Елизабет Ноутън
Изкушения (5)

Глава четири

Изадора смяташе Хадес за най-ужасяващия сред безсмъртните, но явно беше сбъркала.

Тя трепереше в центъра на огромната зала. Пред нея проблесна светкавица, която освети цялото помещение през трите огромни сводести прозореца. Нейде долу вълните с рев се разбиваха в скали, като кипяха и бушуваха наравно със страха й. Но това, което привлече вниманието на Изадора, не беше нито светлината, нито звуците или думите, които вещиците напевно изговаряха, а синьото сияние, което се носеше над водата и се движеше право към нея.

И сякаш летеше.

О, боже, то летеше!

Сърцето заблъска в гърдите й силно и гръмко. Страхът обхвана всяка частица от душата й и я призова да бяга, но тя не можеше да помръдне. Дори ако вещиците не я държаха, тя пак би останала неподвижна на мястото си, защото злото вибрираше и трептеше точно пред нея; нещо, което не беше по-добро от Аталанта и Хадес; нещо, което не би трябвало да съществува в нейния свят. И Иза беше безсилна да направи друго, освен да стои и да трепери.

— Ти — проговори светещото съществото с дрезгав глас, който отекна така, сякаш идваше от света на мъртвите. — Ти… надмина очакванията ми.

Изадора нямаше представа за какво говори то. Тя не отместваше очи от сребристата коса, която се спускаше от средата на черепа му и стигаше почти до бедрата. Подобно на два храста под ноздрите му стърчаха посивели мустаци, които очертаваха изкривени устни. Дори косъм от косата му не помръдваше; единственото нещо, което се движеше, беше дългата черна роба, която се развяваше над пода зад него.

Съществото спря до нея. Бръчките върху лицето му запулсираха от енергия, когато то вдиша дълбоко. Зениците му се разшириха, докато в очите му не остана нищо от бялата склера; сякаш просто зейна огромна бездънна яма. Изадора осъзна, че това „нещо“ беше дошло, за да открадне последните остатъци от свободата й.

— Името ми е Апофис, малката. Знаеш ли кой съм аз?

От страх Изадора остана безмълвна. Апофис! Митологическият магьосник. Не може да бъде! Тя беше слушала много истории за него като дете, но никога не ги беше смятала за реални. А сега магьосникът да стои пред нея? Не, нямаше начин!

— Аталанта постъпи мъдро, като скри от мен истинската ти сила — изрече той със зловещ глас, когато принцесата не отговори. — Много наивна е била да смята, че няма да разбера истината.

— Господарю мой? — обади се вещицата вляво от Изадора.

Апофис не сваляше сияещите си очи от принцесата.

— С тази красавица, Изида, ще стана по-силен от Аталанта и ще се издигна до нивото на титаните.

Титаните ли? О, по дяволите… Това бяха боговете, родили Олимпийците. Тревогата на принцесата се усили стократно.

Изида се напрегна.

— Но, господарю мой, тя не е нещо повече от едно слабо дете.

— Не е дете. И определено не е слаба. — Устните му се изкривиха в злобна усмивка. — Тя е една от трите Ори, Изида. Знаеш ли какво означава това? Аталанта ни подлъга да мислим, че иска принцесата заради царския й произход, но това ново обстоятелство променя всичко. — В очите му припламна вълнение и Изадора разбра, че не я чака нищо добро. — Тя има дарбата да вижда не само миналото и бъдещето, но и настоящето.

Изида ахна, но Изадора се намръщи при думите на магьосника. Не, това не беше вярно. Нейната сестра — Кейси — имаше способността да вижда в миналото, докато тя — Изадора — виждаше в бъдещето. Но тези способности бяха непредсказуеми. А и двете с Кейси съвсем скоро бяха открили, че третата им сестра — Калия — поддържаше баланса и равновесието помежду им. Макар все още да не знаеха какво означава това.

— Аз мислех, че са необходими трите Ори, за да се управляват тези способности — каза Изида.

— Ако използват дарбите си самостоятелно, то това е така — отговори Апофис. — Но чрез използването на силата на черната магия, ще мога да използвам силите само на едната. Само си представете какво ще съм в състояние да направя, когато се съединя с нея. Ще мога да виждам всичко — минало, настояще, бъдеще. Дори и плановете на Боговете.

Смисълът на думите му премина през Изадора като буйна вълна, която помете всичко по пътя си. Ако той беше прав, това означаваше, че тя, заедно със сестрите си, притежаваха силата да виждат в настоящето, да се върнат в миналото, а после да погледнат в бъдещето и да узнаят плановете на Боговете, включително и тези на Аталанта. Което още означаваше, че със силата на Аргонавтите зад гърба им, трите сестри биха могли да гарантират, че нито един човек, същество или божество нямаше да може да разруши равновесието на света.

Нещо в гърдите на принцесата трепна. Сякаш най-накрая годините на безцелно лутане придобиха смисъл. Баща й — царят — беше казал веднъж, че тя може да играе важна роля в техния свят, ако престане да бъде толкова плаха. Можеше ли това да е нейната роля? Не просто да управлява страната им като царица, но и да помогне на Аргонавтите да изпълнят древния завет на Зевс: да защитават не само Арголея, но и света на смъртните?

Иза толкова беше потънала в мислите си, че не видя приближаването на Апофис, докато не усети студа от ръката му над гърдите си. Стресната, тя сведе очи и видя кокалестите пръсти с остри като бръснач черни нокти на сантиметри от кожата си.

— Да — мърмореше той. — Да, ще свърши чудесна работа. Тя не само че е една от трите Ори, но е и невинна. — Апофис свали ръката си. — Няма да я изпратим на Аталанта, както беше уговорено, а ще я задържим. Нейната невинност ще подхрани силите ми, а когато съединим душите и телата си, ще мога да отварям портали навсякъде, където си пожелая. Тогава Аталанта ще се преклони пред мен, а не аз пред нея — и той се обърна към Изида. — Подготви я за ритуала.

Да се съединят телом и духом? Ритуал?

Я чакай малко…

Изида се отдалечи. Едната вещица завърза лявата ръка на Изадора към дървена опора, висяща от тавана, а Апофис се насочи към стената зад гърба й. Другата вещица продължаваше да изрича думи на медейски до принцесата. Иза знаеше, че ако Апофис я докосне, Арголея и светът на смъртните щяха да се променят завинаги. Инстинктът й за самосъхранение се събуди и предизвика гнева й. Тя се съсредоточи и се опита да стори онова, на което я беше учил Орфей. Не смяташе да стои и да чака. Тя нямаше да позволи на магьосника да я овладее.

Опита се да насочи силите си и се приготви. Когато Изида заобиколи господаря си и посегна към другата й ръка, за да завърже, Иза сграбчи дръжката на кинжала атаме, прикрепен към кръста й. После се отдръпна леко и се завъртя с насочено напред оръжие. Върхът му успя да пореже горната част на ръката на Изида, която извика и се олюля. Очите й се отвориха широко и в тях проблесна жълто. О, ската! Страхът обхвана Изадора, когато вещицата изсъска и яростно се нахвърли върху нея. В паниката си принцесата замахна на сляпо и този път кинжалът разряза сънната й артерия.

По пода във всички посоки плисна яркожълта кръв, чиито капки попаднаха и върху самата Изадора. Тя извика, когато пръските със силен съскащ звук прогориха голата й кожа. В другия край на стаята Апофис извика и отскочи назад, сякаш кръвта беше изгорила и него. Очите на Изида продължаваха да се разширяват все повече и повече, преди тя да се свлече на пода, притиснала ръце към врата си. Лицето й се деформира и изкриви. Младостта и красотата му изчезнаха, като отстъпиха мястото си на загрубяла и набръчкана кожа, неоново жълти очи, остри зъби и коса, която вече не беше в модна прическа, а представляваше сборище от стотици малки змийски глави, които агресивно съскаха и нападаха.

Изадора не беше на себе си от ужас. Тя забрави за болката от изгореното върху ръцете си и се обърна към другите две вещици, които изсъскаха и също отскочиха назад. Очите им придобиха същия неоново жълт цвят като тези на Изида и двете отново започнаха напевно да говорят.

Принцесата преглътна конвулсивно и стисна по-здраво кинжала. Тя се опита да отстъпи назад, но лявата й ръка все още беше завързана над главата.

Апофис изкрещя от другия край на стаята:

— Кей!

Принцесата почти беше забравила за него. Тя се обърна и веднага съжали. Магьосникът вече не беше предишният. Той беше станал по-висок от два метра, а синьото сияние около него беше станало толкова ярко, че буквално заслепяваше.

— Ти си моя, пайди — Апофис протегна изкривените си пръсти към нея. — Но няма да изпиташ и капка наслада от предстоящото. — Той направи жест с ръка така, сякаш сграбчи нещо от въздуха и после дръпна. Тялото на Изадора се устреми неудържимо напред, сякаш някой се опитваше да извади гръбнака й.

Заслепяваща болка я прониза в корема и бедрата. Кинжалът излетя от ръката й и се блъсна в стената, след което отскочи и със звън тупна върху каменния под. Коленете й поддадоха. Рамото й беше пронизано от остра болка, когато тялото й се отпусна и тя увисна на завързаната си китка.

Апофис я приближи. В бездушните му очи пламтеше заплаха.

— В името на славата на Хеката, аз съм тук и сега ще те обладая.

Изадора вдигна глава. Пред очите си виждаше проблясващи звезди. Рамото й сякаш се беше измъкнало от мястото си, но всичката болка бледнееше пред осъзнаването, че магьосникът няма да прекрати страданията й. Дори щеше да я измъчва още повече. А след това… тя изобщо не искаше да си мисли за това сега.

Злобният глас на Апофис се разнесе в главата й. Звуците и писъците рикошираха в каменните стени около нея. Сълзите изгаряха очите й. Тя не искаше нищо повече от това да се свие на кълбо и да се озове на сигурно място, но вниманието й беше привлечено към вратата от ужасяващ вик.

В помещението нахлу мъж с извадено оръжие и свирепо изражение върху лицето. А това лице и тяло Изадора познаваше много добре. Тя премигна няколко пъти, като едва можеше да повярва на очите си.

Деметрий! Само че сега той нямаше нищо общо с любовника от съня й, а по-скоро приличаше на въплъщение на смъртта и унищожението, породени от нечий кошмар.

Аргонавтът замахна. Сребърното острие на паразония му проблесна и прониза ръкава на робата на Апофис. Магьосникът изпищя. Звукът на смразяващия кръвта вопъл се отрази с ехо от каменните стени и проникна чак до костите на Изадора.

В стаята след Деметрий нахлуха още двама мъже. Орфей също нападна Апофис, докато Грифон се насочи към нея. Магьосникът вдигна ръце. От върховете на пръстите му излетя енергиен заряд, който попадна в рамото на Орфей и го отхвърли към вратата.

Деметрий се плъзна настрани, като едва избегна следващия мощен поток, насочен към гърдите му.

Вещиците до Изадора пронизително запищяха и тя рязко се обърна, когато двете се втурнаха към Грифон. Аргонавтът беше успял да заобиколи Апофис и сега се насочваше към нея.

— Не! — Изадора усети прилива на адреналин, който притъпи болката в тялото й. Тя посегна със свободната си ръка към хоризонталната опора над нея, хвана се здраво с двете си ръце и зачака.

Когато вещиците я приближиха, тя се повдигна нагоре и с всичка сила се изтласка напред. Голите й стъпала се сблъскаха с плът и кости. По-близката вещица падна с изненадан вик върху втората, преди двете да се блъснат в Апофис и да го съборят на пода. Но той пъргаво се завъртя и бързо се изправи на крака. Деметрий отново го нападна, но магьосникът му избяга и успя да го удари в лицето. При стълкновението им проблесна синя светлина и Аргонавтът се олюля. Вещиците се изправиха. Орфей замахна и заби оръжието си в гърдите на първата, преди тя да успее да нападне Изадора, и блъсна втората вещица в стената.

Грифон стигна до нея.

— Дръж се! — изрече той, докато се опитваше да освободи ръката й. — Можеш ли да вървиш?

Изадора нямаше сили, но волята й за живот никога не е била по-силна. И никога не е била толкова щастлива да види Аргонавтите — включително и Деметрий.

— Д-да. Побързай!

В другия край на стаята Апофис изрева. Ръцете му се вдигнаха и той изстреля нов енергиен заряд от върховете на пръстите си. Деметрий замахна и го прониза в гърба, но прекалено късно — енергийният поток се носеше с голяма скорост към Грифон и Иза.

Лъчът удари Аргонавта в гърба и мощта му го разтърси. Очите му се разшириха, потръпващото му тяло застина и той се свлече на пода като подкосен.

От гърдите на Изадора се изтръгна писък. Деметрий отново замахна към Апофис. Орфей побърза да се присъедини към него. Останалата жива вещица се изправи и с яростен вопъл се хвърли към принцесата.

Изадора се опита да отстъпи назад, но ръката й, все още завързана, не го позволи. Тя погледна надолу и забеляза оръжието на Аргонавта в краката си.

Спомни си уроците на Орфей и се съсредоточи върху паразония, като последва инстинкта си. Представи си как обвива пръсти около оръжието и вдиша дълбоко, за да се фокусира.

Енергията запулсира в знака върху бедрото й. Силата изпълни тялото й и се плъзна по свободната й ръка, към която полетя и оръжието на Грифон. Иза сключи пръсти около дръжката му и замахна с всичка сила. Паразоният се заби дълбоко в гърдите на вещицата, която извика и се олюля. После залитна назад и острието на кинжала се измъкна от гърдите й с чмокащ звук, който отекна в стаята. От раната бликна жълта кръв. Няколко капки попаднаха върху скулата на Иза и изгориха кожата й. Тя се присви от заслепяващата болка. Вещицата се свлече на колене, преди да падне на пода.

В другия край на стаята Орфей успя да забие оръжието си в крака на магьосника. Апофис извика и падна на едно коляно, като страдаше така, както преди малко страдаше и Изадора. През множеството прорези и драскотини по тялото му се стичаше кръв. Но за разлика от вещиците, той все още не беше погубил човешкото в себе си. Защото сега кървеше. С яркочервена кръв. Същият цвят като нейната.

Върху лицето му блестяха капки пот. Прилежно сресаната му и подредена бяла коса сега висеше на сплъстени кичури около гротеските черти на лицето му. Очите му се спряха върху мъртвите вещици, преди да се обърнат към Деметрий и Орфей, които се готвеха да му нанесат смъртоносен удар.

— Пак ще се срещнем — изръмжа той с един последен поглед към Изадора и се разтвори във въздуха.

— И още как, копеле — измърмори Орфей. — Върни се обратно в дупката си и се скрий като истински страхливец.

Деметрий стигна до Изадора с три големи крачки и посегна към завързаната й ръка. Той мълчеше, докато я развързваше, а тя беше прекалено слаба, за да отрони дори дума.

Орфей най-накрая забеляза изгубилия съзнание на пода Грифон и се втурна към него.

— Гриф! По дяволите! — Той пусна оръжието си и го обърна по гръб. Дрехите на Аргонавта бяха прогорени както откъм гърба, така и откъм гърдите. — Дявол да те вземе, Грифон! Събуди се, глупак такъв!

Ръката й най-накрая се оказа свободна и тя се олюля към Деметрий, който я прегърна през кръста. Иза не обърна внимание на петната от кръв и пот по дрехите му, а само на силните и топли ръце, обвити около нея. Не беше от значение и миризмата от остатъците на вещиците по него. Той беше непоклатим като скала. И истински. А в момента това беше всичко, от което тя имаше нужда.

Но Деметрий се отстрани прекалено бързо. Той премести ръка върху гърба й и когато се убеди, че тя може да стои стабилно на крака, се отдалечи. Прибра паразония в ножницата на гърба си, коленичи от другата страна на Грифон и двамата с Орфей се опитаха да свестят изпадналия в безсъзнание Аргонавт.

Все още дезориентирана и зашеметена, Иза просто стоеше и гледаше какво правят, но писъкът, долетял откъм вратата, привлече вниманието й и я изтръгна от унеса.

Прислужница й Сафира връхлетя към тях, насочила меча си като копие. Само че това не беше онази Сафира, която принцесата познаваше. Очите й имаха неоново жълт цвят, а лицето й беше изкривено от убийствена ярост — все признаци, че човечността й отдавна беше престанала да съществува.

— Проклятие! Орфей! — извика Деметрий при вида на обезумялата вещица.

Орфей се обърна и стисна дръжката на оръжието си. Деметрий направи същото.

Иза реагира, без да мисли. Тя вдигна паразония на Грифон, който все още стискаше в ръка, и го хвърли срещу Сафира с всичката сила, която й беше останала. Оръжието я прониза в гърдите и вещицата се олюля, отворила широко очи от изненада. Тя невярващо разтвори устни и оръжието й се изплъзна от ръцете, докато се опитваше да измъкне пронизалия я кинжал. От гърлото й успя да се изтръгне само един писък, преди магията й да започне да избледнява. Вещицата рухна на каменния под по лице, а паразоният прониза плътта и костите и се показа откъм гърба.

Изадора притисна длани към лицето си. Вгледана в безжизненото тяло на Сафира, тя нямаше как да не си спомни хилядите пъти, в които беше гледала към това лице и на което се беше доверявала като на приятел. Силата, която до преди малко я поддържаше на крака, се оттече като вода. Тя отстъпи крачка назад и коленете й се подкосиха.

— Държа те.

Около нея се сключиха силни ръце. Все още безсилна да говори, Иза погледна нагоре и видя Деметрий, който отново я притисна към тялото си.

Деметрий?

Да, той беше.

Иза се фокусира върху лицето му, за да не се поддаде на паниката. Кожата му беше покрита със синини, кръв и мръсотия. В ъгълчетата на очите му имаше паяжина от леки бръчки, устните му бяха присвити, а в средата на брадичката му имаше видима трапчинка. Видя изпъкналите скули и проницателния поглед, който я пронизваше до дълбините на душата. Това беше същият Аргонавт, когото видя в съня си. Същият, който беше всявал страх у нея толкова пъти, че им беше загубила бройката. Но този път у него се усещаше… нещо различно.

Той свали ръцете от лицето й, огледа изгореното и измърмори: кучки! После сви устни и внимателно подухна. Дъхът му охлади горещата й кожа, като едновременно с това стопли други места в тялото й, на които определено не си струваше да обръща внимание точно сега. Заради реакцията на тялото си Иза се притисна по-плътно към него, макар някаква част от съзнанието й да крещеше: „Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?“.

— Шибана работа! — изруга Орфей. — Момчета, назрява голям проблем.

Иза успя да откъсне поглед от Деметрий и да го насочи към Орфей, който беше застанал на прага на вратата и гледаше в дългия коридор.

— Какво има сега? — попита Деметрий.

— Втората вълна — поясни арголеецът. Той бързо прекоси стаята и вдигна кинжала си от пода. — Само че този път са настроени решително.

— Ската!

Изадора се напрегна в ръцете на Деметрий.

— Какво означава това?

— Това означава, че е време да се махаме оттук. — Деметрий погледна към принцесата. — Можеш ли да вървиш?

— Не, но мога да бягам.

— Умница. — Деметрий я пусна, наведе се над Грифон и шляпна събрата си по лицето. — Стига толкова, Грифон! Събуди се!

Грифон изхриптя и се размърда.

Орфей отново погледна към коридора и изруга:

— По дяволите, нямаме време за бягство! — той се обърна към Деметрий. — Ще ти се наложи да ги пренесеш през портала.

Деметрий го изгледа, докато Орфей помагаше на брат си да седне.

— Тя не може да отиде в света на смъртните.

— В противен случай я очаква смърт, умнико! Грифон няма достатъчно сили, за да се пренесе оттук, а ти няма да го оставиш. Така че, избирай! Имаме само няколко секунди. Аз мога да ги задържа, докато преминете през портала, но само за кратко.

Изадора се обърна и тръгна към Орфей.

— Ти идваш с нас.

Той я погледна, докато слагаше черния си плащ, целия покрит с кръв и мръсотия.

— С удоволствие, Иза, но тук все пак трябва да остане някой храбрец, нали?

— Почакай, няма нужда да го правиш.

— Внимавай, Иза, защото ще започна да си мисля, че наистина не съм ти безразличен.

— Орфей…

Преди да успее да го докосне, той отново се обърна към нея. Насмешката беше изчезна от лицето му и принцесата застина. В очите му проблеснаха зелени искри, но след миг те отново се превърнаха в сиви. Изадора се напрегна, когато забеляза леката демонстрация на демона, който отново се беше оттеглил.

— Мога да се справя със себе си — каза той. — И ти го знаеш.

Да, тя знаеше тайната му. И беше единствената. Дори Грифон не знаеше, че брат му беше наполовина демон. Орфей беше прав; той можеше да се справи с всяка твар, но не беше непобедим. Инстинктивно, Изадора усещаше, че моментът на тези събития беше предвиден много отдавна.

— Орфей…

— Върви, Иза — каза той по-меко. — Ти успя да ме спасиш. Сега се погрижи за брат ми. Заведи Грифон у дома. Ще успея да ги задържа достатъчно, за да се измъкнете. Този път аз имам нужда от твоята помощ.

Принцесата конвулсивно преглътна. В коридора се чу тропот на крака, смесен с писъци, вопли и бойни викове.

Тя отстъпи крачка назад, а после още една.

— Вървете! — извика Орфей и очите му отново проблеснаха в зелено, преди да се втурне към вратата, в чийто отвор се появи орда вещици. Те пищяха и съскаха, като размахваха оръжия, каквито Изадора не беше виждала.

Страхът накара принцесата да се обърне и да побегне, когато Орфей се хвърли в атака. Деметрий сви ръце и допря пръсти.

— Тичай!

Порталът изпука и се отвори, като освети цялата стая с толкова ярка светлина, че я заслепи. Изадора вдигна ръка, за да предпази очите си, без да спира да тича толкова бързо, колкото можеше. Зад нея се носеха писъци, вопли и звън на оръжие. Страхуваше се, че оставяха Орфей тук сам, но щом стигна до Аргонавтите, не се поколеба, а просто прекрачи към спасението. Без да спира да се моли, всички да оцелеят.

* * *

— Ди?

Зад Деметрий порталът пукаше и разпръскваше поток от ярко сияние, което осветяваше тъмната поляна. Едната му ръка беше обвита около кръста на Грифон, а с другата притискаше ръката му към рамото си, за да го удържи прав. Страхът се размърда в гърдите на Деметрий.

— Да?

— Кажи ми, че имам халюцинации — измърмори Грифон.

Към тях бяха насочени множество зелени очи.

— Никой от трима ни няма късмет.

— Мам… — Грифон се намръщи от болка. — Минаването през портала изобщо не ни помогна.

Без майтап? Когато демоните на поляната се обърнаха и се насочиха към тях, в главата на Деметрий се прокрадна план за отстъпление. Потомъкът на Персей, великия герой, победил Медуза — Грифон — притежаваше дарбата да парализира противника си, но рядко я използваше. Защото дарът му беше ненадежден. Той изсмукваше всичките му сили и го оставяше напълно безсилен, докато слабостта му не преминеше и Аргонавтите предпочитаха да използват силата му само в краен случай. Както сега например. Но Грифон не беше в състояние да замрази противниците им, без да убие и себе си. Значи, трябваше да си пробиват път с битка през цялата тълпа, което нямаше да им донесе нищо добро.

Грифон не беше прав. Деметрий беше готов да се сражава с петдесет вещици, отколкото с орда демони. Лунната светлина не можеше да скрие грозните им тела с котешки лица, кучешки уши и рога, които наподобяваха на рогата на козел. Аргонавтът погледна към Изадора, която стоеше неподвижно встрани, втренчена в онова, пред което се бяха изправили.

Адреналинът нахлу в тялото му. Деметрий не можеше да отвори отново портал и да изпрати принцесата и Грифон в Арголея. Демоните бяха прекалено близо. Ако само един от тях успееше да се вмъкне в портала…

Не разполагаха с време. Деметрий свали ръката на Грифон от рамото си и го бутна към принцесата. Той се олюля, но Иза успя да го удържи прав.

— И двамата назад!

— Демет… — започна Изадора.

Той извади кинжала от ножницата на бедрото си и пъхна дръжката му в деликатните й ръце. Против тези твари оръжието изглеждаше като детска играчка, но беше по-добре от нищо. Деметрий все пак се надяваше то да им даде някакъв шанс да оцелеят. Макар и малък.

Шибан късмет! И той беше сметнал битката с вещиците за проблем? Проблемът на поляната пред него беше в пъти по-страшен.

Мракът в душата му се завихри, сгъсти се и се напрегна в очакване в гърдите му. Деметрий извади паразония от ножницата на гърба си и се обърна към противниците си. Демоните бяха в пълна бойна готовност и се насочваха към тях.

— Бягайте оттук!

Не му остана време да се огледа и да види дали Иза и Грифон го послушаха, защото първият демон го нападна с оръжие и остри нокти.

Паразоният на Деметрий се сблъска с оръжието му и ударът отекна в ръката му чак до върховете на пръстите. Може би щеше да успее да се справи с пет или шест демони, но на поляната имаше поне четиридесет. Ама че гаден късмет! Той не се замисли къде да отвори портал в света на смъртните. Преди няколко дни Деметрий, заедно с другите Аргонавти, бяха помогнали на мизосите да отблъснат атаката на демоните и сега той просто използва координатите от последната им мисия.

Отекна писък. Деметрий заби кинжала си в гърдите на демона, измъкна го и се обърна. Грифон и Изадора стояха на около тридесетина метра от него, обкръжени от две грамадни твари. И сякаш като насън Деметрий видя как демонът замахва с острите си като бръсначи нокти и събаря Грифон. Изадора го прикри и Деметрий се изненада от умението и смелостта на принцесата да борави с оръжие. Но той добре разбираше, че тя няма да може да устои дълго срещу чудовищата — трите демона, които се насочваха към тях, изобщо не бяха впечатлени от храбростта и жалкия кинжал в ръцете й.

Сърцето на Деметрий лудо се разтуптя, когато нещо невидимо го стисна за гърлото. Той нямаше да успее да стигне до нея навреме и в главата му се завъртяха варианти. Демонът изби оръжието от ръката й с такава сила, че принцесата се извъртя и падна. Аргонавтът се задейства, без да мисли.

Магията винаги е била част от него; също както очите, лицето, косата. Но той винаги я беше сдържал. Ала сега тя започна да се концентрира в дланите му. В съзнанието му се появи заклинание, което не спираше да се върти, докато думите не излязоха от устата му без усилие.

— Земя, вятър, вода й огън, дарете ми растящата си сила! — Усети енергията, която се раздвижи по ръцете му и слезе до върховете на пръстите. Представи си как се прицелва отдалеч и обвива гърлото на демона. И щом усети допира, воинът не се поколеба — той стисна противника си за врата и дръпна.

Демонът загуби равновесие, прелетя няколко метра и рухна на земята. Изадора се изправи на крака. Чудовището също. В зелените му очи се четеше желание за убийство, насочено към онзи, който го беше съборил. Грозната твар се хвърли в атака и Деметрий едва успя да блокира удара му. Той отново погледна към принцесата, но демоните, които го атакуваха, я скриха напълно. Противникът му отново се нахвърли върху него в момента, когато Аргонавтът замахна. Паразоният му прониза плътта и разряза мускулите на гърдите му. Деметрий се олюля под тежестта му.

— Изадора! Бягай!

Кръвта го опръска, когато демонът рухна тежко на земята и се претърколи. С крайчеца на очите си Аргонавта забеляза Изадора да тича към гората.

Но поваленият демон отново се изправи и блокира гледката му, като го атакува — отвратително чудовище с оголени зъби и ослепително сияещи зелени очи върху гротескно лице.

Изадора извика отново. Дочу се силен пукот секунда преди противникът му да му нанесе удар и да го събори на земята. Главата на Деметрий се удари в нея с такава сила, че от очите му се посипаха искри. Уплашен, че не може да види нищо от случващото се около него, той не спираше да размахва отново и отново оръжието си.

Не успя да си пробие път. А и не разполагаше с достатъчно време, за да се съсредоточи и да се възползва от магията. Демонът изби паразония от ръцете му. Оръжието полетя към близката скала и се удари в нея със силен звън. Чудовището отново замахна с покритите си с кръв нокти с намерение да го довърши.

— Стой!

Демонът над него се поколеба. Той обърна глава към посоката, където се намираха Изадора и Грифон, и към демона, който издаде заповедта.

Деметрий също погледна натам. Принцесата беше наобиколена от повече от десетина демони, които я скриваха от очите му.

Демонът — явно с по-висш ранг — кимна към чудовището, което все още продължаваше да го притиска към земята и изрече:

— Доведи го тук!

В дрехите на Деметрий се забиха демонски нокти и го издърпаха нагоре.

— Ставай, задник!

Аргонавтът се олюля, но успя да се задържи на крака. Но после отново се олюля, когато го повлякоха напред и го блъснаха на земята пред краката на останалите.

Болката избухна във всяка клетка от тялото му, но Деметрий бързо я потисна. Той успя да се понадигне и се опита да намери Изадора сред изобилието от ръце и крака, подобни на стволове на дървета. Кръвта и потта, които се стичаха върху очите му пречеха, но той не им обръщаше внимание.

Цялото лице на принцесата беше в синини и рани. Ръцете й бяха отпуснати до тялото, а главата — извита настрани. По слепоочието й се стичаше кръв, която беше сплъстила късите кичури светла коса. Единият й крак беше извит под странен ъгъл, а после му се стори, че гърдите й изобщо не помръдваха.

Не! О, ската, не…

Демонът, който беше заповядал да го доведат, пристъпи по-напред и с това блокира гледката му. Сграбчи го с огромните си ръце за дрехата на гърдите и със силно дръпване го изправи на крака. Деметрий не го атакува и дори не опита да се защити. Всичко, което виждаше пред очите си, беше образът на Изадора, лежаща мъртва на земята.

Чудовището го оглеждаше със светещите си зелени очи, докато черният мрак в гърдите на Аргонавта се трупаше с всяка изминала секунда. Двеста и осемнадесет години от живота му щяха да приключат тук. Той беше направил една-единствена ужасяваща грешка, с която беше обрекъл и трима им на смърт. И беше изпратил Изадора право в ръцете на Хадес. Завинаги.

— Просто ме убий, шибан кретен!

Устните на демона се извиха в отвратителна усмивка, която показа остри и мръсни зъби.

— И да рискувам да предизвикам гнева на Аталанта? Няма да стане!

Грозната твар помогна на Деметрий да се задържи прав, но вместо ослепяващата болка от метално острие, зъби, или нокти, Аргонавтът получи тупване по гърба така, сякаш двамата бяха стари приятели. После демонът се обърна към останалите:

— Това, което имаме тук, приятели мои, е с царска кръв. И за ваше щастие, само аз успях да го разбера, преди да сте я убили.

Деметрий погледна към Изадора. Тя не беше мъртва? В гърдите му се зароди надежда.

— Аталанта я очакваше — продължи демонът. — Какъв приятен обрат на съдбата, че точно ние ще сме тези, които ще я отведем при нашата царица. — Той се обърна и погледна към Деметрий. — А тя ще бъде много доволна, че именно ти си ни довел принцесата.

Надеждата в гърдите на Деметрий умря веднага. Обзе го лошо предчувствие, когато командирът им гордо изпъчи гърди. Всички демони се скупчиха около тях. В нощта се разнесоха шумове и гърлен шепот, които обвиха околността със злокобен и пулсиращ ореол от зло.

Командирът на демоните разтвори широко ръце.

— Воини, благодарете на този Аргонавт, който ще промени хода на войната. Синът на Аталанта успя да изпълни задълженията си успешно. Нашият брат най-накрая ни донесе заслужената награда!