Елизабет Ноутън
Изкушения (18)

Глава седемнайста

Иза изтри сълзите си, пусна одеялото на земята и събра дрехите си. Ръцете й все още трепереха силно, но тя се облече за рекордно кратко време.

Трябваше да забрави за фантазиите си. И да престане да бъде такава, каквато искаха другите. През последните няколко седмици тя се убеждаваше, че се е превърнала в нов човек, а не в някаква изтривалка, каквато беше в продължение на години. И беше време да го докаже.

Приближи се към сандъците и започна да отваря капаците им един подир друг. Връхлетя я нова вълна на слабост и тя спря, за да се съвземе. Тази слабост не беше в резултат на недостига на сън или прекалено активните действия, убеждаваше се тя, а защото се намираше далеч от Кейси. Нищо повече. А това беше още една причина, поради която Иза беше решена да намери пътя към дома.

Във вените й се вля нова увереност и това й даде нова цел, върху която да се съсредоточи. В сандъка на Язон арголейката намери малък кинжал с черна дръжка и го пъхна под колана на шортите си, преди да се премести към следващия. Всички предмети, които Иза реши, че могат да й бъдат от полза, тя напъха в джобовете си. После затвори капаците на сандъците, пое си дълбоко въздух и се насочи към стълбите.

Натисна тежката врата и излезе навън. Наложи се да прикрие с ръка очите си, за да ги предпази от слънцето и понеже не чу друг звук, реши, че Деметрий не беше наблизо. Което беше добре, защото искаше да го избегне. Изобщо не изгаряше от желание да разговаря с него нито сега, нито по-късно.

Дребните камъчета се впиха в босите й нозе, но след няколкото дни на този остров тя беше привикнала към болката. Стигна до предната част на руините и огледа хоризонта.

Храмът вероятно е изграден на някое високо място далеч във вътрешността. Имаше логика. Ранните обитатели на острова със сигурност са искали храмовете им да бъдат изградени колкото се може по-близо до Олимп; точно като беше казал и Деметрий. Само при мисълта за него, болката я преряза като с нож, но Иза я отблъсна и я замени с гняв. Ако не друго, поне това чувство щеше да й даде необходимите сили, за да преживее деня.

Тя стъпи на тревата, придърпа колана на шортите си нагоре и спря, когато дочу глас. Смътно познат глас, който я викаше от подножието на хълма.

Принцесата присви очи. Опита се разпознае говорещия на фона на ярката утринна светлина и възкликна, когато забеляза Грифон, който спокойно се изкачваше по склона на хълма към нея.

Грифон? Не, това беше невъзможно. Последния път, когато го видя, той…

Забравила за босите си крака, Иза се затича надолу. Кинжалът се забиваше в хълбока й, а камъните в джоба я удряха по бедрото, докато тя прескачаше през скалите и клоните, стърчащи от земята. В гърдите й се надигна вълнение, защото двамата с Деметрий вече не бяха сами на острова. Грифон беше тук! И той беше жив!

Преди да го достигне, Изадора спря да тича. Тя вдиша дълбоко и искрено се усмихна. Много й се искаше да се хвърли в обятията му, но не желаеше, без да иска да го бутне надолу по хълма или да го шокира с държанието си. Аргонавтът беше свикнал със срамежливата, затворена и стеснителна принцеса, а не с решителната жена, в каквато се беше превърнала.

И тъй като се беше задъхала от тичането, Иза се опита да успокои дишането си. Тя се вгледа в ослепително бялата риза на Аргонавта, върху която нямаше дори петънце, чистия му панталон и блестящите черни боти. Ала когато се вгледа в лицето му, усмивката й помръкна. Светлокафявата коса на Грифон се развяваше от вятъра, но кожа му беше прекалено бледа на цвят — не потъмняла, като тази на Деметрий, или изгоряла от слънцето като нейната. Аргонавтът изглеждаше така, сякаш току-що беше слязъл на острова от някой плавателен съд. И изобщо не изглеждаше изморен или изтощен от прекараните тук дни.

— Грифон — изрече Иза, когато отново възвърна гласа си. — Какво… как…

— Ето ви и вас, принцесо. Търсих ви.

Изадора присви очи. Говорът му беше като на Аргонавта и самият той изглеждаше като Грифон, но тя усещаше някаква промяна. Не успя да я определи с точност, но беше обхваната от безпокойство.

— Как попадна тук? Какво се случи с…

— Дойдох през портала.

— Портал? Ти си дошъл тук през портал? На този остров?

— Да — и той протегна ръка към нея. — Елате с мен и ще ви отведа там.

Тревогата на принцесата се усили.

— Защо не можеш просто да отвориш портала тук?

Той погледна надясно.

— Нещо на този остров… пречи на способностите ми.

Добре, това беше разумно обяснение. Деметрий беше казал също: че има нещо в това място, което действа като Бермудски триъгълник. А като вземеше под внимание факта, че Деметрий също не можеше да отвори портал, нямаше защо да се чувства притеснена, че Грифон не може да го направи. Безпокойството й намаля, но не изчезна.

— Далеч ли е?

— Не. Елате с мен.

Аргонавтът пристъпи напред и вниманието на Изадора беше привлечено от ръцете му. Големи, силни ръце на Пазител. Същите ръце, които я бяха отвързали от гредата във Фракийския замък. И все пак… усещаше нещо различно. Погледът на принцесата се плъзна към лицето му. И към очите. Сините очи, които изглеждаха някак си по-ярки отпреди.

— Какво, по дяволите…

Изадора трепна от гласа на Деметрий. Сърцето й подскочи и дълбоко в гърдите й припламна вълнение. Но вместо прилива на топлина, която този глас предизвикваше у нея през последните дни, сега проби в стомаха на принцесата дупка с размерите на кратер на вулкан.

Тя стисна зъби, като потисна дълбоко унижението си и призова гнева. Деметрий беше изразил повече от ясно какво чувства към нея, т.е. едно голямо нищо. И тя не смяташе да се прави на пълна глупачка, особено пред Грифон.

Затова изправи рамене.

— Аз определено съм готова да се прибера вкъщи, Грифон. Да тръгваме.

Но Грифон не гледаше към нея. Погледът му я беше подминал и се беше спрял върху Деметрий. А в очите му, устремени към Аргонавта зад гърба й, се появи напрежение.

— Грифон — изрече Деметрий и Изадора разпозна в гласа му тревожен оттенък. Той спря вдясно от нея и тя едва се сдържа да не се обърне и да не го погледне. — Как, по дяволите, се озова тук?

Погледът на Грифон се премести върху Изадора, а след това отново се върна върху Деметрий.

— Търсех принцесата.

— Сам? А къде са останалите?

Настана мълчание, след което Грифон каза:

— Също я търсят. Аз попаднах на демон, който ми каза къде мога да я намеря.

— Демон? — повтори Изадора. Нещо не беше наред. От къде на къде ще знае демон къде се намираха двамата с Деметрий? Аргонавтът беше споменал нещо за някакво объркване, когато беше отворил портала на онова поле. И вместо да ги изпрати вкъщи, порталът по погрешка ги беше изпратил тук.

Яркосините очи на Грифон се обърнаха към принцесата, но преди той да успее да отговори, се намеси Деметрий:

— Аргонавтите са тук? На този остров?

— Не — отговори Грифон и отново погледна към него. — Но съм сигурен, че много ще се зарадват, когато се върна с принцесата.

Деметрий замълча. С крайчеца на очите си Изадора видя силно стиснатите му зъби и предпазливия поглед на тъмните му очи. Той определено не се радваше на присъствието на Грифон. Дали защото знаеше, че тя ще тръгне със светлокосия Аргонавт? Или беше разстроен, че ще бъде лишен от шанса си да я унижи отново? Или имаше нещо друго?

— Хайде, принцесо — каза Грифон и отново протегна ръка към нея, като този път дори не погледна към Деметрий. — Порталът ни чака.

— Изадора…

А, страхотно! Сякаш щеше да го послуша. За нищо на света. Тя се приближи към Грифон, но не прие протегнатата му ръка.

— Готова съм.

— Изадора — повтори Деметрий. — Почакай!

— Не, благодаря — подхвърли тя през рамо. Заобиколи Грифон и започна да слиза по склона. — Вече не чакам никого. Наистина не чакам. Особено пък теб.

Деметрий не отговори, а Иза не си направи труда да се обърне, за да види изражението на лицето му. Но беше сигурна, че чу зад гърба си лек смях. А той определено не принадлежеше на Деметрий.

* * *

Нещо не беше наред.

Дори ако пренебрегнеше факта, че последния път, когато видя Грифон, той умираше; дори да забрави, че Терон никога не би изпратил Грифон да търси принцесата сам, Деметрий забелязваше някаква странност в очите му. Дори и в начина му на изразяване… Той сякаш полагаше прекалено много усилия, за да говори нормално. В съзнанието на Деметрий, подобно на трън, се беше загнездило подозрението, че категорично не съществуваше демон, който да знае за местонахождението им на Пандора. С изключение вероятно на дясна ръка на Аталанта — нейният архидемон. А той със сигурност не би издал къде са, освен ако не се намираше на прага на смъртта.

А един Аргонавт не би могъл да се справи сам с архидемон. Той беше прекалено силен и прекалено мощен, надарен с допълнителни способности от Аталанта. И определено не приличаше на другите демони, които лесно можеха да бъдат убити. Върху Грифон нямаше никакви видими следи от битка. Дори драскотина. И той се мъчеше да го убеди, че демонът най-приятелски му беше разказал къде ги бяха изпратили? Деметрий не се хвана на въдицата. Дори за минута.

Той вървеше след Аргонавта, като с тревога и интерес следеше за посоката. Грифон неслучайно беше пуснал принцесата да води и беше застанал между нея и Деметрий. Въпреки че тя нямаше представа накъде върви. С всяка нова крачка опасенията на Деметрий нарастваха, а интуицията му сигнализираше за опасност.

Тримата вървяха повече от час по светлите пътеки и навлизаха все по-навътре в острова. Воинът знаеше, че Изадора е уморена, но тя не забавяше крачка. И нито веднъж не погледна към него, макар да знаеше, че ги следва. А и защо, по дяволите, да го прави? След начина, по който се отнесе с нея сутринта, Деметрий се чувстваше късметлия, че тя не го прониза с кинжала, който на моменти се показваше под колана на шортите й.

Аргонавтът със сила отмести клончето пред очите си. Погледът му премина покрай Грифон и се съсредоточи върху краката на принцесата, а после върху късите й шорти. И върху закръглеността на дупето, което изпълваше памучната тъкан при всяка нейна стъпка. Тялото му беше пронизано от горещина, която се плъзна към слабините му. Тази сутрин Деметрий искаше да сложи ръцете си точно там, накъдето беше насочил погледа си в момента; да намести принцесата върху себе си и да я поощри да го язди по-бързо. От представата за Иза, която се движеше върху него, и удоволствието, изписано върху лицето й, накараха съзнанието на арголееца да пламне. Горещината в тялото му се нажежи и се втечни.

— Ската! — промърмори Деметрий.

Сякаш имаше нужда от подобно видение. Принцесата отново беше изпълнена с ненавист към него точно както трябваше да бъде. Глупаво и безсмислено беше да си припомня случилото се тази сутрин. И още по-жалко беше да иска всичко да беше станало по-различно.

Грифон го погледна през рамо, но в прекалено ярките очи на Пазителя не светеше разбиране, а злоба. И ясно изразена ненавист.

О, да, нещо определено не беше наред. Грифон беше изключително добронамерен. Най-безпроблемният член в техния отряд. Въпреки че двамата никога да не са били добри приятели, то със сигурност не бяха и врагове. Но сега? Сега Деметрий ясно осъзна, че щяха да се превърнат точно в такива.

Тримата излязоха от гората и се насочиха към възвишението пред тях, обрасло със зелена трева в изумруден цвят. И едва когато се приближиха, Деметрий разбра, че това не беше естествено формиран склон. Отдолу, под цялата тази пръст и трева, имаше нещо скрито; сякаш в древни времена тук беше заровена някаква постройка. Когато стигнаха до подножието на хълма, Грифон извика на Изадора да спре и Деметрий забеляза отвор в скалите, който повече приличаше на вход към древна гробница.

— Какво има там долу? — попита Изадора, докато оглеждаше изсечените в камъка стъпала, които изчезваха в мрака.

— Храмът на Деметра — отговори Грифон.

Изадора се огледа. На тази височина, докъдето стигаше погледът, се виждаха единствено хълмове и трева. Тя и спътниците й бяха излезли от гората и сега бяха заобиколени единствено от синьото небе.

— Тук ли?

— Нима намеквате, че мястото не подхожда на майката Земя?

— Не съм казала това…

— Добре — отвърна прекалено сериозно Грифон. — Защото Деметра е наясно с непорочността. За разлика от някои хора — и той с жест призова принцесата да го последва. — Трябва да влезем вътре. Порталът е долу.

Грифон влезе в тунела, сви зад ъгъла и просто изчезна. В тъмнината проблесна жълто-червеникава светлина — вероятно Аргонавтът беше запалил факла. Това накара Деметрий отново да застане нащрек. Нима Грифон носеше със себе си кибрит? Откъде би могъл да знае, че ще има нужда от него?

Изадора си пое дълбоко дъх и понечи да влезе в тунела, но ръката на Деметрий я хвана и я спря.

— Почакай!

Тя се обърна толкова бързо, че успя да го изненада. Аргонавтът усети съвсем ясно и осезаемо притиснатото към хълбока му острие.

— Не ме докосвай!

Деметрий я пусна и отстъпи, вдигнал двете си ръце в знак, че се предава. Да, тя все още му беше обидена. И можеше ли да я вини?

— Няма — спокойно каза воинът. Пламъкът в тъмните й очи беше нещо, което не беше виждал преди. Дори вчера, в залата на героите, когато беше насочила оръжие към гърдите му, в очите й се четеше мекота и уязвимост. Сега, благодарение на него, всичко това беше изчезнало. — Поне го обмисли още веднъж.

— Дали да те промуша ли? Няма нужда. Ако още веднъж ме докоснеш — ще се пролее кръв. И този път изборът ще бъде мой, не твой.

Деметрий не се усъмни в думите й дори за минута.

Иза отпусна кинжала и направи крачка в тунела. Светлината беше изчезнала и тя виждаше единствено мрак. Нямаше как Грифон да се е отдалечил толкова много напред.

— Изадора — бързо изрече Деметрий, подтикван от страха, преди тя да изчезне в тъмнината. — Проблемът не съм аз. А Грифон. Той не е… — Аргонавтът замълча, несигурен какво, по дяволите, се опитваше да каже. Че реагира прекалено пресилено? Или просто ревнува, че тя се беше доверила на Грифон толкова лесно, докато него ненавиждаше?

Деметрий не искаше да прави признания и затова последва инстинкта си.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Принцесата го погледна през рамо. Очите й си оставаха все така твърди и студени, както преди малко, когато беше притиснала оръжието си в хълбока му. Нямаха никаква прилика с разтопения шоколад, на който той се наслаждаваше, докато правеше любов с нея.

— Понякога са точно такива. Научих този урок. Ти се постара.

И тя влезе в тъмния тунел, свърна зад ъгъла и изчезна от очите му.

Останал сам, сърцето в гърдите на Деметрий тежко затуптя. В опита си да я защити от самия себе си той беше направил онова, което смяташе за правилно. И беше успял да я пречупи. В резултат на което тя се беше превърнала в същото студено, безчувствено и лишено от надежди същество, какъвто беше самият той.

Съжалението и необходимостта да поправи стореното го тласнаха напред с жестока решителност. Деметрий се приближи до входа, но не можа да влезе. Вместо това, тялото му се удари в някакъв невидим щит със сила, от която дишането му едва не спря и която го отхвърли към земята.

Какво беше…

— Грифон? — извика Изадора от вътрешността на тунела.

Деметрий скочи на крака, опита още веднъж, но се натъкна единствено на прозрачна стена от въздух, твърда като гранит.

— Изадора!

Той заудря с юмруци по невидимата бариера.

— Грифон? — отново извика принцесата.

Разбрал, че може да я чува ясно и отчетливо, Деметрий престана да се бори, положи длани върху невидимата стена и се заслуша.

— Къде си?

— Тук съм, принцесо.

— Не те виждам — каза тя.

— О, ще ме видиш — отговори Грифон със смях. — Ела по-близо и ще ти осветя пътя.

Чу се някакъв стържещ звук, сякаш метал се удари в камък, и Деметрий си представи как кинжалът на кръста на Изадора остъргва стената на тесния проход. В гърдите му нещо се присви. Постепенно шумът затихна и воинът отново чу гласа на Изадора.

— Къде… Къде сме?

— В основната зала. Където ще започне всичко.

Ще започне? О, проклятие!

Тревогата у Деметрий подскочи до небето.

— Защо не мога да те видя? — попита принцесата. — Мислех, че имаш факла.

— О, ще ме видиш, принцесо. Съвсем скоро ще ме видиш целия. В истинския ми облик, както преди. И макар вече да не си девственица, все още можеш да ми бъдеш от полза.

Мъртвешкият глас, прекалено сините очи и интуицията на Деметрий най-накрая обединиха всичко в едно. И още преди синьо сияние да избликне от вътрешността на тунела и да освети всеки камък и песъчинка, Деметрий знаеше, че е бил прав.

Изадора възкликна.

— О, богове!

— Не бог — каза Апофис със същия насмешливо заплашителен глас, който принадлежеше на Грифон. — Поне засега. Но с твоята помощ, Ора, съвсем скоро ще бъда.