Елизабет Ноутън
Изкушения (11)

Глава десета

На Изадора й беше горещо. И изпитваше напрегнатост и неудобство.

Тя простена и се обърна по корем, но от това не й стана по-добре, затова отново се обърна по гръб. Горещината пулсираше в гърдите й и се спускаше към корема. Усещаше зърната си напрегнати до болка, а гърдите — стегнати.

Когато болката пропълзя по-надолу, Иза не можа да си намери поза, която да отслаби пулсирането. Затова отвори очи и се втренчи в тавана, който на места липсваше.

Явно вчерашният ден не е бил плод на кошмар. Тя изпадна в униние, докато очите й се местеха от камък на камък по стената, която сега се рушеше.

Принцесата се приповдигна и се намести така, че да може да се облегне на прохладния камък. Едва тогава видя, че беше завита с одеяло, а второто беше сгънато под главата й като възглавница. И докато тя се опитваше да разбере откъде се бяха взели, болката се завърна в тялото й с нова сила.

Нещо с нея не беше наред. Потеше се и усещаше кожата си странно гореща. В опит да се охлади, Изадора приповдигна ризата над тялото си, само че това не сработи, а напротив — стана й още по-зле… Хм, сега вече й беше съвсем неудобно.

Принцесата се отмести към прозореца, като позволи на прохладния ветрец от залива да я облъхне. Погледът й се насочи по склона към северната част на плажа, където Деметрий влачеше по пясъка нещо, наподобяващо на големи дървени сандъци.

Загорялата му кожа блестеше под лъчите на слънцето. Той беше далеч, но Иза можеше да види как си играеше вятърът с косата му, как се движеха мускулите под кожата му и как слънчевите лъчи ги подчертаваха и осветяваха тъмната пътечка в средата на гърдите, която се плъзгаше надолу към пъпа и се скриваше под колана на скъсаните на коленете му панталони.

Във вените й избухна топлина, която накара кръвта й да закипи. Тя се отдръпна със стон от прозореца, затвори очи и се задъха, когато тялото й беше пронизано от болезнена тръпка.

Защо усещаше болка, щом спреше поглед върху Деметрий? Тя притисна гърдите си с ръце, но вместо болката да намалее, както се надяваше тя, потръпването стигна до зърната на гърдите й, а слабините й бяха пронизани от удоволствие.

Принцесата изстена. Тя се облегна назад върху каменната стена и разтвори крака, когато между бедрата й се концентрираха горещи, пулсиращи вълни. Представи си Деметрий такъв, какъвто го видя миналата нощ на плажа, когато се събуди — разгорещен, потен, мрачен и опасен. Видя пламъка в очите му, когато я лекуваше. Видя го и после — когато не можеше да отмести очи от голото й бедро. Иза усети топлината му навсякъде, където се беше притиснала в мускулестата му гръд, докато Деметрий я носеше към развалините.

О, богове! Тя притисна гърдите си с ръка и отпусна другата върху вътрешната страна на бедрото си. Прокара пръсти по знака на Орите, а после по-нагоре, като избута края на бялата риза. Напрежението между бедрата й граничеше с непоносимост и всеки път щом си представеше Деметрий, нарастваше взривоопасно.

Не можеше да издържа повече. Имаше нужда от облекчение. От нещо, което да накара болката й да намалее. Тя разкопча двете най-горни копчета, пъхна ръка вътре и притисна гръдта си. С другата си ръка се погали по-надолу между бедрата.

Насладата я прониза още с първото докосване. Тя вдиша дълбоко и премести пръсти по-надолу. Сърцето й бързо се разтуптя, щом докосна влажните, чувствителни гънки и си представи лицето на Деметрий — черните очи, квадратната челюст и малката трапчинка на брадичката. После го видя коленичил пред нея, докато ръцете му ласкаеха голата й плът и нежните зърна на гърдите. Усети даже горещия му дъх върху кожата си и отново простена.

Тя присви колене, отметна глава назад и започна да описва бавни кръгове около източника на болката, докато с другата си ръка не спираше да гали и подръпва зърното си. Собственото й докосване хем намаляваше, но в същото време усилваше пулсирането. Кожата й се сгорещяваше още повече и напрежението в тялото й нарасна.

Тогава чу гласа му. Също като в съня си. Една-единствена думичка. Кардия…

Удоволствието се устреми вън от тялото й с поток от тръпки, които преминаха през всичките й нервни окончания и се взривиха с ослепителен блясък в съзнанието й. Всичко в нея се напрегна и от гърдите й се откъсна стон. Силите напуснаха Изадора и я оставиха задъхана и трепереща.

Тя се плъзна по стената — потна и безсилна, все още в плен на желание, което не разбираше. Страните й пламнаха отново, когато си представи как Деметрий я гледа отвън, сред руините, докато тя се ласкаеше също както преди малко.

Защо той? Защо сега? О, милостиви богове, какво ще прави?

* * *

„Да ме вземат… Дори не мисли за това! За всичко друго, само не за това!“

Деметрий изхвърча далеч от каменната арка, където до преди минута стоеше буквално вкаменен, като се надяваше да е излязъл толкова безшумно, колкото беше влязъл.

Все още не можеше да повярва на собствените си очи. Не можеше да е видял как Изадора си доставя наслада посред бял ден, нали?

Горещината в тялото му се втечни и се превърнаха в пламък, който облиза всяка клетка от кожата му. Аргонавтът спря в началото на широкия коридор, пусна вещите, които беше донесъл от плажа, и излезе навън, като бързо лавираше между разпръснатите камъни в стремежа си да заобиколи някогашната постройка.

Членът му се беше превърнал в желязо и усещаше тестисите си напрегнати, като опънатата кожа на барабан. Той изобщо не гледаше накъде върви, защото пред очите си все още виждаше Изадора, облегната на стената и разтворила нозе… И ръката, която галеше гърдите й, докато другата беше пъхната под края на нейната…, проклятие, не нейната, а всъщност неговата риза.

Деметрий спря на края на отвесната скала, вдиша дълбоко и прокара ръка през лицето си. Милостиви богове! Ако Изадора го беше направила, докато той беше до нея…

„Добре де, мисли за нещо друго! За демоните. Точно така. И за това как да накълцаш на парчета тези твари. В което нямаше нищо сексуално. Или привлекателно. И нямаше нищо общо с еротичната сцена, на която току-що беше станал свидетел.“

Мамка му! Не вършеше работа. Мислите за демоните несъзнателно му напомниха за битката около колонията на мизосите, където Изадора се сражаваше с чудовищата само с жалкия му кинжал в ръка. Облечена в онова нищо нескриващо черно неглиже, което показваше заоблените хълмчета на гърдите, извивката на бедрата, нежната вдлъбнатина на пъпа, долната част на корема и малкото съкровище…

— Шибана работа!

Деметрий зарови пръсти в косата си и дръпна, докато не го заболя кожата на главата.

Плажът. Намерените вещи. Трябваше да се върне на брега, при сандъците, и поне петнайсетина пъти да си потопи задника във водата, за да се охлади.

Наясно, че това няма да реши проблема, той се насочи обратно към развалините като стъпваше толкова шумно, доколкото му позволяваха босите стъпала. За да го чуе Изадора. Вдигна вързопа с вещи, които беше намерил, влезе в стаята и ги пусна на пода, без да поглежда към принцесата.

— Деметрий — изненадано възкликна тя и той дочу шумоленето на завивката. — Кога дойде? Аз мислех… Мислех, че още си на брега…

Аха, наистина ли? Трябваше да си остане на онзи проклет плаж…

— Най-накрая се събуди.

Отново се чу прошумоляването на завивката, сякаш Изадора се завъртя, последвана от тъп удар, и тя възкликна. Деметрий погледна към нея. Принцесата беше прехапала устни от болка, стиснала с ръка прасеца си. Очите му се спряха върху наложената шина и той тихо изруга.

— Виждам, че както винаги, си въплъщение на грацията — той се приближи и коленичи до нея.

„Съсредоточи се, дишай, дръж се в ръце. Отнеси се към това действие просто като към работа. Длъжен си да забравиш видяното по-рано.“

— Вероятно вече е излекуван — и пръстите му бързо започнаха да развързват възлите. С крайчеца на очите си забеляза знака на Орите от вътрешната страна на бедрото на принцесата и кръвта му отново закипя. Ската! — По-добре се прикрий!

Изадора се изчерви и побърза да придърпа одеялото върху скута си. Дали тя си спомняше стореното преди малко? Деметрий рязко разтърси глава. Съсредоточи се, дявол да те вземе! След което развърза и последния възел.

Принцесата заговори едва след няколко секунди.

— Колко е часът?

— Някъде след обяд.

— Защо не ме събуди?

— Очевидно имаше нужда от сън. — Да, сега като се замислеше, определено трябваше да го направи. Шибан Хадес! А дали тя не се събуждаше всяка сутрин изгаряща от желание? Ако беше така, направо го бяха изчукали. Макар и не в буквалния смисъл на думата. Деметрий свали шината и притисна пръсти към костта по-силно от необходимото. — Боли ли?

— Хм, не. Явно, всичко е… добре.

Мъжът се опита да не влага прекалено смисъл в думата „добре“. Той опипа костта и когато не откри нищо необичайно, присви рамене:

— Предполагам, че и двамата ще разберем, когато се изправиш. Така или иначе, трябва да го направиш — денят вече си отива.

Аргонавтът решително се отдръпна от Изадора и се изправи, но преди да успее да осмисли постъпката си, инстинктивно протегна ръка към нея. Принцесата обви пръсти около дланта му; същите, с които съвсем неотдавна беше докосвала и притискала гърди си. По ръката му сякаш се плъзна електрическа искра. Кожата му отново се сгорещи и Деметрий бързо я пусна.

— Опитай да вървиш.

Изадора се допря до каменната стена и внимателно стъпи върху болния си крак. А после много бавно се придвижи по цялата дължина на стената.

— Какво усещаш?

Изадора стигна до ъгъла, обърна се и закуцука обратно.

— Добре е. Каквото и да си направил на крака ми, явно е сработило. Поне засега.

— Е, аз съм магьосник едва наполовина, принцесо. Може пък да имам „късмет“ пак да го счупиш.

Върху лицето на принцесата се появи обидено изражение. Тя отмести очи и кръстоса ръце пред гърдите си.

— А какво е това?

Не, тя определено нямаше да го накара да се почувства виновен.

— Доставки.

— Откъде?

— От сандъците на брега. Вероятно изхвърлени от вълните след корабокрушение.

Той отмести одеялата и подхвърли към Иза кутийка, която тя хвана с две ръце.

— Намерих малко нездравословна храна и някои тоалетни принадлежности. Все пак е по-добре от нищо.

Изадора погледна към кутийката, обърна я и доволно възкликна:

— Паста за зъби? Ти си намерил паста за зъби?

Отвори я бързо и извади цветната тубичка отвътре. Намаза зъбите си с пастата с вкус на мента и простена така, сякаш току-що беше лапнала най-вкусния десерт или изпитала най-невероятния оргазъм.

Деметрий си представи как принцесата отмята глава назад от удоволствие и слабините му отново се напрегнаха.

Проклятие, трябваше да насочи мислите си към нещо друго.

Той се завъртя с гръб към нея и посочи дърветата.

— Там има ручей, а ние имаме нужда от прясна вода. Донесох няколко подходящи пластмасови съда, които можем да използваме като кофи.

— А онези същества?

Деметрий взе съдовете и тръгна към предната част на руините.

— През деня сме в безопасност. Тварите на този остров изпълзяват през нощта.

Изадора се опитваше да не изостава, но той не забави темпото си. Колкото по-голямо беше разстоянието между тях — толкова по-добре.

— Как така през нощта? — подхвърли тя след него. — Онази харпия се появи през деня. Глиганът също.

— Никога не съм твърдял, че са вампири, които не могат да излизат на слънце. Казах само, че предпочитат нощта. Обикновено спят през деня, а ловуват нощем. Трябва да се върна обратно на плажа и да прибера останалите неща, които могат да ни свършат работа.

Изадора все още успяваше да го следва.

— Ще дойде с теб.

 

 

Не, няма. Той имаше нужда да остане сам.

— Ще те заведа до потока и ще ти помогна да напълниш кофите. Те не са толкова тежки, така че трябва да успееш да ги върнеш обратно. Аз през това време ще се върна на плажа и ще взема останалата част от нещата.

Принцесата не започна да спори и това се оказа единственото нещо, което за пръв път не го подразни. Ала след пет минути бавно и внимателно обхождане на препятствията по пътеката, във вид на камъни, клони и естествени неравности, Деметрий беше наясно, че с това темпо щяха да стигнат до потока за повече от час.

— О, дявол да го вземе! — изруга той, преди да се обърне и да вдигне принцесата на ръце. И почти веднага съжали, защото изгарящата топлина избухна навсякъде, където телата им се докосваха. Деметрий стисна зъби.

— Добре ли си? — попита го Изадора.

— Направо страхотно!

— Не си личи по вида ти.

Лицето на Деметрий пламтеше. Всичко, което можеше да направи, беше да отмести очи от принцесата и да се концентрира върху пътеката под краката си.

— Ще бъда по-добре, когато се върна на брега.

„И се махна по-далеч от теб. И от тялото ти. О, проклятие, стига си мислил за топлото й тяло!“

След кратко мълчание Изадора попита:

— Хм… ти откъде знаеш, че онези сандъци са от кораб, който е претърпял корабокрушение?

Най-накрая разговор, който не беше свързан със секса.

— Какво знаеш за Пандора?

— Явно не много. До вчера дори смятах, че островът е мит.

— Пандора съществува в света на смъртните, но никой така и не е успял да го открие.

— На теб не ти ли се струва, че това е прекалено удобно?

Дори незабележимата бръчка, появила се върху челото й, изглеждаше красиво. Деметрий вдиша дълбоко само за да не я погледне отново.

— Представяш ли си какво би си помислил нищо неподозиращият човек, който случайно се е озовал тук?

— Разбирам накъде клониш.

— Първите пазители са събрали тук чудовищата, след което са скрили острова.

— Защо? И кой го е направил?

Деметрий се намръщи.

— А ти винаги ли питаш толкова?

— Винаги. Като бъдеща царица ме интересува защо никой не си е направил труда да ми разкаже за това. Освен кратките уроци по история в училище, всичко останало за мен е новост.

— Вероятно защото твоят баща не го е сметнал за важно. Както казах, никой не може да намери Пандора. Магнитното поле около острова, обърква всички електронни уреди на корабите и самолетите, които приближат този район.

— Искаш да кажеш като Бермудския триъгълник?

— Ти знаеш за странностите в Карибско море?

— А кой не ги знае? Това е още един мит.

— В голямата си част цивилизациите са създадени въз основата на мит, също както нашият свят. И онези, които са изчезнали от картата, също се оказват митове.

— Я чакай малко! Искаш да кажеш като Атлантида? Значи, тя е някъде в Бермудския триъгълник? Това ли е причината в този район да има толкова странни корабокрушения и изчезнали самолети?

Деметрий само присви рамене.

— Нямам доказателство, но — да, голяма част от нас мислят точно така.

— А като казваш „нас“, имаш предвид Аргонавтите?

Той не отговори, но не пропусна смаяното изражение върху лицето й. Докато Изадора осмисляше думите му, Деметрий замълча и продължи да върви.

Най-накрая стигнаха до потока. Аргонавтът пусна принцесата да стъпи на крака и бързо се насочи към него. Той застана на брега, потопи пластмасовия съд в студената вода и го плисна върху лицето, ръцете и гърдите си. Не беше същото, като да се потопи в океана, но…

— Сигурен ли си, че си добре? — отново попита Изадора.

— Вече ти казах, че съм добре. Престани да ми задаваш един и същ шибан въпрос.

— Изглежда, че тази непристойна дума много ти харесва, щом я използваш толкова често.

Думите й накараха Деметрий да си представи поредната еротична фантазия: Изадора — коленичила, с гръб към него, докато той — притиснат към тялото й, нахлуваше дълбоко, докато тя изричаше тази непристойна дума отново и отново.

Кръвта отново се устреми към члена му, който веднага се втвърди. Единственото, което му позволи да се сдържи, беше фактът, че е с гръб към нея и не виждаше лицето й.

„Съсредоточи се, дишай, дръж се в ръце!“

Деметрий захвърли пластмасовия съд до водата и бързо се изправи. Трябваше да се махне оттук. И то веднага. Докато не се беше предал на непристойните си желания. С нея.

* * *

— Не се бави — повтори Деметрий, като гледаше навсякъде другаде само не и там, където искаше Изадора.

— Няма. — Какво му ставаше? Избягваше погледа й така, сякаш смутеният беше той, а не тя.

Слава богу, че не беше видял какво направи в руините. Изадора отново се изчерви. Само ако беше влязъл няколко минути по-рано…

— Напълни ги и се връщай обратно, ясно ли е?

— Да.

Изглежда, че Деметрий искаше да добави още нещо. Високо в клоните на дърветата чуруликаха птици, а водата в потока, широк не повече от два метра, бълбукаше и се плискаше по камъните и увисналите в нея клони. Изглеждаше сумрачно, но дърветата наоколо не бяха толкова плътни и слънчевата светлина успяваше да се промъкне сред листата. Нямаше дори намек за опасност. Или необичаен звук. Намръщен, Деметрий свали кинжала от колана си и го протегна към принцесата. Кожата й се сгорещи, щом пръстите им се докоснаха, но изглежда, Аргонавтът не забеляза нищо. Той продължаваше да не гледа към нея.

— Просто за всеки случай. Връщаш се веднага, ясно?

— Да, ясно. Не съм чак толкова безпомощна, Деметрий.

Той измърмори нещо под носа си, после раздразнено изсумтя и се насочи към пътеката, която изчезваше в гъстата гора.

Никога нямаше да успее да го разбере. А и не беше сигурна, че го иска. Но всички онези страстни и порочни фантазии в главата й… Всички те бяха съсредоточени върху него. Изадора гледаше след Деметрий, докато воинът се скри от погледа й. Обзе я странно чувство на загуба. Тя въздъхна и се обърна към водата.

От другата страна на потока растяха трева и храсти, които преминаваха в гъсторастящи дървета, под чиято сянка не можеше да се различи нищо. Изадора си напомни да не се мотае. Затова седна, сложи оръжието на мъха до себе си и напълни първия съд.

Водата беше прохладна и свежа. Принцесата прокара ръка по гладката повърхност, повдигна съда към устните си и отпи голяма глътка. По брадичката й се стекоха капки, които се плъзнаха към гърдите и охладиха разгорещената й кожата. Тя напълни всички съдове, остави ги настрани и стъпи в ручея.

Почувства се в Рая. Затвори очи и вдиша дълбоко. Цялото й тяло се отпусна. Беше обещала на Деметрий да не се бави, но да потопи крака във водата беше истинска наслада, която не смяташе да пропуска. Само две минути.

Тя нагази в средата на ручея, пое си дъх и се потопи. Студената вода бързо я накара да изскочи на повърхността с отворена уста, като едва успяваше да си поеме дъх. Иза избърса очи. Чувстваше се хиляди пъти по-добре, отколкото преди минута. И тъкмо когато се обръщаше, за да се върне на брега, долови с периферното си зрение неясно движение сред дърветата. Тя бавно се обърна натам и очите й се спряха върху притаилата се призрачна сянка с червени очи, масивни нокти и остри като бръснач зъби.

— О, ската!

Птичките бяха замлъкнали и дори вятърът беше утихнал страхливо. Пулсът й подскочи, когато погледна към мястото на няколко крачки от нея, където върху мъха лежеше оръжието, оставено й от Деметрий.

Съществото зловещо отвори уста и изпищя. Принцесата разполагаше със секунди, за да вземе решение. Тя се втурна към брега, разплисквайки шумно водата, без да сваля очи от кинжала, когато нещо остро се заби в тила й и тя извика от болка. Иза вдигна ръка към главата си и преди да успее да достигне до обраслия с мъх бряг, погледът й се замъгли, краката й се подкосиха и тя политна назад. Този път никой нямаше да може да я спаси.