Елизабет Ноутън
Изкушения (8)

Глава седма

Деметрий се изправи и се обърна толкова рязко, че загуби равновесие и едва не падна по задник.

„Ловко глупако! Ти си истински шибан герой! Ако искаше да я зяпаш, трябваше да оставиш онова прозрачно черно нещо, а не да я обличаш в ризата си.“

Той притисна с пръсти горната част на носа си и се опита да изтрие от съзнанието си картината на почти голата Изадора. От което нямаше никаква полза. Все едно да се опита да отвори шибан портал в момента, в който единственото, което виждаше, бяха гладките голи крака, сметаново бялата вътрешна част на бедрата и малкото съкровище, скрито точно под края на ризата му…

Лицето му се сгорещи, а пулсът му толкова подскочи, че Пазителят можеше да чуе грохота от ударите на сърцето му във вените. Дявол да го вземе, той не я желаеше! И дори не я харесваше. Тя дори не беше негов тип.

Деметрий си спомни за жената от онзи клуб. Доминиращото кожено облекло, татуираната делта и сексапилните буфери. Ето това беше неговият тип; влечеше го точно към такива. Единственият тип, който заслужаваше.

Изадора се покашля. Намръщен, Деметрий я погледна с крайчеца на очите си и видя, че тя беше сложила здравия си крак върху болния. Принцесата беше придърпала двата края на ризата му колкото се може по-надолу и бе обвила ръце около себе в жест, който сякаш казваше недей-дори-да-ме-поглеждаш. Да, добре де, трябваше да бъде пълен глупак, за да го пропусне.

„В такъв случай, концентрирай се тогава върху нещо друго, дяволите да те вземат!“

Деметрий се отдалечи и се насочи към онова, което можеше да използва като оръжие. Трябваше да направи нещо. Заклинанието за невидимост, което беше наложил на скалата, нямаше да издържи дълго. А и щеше да е добре да си намерят подслон преди слънцето да е залязло. Изминалите два дни на острова го бяха научили, че най-ужасните твари изпълзяваха през нощта.

— Аз не знаех, че ти си… магьосник — преглътна Изадора.

— Не съм.

— Аха, точно така — промърмори тя и добави по-силно: — Ти си потомък на Язон. Това изобщо не трябваше да ме изненадва, защото той е живял с магьосница. Другите Аргонавти знаят ли?

— Изобщо не ми пука дали знаят.

— Значи, не знаят — прошепна Иза.

Отвращението й беше като удар в корема и преди Деметрий да успее да вдиша, мракът в него се развихри, обгърна го и го стисна.

— Не ми пука какво си мислиш, че знаеш. Само не ме бъркай с приятелките си — вещиците. Не аз съм този, който те набута в ръцете на магьосника.

„Аз съм шибаният ти спасител, дявол да го вземе!“

Той посегна към още едно счупено копие.

— О, богове! — прошепна Изадора. — Вещиците на Апофис. Ти беше там.

Дочул изумлението в гласа й, Деметрий повдигна глава и осъзна грешката си прекалено късно. Благодарение на думите му, съзнанието на принцесата отново я беше върнало към случилото се, макар тук, на острова, тя все още да беше в безсъзнание, докато той търсеше начин да се измъкнат от този шибан капан и едновременно с това внимаваше да не се разсее и някой да закуси с принцесата. Разбира се, много по-добре би било тя да е все още в безсъзнание, защото сега спомените й му създаваха други грижи: какво си спомняше принцесата и как той, по дяволите, щеше да й обясни всичко това?

„Браво, идиот!“

— Аз… аз не мислех, че някой ще ме намери.

На Деметрий не му трябваше да чува треперенето на гласа й. И със сигурност не искаше да мисли какво беше направил с нея отвратителният магьосник за времето, което тя беше прекарала в замъка му. Деметрий толкова пъти беше проигравал в главата си този сценарий, че си беше обещал, когато се измъкнат от гадния остров, да се върне и да нарита задника на негодника в знак на отмъщение.

— Как ме откри?

Шепотът проникна в мислите му и някакво гласче в ъгълчето в съзнанието му започна да нашепва да не отговаря. Но вместо да го послуша, той се чу да казва:

— Прислужницата ти.

— Сафира… — Иза стисна очи. — Тя дойде в покоите ми. Аз… бях разстроена. — Страните й придобиха розов оттенък, но принцесата продължи: — Даде ми някакъв чай, само че това не беше чай, а… друго. После… съм изгубила съзнание.

— Много мила прислужница. — Ако вещицата вече не беше мъртва, той щеше да я добави в списъка си за отмъщение. — Жалко, че царят не отмени сватбената ти церемония със Зандер по-рано.

Я чакай? Защо, по дяволите, го беше грижа? И откога беше станал толкова благороден? Деметрий бързо разтърси глава и погледна към гъстата гора на запад, в опит да си проясни мислите.

— Какво е направил баща ми?

Потресът в гласа на принцесата застави Деметрий да наруши концентрацията си. Той обърна глава, преди да успее да се спре.

— Ти не знаеш?

— Не, той… — Тя сведе шоколадово кафявите си очи към земята — Той е разрешил на Калия и Зандер да се оженят?

Деметрий присви рамене, макар дълбоко в душата му да кипеше ярост. Ако царят не се беше отметнал от годежа на Терон и Изадора преди няколко седмици, нито един от тях двамата нямаше да бъде тук сега.

— Не зная, не съм бил там. Всъщност, изобщо не ми пука — и той посочи на запад. — Мисля, че единственият ни шанс е да се доберем до онези дървета.

— Почакай! Какво беше онова долу? Приличаше на фурия.

Хвала на шибаните богове, че Изадора смени темата!

Деметрий събра всичко, което беше годно за оръжие.

— Фуриите имат змии на главите си, вместо коса, също както вещиците на Апофис — каза Аргонавтът, докато мислено добавяше: „И повярвай ми, принцесо, те са хиляди пъти по-лоши“. — А това беше харпия.

Деметрий понечи да я вземе на ръце, но Изадора му попречи.

— Какво се е случило с крака ми? Последното, което помня, е как минахме през портала в замъка на Апофис и се озовахме насред поле, пълно с демони. Как дойдохме тук? — Очите на принцесата се разшириха. — И какво стана с Грифон? Той премина заедно с нас през портала.

Деметрий се изправи и се опита да скрие напрежението си. Ето това беше въпросът. Трябваше по-бързо да се махнат оттук, по дяволите!

— Не зная.

— Какво значи „не зная“?

— Искам да кажа, Ваше височество… — отряза я грубо той, загубил търпението и спокойствието си — … че нямам представа какво се е случило с Грифон. Когато отворих портала, за да се измъкнем оттам, нещо не се получи както трябва и се озовахме тук.

— Не се получи както трябва? Това ли е най-доброто ти обяснение?

— Това е единственото, което имам.

И тя нямаше да получи друг отговор.

— Но къде е Грифон?

— Не зная.

Иза погледна към него и бавно присви очи. Деметрий вече беше свикнал с презрението, изписано върху бледото й лице.

— Което означава, че не ти пука.

Аргонавтът потръпна, сякаш Изадора го беше зашлевила. Изглежда, тя дори не можеше да допусне мисълта, че той също можеше да се тревожи за съдбата на Грифон. Също както го правеше и тя. А и от къде на къде? Принцесата го смяташе за копеле и почти не грешеше. А като си спомни за какво си мислеше преди няколко минути, трябваше много бързо да намери начин да се махнат от този остров, преди пъкленият план на Аталанта да е проработил. И щеше да е по-добре за всички, ако Изадора продължаваше да го смята за истински гадняр.

В действителност това го нараняваше. Точно както ставаше винаги когато тя отказваше да го погледне в очите или извръщаше глава на другата страна, когато го срещаше в замъка. Но нямаше друг начин.

— Да, права си, принцесо — промърмори Деметрий. Той сложи ръце на кръста си и се втренчи в нея. — На мен не ми пука, по дяволите!

Изадора стисна устни. Тя кръстоса ръце и сведе поглед към краката си. Ако все още я болеше или беше разстроена, не го показваше по никакъв начин. Ала съдейки по напрегнатите й рамене, принцесата беше ядосана. Което беше добър знак. Той искаше точно това от нея, нали?

— Къде сме, по дяволите? — попита Изадора, без да повдига очи.

О, да, настроението й се менеше точно така: от силен страх до гняв за няколко секунди, и то единствено благодарение на него — на Деметрий. Е, добре де, щеше да му е по-лесно да си има работа с раздразнена жена, отколкото с изплашена и безпомощна глезла.

Аргонавтът разкрачи нозе и кръстоса ръце.

— Ами, защо ти не ми кажеш? След като явно си експерт по въпроса. Къде си мислиш, че сме, дявол да го вземе?

— Харпии и диви вепри…

— Калидонски вепри. Има огромна разликата.

— Няма значение. Те всъщност не съществуват.

— Така ли? Ами кажи го на двете мъртви чудовища там долу, на плажа.

Изадора го погледна в очите. Оказа се, че не беше чак толкова ядосана. Под маската на силната жена се криеше уплашено момиче.

Ската, само това му липсваше!

— Аргонавтите са ги унищожили — възрази му тя — преди хиляди години. Това е първото нещо, което са направили по заповед на Зевс: да обходят света и да съберат всички чудовища, които предизвикват хаос сред смъртните, и да ги унищожат. Това е написано във всички учебници по история. И те са го направили. Те…

— Това означава само едно: че учебниците ти по история грешат. Ако поне веднъж беше напуснала палата, който наричаш свои покои, щеше да го знаеш. — И докато се стараеше да не обръща внимание на изумлението й, добави: — Огледай се наоколо. Аргонавтите не са ги убили. Те са събрали всички чудовища и са ги затворили тук; в средата на Йонийско море. А с нашия шибан късмет, двамата се озовахме точно сред тях.

Изадора беше много учудена.

— Йонийско море? Островът на Пандора не съществува. Това е невъзможно. Той…

— На мен ми изглежда много реален. — Деметрий погледна към небето и видя, че слънцето почти се беше скрило зад хоризонта. Здрачът настъпваше бързо и не разполагаха с време. Свежите трупове долу щяха да се превърнат в притегателна сила за неприятности. Двамата с Изадора трябваше да се махнат оттук, преди всяка грозна твар да се е събудила и да е тръгнала на лов.

Далеч в гората под тях се разнесе кръвожаден вой. Изадора погледна натам. Очите й се отвориха толкова широко, че около златистокафявите ириси сякаш се очерта бял кръг.

— Това ми прозвуча напълно истинско. Нека да отложим спора ни за по-късно, става ли? Трябва да вървим.

— Почакай! — извика тя, когато Деметрий отново се наведе към нея. — Отвори портал и ни отведи у дома.

Мъжът стисна зъби.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Защото каквото и да ни засмука тук, ме лиши от способността ми да отварям портал.

Иза притисна длан към гърдите му и Аргонавтът я вдигна на ръце. Ръката на принцесата беше топла и толкова нежна, че кожата му започна да пари и потръпва. Това усещане хем се харесваше на Деметрий, хем не.

— Деметрий…

В името на Хадес! Изобщо не му харесваше начинът, по който принцесата произнасяше името му. Не му харесваше този удивително мек, напевен тембър на гласа й или звуците, който се отронваха от устните й. И той изобщо не си мислеше какво би било да чуе как тя произнася името му, докато е гола под него, отметнала глава назад…

— Пандора не може да е истинска! Това не е възможно!

— И защо не, по дяволите? — Деметрий отблъсна видението, което се завъртя в главата му и погледна към лицето на принцесата. То беше изпълнено с недоверие. Аргонавтът едва успя да запази безстрастното си изражение, когато по кожата му плъзнаха тръпки и в съзнанието му проблесна спомена за прозрачното черно неглиже, с което беше облечена Изадора, когато я откриха; начинът, по който кожата й проблясваше под черната материя; извивката на бедрата, закръглеността на гърдите, меката трапчинка на пъпа…

Изадора прошепна:

— Защото, ако тези същества са истински и Пандора не е измислица, това значи, че митът също не е измислица. А според митологията островът не може да бъде напуснат. Никой, който е попаднал тук, не е оживял, за да разкаже.

Сякаш Деметрий не го знаеше! Здравей, реалност!

„Добре дошла в моя Ад, принцесо!“

Да умре на Пандора не беше най-големият му страх. Деметрий много повече се страхуваше да остане насаме с Изадора.

Той се насочи към дърветата.

— Значи, принцесо, ще ни се наложи да намерим начин да докажем, че митът е измислица.

— Да, но…

Към воя по-долу се присъедини и писък. Иза стисна по-силно рамото на Деметрий и инстинктивно се притисна към него. В отговор кожата на Аргонавта се затопли. Под пръстите на принцесата плътта му сякаш се зареди с електричество, чийто заряд се спусна натам, където гърдите й се притискаха в неговите, а после се спусна надолу и нахлу в слабините му.

Само това му липсваше на Деметрий в момента. Той стисна зъби, докато усети болка. И се постара да говори с гадния си за-нищо-не-ми-пука тон:

— Повече ми харесваше, когато беше в безсъзнание.

* * *

Орфей гледаше към Грифон от далечния ъгъл на стаята. Брат му лежеше на леглото, а над главата му пиукаха и шумяха монитори. Кабели и системи бяха включени към ръцете му, отпуснати върху тънкото одеяло, с което беше завит. Гърдите му се повдигаха и спадаха така, сякаш Грифон спеше дълбоко, а лицето му изглеждаше както винаги. Само че нищо не беше същото.

Три дни. Грифон беше в безсъзнание от три дни и Калия не можеше да направи нищо, за да го събуди. Демонът в Орфей се разкъсваше от желание да сграбчи лечителката и да я разтърси, докато не го излекува, но арголейската му половина го караше да подпира кротко стената на тази стая, на петия етаж на замъка. Орфей беше кръстосал ръце пред гърдите си, изпълнен с желание брат му да се изправи и да започне да го ругае така, както го беше правил хиляди пъти през годините.

Калия се приближи към леглото и погледна към монитора над главата на Грифон. Измери пулса му и записа цифрите на клипборда. После отстъпи назад и ги въведе в лаптопа на масата до прозореца. Дочул стъпки, Орфей обърна глава. Влезе Зандер и напрегнато му се усмихна.

— Здравей, приятелю.

Орфей отново погледна към леглото.

— Зандер!

Калия с облекчение и изненада остави клипборда настрана и се приближи, за да прегърне светлокосия Аргонавт.

Той кимна към леглото:

— Как е той?

— Нормално — простичко му отговори лечителката. Прекалено простичко.

— Кога си почивала за последен път, Тея!

— Аз… — Калия погледна към Орфей — Нямам нужда от почивка, добре съм.

— Не, не си добре — отвърна й Зандер. — Едва се държиш на краката си от умора. Дори ти имаш граници. — Той свали стетоскопа от врата й и го сложи на масата до нея. — И не спори.

— Но…

— Орф? Отсреща има празна стая. Калия има нужда от час-два почивка. Ще я повикаш, ако нещо се промени, нали?

Орфей не отмести очи от леглото. Щеше да е по-добре двамата да тръгнат, вместо да останат тук и да спорят.

— Тръгвайте.

— Да вървим — и Зандер поведе Калия към вратата.

Тя се спря на прага.

— Орфей…

Той стисна зъби така, сякаш безпокойството в гласа й му идваше прекалено.

— Ще те повикам, ако нещо се промени.

— Добре — отговори тихо Калия, но той забеляза напрежението, което се появи в очите й. И страданието върху лицето. От което онова място в гърдите му, което и без това беше напрегнато като кожата на барабан, се опъна още по-силно.

Зандер и Калия излязоха в коридора. Стъпките им се отдалечиха по гладкия мраморен под, а после с прищракване се затвори вратата. Острият слух на Орфей долови шумоленето на дрехи и звукът на устни, слели се в страстна целувка.

Въпреки затворените врати и звуконепроницаемите стени, прекалено изостреният му слух можеше да чуе всяко захапване, засмукване и облизване. Обикновено му доставяше извратено удоволствие да знае с какво се занимава двойката в съседната стая, но сега всичко, за което можеше да мисли, беше само, че ако нещо не се промени, Грифон никога повече нямаше да има възможност да направи подобно нещо. Нямаше да изпита нито прилив на страст, нито плътския огън на желанието. Не и със своята половинка. Нито с някоя друга жена. Никога повече. И виновен за това беше единствено Орфей.

Двамата не бяха в добри отношения и то основно заради него. Въпреки годините, през които беше обиждал брат си, като се надсмиваше над онова, което правеха Аргонавтите, Грифон не се беше отрекъл от него. Той беше истинският герой. Орфей неведнъж беше твърдял на по-малкия си брат, че усилията по спасяването му не си струват. Но Грифон не му беше повярвал.

— О, Зандер, — шепнеше Калия в отсрещната стая, — нищо не му помага; не се подобрява от нищо.

— Изминаха едва три дни, Тея. Получил е прекалено тежка рана.

— Ти не разбираш. Раната на хълбока му почти е заздравяла. Аз ти говоря за онова, което магьосникът е направил с него.

— Ти каза, че изгарянията по кожата му са изчезнали. Аз си мислех…

Калия го прекъсна:

— Те изчезнаха, но днес направих някои допълнителни изследвания — и тя понижи глас: — Зандер… това изгаряне е заседнало вътре в гърдите му и нараства.

Настъпи мълчание. Орфей превърташе в главата си думите на Калия и се мръщеше озадачено.

— За какво говориш?

— Не зная — прошепна тя. — Изглежда, че изгарянето или енергията, или както и да се нарича там, го поглъща отвътре.

— Поглъща го? — повтори Зандер. — Но как е възможно? Ти каза, че Грифон се подобрява и че става все по-силен с всеки изминал ден?

— Зная. — Орфей си представи как Калия притиска ръка към челото си, докато се опитваше да разбере какво пропуска. Той неведнъж я беше виждал да прави този жест през последните няколко дни. И въпреки че много му се искаше да я разтърси и да я накара да стори нещо, осъзнаваше, че тя така или иначе го прави. — Изпробвах всичко. Дори извиках Макс на помощ, за да увеличим мощта на целителната енергия, но не се получи. С каквото и да го е улучил магьосникът, това нещо е ужасно силно…

Макс, синът на Калия и Зандер, притежаваше способността да пренася енергията и помагаше на майка си, когато тя използваше силите си на лечител. Но Орфей се разтревожи не от факта, че лечителката имаше нужда от помощта на Макс, а това, което Калия премълча, когато прекъсна предположението си.

— И какво означава това, Калия?

— Това означава — прошепна тя, — че не мога да направя нищо за него. Унищожава се не тялото, а душа му. Способностите ми не са толкова силни, за да я изцелят. Нищо не е способно да го направи. Дори и да разбера как да спра уврежданията, ако той се събуди сега, ще бъде променен, Зандер. Душата му умира късче по късче.

В гърлото на Орфей се образува буца и погледът му се отмести към лицето на брат му.

Не, това беше невъзможно!

Беше лъжа. Той също беше получил силен удар от Апофис в онази битка. Зарядът беше достатъчен, за да го запрати в стената, но Орфей успя да се съвземе и да се изправи. За разлика от Грифон.

Между двамата имаше само една съществена разлика. Като братя, те имаха общ баща и родословие, което ги свързваше с древния герой Персей. Във вените им течеше еднаква кръв, която ги правеше по-силни и по-здрави от останалите. Но въпреки всичко Орфей се беше измъкнал от схватката си с Апофис без драскотина.

Защото беше наполовина демон. Защото онова, което живееше в тях, живееше и в него. Той нямаше душа, която да бъде унищожена.

Напрежението в гърдите си, което досега успяваше да сдържи, изведнъж се скъса като ластик. Стаята се освети от зелено сияние, когато сивите му очи се превърнаха в очите на демон.

— Каза ли на Терон? — дрезгаво попита Зандер.

— Не, аз… не зная какво да му кажа.

Настъпи мълчание, след което Зандер предложи:

— Ела тук, Тея, все ще измислим нещо. — Отново се чу шумолене на дрехи. — Имаме още време.

Но Орфей беше сигурен, че не разполагаха с време. То свършваше.

Тежестта на вината го притисна. Да, отговорността за случилото се беше негова. Той беше отвел Иза при вещиците. И макар че нямаше пряка вина за похищението й, той ги беше изкушил да го направят. А после беше стигнал още по-далеч — беше се превърнал в причина за смъртта на Грифон. Защото си мислеше, че може за няколко часа да си поиграе на герой и сам да спаси принцесата. И в края на краищата, прецака всичко.

В съзнанието му изведнъж проблесна мисъл за сферата на Кронос. Дори с липсващите камъни на четирите стихии — земята, вятъра, огъня и водата — сферата беше изключително мощна. Тя беше спасила Макс, когато момчето беше избягало от Аталанта и демоните й. Може би тя щеше да може да спре онова, което убиваше Грифон?

Орфей се втурна към вратата и бързо слезе по стълбите. Прислужниците, сновящи напред-назад, можеха да предупредят Калия, ако настъпеше промяна в състоянието на Грифон, преди завръщането му. Не му пукаше, че щом извади сферата от скривалището й, ще наруши собствените си добре обмислени планове. Вече нямаше значение, че е на път да се откаже от всичко, което някога беше желал. Важен беше единствено Грифон.

Което си беше шибана ирония, нали? Никога не беше давал пукната пара за някого другиго. И сега кой да допусне, че у бездушното създание можеше да има съвест?

Озовал се във фоайето на замъка, Орфей се спря на блестящия мраморен под, затвори очи и си представи магазина си на „Коринт авеню“. Той не обърна внимание на гласа на разума, който го предупреждаваше, че Аргонавтът без душа е изключително опасно създание.