Елизабет Ноутън
Изкушения (3)

Глава втора

Кейси винаги усещаше, когато нещо не беше наред. И сега се случваше същото.

— Сигурен ли си, че си разпитал всички стражи? — попита Терон.

Зандер прокара ръка по брадичката си, докато изучаваше картата, разпъната в центъра на масата в стаята, която преди беше царски кабинет, а сега се използваше като щабквартира на Аргонавтите.

— Всички са разпитани. Никой не е влизал или излизал през последния час. Терон, мерките за сигурност в замъка са засилени заради провеждането на церемонията. Тя няма начин да се е измъкнала незабелязано.

Терон въздъхна. Той прокара пръсти през дългата си до раменете черна коса и отново се втренчи в картата. Двамата със Зандер бяха облечени в традиционното бойно облекло подобно на онова, което носеха, когато се сражаваха с демоните в света на смъртните. Мъжете имаха почти еднакъв ръст и телосложение, а така, както стояха един до друг, можеха да минат и за братя. Ако, разбира се, се пропуснеше фактът, че почти двуметровият Терон — техният командир — беше тъмнокос, а високият почти колкото него Зандер приличаше на по-мускулеста версия на Дейвид Бекъм.

Кейси ги гледаше и се измъчваше от чувството на безнадеждност у Терон. Съпругът й беше воин. Това беше част от задълженията му. И същността му. Всеки път, когато Пазителите излизаха да патрулират, той беше загрижен за тяхната безопасност. Но сега беше различно. Той не просто беше разтревожен заради изчезването на Изадора преди собствената й сватба. Сега просто се страхуваше. Страх, че с нея се беше случило нещо лошо. Страх, че тя беше в опасност. И ако нещо наистина се беше объркало, щеше да пострада не само принцесата.

Терон вдигна глава и пресрещна погледа на Кейси, сякаш прочел за какво си мисли. Никога нямаше да й омръзне да се вглежда в тъмните му очи, които в момента казваха: „Ти си моя и аз няма да позволя да ти се случи нещо!“

— Акация? Какво има?

Явно не беше успяла да разсее безпокойството му, щом съпругът й използва пълното й име. Кейси въздъхна. А и как да го направи? Тя и Изадора бяха не просто сестри по бащина линия. Двете ги обединяваше цяло пророчество. Въпреки че още не бяха проверявали границите му, сестрите не можеха да бъдат разделени задълго една от друга без болестта, която едва не беше станала причина за смъртта им, да се върне. Макар Кейси да не се чувстваше болна — поне засега! — усещаше, че нещо се беше случило; нещо, което никой не можеше да предположи.

Тя пристъпи към масата.

— Терон, тя не би избягала просто така.

— И откъде си толкова сигурна?

И тримата в стаята се обърнаха към вратата, на чийто праг стоеше намръщеният Деметрий. Зад него Грифон обърна очи към тавана, а Финей изглеждаше така, сякаш искаше да бъде навсякъде другаде, само не тук.

Кейси стисна зъби, когато Деметрий и компания нахлуха в стаята. Той беше най-едрият сред Аргонавтите — малко над два метра, около сто и трийсет килограма, с късо подстригана черна коса и толкова пършив характер, какъвто не беше срещала. Този Аргонавт не харесваше никого, не му пукаше за царските неразбории около престола, а презрението му към Изадора беше широко известно.

— Защото тя не е толкова глупава, Деметрий, колкото си мислят някои — сряза го Кейси.

— Дори не искаш да знаеш какво си мисля, смъртна.

Кейси кръстоса ръце. Тя беше човек само наполовина.

Другата половина беше арголейска. И предразсъдъците на Деметрий опъваха допълнително и без това изопнатите й нерви. Още повече че всички арголейци — включително и недоволника — бяха потомци на великите гръцки герои, за които беше създадена тази страна.

— Явно си забравил, че и в теб има от тази смъртна част.

— Не залагай на това.

Охо, опитваше се да я сплаши. Няма начин!

— Не ме плашиш.

Деметрий присви очи.

— А би трябвало.

— Деметрий, достатъчно! — намеси се Терон.

При звука от стъпки в коридора всички отново погледнаха към вратата. Калия, съпругата на Зандер, нерешително застина на прага с разрошена коса и очи, в които имаше тревога.

Зандер се вгледа в очите й и пристъпи към любимата си.

— Тея, какво има?

— Аз… — Калия се приближи към него и не се възпротиви, когато той я притисна в обятията си. Близостта им беше трогателна и Кейси си спомни как само преди няколко часа и двамата се бяха примирили с факта, че царят няма да се откаже от идеята си да омъжи Изадора за Зандер. За щастие, баща й се беше осъзнал навреме. За всеки беше видно дори от километър, че двамата са предназначени един за друг. Калия погледна Зандер в очите. — Аз усетих нещо… по…

— Потръпване — довърши Кейси от другия край на стаята. И когато и Калия, и Зандер се обърнаха към нея, добави: — Аз също го усетих.

Терон погледна към съпругата си, а после към сестра й, преди да отмести поглед към Зандер. Той винаги усещаше, ако Калия я болеше или беше в опасност, но това не се простираше върху нейните сестрите и връзката им като Ори.

— Аз не усетих нищо, тъй като съм свързан само с Калия, а не със сестрите й — поясни Зандер.

Терон разочаровано разтри чело.

— Да, щеше да е прекалено лесно, но бях длъжен да попитам.

Стаята се изпълни с гласове. Посипаха се предложения къде може да е отишла Изадора и как да я открият. Терон прокара ръка през лицето си, докато слушаше различните теории, и сложи другата на бедрото си. Мигрената му се увеличаваше и започваше да придобива размерите на планината Рашмор.

Знакът върху кръста на Кейси — омега с крила, същият като този на крака на Изадора и на врата на Калия — започна да потръпва. Тя погледна към лечителката и се убеди, че Калия също го усеща.

Кейси застана между Терон и Деметрий.

— Спрете веднага! Тя не е избягала.

Деметрий погледна към нея.

— Пак ще повторя, смъртна: защо си толкова сигурна?

— Престани да изричаш „смъртна“ като обида, Деметрий — предупреди го командирът на Аргонавтите.

Гърдите на Кейси се стоплиха при защитата на Терон, но тя нямаше нужда от нея. Защото не беше излъгала, когато каза, че за разлика от Изадора, тя не изпитваше страх от Деметрий.

— Защото няма смисъл да бяга.

— Тя вече избяга веднъж, когато царят реши да я сгоди за Терон. И тя…

— … намери мен. Да, зная. Но този път всичко е различно. Сега не би избягала, защото е безсмислено. Тя не може да се скрие в Арголея и…

— Но може да го направи в света на смъртните — прекъсна Кейси Деметрий.

— … тя не е толкова глупава, че да отиде сама в света на смъртните.

— И защо не? — презрително се изсмя Аргонавтът. — Изглежда, че там й харесва. И в действителност, принцесата обожава да създава проблеми. Харесва й да ни кара да се тревожим, да зарежем всичко и да се втурнем да я търсим.

Кейси не можеше да повярва на ушите си.

— Смяташ ли, че тя търси точно това? Внимание?

— Мисля, че точно това иска.

Кейси просто се възпламени.

— За твое сведение, Деметрий, тя не би се отправила в света на смъртните по своя воля.

— И защо така?

— Защото Иза много добре знае, че Аталанта иска една от Орите. Тя не би рискувала да застраши нашия свят заради собственото си удоволствие.

— Защо не съм толкова убеден?

Изгубила търпение, Кейси пристъпи към него.

— Е, какво пък, може би това ще те убеди. Тя не би отишла там, защото, ако нещо се случи с нея, бъдещето, което я очаква, е хиляди пъти по-лошо, отколкото, ако се омъжи за човек, когото не обича.

— Мели — предупредително изрече Терон зад гърба й.

Кейси не му обърна внимание и се отърси от ръката му, когато той се опита да я издърпа назад. Аргонавтите трябваше да знаят пред какво са изправени. Това не беше един от поредните опити на Изадора да повлияе върху решението на царя. С принцесата се беше случило нещо лошо; Кейси го усещаше. И не беше на себе си от безпокойство.

— Тя сключи сделка с Хадес да му даде душата си — продължи тя, като местеше последователно очи върху всеки един от Пазителите. — Направи го, за да ме спаси, когато разбра, че опитът на нашия баща да завърши пророчеството на Избраните ще завърши с моята смърт. Хадес сключи тази сделка с нея, макар негодникът да знаеше, че и двете ще оцелеем. — И когато единствено Деметрий остана втренчен в нея, добави: — Схвана ли какво обясних току-що? Животът с един от вас е в хиляди пъти по-привлекателен, отколкото вечността с Хадес. Освен това Изадора е прекалено лоялна, за да направи нещо, което би изложило на риск мен или някого другиго. Тя не би избягала. Похитили са я.

— Кейси е права — намеси се и Калия. — Макар Иза да не искаше да се омъжи за Зандер, тя не би избягала.

В стаята настъпи тишина. Кейси знаеше какво се въртеше в главата на всеки Аргонавт. Нямаше доказателства, а само интуицията на една полуарголейка. Но дълбоко в себе си Кейси знаеше, че е права.

Терон прокара ръка по челото си.

— Мели, в замъка цял ден имаше усилена охрана заради церемонията. И никой не е забелязал нещо подозрително. Тя не може да…

Думите му бяха прекъснати от стъпки пред вратата. Кейси погледна натам и видя Титус и Церек. Кичури от леко къдравата светлокафява коса на Титус се бяха измъкнали от кожения ремък, с който обикновено я връзваше на тила си, докато късата черна коса на Церек стърчеше във всички посоки така, сякаш войнът се беше измъкнал от ураган. Лицата и на двамата бяха зачервени — явно бяха тичали.

— Сафира липсва — изрече Титус, докато пресичаше кралския печат на пода в центъра на стаята.

— Коя е Сафира, по дяволите? — попита Терон.

— Прислужницата на Изадора — поясни Церек.

— Откъде знаеш? И откога я няма? — попита и Калия.

Титус поклати глава.

— Не зная със сигурност. Тя също не може да бъде открита. Но намерихме това под дивана в покоите на принцесата — и той протегна ръка. На голямата му длан лежеше сребърна гривна, върху чиято лъскава страна се виждаше символа на слънцето. — Сафира е видяла принцесата последна.

— Ската! — изруга Терон.

— Какво? — попита Кейси и се приближи, за да разгледа находката по-отблизо. — Какво означава това?

— Това е символът на Хелиос — поясни Калия, която също пристъпи напред.

Кейси се постара да си спомни митологията.

— Богът на Слънцето. Който беше титан, нали?

— Да — потвърди Терон, стиснал зъби. — И прадядо на Медея. — Той погледна към Пазителите и попита: — Значи, прислужницата е вещица? Защо никой не знае за това?

Кейси не разбираше какъв беше проблемът. Тя взе гривната от Титус и започна да разглежда гравирания символ, докато останалите спореха.

— Почакайте! — възкликна тя. — Спрете само за минута!

И когато осем чифта очи се насочиха към нея, Кейси попита:

— Защо вещицата би имала нужда от Изадора?

— Не зная — поклати глава Терон. — Но определено ще се доберем до истината. Титус, Церек, разберете къде живее.

— Смятай го за сторено — отговори последният и заедно с Титус се насочи към вратата.

— Фин, Зет, претърсете отново покоите на принцесата и поговорете с всеки един от охраната. Ако вещицата е използвала заклинание, за да изведе Изадора от проклетия замък, все някой ще знае нещо. Изяснете го.

Финей кимна, Зандер целуна Калия и й прошепна нещо, след което заедно с Финей излязоха от стаята.

— Ди, Грифон — продължи Терон. — Проверете портала и се убедете, че никой не го е използвал…

— О, богове! Порталът! — прекъсна го Калия.

Кейси пребледня, когато схвана какво искаше да каже сестра й.

Терон погледна към тях.

— Сега какво има?

Кейси се обърна към съпруга си.

— Тайните портали. Трите преминахме през тях в света на смъртните, когато ти и Пазителите бяхте в колонията на полуарголейците. Не можехме да използваме основния портал заради специалната стража, която не би ни пропуснала през него за нищо на света.

— Помня. И какво?

Тя сложи ръка върху неговата над символите, с които Аргонавтите бяха белязани. Древногръцкият текст започваше от пръстите му и стигаше до лакътя; свидетелство за произхода му от рода на един от седемте велики герои.

— Терон, тайните портали се обслужват от вещици. Орфей ни заведе там. Те разпознаха Изадора в деня, когато преминахме през един от тях. Тогава не обърнах внимание, но сега…

— Орфей — изръмжа Деметрий зад гърба й.

Полуарголейката се обърна и застина от гнева в очите му. Деметрий се обърна рязко и се втурна към вратата, без да каже нищо повече. Единствено черният плащ се развя зад гърба му.

— Грифон — бързо изрече Терон. — Твоят брат…

— Разбрано — изрече Грифон и се затича след събрата си. — Аз може и да искам да сритам задника на Орфей, но никога не бих пуснал Деметрий след него.

Когато в стаята отново настъпи пълна тишина, Кейси се обърна към съпруга си. Тя знаеше, че той прави всичко по силите си, но тежестта в гърдите и потръпването в основата на кръста й показваше, че нещо не беше наред.

— Терон — прошепна тя.

— Ш-шт, мели — притисна я той към себе си. — Ще я намерим.

Кейси се притисна към мъжа си и погледна към Калия. Сводната й сестра беше кръстосала ръце пред гърдите си и гризеше нокътя на палеца си. В погледа на лечителката се виждаше същият страх и ужас, които изпитваше и самата тя.

* * *

Черната тъма се обви около Деметрий, когато се пренесе на тротоара на „Коринт авеню“ в района на Драко в град Тайрнс; бедняшки квартал, населен от най-низшите съсловия в града. Смрачаваше се и уличните фенери проблясваха с оранжев пламък. Аргонавтът забеляза боклука в канавките, полуразрушените сгради, закованите с дъски прозорци и поклащащите се знаци на фирми, които отдавна бяха приключили дейността си в тази част на Арголея.

Той познаваше района. И кръчмата отсреща, изпълнена с бумтяща музика и дрезгав смях. Пазителят познаваше и някои от обитателите на това долнопробно заведение, защото и те идваха тук за същото, за което идваше и той. Нямаше как Изадора да знае за това място. Дори мисълта, че принцесата беше идвала тук, за да се срещне с Орфей, накара черният мрак в душата му да закипи.

Забеляза знака на Хелиос над магазина на Орфей и се насочи натам. Само каква ирония! Магазинът също носеше името на божеството, прославяно от проклетите вещици.

— Ди, почакай! — извика Грифон. — Мамка му, ще ме изчакаш ли?

Деметрий го игнорира и се спря пред прага на магазина. На вратата имаше табелка „Затворено“, но той хвана дръжката и я натисна. Нахълта вътре и огледа слабо осветените маси и етажерките, запълнени с всякакви дрънкулки. Безсмислени дреболии от света на смъртните. Без съмнение, Орфей беше отмъкнал вещите от света на смъртните и ги продаваше тук, в магазина си в Арголея.

Грифон мина покрай Деметрий и взе една топка от близката маса. От гърлото му се изтръгна лек смях, когато я обърна, и в бистрата течност във вътрешността й заплуваха малки бели люспи, подобни на снежинки.

— О, човече, как ще се зарадва Съветът на моя брат, когато чичо Люциан най-накрая се оттегли. — Очите на Грифон срещнаха тези на Деметрий. — По дяволите! Можеш ли да си представиш добрия стар Орфей в Съвета на старейшините да дава указания на царя, Изадора или на онзи, който заема това място?

Да, Деметрий определено не можеше да си представи Орфей в качеството му на нечий съветник. Какъв кофти обрат на съдбата, че двамата с Грифон бяха единствените живи наследници на лорд Люциан, Глава на Съвета на старейшините. И понеже Грифон беше на служба при Аргонавтите, то точно на Орфей се падаше честта да замени чичо си след оттеглянето му от поста. Но този а̀ндрас беше много различен. Той се грижеше единствено за себе си и явно не изпиваше угризения да отвори някъде портал и така даде възможност на хора от Арголея да бродят напред-назад между техния свят и този на смъртните. Изглежда, не му пукаше за опасностите, които ги дебнеха там, или демоните, които очакваха с нетърпение да проникнат в Арголея и да я унищожат. И определено не му пукаше за монархията, след като именно той беше отвел Изадора при вещиците.

Деметрий стисна зъби, но преди да попита Грифон за неговия мързелив брат-негодник, забеляза вратата в задната част на магазина и се насочи към нея.

— Ди, дявол да те вземе! — извика Грифон.

Вратата водеше към слабо осветена стая през дълъг коридор, който преминаваше покрай целия магазин. В далечината се чуваха гласове.

— Хайде! — каза мъжки глас, явно Орфей. — Не обръщай внимание на звуците и се съсредоточи отново. Опитай се да получиш наслада от действието. Настройката е наполовина свършена работа.

— Точно това правя — отвърна женски глас. — И престани да ми нареждаш.

— Нямаше да го правя, ако ми се беше разкрила. И без това нямаме на разположение цяла нощ.

Мракът отново се загърчи в тялото на Деметрий, като го обви подобно на плътна мъгла. Пазителят сви зад ъгъла и влезе в помещението.

Млада жена с дълга руса коса стоеше до правоъгълна маса. Пред нея имаше купа вода. За кратък миг Деметрий си помисли, че е намерил принцесата, но после бързо си спомни, че последният път, когато я видя, тя беше с къса коса. А и Изадора беше по-слаба от тази непозната; по-стройна и определено по-симпатична.

Жената протегна длани над повърхността на водата, затвори очи и започна напевно да говори. Вдясно от нея стоеше Орфей, леко разкрачил крака. Той беше кръстосал ръце пред гърдите си, смръщил лице.

Мъжът беше също толкова едър и висок, колкото Аргонавтите, защото освен брат на Грифон, той беше и потомък на Персей. И макар да не беше добре обучен като Пазителите — не че Орфей не се славеше като побойник — Деметрий знаеше добре, че може да го победи в ръкопашна схватка.

След като водата в купата се завихри, жената отстъпи и обърна длани нагоре, без да спира да говори. Течността се издигна, като се завърташе все по-високо и по-високо, докато не се издигна на около метър, подобно на мини циклон.

— Да, точно така — каза Орфей и отпусна ръце. Непослушен кичур от кафявата му с лек рижав оттенък коса падна върху челото. — Концентрирай се! Получава ти се. Наистина ти се получава, по дяволите! Какво виждаш?

Клепачите на жената трепнаха от напрежение.

— Лица.

Деметрий пристъпи в стаята.

Непознатата отвори очи и го погледна.

— Дяволите да те вземат, Аело! Съсредоточи се! — извика недоволно Орфей.

Само че циклонът престана да се върти и водата, под силата на тежестта и земното притегляне, се стовари обратно върху масата и пода, като изпръска и Орфей, и Аело.

Жената извика, а Деметрий се насочи към Орфей. Хвана го за дрехата на гърдите и го блъсна в стената.

— Къде е принцесата?

— Ската! Деметрий, пусни го! — опитваше се да го успокои Грифон.

Устните на Орфей се разтеглиха в зловеща усмивка.

— Само не ми казвайте, момчета, че отново сте я изгубили. Значи, слуховете не лъжат. Никой от вас, недодялани копелета, не е в състояние да я задоволи.

Деметрий направи нов опит да го блъсне в стената, но наглецът изчезна направо измежду пръстите му. Очите му се разшириха от изненада и той учудено се вгледа в празните си ръце. После се обърна рязко, само за да види зад гърба си Орфей, със заплашително изражение върху лицето му.

— Не се ебавай с мен, Пазителю. Аело, това е всичко за днес. Вземи си вещите и си върви вкъщи.

Жената погледна нервно към Аргонавтите, но бързо вдигна чантата и наметалото си от пода, прескочи локвата и стремглаво се насочи към вратата.

— А сега… — започна Орфей, като кръстоса отново ръце пред гърдите си, без да спира да мести поглед от брат си към другия Пазител и обратно — … с какво съм заслужил тази… неочаквана визита?

Деметрий отново се устреми към него, но беше спрян от Грифон.

— Принцесата е изчезнала, Орфей — обърна се той към брат си.

— И защо това да ме притеснява?

— Защото си я отвел до портала.

— Представа нямам, за какво го…

Деметрий се освободи от Грифон.

— Навсякъде около това място витае черна магия. А онази жена беше вещица.

Сивите очи на Орфей се спряха върху Аргонавта, след което в тях припламнаха зелени искрици. Зелени ли? Нещо не беше наред.

— Внимавай, Пазителю!

— Чуй ме, Орфей — изрече Грифон и заобиколи Деметрий, който продължаваше да гледа заплашително. — Изадора изчезна от замъка точно преди сватбената й церемония със Зандер. И никой не може да я открие. Тя дори не знае, че царят промени решението си — поясни Грифон.

При тези думи Деметрий се обърна към него.

— Какво е направил царят?

Грифон намръщено му изшътка, след което продължи:

— В покоите й намерихме гривна със знака на Хелиос. Същия като над магазина ти. И у вещицата. — И Аргонавтът посочи към вратата, през която току-що беше излязла Аело. — Кейси ни разказа, че порталът, до който си ги завел и през който са преминали заедно с Калия и Изадора, се обслужва от вещици.

Погледът на Орфей се местеше от Грифон към Деметрий и обратно.

— Царят е отменил сватбата на Изадора?

— Да. — Грифон се намръщи. — Я, чакай! Ти би трябвало да присъстваш на церемонията. И да го знаеш от първа ръка.

— Е, реших да пропусна събитието. Защо царят отмени церемонията?

— Защото на всички беше ясно, че на Калия и Зандер им е предопределено да бъдат заедно.

Орфей присви очи.

— И… на кого даде Изадора този път?

На никого.

— На никого. — Думите се отрониха от устните на Деметрий преди той да го осъзнае и това принуди Грифон сърдито да погледне към него с такова изражение на лицето, което сякаш казваше: Какво по дяволите не е наред с теб? На Деметрий му премаля, когато осмисли думите на Пазителя.

Нима царят действително не беше устроил на принцесата нов годеж? Мамка му!

— С други думи, братко — презрително заключи Орфей, като продължаваше да гледа двамата Пазители с любопитство, — царят е нямал време да я пробута на другиго от Аргонавтите, когото тя не желае. И затова тя е решила да избяга, преди баща й да го е направил.

— Или това, или е била отвлечена.

Братята се спогледаха и от напрежението, което се появи във въздуха помежду им, стана ясно, че определено знаеха нещо, което Деметрий не знаеше. Мракът в душата му потръпна и се размърда.

— Ще ни помогнеш ли? — попита Грифон.

Орфей повдигна вежди.

— Този път молиш, а не заповядваш?

— Да, този път моля.

Брат му кимна към Деметрий.

— А този?

— Той иска да я намерим не по-малко от нас.

— Не съм толкова сигурен. Струва ми се, че по отношение на принцесата мотивите му са противоречиви. И определено не се дължат на загриженост.

Деметрий усети, че между Орфей и Изадора съществуваше някаква връзка. Разбра го от начина, по който го изгледа братът на Грифон. Какво значеше тя за Орфей? И какво беше той за нея?

Черният мрак в него закипя, когато Деметрий си ги представи заедно. И тя беше предпочела този тип? Това гнусно копеле, което обичаше да плете интриги?

Орфей се обърна към брат си.

— Ще ви заведа до портала, до който ги отведох тогава. Но ако тя вече е преминала…

— Знаем — каза Грифон. — В този случай може да е навсякъде.

Орфей грабна плаща си от близкия шкаф, изведе Аргонавтите навън и им даде координатите на Егейските планини. След което изчезна в проблясък от светлина. На Деметрий му се наложи да го последва. Той освободи съзнанието си, представи си мястото, а после — че лети. И само след миг от тротоара на „Коринт авеню“ се озова до гористата местност в подножието на планината Парнития.

Орфей вече беше тук и ги чакаше, когато Деметрий отвори очи. Няколко секунди по-късно до него се появи и Грифон. Двамата го последваха към върха на хълма и към палатковия лагер от разноцветни шатри. Вятърът развяваше зелените, червените и златните ленти на флаговете. В центъра на лагера имаше голяма шатра с три флага, символизиращи слънцето. Деметрий се огледа и успя да преброи двайсет, трийсет… около петдесет вещици.

Петдесет. Мракът в душата му се концентрира, сгъсти се и започна да търси излаз навън.

Очите на жителите на лагера се обърнаха към тях, когато тримата навлязоха в него. Разговорите затихнаха и всяко движение спря. Деметрий видя как ръката на Грифон се приближи до паразония, закрепен на бедрото му. Явно дори той нямаше пълно доверие на брат си. Не и когато ги беше отвел в самия център на леговището на вещиците.

Орфей заговори на медейски с младото момиче на входа на шатрата, чиито очи се разшириха. То кимна отсечено и изчезна вътре. Секунди по-късно се върна заедно с по-възрастна жена с дълга права и бяла като сняг коса, младежко лице и пронизващи сини очи. Вещицата изглеждаше на около трийсет години, но Деметрий усещаше, че е на много, много повече.

Непознатата присви очи и внимателно огледа арголейците, след което се обърна към Орфей.

— Това не са Орите.

— Не са.

— Те нямат нужда от услугите ни. — Вещицата понечи да се върне в шатрата, но Орфей я хвана за ръката и я спря.

— Търсим една от жените, които доведох тук преди няколко дни. Спомняш ли си блондинката?

Белокосата жена изпитателно го изгледа.

— Принцесата ли?

— Да. Знаеш ли, дали през последното денонощие не е преминала през някой от порталите?

— Наскоро никой не е преминавал през портала.

— И през другите ли? — тихо попита Деметрий с нисък глас.

Вещицата обърна поглед към него и той видя разпознаването в очите й. Напрежението се концентрира във въздуха наоколо и тревогата едва не накара Деметрий да загуби контрол.

„Тя знае!“ — отекна в съзнанието му. Той затова предпочиташе да ги избягва. Вещиците бяха прекалено проницателни и лесно разпознаваха себеподобните си.

— Всички искания за преминаване стигат до мен — най-накрая отвърна вещицата. — Повечето от порталите са свързани. Аз щях да зная.

Деметрий облекчено си пое дъх, когато тя отново насочи вниманието си към Орфей. Но беше за кратко, защото вещицата попита:

— Защо сте дошли при мен?

Орфей показа гривната, донесена от Грифон.

— Това е намерено в покоите на принцесата.

Вещицата измърмори нещо на медейски, но Деметрий не разбра тихите думи. Жената повдигна глава и махна с ръка.

— Влезте в шатрата!

От забързаната й реакция по кожата на Деметрий плъзнаха тръпки, но той последва Орфей и Грифон, които наведоха глави и се мушнаха под платнището. В центъра на шатрата имаше пространство във формата на кръг, около който имаше подредени килими и столове. Вътре имаше няколко жени, които разговаряха в далечния край извън кръга и които замлъкнаха, щом ги видяха.

Магията увисна във въздуха, комбинирана с аромата на тамян, билки и масла. Примитивното начало у Деметрий реагира на ароматите, но той успя да се сдържи и да фокусира вниманието си върху вещицата. Тя се спря до кръга, обърна се и сплете пръсти.

— Тази гривна принадлежи на една моя ученичка. Сама съм я направила. Но се страхувам, че тя може да я е дала на сестра си.

— А сестрата има ли си име? — попита Орфей.

— Сестрата… — вещицата направи пауза — … е още по-млада. Работи в замъка през деня. Името й е Сафира.

Предчувствие за нещо лошо се плъзна по гърба на Деметрий.

— Така се казва прислужницата на принцесата — каза Грифон.

— Зная. — Вещицата преглътна и прокара ръка по челото си. — О, боже! Мисля, че вероятно имаме проблем.

— Какъв? Какво иска твоята ученичка от принцесата? — едва успя да произнесе Деметрий.

Вещицата погледна към Орфей.

— Изида също я няма. Помислих, че е отишла в Тайрнс, за да се види със сестра си. Но сега вече се страхувам, че не е така.

— В името на Хадес коя е Изида? — попита Грифон.

— Вещицата, която е превела Изадора през портала преди няколко дни. Къде са я взели, Делия? — поиска да узнае Орфей.

По лицето на Делия пробяга безпокойство.

— Скоро ще е пълнолуние, а с него и празникът на Хеката. По това време на годината тъмните сили ще направят всичко възможно, за да се освободят. Аз наложих на Орите свързващо заклинание, когато ти дойде тук с тях, за да не могат другите да видят същността им, но ако Изида ги е разпознала…

— Мамка му! — изруга Орфей.

Деметрий изобщо не хареса посоката, в която потръгна разговора им, и кожата му потръпна от напрежение.

— Какво? — попита Грифон. — Човече, просто не мога да доловя същността на целия този разговор.

— Вещицата е отвела принцесата при Апофис — едва процеди Орфей през здраво стиснатите си зъби.

— Магьосникът? — поиска да уточни изненаданият Грифон.

— Да, по дяволите! В този свят, братле, има добро и зло дори сред вещиците. — После се обърна към вещицата и продължи: — Делия, какво знаеш за плановете им?

Жената нервно закърши пръсти.

— Говори се, че Апофис е обединил силите си с Аталанта.

Деметрий се напрегна и мракът в него рязко се раздвижи.

— Кучи син! — промърмори Орфей. — Те ще предадат Изадора в замяна на освобождаването му от затвора. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да — печално потвърди Делия.

— Как? И какъв е този затвор? — попита Грифон.

Делия отвърна:

— Апофис се е родил като обикновен а̀ндрас, също както много други младежи в тази страна. Преди близо две хиляди години най-накрая открил как да извлече полза от черната магия и да я използва, за да обезпечи безсмъртието си. Когато силата му нараснала неимоверно, ковените на вещиците осъзнали ужаса, който той можел да създаде, ако остане на свобода в Арголея. Затова обединили силите си и го затворили в планината Парнития. Изолиран в нея, Апофис съградил Фракийския замък и от дълги години си набавя съюзници сред нас. Изкушава ги с властта на черната магия и не спира да търси начин да се освободи.

Деметрий стисна зъби. Само това им липсваше: шибан магьосник с божествени сили, свободен да всее хаос в техния свят. И който е встъпил в съюз с Аталанта? Проклет да е Хадес!

Орфей отново погледна към Делия.

— Ти знаеше ли, че Изида принадлежи към поклонничките на Апофис?

— Не, не знаех… Но като погледна назад… — и Делия отново закърши ръце. — Тя се държеше странно, след като ти и Орите преминахте през портала.

— Мамка му! — измърмори отново Орфей. — С колко време разполагаме?

— Не много. Празникът на Хеката почти е настъпил. При светлината на пълната луна, Апофис и сподвижничките му — вещици — ще бъдат в състояние да отворят свой собствен портал и незабелязано да пренесат принцесата през него. И след като тя вече е там, Аталанта, ако поиска, може да им отвори портал навсякъде, където пожелаят.

— Къде се намира Фракийският замък? — попита Грифон.

— Той е под защитата на черната магия. И няма да можете да се приближите.

— О, даже ще влезем. Колко охрана има при портите? — изръмжа Деметрий.

Делия най-накрая отново го погледна.

— Най-малко петдесет. Внимавай, Пазителю! Поклонниците на Апофис не са като нас. Те са отдали всичко, което е останало от човечността им, в обмен на изключителна сила и способности. Магьосникът използва човечността, за да подхранва безсмъртието си, така че там вие няма да се срещнете с обикновените ни посестрими.

Тя погледна през рамо и една от вещиците, която стоеше в далечния край на шатрата, забърза към тях.

— Селена ще ви отведе до външната стена. Способностите й ще ви дадат прикритие само до нея. След това трябва да се оправяте сами. Не можем да влезем с вас, защото Апофис веднага ще ни усети. И вероятно няма нужда да ви предупреждавам, че ако той, заедно с подчинените си, успее да се измъкне на свобода в света на смъртните…

Тогава Аталанта нямаше да бъде единственото безсмъртно същество, ядосано и на двата свята.

— Ясно — Орфей отново погледна към брат си. — Може би трябва да включиш готиния си медальон и да извикаш и останалите Пазители. Трима няма да могат да дадат отпор на петдесет.

Грифон посегна към верижката, която висеше на врата му, и задейства медальона, който изпълняваше функциите на GPS-локатор. През това време Деметрий не спираше да си представя Изадора зад крепостните стени на черния замък със съществото, което, дявол да го вземе, в тази минута правеше с нея каквото си иска. Коремът му се присви. Тази жена не можеше да стои далеч от неприятности дори пет минути. И както винаги, когато изпаднеше в беда, изпращаха на спасителна мисия Аргонавтите. Беше се уморил до смърт да играе ролята на кралска бавачка. Кога най-накрая щеше да се освободи от нея?

Никога.

И докато мракът се вихреше и бушуваше в него, Деметрий твърдо си обеща само едно: ако принцесата все още не беше мъртва, собственоръчно да я довърши.