаше цел. Макар и не точно такава, каквато искаше. Пред нея проблесна светлина, чийто блясък я призова към повърхността.

„Да, ще се справя!“

Над главата й се разнесе тътен. Иза стъпи на първото стъпало и погледна нагоре точно в момента, когато таванът се срути върху нея.