Елизабет Ноутън
Изкушения (15)

Глава четиринайста

Изадора усети присъствието на Деметрий още преди да обърне глава и да погледне към него. Той спеше дълбоко, извърнал лице към нея и отпуснал ръка върху корема си.

Отначало тя се почувства объркана, а после объркването й премина в изненада. Защо Деметрий беше тук? След като снощи много ясно я беше накарал да разбере, че не желае да има нещо общо с нея?

Заедно със спомените с пълна сила се завърна и неудобството заради всички онези неща, които беше правила с него. Изадора предпазливо се отдръпна, загърна се в одеялото и тихо се изправи. После тръгна към каменната маса в центъра на помещението.

Дрехите, които й беше донесъл, все още бяха разпръснати по пода. Тя се облече, срамувайки се от спомените си за устните и ръцете му, както и от молбите си за още. Шортите й бяха големи, поне според нея, но все пак по-добре от нищо. Докато се обличаше, тя се опитваше да не поглежда към масата, но когато се изправи, изневиделица беше връхлетяна от слабост, от която й се догади.

Иза посегна с ръка и сграбчи ръба на каменната маса, за да се задържи. Опита да диша дълбоко, докато пристъпът премине, а после изтри с ръка изпотеното си чело. Странно. Не можеше да отрече, че времето, прекарано на острова, беше трудно. И въпреки нередовното хранене, не беше усещала подобно нещо от…

Тя се уплаши, когато се върна назад и започна да брои дните. Бяха изминали не по-малко от седем денонощия от похищението й от замъка. Седем дни далеч от сестра й. Последиците и за двете я връхлетяха с пълна сила. Независимо какво би могло да се случи с Деметрий тук, на този остров, тя трябваше да намери начин да се прибере у дома, преди Кейси да пострада.

Очите й се преместиха върху Аргонавта, който все още спеше, и тя се ядоса. Заобиколи масата и отвори капака на първия сандък в търсене на… и тя не знаеше на какво. Просто нещо, което щеше да й помогне да се махне от този проклет остров. Не била негов тип? Майната му! Тя също не го смяташе за подарък. И той не беше неин тип. И защо, дявол да го вземе, беше престанала да го смята за копелето, което винаги е бил в Арголея?

Принцесата се премести към следващия сандък и мълчаливо се зарадва, когато видя кинжала вътре. Тя го вдигна към светлината и реши, че става. Не беше толкова голям, колкото оръжието на Деметрий, но за нейната ръка беше идеален. От Орфей се беше научила как да борави с подобно оръжие и сега не се страхуваше така, както преди. Иза толкова искаше да се махне от този проклет остров, че беше готова да търси свещената земя сама, без Деметрий. И сама да отвори портал.

Тя понечи да тръгне към стълбите, когато си спомни за книгата със заклинанията, която видя в сандъка на Язон.

„Владеете сила, която нито ти, нито сестрите ти осъзнават“ — в съзнанието й се завъртяха думите на Орфей.

Тя погледна към крилатия символ от вътрешната страна на бедрото си, който се виждаше под късите шорти. Орфей знаеше всичко за заклинанията и магиите. Ако връзката й с Орите й даваше някакво предимство, тя беше готова да се възползва от нея на всяка цена. Въпреки опасенията си.

Принцесата се приближи към сандъка на Язон, сложи оръжието си до него и порови, за да намери книгата. Обложката й беше прашна и Изадора духна върху нея. Знакът на Хелиос веднага се появи върху древната и износена кожа.

— Толкова любопитна тази сутрин?

Сърцето на Изадора подскочи към гърлото. Тя изтърва книгата, сграбчи кинжала и се обърна, протегнала ръка напред. Върхът на оръжието й спря на сантиметри от голите гърди на Деметрий.

Очите му се стрелнаха към оръжието, а после се върнаха върху нейните.

— Виждам, че сънят ти се е отразил добре. И явно си си спомнила всички причини, поради които ме ненавиждаш.

Сърцето й все още продължаваше да се блъска в гърдите. Тя се ядоса на себе си от облекчението, което изпита, щом го видя; него, а не поредното чудовище. Защото дори хидрата нямаше да предизвика по-голям гняв у нея.

— Не, просто си припомних легендарната ти жестокост.

— Много добре, принцесо.

Ниският му, насмешлив тон я лиши от самоуважението й. Той я накара отново да се изчерви от спомена какви ги вършеше миналата нощ. С него. В същата тази стая. С тази разлика, че за нея то означаваше много. Докато за него…

Изадора нямаше представа какво означаваше то за него. Вероятно просто игра, предположи тя. И поредния начин да я унижи.

Деметрий направи крачка напред и върхът на кинжала се притисна към гърдите му, но без да прониже кожата.

— Хайде, направи го. Не изпускай шанса си.

О, Изадора наистина го искаше. Тя беше толкова ядосана, че почти не можеше да мисли. Всичките му жестоки и обидни думи през годините я връхлетяха и й припомниха хилядите пъти, в които Деметрий я беше унижавал… А всичко това, заедно с новопоявилия се страх за живота на сестра й, определено караха принцесата да се чувства нестабилна. Аргонавтът се приближи още и върхът на оръжието й се заби по-надълбоко. Изадора се напрегна. Очите й се плъзнаха към гърдите му и малката капчица кръв, която се появи на върха на стоманата.

 

 

Стомахът й се преобърна. Да, тя беше сърдита. И да, тя го ненавиждаше, защото воинът беше успял да я накара да почувства нещо към него; нещо, което тя не искаше. Но тя не желаеше да го нарани само защото той я беше обидил.

— Давай, принцесо — прошепна Деметрий. — Всичко, което трябва да направиш, е просто да натиснеш.

Очите й отново се вдигнаха към неговите. Но зад безразличието в черните му зеници, тя забеляза още нещо — в тъмните им дълбини прозираше… съжаление.

Сърцето й се разтуптя лудо, когато тя отново се взря в него. Съзнанието й я върна отново към миналата нощ, но този път тя не се съсредоточи върху думите, а се фокусира върху желанието в очите му. И начинът, по който я беше докосвал Деметрий — така, сякаш не можеше да й се насити. Изадора си спомни как той я молеше да му заповяда да спре. И когато тя не го послуша, той изтърва самоконтрола си и й показа страст и желание, за чието съществуване не подозираше.

Деметрий я желаеше. И това го плашеше. При това толкова много, че се беше върнал към старата си тактика — като я убеждаваше, че е неин враг. Изадора свали оръжието, докато сърцето в гърдите й все още не можеше да се успокои.

— Баща ти е прав — промърмори Аргонавтът. — Ти не ставаш за царица.

Думите му я нараниха дълбоко. Те я накараха да си спомни за съмненията и страховете си, но тя се опита да ги задуши. По някаква причина Деметрий се опитваше да я накара да го намрази, но думите не опровергаваха действията му. А тя беше решила да се съсредоточи единствено върху тях.

Изадора обърна оръжието и му го подаде с дръжката напред.

— Може и да не ставам за царица, но мога да разбера, когато ме лъжат.

За част от секундата върху лицето на Аргонавта се изписа объркване, но той побърза отново да си сложи маската; онази, която пращаше целия свят по дяволите и държеше всички надалеч. Но това не беше истинският Деметрий. Истинският Деметрий я беше спасявал множество пъти и се беше грижил за нея. А миналата нощ й беше доставил неописуема наслада, без да иска нищо в замяна.

Пръстите на Аргонавта се обвиха около дръжката на оръжието и той отпусна ръка. Изадора се оказа изправена пред два избора: да му позволи да вярва в лъжата си или да му докаже, че греши. Затова, без да се колебае, тя решително се притисна към него, също както стори миналата нощ, само че този път го прегърна с две ръце.

Деметрий се напрегна и под ухото на принцесата сърцето му затуптя забързано.

Реакцията му я стопли и я убеди, че тя беше права — Деметрий се опитваше да я отблъсне. Но въпреки неясните причини, тя не смяташе да му го позволява. Миналата нощ означаваше нещо за нея. А очевидно и за нещо, щом после му се беше наложило да се върне към стария си начин на държане.

— 3-защо г-го п-правиш?

— Правя го, защото явно няма да го дочакам от теб. — Тя избърса капката кръв от кожата му и нежно целуна малката раничка, която вече зарастваше пред очите й. Иза искаше мъжът да осъзнае сериозността на намеренията й и че случващото се между тях беше важно. Той беше важен. Защото дълбоко в душата си принцесата усещаше, че никой досега не се беше отнасял така с него.

За няколко секунди двамата застинаха неподвижно. За кратък миг на Иза й се стори, че Деметрий възнамерява да я отблъсне, но после чу как оръжието издрънча на пода. Големите му и топли ръце внимателно я докоснаха по раменете и се плъзнаха по гърба й.

Да! О, да!

Принцесата затвори очи. Тя се сгуши се още по-близо и се отдаде на усещанията си; същите, които беше изпитала миналата нощ, когато Аргонавтът страстно я целуваше, когато я докосваше и когато я галеше.

— Защо си толкова упорита? — прошепна Деметрий.

— Защо толкова упорито се мъчиш да ме отблъснеш?

— Защото не съм подходящ за теб.

Резките му думи накараха Изадора да се отдръпне и да повдигне глава. Бледата светлина на факлата, която го осветяваше, караше кожата му да изглежда още по-тъмна. Лицето му беше обраснало с няколкодневна брада и очите му изглеждаха още по-черни. Но долови истината в думите му; истина, която не разбираше, но която искаше да разбере.

Какво се беше случило с него? Какво беше видял или направил той през последните двеста години, за да си внуши, че не е подходящ за нея?

— Зависи как гледаш на нещата, Деметрий. Що се отнася до мен, аз те смятам за достатъчно добър.

— Изадора…

Тя не искаше да спори, защото беше наясно, че думите няма да променят мнението му. А Иза искаше да получи възможност да го убеди.

Затова се повдигна на пръсти, обви ръце около врата му и го привлече към себе си. Деметрий беше висок и тя не можеше да достигне до устните му, но той бързо разбра какво се иска от него. Устните му веднага завладяха нейните и превърнаха цялата й болка, обида и гняв от тази сутрин в далечен спомен.

О, богове! Той беше страхотен на вкус и още по-страхотен на допир. Допреди няколко дни тя седеше на онзи плаж и го гледаше как сплита въжета и клони за стълбата, уплашена до смърт от перспективата да остане насаме с него за неопределен период от време. Докато сега… Сега изпитваше болка при мисълта, че времето им на този остров беше ограничено и отношенията им нямаше да имат възможност да се развият.

Ръцете на Деметрий се плъзнаха нагоре и обхванаха лицето й. Той наведе главата й назад, като не спираше да я целува бавно, страстно и толкова всеотдайно, че Изадора усети ласката му чак до връхчетата на пръстите на краката си. И когато мъжът се отдръпна и я погледна с безпокойни и преливащи от емоции очи, Иза се убеди, че е била права.

— Това е лоша идея и ти го знаеш — тихо прошепна Деметрий.

Тя се усмихна, защото случващото се между тях беше най-малкият им проблем тук, на острова.

— Защо си толкова сигурен, че на всеки ъгъл ни очаква катастрофа?

— Защото обикновено става така — стисна той намръщено устни. — Когато се прибереш у дома, ще изпиташ огромно съжаление за всичко, случило се тук между нас. И ще поискаш да промениш миналото.

И той се опитваше да го предотврати? Внезапно думите и действията му от миналата нощ и тази сутрин придобиха друг смисъл.

— Много се съмнявам.

— Но аз — не.

Изадора прокара пръсти по китките му и ги задържа там.

— Понякога най-важните неща на този свят са тези, за които се налага да се бориш. И аз вярвам, че ти го заслужаваш, Деметрий. Макар самият ти да не смяташ така.

— Кардия…

Сърцето на принцесата трепна от ласкавото прозвище, което той несъзнателно произнесе. Тя докосна с нежна целувка дланта му, без да може да се отърси от усещането, че той я беше нарекъл така и миналата нощ, след като тя беше заспала; когато се беше върнал и беше легнал до нея.

Всичките й съмнения се разсеяха. Деметрий не беше хладнокръвният негодник, за какъвто го беше смятала винаги. А нещо много повече. И тя трябваше да успее да го накара да повярва.

Изадора се отдръпна и му се усмихна отново, преди да се наведе и да вземе оръжието.

— Гладна съм. И си мислех, че след закуска можеш да ми преподадеш няколко хватки от ръкопашния бой.

Деметрий повдигна учудено вежда.

— Днес възнамеряваш да се сражаваш с чудовища ли?

— Никога не се знае. С моя късмет трябва да съм подготвена за всичко.

От устните на Аргонавта се изтръгна нещо между полусмях — полустон.

— О, да, виждал съм каква си късметлийка. При това със собствените си очи. Даже на няколко пъти.

— О, богове!

Деметрий изведнъж стана сериозен:

— Какво има?

— Красив си, когато се усмихваш.

Аргонавтът се намръщи.

— Мисля…

„Не го притискай. Карай по-леко. Когато нещата станат сериозни, той се връща към старата си тактика.“

— Ето това е твоят проблем, Деметрий — погали го тя по наболата буза. — Много мислиш. Хайде да си намерим закуска.

Усмивката на Изадора не слезе от лицето й, когато тръгна към стълбите. Тя знаеше, че Деметрий я наблюдава с недоумение, което сякаш крещеше: „И какво да правя сега с нея?“ Той смяташе, че ще може да я манипулира, като се отнася с нея така, както го правеше и преди. А нейната реакция ще бъде същата, каквато е била през изминалите години. На страхливка. Или на слабачка. Като на срамежлива и безхарактерна принцеса. Е, този път нещата бяха по-различни и той определено имаше вина за промяната. Ако изминалата седмица я беше научила на нещо, то това беше сама да управлява собствената си съдба.

Деметрий трябваше да е по-внимателен, защото тя определено го беше набелязала за своя следваща цел.

* * *

През целия ден Деметрий внимателно наблюдаваше Изадора, докато вървеше след нея по тясната пътека към плажа в северната част на острова, и осъзна две истини. Първо — Изадора вече не се страхуваше от него, и второ — с всеки изминал ден тя слабееше все повече.

А тези две осъзнати истини подхраниха лошото му предчувствие. Първо — защото това означаваше да бъде много по-внимателен, ако искаше да се държи настрани от нея, и в което той — проклятие! — очевидно успяваше да се провали с гръм и трясък, за разлика от миналото, когато лесно успяваше да ги стори; и второ — беше изминало достатъчно време след похищението на принцесата, за да може тя да се излекува от раните, получени във Фракийския замък, а по-късно и при Аталанта.

Следобедното слънце обсипваше Изадора със златните си лъчи. Бледата й кожа топло сияеше след дните, прекарани на открито. Скулите й розовееха, но за разлика от преди, сега принцесата се уморяваше много по-бързо. Докато обикаляха наоколо, на няколко пъти се наложи да поспрат, за да може Иза да си почине. И това не се дължеше на нередовното хранеше. Разбира се, в менюто им липсваше месо от дни. Плодовете и намерените зърнени десерти от корабокрушението не бяха достатъчни даже за Деметрий. И като по сигнал, коремът му звучно се обади. Ето защо двамата бяха днес следобед на този плаж, в защитения от рифа залив. Имаше вероятност да успеят да си хванат нещо за вечеря, преди да се върнат в руините.

И все пак…

Ами ако онези вещици й бяха направили някакво заклинание? Или Аталанта? На всяка цена трябваше да върне принцесата в Арголея. При лечител. Той щеше да знае как да й помогне.

Изадора излезе от високата до кръста трева върху белия пясък, спря се и вдиша дълбоко.

— Какво има? — попита Деметрий и я заобиколи, като внимаваше да не я докосне. Той беше избягвал да го прави съвсем съзнателно през целия ден, защото, ако го стореше… Да, днешното утро беше идеален пример за изгубен нейде акъл. Всеки път, когато го стореше, той забравяше за клетвата си да стои далеч от нея и просто потъваше в обятията й.

— Нищо — отвърна Иза с въздишка. — Просто се наслаждавам. Ако забравим за онова, което спи там — и тя кимна по посока на гората, — мястото наистина е прекрасно.

Деметрий изобщо не смяташе така. Островът му напомняше на гигантска венерина мухоловка, която всеки момент щеше да се захлопне.

Щастливата усмивка на принцесата сгорещи кръвта му и му напомни за вкуса на устните й. За да се разсее, той нави панталоните си до колене и изрече:

— Избери си място, където да си починеш, докато аз свърша малко работа.

Изадора си избра една скала до ръба на малък залив и седна, но след малко присви колене към гърдите си. Деметрий нагази във водата и се изкачи върху плоските скали на около десетина метра встрани. Вълните се разбиваха в рифа малко по-напред, но водата в залива се надигаше и спадаше почти незабележимо, което даваше чудесна видимост към пясъчното дъно и неговите обитатели.

Изминаха около десет минути, преди да чуе въздишката й.

— Обикаляхме цяла сутрин. Сигурен ли си, че на острова има свещена земя?

— Сигурен съм — той видя подходяща по размер риба, вдигна оръжието си и се приготви.

— Претърсихме половината остров…

— Една трета.

— … и не намерихме нито храм, нито нещо друго, което поне малко да прилича на гробница.

Рибата премина толкова близо, че Деметрий се напрегна, готов да я прободе, но плячката му се стрелна надалеч, преди той да успее да замахне. Пазителят се премести на друга скала, по-близо до рифа.

— Храмовете е трябвало да бъдат изградени върху възвишения, навътре в острова.

— А защо не покрай руините? — попита Изадора.

Деметрий забеляза дебеличка риба със сияещи разноцветни люспи отстрани.

— Защото тези руини не са толкова древни. Те са останки от онова, което са изградили първите седем Аргонавти, след като са заловили всички чудовища и са ги пренесли тук. Храмовете са изградени от ранните местни жители, населявали този остров много преди тях. А древните биха издигнали светилищата си на най-високите точки. За да бъдат по-близо до Олимп. И вероятно около тях ще могат да се открият и гробници.

— Защо днес не претърсихме средата на острова?

— Защото първо трябваше да го огледаме.

И защото дотам щеше да им отнеме цял ден, ако не и повече. А Деметрий не смяташе да го прави с Изадора. Особено сега, когато тя толкова бързо се уморяваше. Това не влизаше в плановете му. Днес, след като беше прекарал цял ден с нея, се беше убедил, че ще му се наложи да изчака принцесата да укрепне. И едва тогава щеше да се осмели да навлезе с нея дълбоко в острова. Което щеше да му създаде куп други проблеми, за които сега не искаше да мисли.

— Ето така, приятел — прошепна той, когато дебеличката риба се приближи. — Още съвсем малко. — Той вдигна оръжието си и се приготви.

— Защо имам чувството, че не ми казваш всичко?

Гласът на Изадора, който се разнесе зад гърба му, успя да го изненада. Деметрий изгуби равновесие и просто плесна с оръжието си по водата. В последния момент обаче, той все пак успя да се обърне и да хване принцесата за ръката, в опит да се задържи, но тежестта му ги повлече назад. И вместо да му помогне, Изадора цопна заедно с него във водата.

— Демет…

Викът й се превърна в приглушен звук, когато главата му потъна под водата. Той бързо намери твърдата опора на дъното и се изтласка нагоре с няколко загребвания. Успя да напипа Изадора и я повлече със себе си към повърхността.

Аргонавтът изплува и вдиша дълбоко, за да насити дробовете си с кислород. В един момент си помисли:

„О, проклятие, може да си е ударила главата в скалата, да си е навехнала ръката, или…“

Тогава дочу смеха й и застина.

Иза беше в съзнание и не беше ранена. Само мокра до кости. И не можеше да спре да се смее. Тя обви пръсти около лактите му, после ги премести към бицепсите му и най-накрая го хвана за раменете. И едва когато успя да се притисне в него, смехът й замря.

— Това няма да го броя за спасение. Защото мисля, че просто искаш да си увеличиш точките.

„Спасение ли? Какво, по…“

Водата се стичаше по лицето й от късите светли кичури коса и караше порозовелите й страни да блестят на слънцето. Очите на принцесата сияеха, когато тя му се усмихна така, сякаш той беше най-големият идиот на планетата.

И преди да успее да се спре, Деметрий също се усмихна.

— Мислех, че каза, че смяташ да започнеш да си връщаш дълговете. Явно не ставаш за спасителка.

Докосването на пръстите на Изадора по врата му беше божествено. Деметрий не се замисли, а просто реагира. Той обви ръце около талията й и я притисна към обхванатото си от желанието тяло.

— За мен това също е нещо ново, Деметрий. Длъжен си да ми дадеш малко повече време, за да мога да се поупражнявам.

Той се разсмя против волята си. Макар за него това веселие да беше непознато, той се почувства добре. Дори прекалено добре.

В очите й все още проблясваха искрици смях, когато погледът й се отмести към устните му и се задържа там. В корема на Деметрий избухна пожар, който се плъзна по-надолу и разпали огън в слабините му. Всичките му нервни окончания започнаха да потръпват.

Начинът, по който Иза облиза с език съблазнителните си устни, го накара да потръпне от желание, което го изкушаваше да се предаде. Тя се намести така, че заоблените й гърди се притиснаха плътно към неговите и жената в ръцете му се превърна в единственото, което Деметрий можеше да усеща.

— Кардия… — опита се да я вразуми той.

— Зная, лоша идея — прошепна му тя, без да сваля очи от устните му.

— Да.

О, богове! Какво се беше случило с гласа му? Не приличаше на неговия.

— Скоро ще се мръкне.

— Да, така е.

— Тогава не трябва да се бавим.

Деметрий не успя да я спре и тя притисна устните си към неговите. Езикът й се плъзна в устата му и той простена, усетил вкуса й. Близостта на нежната кожа, притисната към неговата, накара в тялото му да избухне горещина и той се предаде.

Пръстите му се обвиха около тила й и мъжът задълбочи целувката, изцяло отдаден на страстта.

Когато двамата се отдръпнаха един от друг, за да си поемат въздух, очите на Изадора бяха потъмнели, а скулите — пламнали от желание. Желание, което той можеше да удовлетвори тук и сега.

Тя не сваляше очи от лицето му, когато се протегна и отмести кичур мокра коса от челото му. Докосването й беше толкова нежно, че нещо в гърдите му под водата сякаш се отключи. Нещо, което той беше охранявал и пазил през целия си живот.

— Струва ми се, че изплашихме всичката риба — отбеляза Изадора.

— Вероятно.

— Добре че обичам плодове — тя се освободи от прегръдката му и заплува обратно към скалите, преди Деметрий да успее да я спре. Излезе от водата, седна на камъка и отмести мокрите кичури от лицето си. Зърната на гърдите й настръхнаха от повея на вятъра и надигнаха тънката памучна материя на потника. Кръвта на Аргонавта закипя отново.

Ах, проклятие! Той губеше битката. С всяка изминала минута затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Нямаше повече сили да я избягва. Особено сега, когато тя не се страхуваше от него. Той трябваше да спре и да си спомни дадената клетва — да се държи на разстояние. Без да забравя, какво беше заложено на карта.

Но най-големият проблем беше, че той вече не си спомняше какъв беше залогът. И защо, дявол да го вземе, трябваше да се държи на разстояние.