Елизабет Ноутън
Изкушения (4)

Глава трета

Изадора чуваше как наблизо се разбиваха вълни и усещаше прииждането и отдръпването на водата. Меките и повтарящи се звуци на прибоя бяха успокояващи. Кожата й опияняващо тръпнеше, сякаш беше прекалила с най-силното арголейско вино.

Нещо я докосна по глезена и по всичките й нервни окончания пробягаха искри. Иза въздъхна и се отпусна, когато някой я погали по бедрото с бавна ласка и продължи нагоре към корема. В него вече се беше събрала дразнеща топлина, която се надигна към гърдите й. Незнайно откъде се появи непонятна слабост, която я завладя. Зърната на гърдите й се втвърдиха от неудовлетворено желание. Кръвта й се стопли, запулсира и бавно се плъзна към слабините в чувствена ласка, която накара Иза да стисне бедра, за да сподави стона си.

„Това ти харесва, нали, принцесо?“

В гърдите й се разля радостно вълнение. Гласът беше мъжки, дълбок и греховно съблазнителен. В него имаше някаква тъма, която призоваваше нещо дълбоко в нея. Иза се опита да си спомни откъде познаваше гласа, но безуспешно.

Тя се обърна по гръб и се изви. Нуждаеше се… от нещо повече, въпреки че не беше сигурна от какво. Повече от докосванията му? Повече от ласките, които караха кръвта й да пулсира? Повече от… него?

Мъжът се разсмя, близо до ухото й. Горещият му дъх облъхна чувствителната кожа на врата й и изпрати чувствените тръпки надолу по гръбнака.

„Кажи ми, принцесо, влажна ли си?“

Този път Иза простена, защото докосванията му, съчетани с еротичните думи, изречени от дрезгавия и изразителен глас, накараха в лоното й да пламне огън.

Ръцете му разтвориха бедрата й със сила и пламъкът облиза слабините й преди още Иза да усети първото му докосване.

„Отвори очи, скъпа. Погледни ме! Времето настъпи.“

Тя изгаряше от желание и потребност. Съвсем бавно Иза отвори очи и погледна към неясната фигура над себе си. Къса черна коса, сурово лице с ониксови очи и квадратна челюст с малка трапчинка в средата на брадичката.

Деметрий!

В главата й прозвуча тревожно звънче, но тялото й продължи да се стреми отчаяно да се притисне към неговото. Тя се извиваше под черните очи, изпълнени с желание и обещаващи наслада. Усети, че нещо не беше наред. Той беше жесток. И тя никога не беше мислила за него по този начин. Съзнанието й започна да протестира, когато се опита да помръдне. От гърдите й се откъсна стон и Иза се обърна настрани в опит да си поеме дълбоко дъх и да се опита да се избави от напрежението, което изпълваше тялото й с неудовлетворено желание.

Две ръце я стиснаха за бедрата и принцесата извика, когато те лесно я обърнаха по гръб. В центъра на тялото й отново започна да се събира топлина. Тя не го искаше. Тя не искаше и мъжа. Защо тялото й не я слушаше?

— Събуди се, пайди, време е!

Този път не беше дълбокият и съблазнителен мъжки глас; този път гласът беше рязък и женски. И ръцете върху кожата й бяха малки и студени.

Изадора премигна и разтърси глава в опит да види нещо през мъглата, която все още я обгръщаше като наметало. Помещението беше каменно и кръгло, а студът вътре я накара да потръпне. От високия таван висеше метален полюлей, който освен пода и принцесата, осветяваше и зловещата усмивка на Изида.

Изида. Вещицата. Изадора си спомни случилото се по-рано. Тя бързо се огледа, но и тази стая беше непозната за нея. Помещението наподобяваше на спалня с високи прозорци с арки, легло с балдахин, скрин и голяма камина в далечния край, пълна с мъртви въглени и пепел.

— Времето настъпи, пайди — повтори Изида. — Трябва да те подготвим за пътешествието.

— Почакай…

Някой хвана Изадора за ръката. Тя се опита да се съпротивлява, но много лесно беше издърпана от леглото. Чаршафът падна на пода и принцесата остана напълно гола. Гърдите й се напрегнаха не само от желание, но и от студ.

Смутена, тя се изчерви, но двете вещици, стиснали ръцете й в мъртва хватка, не го забелязаха, а повлякоха пленницата си към другия край на стаята. Те я вдигнаха така, сякаш изобщо не тежеше, и я потопиха във ваната до почернялата камина.

Иза искаше да избяга и да се махне, но водата беше топла, а ароматът на рози — успокояващ. Тялото й се отпусна. Едната вещица стисна раменете й и я задържа неподвижна.

Изида изля някакви масла във водата като не спираше напевно да говори на медейски със самодоволна усмивка.

— Аталанта иска да бъдеш в най-добрата си форма, когато преминем през портала.

Аталанта! Тревожните звънчета в главата й буквално загърмяха. Изадора нямаше представа за плановете на богинята, но знаеше, че не може да очаква нищо добро. Аталанта ненавиждаше Арголея от хилядолетия — откакто я бяха лишили от правото да бъде една от Аргонавтите. Доскоро тя живееше в Подземния свят и събираше армия от демони в неутолимото си желание да унищожи онези, които я бяха отхвърлили. И сега, когато в ръцете на Аргонавтите беше попаднала сферата на Кронос, осигурявала й абсолютен контрол, яростта й просто нямаше край.

Мислите в главата на Изадора се рееха и се разпръскваха, докато вещиците я къпеха. Тя не обръщаше внимание на действията им, а се опита да се съсредоточи върху онова, което вече знаеше. Държаха я в някакъв замък — доказваха го влагата и прохладата, идващи от каменните подове и стени. И вещицата донякъде беше успокоила една от тревогите й: тя все още се намираше в своя свят, в Арголея.

Принцесата се опита да се пребори с паниката си и отново да се съсредоточи. Тя не можеше да преминава през стени, но ако успееше да се измъкне от замъка, можеше просто да се пренесе вкъщи. Само трябваше да събере достатъчно сили, за да избяга.

Вещиците извадиха ръцете си от водата и направиха знак на Иза да се изправи. Тя се подчини, като се мъчеше да обмисли и планира бягството си, докато я подсушаваха. Едната вещица свали закачалка с дреха от куката на стената и я постави пред голото тяло на Изадора.

— Да, идеална е — каза втората. — Давай, да я обличаме. И побързай! Побързай!

Първата вещица свали тънката черна дреха и я вдигна над главата на принцесата. Тя плъзна ръцете й в дългите ръкави на роклята, която падна меко надолу и закри босите й стъпала. Иза с ужас осъзна, че дрехата беше почти прозрачна и през нея се виждаше всичко — краката, пъпа, гърдите. Единствените места, защитени от плътните ивици кадифе, бяха зърната на гърдите и слабините й. Тя успя да извърне глава назад и да се погледне през рамо. Върху дупето й имаше същите ленти.

О, милостиви богове! Това не беше рокля, а истинско неглиже, което не скриваше нищо, а по-скоро показваше повече, отколкото някой би могъл да види.

Тя не можеше да се досети за нито една логична причина защо Аталанта ще иска да я види в подобна дреха. В гърдите й се надигна паника, която я стисна за гърлото така, че й се прииска да закрещи. Огледа се наоколо в търсене на изход, но зад гърба й Изида само се разсмя.

— Отпусни се, пайди, заклинанието работи. Ще ти хареса.

Иза нямаше представа какво е това „това“, но по-рано беше сънувала Деметрий. И макар да не можеше да го причисли към отбора на добрите, Аталанта беше хиляди пъти по-лоша.

— Водете я! — заповяда Изида.

Вещиците я хванаха за ръцете и Изадора осъзна, че ако тръгне с тях, това ще бъде краят й.

— Не, спрете! — Принцесата опря босите си стъпала в камъните и се опита да се дръпне. — Не е правилно.

— Разполагаме с малко време — каза вещицата вляво.

— Не, моля ви! — Изадора се съпротивляваше, докато я влачеха напред към студения коридор. — Моля ви!

Виковете й останаха без отговор. Ръцете, които я държаха, бяха прекалено силни. По страните на принцесата се стекоха сълзи, когато осъзна, че е в капан. Дълги години беше смятала, че не съществува нищо по-лошо от желанието на баща й да я свърже с един определен Аргонавт, защото Деметрий беше най-лошото нещо, което можеше да си представи. Сега вече знаеше истината. Нищо не можеше да се сравни с ужаса, които я очакваше някъде в този замък.

* * *

Студеният вятър брулеше лицето на Деметрий. Той се беше притаил заедно с другите Пазители в тъмната гора на югоизток от Фракийския замък. Внушителната постройка, сътворена в най-високата част на планината, беше обвита от гъста мъгла, която се разсейваше около огромната крепостна стена в основата му и неприветливите сиви кули над облаците, осветени по върховете от луната.

Кръвта на Деметрий бушуваше от нетърпение. До него Терон, заедно с водача им — вещицата Селена — отново се бяха навели над картата на замъка.

— Така — каза тя. — Веднага щом преминете външната стена, трябва да сте внимателни. Стражата на вещиците проверява всичко подозрително. Щом успеете да проникнете вътре, принцесата най-вероятно ще бъде в една от четирите кули.

Четири кули. Деметрий погледна към Селена, която трепереше в дебелото си черно палто, а после към кулите, издигащи се над сенките и мъглата. С техния късмет Изадора можеше да не е в нито една от тях, защото замъкът беше построен като отбранителен. Едната му страна свършваше до отвесна скала, а другата опираше в смъртоносен леден водопад. Имаше само един начин да се влезе вътре — през главната порта, която, без съмнение, щеше да се охранява най-малко от двайсет вещици.

— Слугите на Апофис имат способност да променят възприятията, така че бъдете внимателни. Това, което виждат очите ви, може да не отговаря на реалността — предупреди ги Селена.

Страхотно! Бяха в такава безизходица, че дори не беше смешно.

Терон вдигна поглед от картата и погледна към Аргонавтите.

— Аз и Зандер ще отвлечем вниманието на охраната, докато вие влезете вътре. Орфей се съгласи да ни помогне, така че ще отиде на запад заедно с Деметрий и Грифон. Фин, Церек и Титус ще претърсят източната част. Трябва да сме бързи и точни, момчета. След като откриете принцесата, се възползвайте от медальона и ние ще ви разчистим пътя, за да я измъкнете. Това е само спасителна мисия, а не нападение, ясно ли е?

Всички кимнаха едновременно.

— И ако някой от вас се натъкне на Апофис…

— … се навежда и си целува задника за довиждане — измърмори Титус.

Терон го прикова на място с раздразнен поглед, докато навиваше картата на руло.

— Щях да кажа да си разкара задника оттам колкото се може по-бързо. Няма да можете да издържите дори две минути срещу мощта на магията му. — Командирът погледна към подчинените си и подаде картата на Селена. — Единственото преимущество, което имаме, е, че той не може да използва силите си извън замъка. Не влизайте, докато не чуете, че сме ги нападнали. След това — действайте! Някакви въпроси?

Във въздуха витаеше едва сдържано нетърпение. Всички се спогледаха един друг, но никой не обели дума.

Терон кимна и погледна към Зандер, който стоеше вляво от него, облечен в същото бойно облекло като останалите.

— Готов ли си да раздразниш малко вещици?

Зандер широко се усмихна.

— И още как! Само не казвайте на Калия. Не искам да й давам повод за ревност.

Титус изсумтя от другата страна.

— Да тръгваме, любовнико. А вие — обърна се командирът към останалите, — постарайте се никой от вас да не се окаже мъртъв.

Когато Терон и Зандер се насочиха към главната порта на замъка, Селена протегна ръце към останалите Аргонавти и пророни нещо на медейски. Деметрий знаеше, че вещицата им налага заклинание за невидимост, за да проникнат незабелязано зад стените на замъка, но част от него се напрегна. Той избягваше магиите. Независимо от вида им. На всяка цена. И това беше поредната точка в списъка му, за която беше виновна Изадора. И когато откриеше бегълката…

— Ди, да вървим — подхвърли Грифон.

Деметрий повдигна глава и видя, че всички останали бяха тръгнали. Затова последва Орфей и Грифон, когато двамата се насочиха към западната част на замъка. Мъглата в гората се разсея и най-накрая просветля като ден заради почти пълната луна. На фона на високата планина Парнития се извиси непристъпният Фракийски замък, който хвърляше тъмната си сянка наоколо. Страховити гаргойли сърдито гледаха надолу по протежение на цялата му външна страна. Около главната порта в далечината трепкаше пламъка на горящи факли.

— Е, момчета — каза Орфей и се обви в черното си наметало. — Тук смятам да ви напусна.

Деметрий не се изненада, защото не очакваше Орфей да играе по правилата. Но някакъв вътрешен инстинкт му подсказваше да не оставя дори за секунда наглеца насаме с Изадора. Затова хвана ръката му, преди а̀ндрасът да успее да направи и крачка.

— Задръж малко. Какво е отношението ти към принцесата?

— Внимавай, Пазителю!

Зеленият проблясък в очите на Орфей го разтревожи почти толкова силно, колкото и фактът, че имаше някаква връзка между принцесата и това копеле.

— Ако смяташ да й навредиш…

— Не, причиняването на болка на жени е твоя специалност, не моя.

— Орфей!? — опита се да го предупреди Грифон.

Брат му пусна предупреждението покрай ушите си и внимателно се вгледа в Деметрий.

— А какво е тя за теб, Пазителю?

Мракът запулсира в гърдите на Деметрий и притисна ребрата му в опит да се измъкне на свобода.

— Тежест.

— Ето това ни различава, Пазителю. За мен тя представлява възможност. Принцесата и аз имаме уговорка. Тя е моя длъжница и аз възнамерявам да си получа дължимото. А сега, ако разпитът е приключил… — Орфей красноречиво изгледа ръката на Деметрий върху своята и изчака, докато той го пусне — … ще се видим вътре. — След което сложи качулката на плаща на главата си и изчезна.

Деметрий обърна изненадания си поглед към Грифон, който просто извърна очи нагоре в жест на отчаяние.

— Плащът невидимка. Само не ме питай откъде го има. Повярвай, няма да искаш знаеш.

Деметрий отново погледна натам, където стоеше Орфей преди няколко секунди.

— И в случай че не знаеш, той може да преминава и през стени. Така че, вече най-вероятно е вътре. И къде, в името на Хадес, е този сигнал?

Като по поръчка, мощна експлозия разтресе входната порта и раздруса земята. Разнесоха се писъци и викове, а до рова пламна огнено кълбо. Деметрий погледна в очите на Грифон, който кимна и се пренесе. Той го последва. Отвори очи на парапета на външната стена и се обърна точно навреме, за да види трите вещици, които вече тичаха към него с мечове в ръце. От устните им излизаха смразяващи душата писъци.

Проклет Хадес! Деметрий се напрегна. Той бързо извади от ножницата на гърба си паразония — древногръцкия кинжал, който носеха всички аргонавти — и замахна към първата вещица, решил, че най-добрата защита е нападението. Но острието му прониза единствено въздуха. Пропускът го изненада, но той се съсредоточи върху средната вещица, която изпищя. Тя замахна към него с оръжието си и едва не го заби в рамото му. Воинът се извъртя. Той чу вика на Грифон по-надолу, удари вещицата и я събори. Тя падна върху камъните, но веднага подскочи и се преобърна във въздуха като първокласен кунгфу боец.

Оръжията им се сблъскаха. Вещицата беше дребна, но силна, и Деметрий усещаше излъчващата се от нея черна магия докато се сражаваха. Третата вещица изчезна, но отново се появи встрани от него — точно копие на тази, с която се сражаваше в момента — и докато той отново и отново замахваше с паразония си и настъпваше, осъзна, че тя създаваше илюзия, с която се опитваше да го обърка.

Шибани вещици…

Деметрий отново притисна вещицата към камъните. Тя изръмжа и стисна по-здраво оръжието си. Очите й злобно блеснаха, когато гърбът й се блъсна в стената с тъп звук. Притисната в ъгъла, тя се втренчи в Деметрий и подкупващо му се усмихна.

— Ела, присъедини се към мен. Знаеш, че не можеш дълго да се съпротивляваш.

— Не мисля така! — Деметрий замахна и удари вещицата по ръката с плоската страна на паразония си. Ударът изби оръжието й, което полетя към твърдата земя долу и издаде силен звън, когато стигна до нея.

Жената отвори широко очи и ирисите й станаха неоново жълти… — ненормално! — и опита да се изправи. Тя вдигна ръка и насочи пръстите си към Деметрий.

— Богиньо майко…

— Не си падам нещо по нея — и Аргонавтът сложи крак върху гърдите й. Той натисна, за да й привлече вниманието, и гърбът й отново се удари в каменната стена. — Предай се!

Деметрий беше убивал цял живот. Демоните не бяха проблем и ако някой смъртен междувременно се изпречеше на пътя му — какво пък? — смяташе загубата за приемлива. Но той имаше психологическа бариера, що се отнасяше до убийството на жени, макар и вещици. Не му се искаше да я убива, но добре осъзнаваше силите й. Затова не смяташе да й позволи да го омагьоса.

— По-скоро ще умра! — вдигна ръце вещицата.

Но преди да успее да му наложи магията си, Деметрий притисна по-силно крак към гърдите й. Дочу се пукот, посипаха се камъни и тялото на вещицата започна да се свлича от ръба на стената. Аргонавтът посегна да я хване, но тя му се изплъзна. Отекна писък, когато вещицата полетя надолу към облаците.

— Деметрий!

В името на Хадес! Щом чу името си, той се хвърли от другата страна на стената и погледна към вътрешния двор, където Грифон се сражаваше с вещиците. Само че тези не приличаха на илюзия. Бяха истински, ядосани и материални.

— Ската! — Деметрий стисна очи и се пренесе зад групичката. Той събори една от тях, но тя бързо се изправи на крака, обърна се към него и засъска, преди да му се нахвърли с вдигнат меч. Аргонавтът замахна и ударът му я прониза в корема. Около нея, подобно на нимб, заблестяха искри. От раната бликна кръв, чийто цвят не беше червен, а неоново жълт. И когато пръска от нея попадна върху ръката му, започна да съска и го изгори.

Проклета шибания…

Писъкът на жертвата нямаше как да не привлече вниманието му. Деметрий като в мъгла наблюдаваше как красавицата потъмнява и изчезва, оставяйки след себе си набръчкано, изкривено и деформирано „нещо“ с остри като бръсначи зъби и змии вместо коса.

Не може да бъде! Делия не беше излъгала, когато каза, че последователите на магьосника не били обикновени вещици. Те бяха подобни на фурии, но без крила. Нежеланието му да убива изчезна. Деметрий използва отново оръжието си върху едната, а после и върху другата вещица. При всеки удар от раните им бликаше киселина, която изгаряше кожата му, щом попаднеше на незащитен участък от нея.

Вещиците бяха безмилостни и нападаха отново и отново. Деметрий се добра до Грифон целия в кръв, синини и обгорени ръце. Воинът дишаше тежко с оглед на редицата от мъртви тела, които беше оставил след себе си.

Грифон не изглеждаше по-добре от него.

— Никога не съм мислил, че ще го кажа, но предпочитам да се сражавам с демони. Тези вещици са брутално жестоки.

Най-малкото, защото проклетите демони се убиват по-лесно.

Деметрий нямаше желание да сравнява. Очите му се насочиха към вътрешния двор.

— Трябва да влезем вътре преди тези, които охраняват вратите, да ги залостят.

Двамата се пренесоха от двете страни на вратата към кулата, която други вещици се опитваха да затворят. Деметрий кимна към събрата си и се затича по стълбите към първата от тях. Вещицата обаче се оказа бърза и пъргава и го нападна като фурия. Писъкът й отекна в прохладния въздух, но Пазителят умело замахна с оръжието си и то прониза гърдите й. Лицето на вещицата се изкриви и се превърна в отвратителна маска. Неоново жълтите й очи се отвориха широко и тя падна в краката му.

Деметрий обърна глава и видя как другата вещица прободе Грифон в гърдите, който извика и падна на едно коляно. Втората вещица изпищя и вдигна оръжието си, за да го довърши, но преди да успее да нанесе удар, Деметрий се хвърли към нея и я удари с рамо. Нападателката влетя в отворената врата и се блъсна в една от колоните в залата. Очите й се изцъклиха, главата й увисна и заблуждаващата магия изчезна. Вещицата се свлече на пода и вместо коса, около лицето й започнаха да се извиват и съскат змии.

Деметрий се изправи и протегна ръка към Грифон.

— Добре съм — измърмори той, докато се опитваше да се изправи. — Мамка му, как боли! — Аргонавтът избута ръката му. — Казах ти, че съм добре!

Отвън се дочуха викове, отекнаха приближаващи стъпки. И съдейки по писъците и виковете, към тях определено не се приближаваха арголейци.

— Ската! Насам, бързо! — посочи с оръжието си Грифон към извитото стълбище.

Едва стигнаха до средата, когато от горния етаж им се нахвърлиха още пет вещици.

Воините се сражаваха на всички страни, като се въртяха, убиваха и посичаха. Но на мястото на всяка убита вещица се появяваше нова.

— Проклета Хера! — извика Грифон. — Размножават се като зайци!

Деметрий вече си мислеше, че ще претърпят поражение, когато на стълбищната площадка над тях се появи Орфей и замахна към вещиците. Чу се звънтене от удара на метал о метал. Отекнаха викове. Понесоха се писъци на усилие и болка, чието ехо отекна в голямата каменна зала.

— Оставям ви да свършите едно просто нещо, момчета — въздъхна Орфей и прониза крака на една вещица. Ранената зави и арголеецът я изрита в корема. Вещицата се затъркаля надолу и спря до купчината мъртви и обезобразени тела.

Деметрий изтри потното си чело с опаката част на ръката си и погледна към камарата от тела.

— Няма начин в този гаден замък да е имало само петдесет вещици.

— В момента вещиците са най-малкият ни проблем. Открих я. — Очите на Орфей проблеснаха странно.

Той се обърна и се затича нагоре по стълбите, като ги прескачаше по две. С извадени оръжия Деметрий и Грифон го следваха. На третия етаж водачът им вдигна ръка и ги спря. В края на арката на дългия коридор имаше отворена врата, от която струеше свръхестествена синя светлина. Наоколо витаеше тъмна магия, която беше пропила с покварата си всеки сантиметър пред тях.

Деметрий се втренчи в светлината, прикован от сиянието, докато се опитваше да успокои дишането си. Тъмата в него отново се размърда.

Той преглътна и стисна паразония си. До него Грифон направи същото.

— Ето това отличава момчетата от мъжете. — Орфей погледна към брат си. — Искаш ли да си ходиш вкъщи?

Грифон му хвърли сърдит поглед.

— И да пропусна цялото веселие? Няма начин!

Орфей изсумтя и погледна към Деметрий.

— А, ти, каубой? Никога ли не си се чудил какво е пуснала Пандора от онази кутия?

Деметрий се напрегна. Нямаше как Орфей да знае какво криеше той, но изражението на лицето и очите на а̀ндраса, наклонил глава към вратата, беше напрегнато. Деметрий се досети, че Орфей знае много повече от необходимото.

Братът на Грифон направи крачка към него.

— По-добре е някои неща да си останат невидими. Знаеш за какво говоря, нали, Пазителю?

В думите му прозираха познания и тайни, които се отразиха и в безизразните му очи. Тъмата обгърна Деметрий от всички страни. Двете същности, които той криеше от света — вътрешният си мрак и своя така наречен дар — напираха да се измъкнат на свобода. И най-накрая да бъдат използвани.

Изкушението беше по-близо от всякога. Всичко, което трябваше да направи, бе да протегне ръце и да се подаде на силата…

Във въздуха отекна сърцераздирателен писък и нещо в гърдите му се стегна. Погледът на Деметрий премина покрай Орфей и се насочи към синьото сияние, когато разпозна гласа.

Без колебание, той се подчини на инстинкта си, който го тласна напред.

— Изадора!