Елизабет Ноутън
Изкушения (7)

Глава шеста

Деметрий прикри с ръка очи от палещото слънце и огледа пустия плаж. Водата нежно се плискаше в златистия пясък, а бризът леко шумолеше в клоните на дърветата. По гърба му се плъзна капка пот, докато той оглеждаше километрите пясък и високи скали, които обграждаха златната ивица отляво и отдясно, сякаш я защитаваха от гората зад гърба му. И вода… толкова много шибана вода.

Аталанта ги беше захвърлила на остров. Беше сигурен в това. Само че къде? Дървета, горещина, пясък… имаше нещо смътно познато. Подобно на пощенска картичка с изглед някъде от Средиземноморието. Интуицията му подсказваше, че съществуваше един-единствен остров, където не трябваше да сваля очи от Изадора, но поне засега Деметрий не смяташе подозренията си за основателни. Въпреки всички машинации на Аталанта, кучката все пак имаше нужда от Изадора. И то жива. Тя не би могла да бъде толкова небрежна и да ги захвърли в Ада.

Аргонавтът погледна към принцесата, която все още лежеше върху пясъка в безсъзнание. Той се беше събудил до нея преди няколко минути и едва след като се беше уверил, че диша, започна да оглежда околността. Щом се убеди, че не съществува непосредствена заплаха, реши, че трябва да скрие Изадора от лъчите на палещото слънце, да провери крака й, който вероятно беше счупен в битката с демоните, и да разбере какво, по дяволите, щяха да правят по-нататък.

Деметрий се наведе и вдигна принцесата на ръце. Главата й увисна като на парцалена кукла, но дишането й си оставаше равномерно и дълбоко. Той се постара да не обръща внимание на усещането на копринено гладката й кожа до неговата и направи опит да се съсредоточи върху начина, по който ботите му затъваха в пясъка и му пречеха да върви. Той намести внимателно Изадора в сянката на най-близкото палмово дърво и седна до нея. После развърза връзките на ботите си, изхлузи ги и ги захвърли зад гърба си.

Челото му беше потно. Пръстите му затъваха в топлия пясък, когато се насочи към падналия клон, който беше забелязал недалеч. Провери гъвкавостта му и се върна при Изадора. Отчупи го от двата му края, приблизително колкото дължината на прасеца й, след което коленичи и вдиша дълбоко.

Не беше използвал способностите си от години и не знаеше дали ще може да наложи ефективно заклинание, но… трябваше да направи нещо. Избърса потните си длани о бедрата и погледна към лицето на принцесата с надеждата, тя да не дойде в съзнание по време на лечението.

Аргонавтът затвори очи, протегна ръце напред и започна напевно да произнася отдавна не изричани думи. В пръстите му се събра сила, която започна да свети и да излъчва топлина и той бавно ги премести над счупения й крак.

Иза потръпна, но не се събуди. Той отново и отново повтаряше думите на заклинанието, като прокарваше ръце над счупените кости и ги съединяваше с магия, от която се беше отказал отдавна. Няколко минути по-късно, прекалено уморен и изтощен от усилието, Деметрий се отпусна на пети и изтри потното си чело.

Принцесата продължаваше да лежи в същата поза — склонила глава настрани, сред ореол от разрошени кичури светла коса. Едната й ръка лежеше на пясъка, а другата — върху корема. Гърдите й се повдигаха и спадаха в такт с дишането. Деметрий нямаше представа дали заклинанието беше сработило; това щеше да стане ясно едва тогава, когато Иза се събудеше и направеше опит да се изправи. Аргонавтът леко я погали по челото и се наведе към нея с думите:

— Събуди се, кардия, отвори очи заради мен.

Иза дори не трепна.

Тревогата отново го обзе, но Деметрий реши да се съсредоточи върху факта, че тя все още дишаше и нямаше треска. После опита отново:

— Събуди се, кардия! Отвори очи, за да знам, че си тук. Моля те, отвори очи.

Отново не се случи нищо.

Отчаянието изпълни гърдите му, но Деметрий отказа да му позволи да го обземе. Изадора беше жива. Това беше най-важното. И вероятно беше добре, че все още е в безсъзнание.

Така поне не изпитваше болка, а сънят щеше да даде време и сили на тялото й, за да се излекува.

За всеки случай той реши да се подсигури като й сложи шина на крака. Свали ризата си я захвърли на пясъка. Погледна още веднъж към пародията на нощница, в която я бяха нагласили вещиците, след което си заповяда да престане да бъде слаб и да се захване за работа.

Набра с ръце долната част на дрехата, близо до коленете, и внимателно я издърпа нагоре, като се опитваше да не я гледа. После подпъхна ръка под гърба й и леко я повдигна, за да може да плъзне нощницата през главата й. Посегна към ризата си и плъзна ръцете й първо в единия ръкав, а после — в другия. Положи я обратно върху пясъка, издърпа двата края пред гърдите й и започна да закопчава копчетата.

Шибани копчета! И защо, в името на Хадес, трябваше да бъдат толкова много? Дланите му се изпотиха, докато се опитваше да я прикрие колкото се може по-бързо.

Закопча едното копче, после премина към следващото и пръстите му се озоваха между гърдите й. Нежната кожа отдолу привлече вниманието му и той се опита да извърне глава, но не успя. Оттенъкът на кожата й беше няколко нюанса по-светъл от неговия; гладка там, където той беше покрит с белези, и мека там, където той беше груб. Копчето се изплъзна от непохватните му пръсти. Той отново го хвана, но кокалчетата му случайно докоснаха хълмчето на гърдите й.

Обля го горещина, която проникна в корема му и се стече в слабините. Погледът му се плъзна по-надолу, към нежната кожа на корема, след което се насочи към мястото между бедрата й…

Деметрий скочи, изтри потта от челото си и се обърна. Кучи син! Точно това очакваше Аталанта от него. Затова ги беше изпратила тук, на този уединен остров. Е, какво пък, щеше да претърпи провал! Той възнамеряваше да се махне далеч от Изадора, преди да е направил онова, за което, без съмнение, щеше горчиво да съжалява.

Деметрий внимателно откъсна ръкавите на тънката материя на неглижето, притисна дървената пръчка към крака на Изадора и я завърза, като се стараеше да не докосва арголейката повече от необходимото. В опит да се охлади, той се насочи към дърветата като се оглеждаше за всичко, от което беше възможно да се изгради заслон.

Изадора все още спеше, когато Деметрий се върна след час и се захвана за работа. Слънцето изгаряше голата му кожа, докато той оплиташе дървените стволове със здравите стъбла на дивите лози, които после щеше да покрие със зелени листа. Доволен от свършената работа, той внимателно взе Изадора на ръце и я пренесе в укритието. И след като се убеди, че е на сигурно място, обърна поглед към водата и сияещия залез.

Добре, раните й бяха превързани, укритието им — построено… Сега имаха нужда от храна. Той беше добър, когато имаше цел, а перспективата да остане насаме с нея направо го ужасяваше. Посегна към една от пръчките, които беше донесъл, махна листата и се огледа за подходящ камък, който да използва, за да я подостри в единия край. Смяташе да отиде на риболов. И точно тогава дочу воя.

Той застина, повдигна глава и се обърна към дърветата. Здрачът настъпваше.

Не, не беше вой, с ужас осъзна той. Това беше писък. Само че не на човек или животно, а на чудовище. А ревът, който се чу в отговор, сякаш беше излязъл от нечий ужасяващ кошмар.

Пръстите на Деметрий се стегнаха около дървеното копие в ръката му. Той погледна към укритието и към Изадора, която продължаваше да спи. И веднага осъзна, че е бил прав. Дяволите да го вземат! Двамата наистина се бяха озовали в Ада. Първият етап от плана на Аталанта беше осъществен. Деметрий вече беше наясно, че няма да има възможност да се отдалечи от принцесата дори за секунда. А това можеше да означава само едно — ако не внимава, Аталанта щеше да получи желаното.

* * *

Изадора отново се рееше някъде. Чуваше лекия шум на прибоя в далечината, докато съзнанието й се опитваше да се пробуди и да я измъкне от мрачните и тъмни дълбини.

Като през мъгла тя гледаше към калейдоскоп от безсмислени и невероятни образи: син двуметров гигант, с дълга до пода коса. Жълта киселина, която я плисна в лицето. Открито поле, пълно с демони, и жена с бездушни черни очи, облечена в дълга кървавочервена рокля. А после се появи той.

Кръвта й се сгорещи. По кожата й се плъзна тръпка, когато видението се трансформира и промени. Мъжът определено не беше със син цвят на кожата. Той беше висок, мускулест и силен. Имаше къса, гарвановочерна коса и големи длани, които биха могли да обхванат гърдите й. Тя не можеше да види лицето, но позна гласа, който й шепнеше до ухото. Ръцете му я прегърнаха. Тялото му излъчваше топлина, която тя никога не беше усещала.

Изадора се опита да се размърда и да се приближи до него, защото докосванията му бяха невероятни и тя искаше да ги усети отново. Навсякъде. Върху всяко местенце по тялото си. Но когато протегна ръка, картината пред очите й се завъртя и изчезна, оставяйки след себе си единствено шума от свистенето на вятъра.

Не, не на вятър. А на вода.

Изадора се заслуша. Обзе я странно предчувствие, което накара всичката топлина от тялото й да изчезне.

Тя се обърна по корем и простена. Усещаше болка във всяко мускулче. Между устните й попаднаха зрънца пясък. Изадора се приповдигна на ръце и се изкашля, за да го изплюе. После отвори очи и ослепителната светлина сякаш ги прониза. Иза се обърна по гръб и седна. По краката и гърба й отново се плъзна болка. Тя рискува пак да отвори очи, като този път ги прикри с ръка.

Постепенно принцесата започна да различава обкръжаващата я действителност под ярката слънчева светлина. Намираше се на плаж и наистина чуваше шума на прибоя, но не разпознаваше мястото.

В главата й се завъртяха мисли, докато в гърдите й се надигна тревога. Къде беше? И как, в името на Хадес, се беше озовала тук?

Долови движение вдясно от себе си и се опита да погледне натам, но отново беше заслепена от залязващото слънце. Тя трепна и присви очи, когато силуетът се насочи към нея.

Лицето на непознатия беше в сянка, но черните му коси бяха подчертани от ореол от слънчева светлина. Дори от разстояние Иза успя да види, че мъжът беше силен и много впечатляващ, особено в този полугол вид.

По кожата й се плъзнаха тръпки, когато той се приближи. Тъмни косъмчета покриваха леко потъмнялата кожа на впечатляващи гърди, които блестяха на слънцето при всяко негово движение. Погледът на принцесата се спусна по-надолу към корема и ясно изразените шест…, всъщност осем коремни плочки и колана на черните панталони, които се бяха свлекли ниско на мускулестите му бедра. Долният им край беше навит до коленете върху крака, зад чиито силни стъпала се надигаше пясък, докато той вървеше към нея с грацията на олимпийски бог.

За миг Иза се почувства така, сякаш към нея наистина вървеше бог. Тя едва дишаше, когато непознатият спря на известно разстояние. И макар да присви очи и да отметна глава назад, за да го види по-ясно, лицето му все още оставаше в сянка.

Мъжът пусна въжето на пясъка и Изадора се досети, че той влачеше нещо след себе си. Слънчевите лъчи осветиха мускулести гърди и ръце, като неустоимо подчертаха всяка капчица пот върху загорялата кожа. Тя успя да различи тънките и бледи белези, които я покриваха.

— Най-накрая се събуди! — разнесе се подигравателен и познат глас. Мъжът сложи ръце на кръста си. — Отдавна беше време!

Я чакай малко? Боговете не могат да имат белези, нали? Защото бяха безсмъртни. И боговете не можеха да бъдат наранени, за разлика от смъртните и арголейците. Иза наклони глава на другата страна, в опит да го види по-добре, но безрезултатно.

— Скоро ще настъпи нощта. Освен ако не предпочиташ да останеш тук в мрака, принцесо, предлагам да си размърдаш дупето и да се опиташ да се изправиш на крака.

Мъжът се наведе и започна да издърпва тридесетина сантиметрови клони от наръча, който беше донесъл. Иза видя, че дървените пръчки не бяха по-дебели от пет сантиметра, почистени от разклонения и листа. Това отново я обърка. Защо, по дяволите, му бяха необходими дървени пръчки? И кой беше той?

Залязващото слънце отново освети раменете на мъжа и мускулите на ръцете, които се раздвижиха под кожата му, когато той започна да работи. Точно в средата на гърба му имаше три дълги червени прореза на еднакво разстояние един от друг. Още един се обвиваше около бицепса на лявата му ръка — по-червен и по-дълбок, ако съдеше по неравния край — и тази рана беше много по-свежа от другите.

Иза се опитваше да разбере какво става и кой беше мъжът. И сякаш почувствал погледа й, непознатият се обърна и настойчиво я погледна.

За част от секундата слънцето освети лицето му и Изадора ахна. Тя най-накрая беше успяла да разпознае гласа.

Принцесата страхливо се опита да изпълзи назад, като си помагаше с ръце и крака, но не успя — гърбът й се опря в нещо твърдо.

Лицето на Деметрий помръкна, но той не каза нищо. Само стисна силно зъби и продължи да оплита с въжето по-късите дървени пръчки.

Пулсът на Изадора направо подскочи. Последното, което си спомняше, беше как седи в покоите си в замъка, взряна в огледалото, докато се готвеше за сватбената си церемония със Зандер. И еротично видение на нея и Деметрий в него.

Принцесата стисна очи и притисна ръка към устните си. Дори не можеше да си го помисли, а какво оставаше да си го представи… Но това беше първо й видение за бъдещето през последните месеци. Иза се насили да отвори очи. Тя погледна към мястото, където Деметрий продължаваше да връзва пръчките напречно към довлечените от него дълги и прави клони на около половин метър една от друга.

Проклета да е Хера, какво ставаше!?

Аргонавтът се обърна, преди Иза да е успяла да се вземе в ръце, и се насочи към нея. Принцесата се напрегна при приближаването му и се опита да изпълзи назад, но стената я спря… Не, не стена, а някакъв подслон, изграден от преплетени клони и покрит с листа.

Тя видя стиснатите устни върху лице, покрито с набола брада и черни, мрачни очи, в които прочете… примиреност? За секунда Изадора си помисли, че Деметрий ще я докосне, и се напрегна. Омайващият аромат на мъж и още нещо, което тя не можеше да определи, я накараха да потръпне. Но вместо да я докосне, Аргонавтът я подмина и взе нещо зад гърба й. После се обърна и мълчаливо се отдалечи.

Иза любопитно се придвижи напред и едва тогава разбра какво беше взел Деметрий от укритието им. Тя никога не беше виждала такова въже — зелено, сплетено от стеблата на диви лози, също както се сплита плитка на коса.

Изадора продължаваше да го гледа как прикрепва дървените пръчки. Той работеше мълчаливо. Мускулите му се свиваха и отпускаха при всяко негово движение, а голата му кожа блестеше от пот. Все още измъчвана от главозамайване, Изадора също мълчеше, несигурна какво да каже или направи. Затова се огледа наоколо.

Зад нея се извисяваха зелени планини, а наляво и надясно се беше прострял безкраен плаж с бял пясък, който граничеше с гора от гъсти дървета, над които тук-там се извисяваха палми. Температурата на въздуха беше умерена, а прииждането и оттеглянето на водата от пясъка не беше непознато явление за нея. Точно пред Изадора имаше купчина черни въглени и пепел, вероятно от огън, а малко по-напред и вдясно — няколко дървени копия с различна дължина и остро заточени върхове.

Принцесата започна да трепери. Тишината се нарушаваше единствено от тихия шум на прибоя и влаченето на дървените пръчки по пясъка, където работеше Деметрий.

Никъде не се виждаше нищо, което да напомня, че освен тях двамата наоколо има и други хора. Иза знаеше, че не бяха в Арголея, защото не разпознаваше мястото. И не можеше да схване смисъла на случилото се. И въпреки нежеланието, очите й продължаваха да се връщат върху Деметрий и онова, което той правеше. И към мускулите, които се движеха под загорялата кожа на големите му, силни ръце.

Ниско в корема й се събра топлина; топлина, която беше непонятна и нежелана. Какво ставаше? Защо Деметрий беше тук? И къде беше това „тук“, по дяволите?

 

 

Слънцето почти докосна водата, когато Иза най-накрая се досети, че Аргонавтът правеше стълба.

Откъм дърветата зад гърба й се дочу силен крясък, последван от вой, който сякаш разтърси земята. Принцесата потръпна и косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя инстинктивно се опита да се изправи, като се опря на ръце и колене, преди да погледне назад.

— К-какво б-беше т-това?

— Ската! — промърмори Деметрий и започна да оплита въжето по-бързо. — Това, ваше разглезено височество, е или каледонски вепър, или харпия. Избирайте.

Очите на Изадора, обърнати към него, се разшириха. Той стисна зъби и продължи да оплита дървените части.

— Какво — какво?

— Не „какво“, принцесо, а „кога“. — Аргонавтът пусна края на стълбата върху пясъка. Приближи се до копията и сграбчи в ръка колкото успя. — Ако не побързаш и не разкараш задника си оттук, ще имаш удоволствието лично да се запознаеш с едната от двете твари или и с двете едновременно.

Дърветата затрещяха и се разклатиха, а ръмженето и крясъците се усилиха. Страхът накара Изадора да се изправи, но тя успя да направи само крачка, преди левия й крак да поддаде.

Иза извика от острата болка, която я прониза под коляното, но преди да падне върху пясъка, Деметрий уви ръка около талията й и я притисна към себе си.

— Направо прелест — измърмори той и пъхна копието в ръката й. — Ето, вземи това.

Тя не успя да направи нищо повече. Аргонавтът сграбчи останалото оръжие под мишница, вдигна края на стълбата и побягна.

Здраво притисната към хълбока му, Изадора успяваше само от време на време да стъпи на здравия си крак, за да удържи равновесието си, докато пръстите на свободната й ръка оставаха впити в рамото му.

Кракът й пулсираше от болката, която с всяка крачка рикошираше в тяло й. Иза не знаеше в каква посока се движат, но ръмженето и воплите отзад накараха адреналинът й да скочи. Дочу се гръмоподобен трясък. Деметрий се забави и рязко се обърна. Във въздуха летеше гигантски вепър, сякаш прескочил гората, който с грохот се приземи върху укритието, където малко преди това седеше Изадора.

Убежището им се превърна в купчина трески. Вепърът издаде нещо средно между грухтене и квичене, обърна се на хълбок и се изправи. Обърна се на другата страна и погледна към гората. После отвори широко паст и демонстрира огромните си, остри като бръснач глиги.

„Няма начин! Това не може да е истина!“

Но преди Изадора да осъзнае случващото се, вниманието й беше привлечено от разклащането на клоните на дърветата. Принцесата погледна към гората и забеляза крилато чудовище, сякаш излязло от нечий кошмар, което надвисна над вепъра.

— Проклятие! — изруга под нос Деметрий.

— К-какво е-е т-това?

Нещото с болезнен сив цвят, наподобяващо на ужасяващ хибрид между жена и птица, изпищя. Звукът беше толкова силен, че Изадора усети остра болка в тъпанчетата си. Тя притисна свободната си ръка към ухото си и извика. Чудовището погледна към тях и присви налетите си с кръв очи.

— Ската! — Деметрий пусна Изадора и напъха края на стълбата в ръката й.

— Бягай колкото можеш по-бързо.

Той пусна копията на пясъка и взе по едно от тях във всяка ръка. Гърлото на Изадора се присви от страх. Тя не можеше да осъзнае реалността на случващото се, но не смяташе да стои тук и да спори с Деметрий. Докато се опитваше да се подпре на здравия си крак, принцесата се обърна назад и веднага си помисли: „О, проклятие!“.

Бяха изминали доста прилично разстояние по плажа и тя вече можеше види по-ясно скалите. Пясъкът свършваше след около петдесет метра до гладка отвесна скала, висока почти колкото четириетажно здание.

Зад гърба на Изадора се чу съскащ звук. Тя се обърна точно навреме, за да види как крилатото чудовище разтваря паст, в която се виждаха три реда остри като бръснач зъби, от които капеше кръв. От гърлото му се изтръгна оглушителен писък, когато то разпери крила и полетя към нея.

Изадора буквално се парализира от ужас. Тя едва се задържа на крака, докато наблюдаваше приближаването му.

— Бягай! — извика Деметрий, когато крилата твар се изравни с него, и замахна с копието.

Писъците и крясъците се смесиха със звука от сблъсъка на оръжието на Пазителя с кости и плът. Звярът замахна с ноктестата си лапа и разкъса кожата на корема на Аргонавта, преди той да успее да се извърти. От раните му бликна кръв, но воинът замахна и рязко хвърли копието. То прониза крилото на чудовището, като отвори голяма дупка, от която кръвта бликна като поток. Съществото изпищя и падна на земята.

В този момент на плажа, изгрухтя вепърът и се хвърли в атака, сякаш едва сега разбрал, че пропуска цялото веселие на битката.

Деметрий подпъхна босия си крак под друго копие и го подхвърли високо във въздуха, преди да го хване с ръка.

— Бягай най-после, дяволите да те вземат!

Резкият вик накара застиналата от ужас Изадора да се раздвижи. Тя се олюля, докато се опитваше да се задържи на здравия си крак, но все пак падна.

Вепърът се хвърли към нея. Крилатата твар отново запищя и започна да се изправя. Очите й бяха станали още по-кървави на цвят.

О, проклятие…

Потиснала болката, Изадора се изправи и се втурна по пясъка толкова бързо, колкото позволяваше болният й крак. С лудо туптящо сърце принцесата продължаваше да влачи стълбата с едната си ръка, едва сега разбрала предназначението й, докато с другата продължаваше да стиска копието.

Та тя дори не знаеше какво да прави с това копие. Сякаш имаше шанс, ако онези чудовища пробиеха отбраната на Деметрий. Едва беше успяла да се научи да използва кинжала, и то благодарение на уроците на Орфей. Но само след предварителна и методична подготовка къде и как да нанесе удара. Но копие? Копие?!

О, богове!

Обзе я нова вълна от ужас, когато стигна до подножието на скалата, защото отблизо тя се оказа много по-висока, отколкото изглеждаше. Стълбата нямаше достатъчно височина, за да стигне до върха й. Гърдите й се присвиха от страх и дишането й се затрудни. Туптенето на сърцето й отекваше с такава сила в ушите, че заглушаваше звуците на битката, ръмженето, крясъците и ревът оттам, където Деметрий продължаваше да се сражава с чудовищата.

Изадора преглътна, издърпа стълбата и я опря на скалата. Тя не достигаше със съвсем малко до издатината, която се виждаше над нея. Може би, ако успееше да се изкачи най-горе и протегне ръка…

Принцесата огледа напречните клони, оплетени със зеленото въже. Дали щеше да издържи теглото й? Деметрий бързаше, докато я правеше. Дали стълбата нямаше да поддаде, когато принцесата стигнеше най-горното стъпало? И дали тя нямаше да падне и да си счупи врата?

Ръмженето буквално разтресе земята. Изадора сложи ръце върху напречния клон над главата си и започна да се изкачва.

Мускулите на ръцете й тръпнеха и боляха от напрежение, защото тя се изтегляше нагоре с тях, вместо да използва болния си крак. Задъхана от умора, принцесата успя да преодолее около три четвърти от височината, без да поглежда надолу, когато стълбата изведнъж се разтресе и страхът я прониза подобно на остър нож.

Иза стисна с две ръце стъпалото над нея и извика. Отдолу се чу вика на Деметрий:

— Качвай се по-бързо!

Някъде наблизо се разнесе пронизителен писък. Изадора не погледна натам, наясно, че не трябва да го прави. Вместо това, тя сграбчи следващото дървено стъпало и започна да се изкачва по-бързо.

Когато стигна до върха на стълбата протегна ръка към най-близкия ръб на скалата, стъпи с босия си крак върху последното стъпало и се изтегли нагоре. Пръстите на другата й ръка се забиха в дребните камъчета върху каменната вдлъбнатина, широка не повече от два метра. Всичко в тялото й потръпна от болка, когато тя се оттласна и се изтегли нагоре.

Съществото в подножието на скалата отново изпищя.

— Побързай! — чу се отдолу гласът на Деметрий.

Без да обръща внимание на жестоката болка в ръцете си, Иза успя някак си да се издърпа върху каменната ниша и изнемощяло се отпусна по гръб, докато се опитваше да си поеме дъх. Едва успя да направи няколко дълбоки вдишвания, когато се появи Деметрий.

Мъжът дори не беше задъхан, когато стъпи на издатината до нея и издърпа стълбата след себе си. После бързо я подпря на скалата, хвана ръката на Иза и я изправи на крака.

— Това не е място за почивка, принцесо! Размърдай се!

Изадора беше потна и толкова изморена, че не можеше да помръдне. Но когато отдолу се разнесе крясъкът на чудовището, тя бързо осъзна настоятелността му. Мястото определено не беше подходящо за почивка. Макар Аргонавтът да беше ранил крилатия звяр това не означаваше, че чудовището не може повече да лети или — о, боже! — да се катери. Иза се хвана за стълбата, когато Деметрий я побутна към нея, стъпи със счупения си крак върху първия клон и се протегна нагоре.

По крака на принцесата се плъзна заслепяваща болка, която избухна в главата й и Иза извика, когато чу изпукването на костта. Пред очите й всичко се завъртя и тя едва не разтвори пръсти. Възпря я единствено ужасяващият писък на чудовището долу. Тя знаеше, че ако го стори, не я очаква нищо друго, освен съдбата да се превърне в негова вечеря. Затова стисна зъби, опитвайки се да диша дълбоко, и благодарение на настояването на Деметрий, продължи да се изкачва, като използваше основно ръцете и здравия си крак.

Иза се опитваше да не мисли за главозамайващата височина и нестабилността на издатината, на която беше подпряна стълбата; че Деметрий беше толкова близо до нея — буквално под краката й, и за натиска, който оказваше теглото им върху напречните клони. Следващият перваз се намираше под края на стълбата, така че не й се наложи да се напряга прекалено, за да го стигне. Тя просто се претърколи настрани върху твърдата каменна повърхност, като се опитваше да си поеме дъх. Деметрий се изкачи след нея, издърпа стълбата и отново я подпря на скалата. След това отново я хвана за ръката, изправи я и я побутна за последното им изкачване.

— Не мога — застина Изадора и се олюля към Деметрий. Болката в крака й беше толкова силна, че дори не можеше да се подпре на него.

Напълно изтощена тя се опита да го отблъсне и да легне обратно на скалата, но той беше по-настоятелен и по-неотстъпчив от камъка под краката й. Деметрий не й разреши да направи нищо друго, освен онова, което искаше.

Воинът обви с ръце талията на принцесата и я повдигна. Постави я на стълбата и сложи ръцете й върху клона над нея.

— Давай, можеш да го направиш. Почти стигнахме.

Сълзите изгаряха очите й. Иза се опита да се изтегли нагоре само с ръцете си, но здравият й крак поддаде и тя се подхлъзна от устните й се изтръгна вик, когато усети, че пада, но силните ръце на Деметрий я уловиха. Той се изкачи зад нея, като я обезопаси с тялото си, и отново притисна ръцете й към стъпалото.

— Още съвсем малко, кардия.

Тя се вкопчи в малкото сили, които й бяха останали, за да продължи, а Деметрий не спираше да я побутва напред. Когато най-накрая се изкачиха до върха на скалата, принцесата тежко се отпусна по гръб в опит да си поеме дълбоко дъх, за да се избави от главозамайването, което караше всичко около нея да се върти.

Деметрий издърпа стълбата нагоре и я захвърли до принцесата. Вятърът разроши тъмната му коса, когато той протегна ръце напред, затвори очи и заговори на език, кой й беше странно познат.

Забравила за болката, Изадора го гледаше, неспособна да отмести очи. Вятърът, който разбиваше вълните на брега, беше набрал скорост и рошеше косата му. Дори покрит с кръв и мръсотия, мъжът приличаше на бог; сякаш беше самият Посейдон, повелителят на моретата, или Зевс, готов да стовари силата на гнева си върху света. Но когато разпозна езика, на който говореше мъжът, разбра, че пред нея не стои бог.

„Бягай!“

Инстинктът й за самосъхранение заглуши страха, който усети по-рано. Тя използва ръцете си, за да се отдръпне назад и се намръщи, когато болката в крака й попречи да го направи. Крилатото чудовище отдолу сърдито изпищя. Деметрий издърпа еднометровото копие, което беше закрепил на гърба си, отвори очи и погледна надолу към плажа.

После замахна и хвърли копието. До мястото, на което лежеше Изадора и го гледаше ужасено достигна вопъл на болка, а после всичко утихна. Чуваше се единствено вятърът, който леко шумолеше в листата на дърветата и шумът на прибоя на плажа.

Не, той не беше бог, осъзна принцесата, докато гледаше Аргонавта. Този мъж беше различен — мрачен и заплашителен — и ако тя не внимаваше, Деметрий можеше да се окаже хиляди пъти по-лош от чудовищата долу.

Аргонавтът се обърна и съсредоточено я погледна. Тъмните му очи се спряха върху нея така, както никога преди. Изадора се напрегна и пръстите й се обвиха около най-близкия камък, с който да се защити в случай на необходимост. Деметрий повдигна единия край на стълбата, изтръгна най-долния клон и коленичи до нея. Цялото тяло на Изадора се напрегна. Тя не знаеше какво беше намислил Пазителят и не можеше да избяга. Когато Аргонавтът се зае с болния й крак, принцесата трепна.

— Какво правиш?

— Мисля, че отново е счупен. Не мърдай. — Деметрий лесно я удържа, сякаш беше непослушно дете, и започна да размотава нещо, обвито около крака й.

Изадора също видя омотаната прозрачна черна тъкан около левия си прасец.

— Какво? Аз кога…?

— На поляната с демоните — без да я поглежда отговори Аргонавтът. — Не видях как се случи — той свали превръзката и се намръщи. — Проклятие! — После посегна към клона, служил за стъпало на импровизираната им стълба, и отчупи острия му край. — Не мърдай! Не съм много добър, затова вероятно ще боли.

Ще боли ли? Той какво смяташе да…

Деметрий сложи пръчката върху коленете си постави ръце над счупения й крак. И преди Иза да успее да го попита какво смята да прави, Аргонавтът затвори очи и отново заговори на онзи странен език. Последвалата мъчителна болка спря дъха й и пред очите й притъмня. Тя извика и направи безполезен опит да отблъсне ръцете му, но страданието беше непоносимо и затова тя просто се отпусна тежко по гръб върху скалата.

Струваше й се, че болката ще продължи вечно. И точно когато започна да мисли, че Деметрий възнамерява да я убие, тя намаля. Агонията в главата и в крака й се превърна в тъпа пулсация и когато най-лошото премина, Изадора се опита да вдиша дълбоко. Тя отвори очи и се загледа в сивото небе.

Деметрий отмести ръце и замълча. Изадора се опита да се съсредоточи върху единствения бял облак, но не успя. Ръцете на Аргонавта притиснаха парчето дърво към крака й и той отново я превърза със същата онази черна, прозрачна тъкан.

— Не трябва да стъпваш върху него поне един ден — хрипливо произнесе той, докато я превързваше. — Аз сраснах костта, но за лечението е нужно време.

Сраснал костта?

Изадора премигна няколко пъти и отново се опита да се съсредоточи в облака. Тя просто лежеше и се опитваше да диша, докато в съзнанието й се въртяха мисли.

Кой, по дяволите, беше този мъж? Определено не беше лечител. Тя беше чувала подобни заклинания и преди. И затова разпозна езика.

Медейски. Деметрий говореше на медейски. Сърцето на принцесата едва не изхвръкна от гърдите й, преди в главата й да се завърти мисълта, че Аргонавтът се опитваше да я излекува, а не да я нарани.

Той, Деметрий — единственият Пазител, който я ненавиждаше най-много от всички. И който дори не го криеше. Той смяташе, че на Изадора не може да се повери дори изпичането на сандвич, да не говорим за управлението на Арголея. И никога не се беше държал добре с нея; нито веднъж за всичките години служба при Аргонавтите. Но въпреки това, той не само беше изцелил счупения й крак, а я беше спасил и от цели две кошмарни чудовища. Когато просто би могъл да я пожертва и с лекота да се измъкне.

В главата й се завъртяха множество въпроси, на които тя искаше да получи отговор веднага, затова стисна зъби и се повдигна на лакти. Погледна към тялото си и към коленичилия до нея Деметрий, който превързваше счупения й крак, отвори уста и… забрави за какво трябваше да пита. Голямото бяло нещо, което смяташе за рокля, изобщо не беше рокля, а мъжка риза с дълги ръкави. Долният й край се беше вдигнал толкова високо над бедрата, че веднага се забелязваше, че под нея принцесата беше гола.

Тялото й отново беше обхванато от топлина; топлина, която се появи изневиделица и която стопли слабините й с такава сила, че Иза забрави да диша. По кожата й започнаха да пробягват тръпки, който се възпламеняваха под дланите на Деметрий, плъзгаха се към бедрата й и се събираха на онова местенце, което беше едва прикрито от единия край на ризата. Иза се опита да притисне крака един до друг, но Аргонавтът я задържа неподвижно.

Изглежда, че Деметрий също усети напрежението, защото пръстите му спряха да се движат по крака й. Пулсът на принцесата ускори ритъма си, когато Аргонавтът проследи с поглед голото й бедро и спря до подгъва на ризата му.

— Мамка му! — прошепна той.

Да, за същото си мислеше и Иза. С него. Тук и сега. Във всяка поза, в която той пожелаеше. А това, отнесено към отношенията им и прибавено към факта, че двамата изобщо не се понасяха, си беше истинско безумие.