Елизабет Ноутън
Изкушения (26)

Глава двайсет и четвърта

Принцесата гледаше към тъмните стълби през призмата на сълзите.

— О, Изадора — произнесе Калия.

— Иза — обади се тихо Кейси от другата й страна. — Аз дори нямах представа.

Принцесата възнамеряваше да се намеси и да не позволи да се случи непоправимото. Затова сега не можеше да си позволи да се държи така, сякаш всичко беше загубено. Тя изтри страните си и се върна към предишните си разговори с Деметрий. Мислите преминаваха през съзнанието й и се завъртаха с огромна скорост. Той имаше брат. В света на смъртните. Може двамата да не се харесваха особено, но той, без съмнение, ненавиждаше Аталанта също толкова, колкото силно я ненавиждаше и Деметрий. Някой, който е бил много по-близо, отколкото тя смяташе. Само ако знаеше къде се намира този брат, би могла да измисли начин да го доведе тук и да обясни на баща си…

— О, ската! — Иза отвори широко очи. — Ник!

— Ник? — повтори въпросително Калия, смръщила вежди. — Какво отношение към ставащото тук има лидерът на мизосите?

— Ник е брат на Деметрий. — Изадора поднесе ръка към устните си. — О, богове, защо не се сетих по-рано?

— Деметрий има брат? — учуди се Калия.

— Ама че работа! — промърмори и Кейси. — Ето защо Ник винаги е обърквал Терон. Той е и смъртен, и Аргонавт.

Изадора бавно се завъртя. Трябваше да намери Ник. Но той беше зает с преместването на колонията на мизосите някъде в Монтана, а тя нямаше представа къде.

— Аргонавтите никога няма да ти разрешат да се възползваш от портала — произнесе Кейси, досетила се в какво направление текат мислите на сестра й.

Изадора спря.

— Но Орфей може да ме отведе там.

Калия погледна изумено към всяка една от тях.

— Ти сериозно ли възнамеряваш да отидеш в света на смъртните след всичко, което ти се случи неотдавна?

— Той ще иска нещо в замяна — каза Кейси, без да обръща внимание на въпроса на Калия.

Да, Изадора изобщо не се съмняваше в това. Той не правеше нищо, без да поиска нещо в замяна.

— Той, дявол да го вземе, може да вземе всичко, което си поиска, стига да помогне.

И принцесата забърза към стълбите в стремежа си отчаяно да стигне до Орфей, преди да е станало прекалено късно.

Ръката на Кейси върху нейната я спря.

— Почакай!

Изадора се обърна и забеляза как сестрите й се спогледаха. Калия кимна и Кейси обясни:

— Идваме с теб. Ще ти помогнем да уговориш Ник.

— Ние му харесваме — добави Калия, като се усмихна едва-едва. — И то повече, отколкото му харесваш ти.

Изадора вдиша малко по-свободно. Защото в този случай сестра й беше права.

— Тогава да побързаме.

* * *

— Не зная за какво говориш — Орфей свали книгата със заклинания от етажерката в задната стаичка на магазина си и я напъха в чантата. — Аз само върнах предателя точно както пожела.

Изадора заобиколи масата и отново го погледна в очите.

— Лъжеш.

И какво, ако беше така? Това си беше негов избор. Беше му все едно. А принцесата, ако иска, още сега можеше да се отправи към Тартар. Това, че беше демон, беше лошо, но ако признаеше на Съвета, че във вените му течеше и кръвта на вещица, веднага биха го сложили в черния списък. Но тъй като малко го интересуваше какво мислеха за него, Орфей предпочиташе да не си губи времето напразно. Помощта, която оказа на Аргонавтите при малкия им сблъсък с демоните, го беше задържала достатъчно. Сега пред него имаше една-единствена цел, докато всички останали можеха спокойно да се отправят към Ада, щом искат.

Особено Деметрий. Какво му пукаше на Орфей, че двамата бяха обединили силите си и така бяха успели да затворят онази негодница Аталанта? В края на краищата, кучката все щеше да намери някакъв изход от чистилището. Докато Грифон щеше да си остане мъртъв.

Демонът в него страстно желаеше отмъщение и нямаше търпение да действа. Но Орфей контролираше звяра. Той се огледа наоколо, като мислено си набелязваше какво още може да му потрябва. Вещиците на Делия дърдореха нещо за това къде имаше вероятност да бъде открит онзи плъх и негодник; онзи кучи син Апофис. В тялото на Грифон магьосникът можеше да е навсякъде. Така че, първата стъпка в плана на Орфей беше връщането му във Фракийския замък, за да потърси улики. Може би щеше да му се наложи да поизмъчи някоя и друга вещица, щом се налагаше… Или десетина. А след това… Той нямаше ни най-малка представа какво ще прави след това.

— Не ми пука за гените ти, Орфей — отново прегради пътя му Изадора. — И ако ти не искаш да признаеш факта, че имаш пръст в поражението на Аталанта — чудесно, за мен това също няма значение. Моят баща и без това те смята за съмнителен свидетел. Всичко, което искам от теб сега, е да ме отведеш до Ник.

Орфей стисна зъби.

— Аз, мамка му, не съм шофьор на автобус. И в случай че не си забелязала, принцесо, стягам се за път. А ти и без това ми дължиш много повече, отколкото мога да получа.

— Можеш да вземеш всичко, което поискаш; всичко, което пожелаеш. След като се върнем. И аз дори няма да възразя. — Тя се приближи. — Само, моля те, моля те, помогни ми. Ти си последната ми надежда.

Аха, сякаш го чуваше за пръв път.

— И от къде на къде да го правя?

— Няма много причини, за да го направиш, освен… — Изадора прехапа устни, сякаш размишляваше какъв довод още да му изтъкне. — Ще ми помогнеш да вбеся Съвета.

— Аз мога да ги вбеся във всеки един ден, който си избера!

— Не, сега е различно — намеси се стоящата зад нея Калия. — Говорим за нещо много по-сериозно — да ги накараш да излязат извън кожата си.

— Направо да ги нажежиш до червено — обади се и Кейси.

Орфей погледна към двете сестри, а после отново към Изадора. Принцесата явно беше изпаднала в отчаяние и той не можеше да разбере защо. Деметрий, дяволите да го вземат, беше син на Аталанта. Защо тя толкова неистово се стремеше да спаси живота му след всичко, което Пазителят беше сторил?

Орфей знаеше, че има само един начин, чрез който да я накара да се откаже от идеята си. Затова се наведе към нея.

— Искам само едно нещо, Иза; нещо, което винаги съм желал. Теб. Но този път не заради мимолетна и бърза интрижка. Искам те за толкова, за колкото пожелая, по всеки възможен начин и по всяко време. Готова ли си да унищожиш бъдещето си, за да спасиш живота му?

— Да. Безусловно.

Орфей се отдръпна назад, шокиран от отговора й.

— Казах „да“, Орфей — и тя му подмигна така, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително и дребно. — Сега може ли да тръгваме?

— Ти… Ти дори не смяташ да го обмислиш?

— Няма нужда да го правя.

Ама че работа!

— Влюбена си в него!

— Да. — По лицето на принцесата си личеше, че не лъже.

Орфей погледна към сестрите й. И двете кимнаха в знак на потвърждение.

Той отново се обърна към Изадора.

— Как може да изпитваш чувства към него, когато знаеш кой е той?

— Истината ли искаш? — Орфей кимна и Иза продължи: — Обичам го още по-силно точно заради това. Можел е да се поддаде на мрака във всеки един момент, но нито веднъж не го е направил. Съветът греши. Деметрий никога не се е опитвал да ми навреди. На онова поле той се опитваше да спаси Грифон. А мен самата е спасявал толкова пъти, че вече съм им изгубила бройката. И ще направя всичко по силите си, за да го спася. Включително и да ти се отдам. Ти ще владееш тялото ми, но за мен това вече няма да е от значение. Защото сърцето ми винаги ще му принадлежи. Единствено на него.

Орфей отново погледна към сестрите й. Той забеляза израженията им, но това не му направи впечатление. Нима беше възможно някой да обича истинско зло?

— Моля те — нежно каза Изадора. Тя се приближи към Орфей и сложи длан върху ръката му. — Моля те, помогни ми.

Той погледна към пръстите й, които лежаха върху символите. Символи, които трябваше да бъдат върху ръцете на Грифон. И усети в гърдите си вълнение. Не, нямаше начин това да бъде душата му, защото Орфей нямаше такава. Вероятно, това се дължеше на героическото чувство за чест, оставено му от Грифон, когато душата на брат му се беше отправила към Ада.

— Кучи син — промърмори той. — Не искам такава отговорност. И никога не съм я искал. Разбираш ли?

— Никой няма да те застави да се присъединиш към Аргонавтите, ако сам не го искаш. Имаш думата ми. — Иза стисна ръката му. — Моля те, Орфей.

Той стисна зъби и погледна към вратата. Никога не е бил герой. И никога няма да бъде. Помощта, която оказваше сега на Изадора, нямаше да промени факта, че за всичко останало Аргонавтите можеха да го целунат по задника. Изобщо не му пукаше за тях.

— Добре. Щом се налага. Но имай предвид, че ако вещиците отново те похитят, този път няма да играя ролята на твой спасител.

Върху лицето на Изадора се изписа облекчение, от което в гърдите на Орфей нещо отново трепна. А той много искаше да остане равнодушен.

Не се получаваше. Изобщо не се получаваше.

* * *

— Я гледай ти! Вещиците от Истуик и Важната клечка със собствените си персони… — Изправен в центъра на празния хол на новата колония Ник Блейдс се намръщи, когато погледна към появилата се пред него група.

— Ти просто завиждаш, че с мен има три горещи мацки, а ти имаш само шибана мигрена — отзова се Орфей.

Е, Ник нямаше как да възрази на истината.

— Какво ще кажеш за тази — попита Хелън и вдигна една кутия.

Той посочи с химикал в ръка към стълбището вдясно.

— На третия етаж в кухнята, Хелън.

Когато жената се скри, той забеляза с крайчеца на очите си как Кейси се опитваше да сдържи усмивката си.

— И теб много се радвам да те видя, Ник.

Мъжът се наведе, за да може тя да го целуне по бузата, а после отново се изправи и се съсредоточи върху текущата си работа. Около него кипеше бурна деятелност. Суетяха се хора, които се движеха напред-назад, съсредоточени върху това кое да се укрепи или ремонтира в старинния замък, разположен на хълма, високо в планините на Монтана. Това не беше първият му избор, но след като колонията на мизосите в Орегон беше разрушена, това място се беше оказало достатъчно голямо, за да може да побере всички оцелели, които Ник беше съумял да издири. Освен това, замъкът беше построен на остров в центъра на древно езеро, така че беше максимално защитен и изолиран от света. Поне засега.

— А къде е Херкулес? — попита Ник Кейси, без да я поглежда. — Вчерашният герой наясно ли е, че днес вече си тръгнала да се забавляваш?

Кейси се намръщи при споменаването на името на съпруга й.

— Той е добре. И не, не знае, че съм тук. — Тя погледна към високите прозорците, през които се виждаха кристалночистите сини води на езерото. — Ник, как успя да откриеш това място? Това тук сякаш е Хагуортс — същото като от филма за Хари Потър.

Ник раздразнено потърка неравния белег върху лявата страна на лицето си — красноречив спомен как жителите на Арголея се отнасяха към хора като него. И отговори само защото Кейси, както и самият той, беше полуарголейка:

— Нали знаете, че има колония на север в Русия? Някоя от лелите на братовчеда на брата на слугата на княза… или нещо такова, бил мизос. Този княз построил замъка някъде в началото на XIX век, но не доживял да се нанесе тук, защото бил убит. Когато се свързах с другите колонии с молба да поискам временно убежище за хората си, докато не намеря терен за строителството на нов дом, руският ръководител на колонията ми разказа за това място и ми го предложи.

— Еха! — учуди се Кейси. — Толкова лесно?

Не, не беше толкова лесно. Имаше условия. И макар Ник да харесваше Кейси, той никога нямаше да разкаже за тези условия нито на нея, нито на бъдещата царица на Арголея.

— Няма значение. Какво, по дяволите, все пак правите вие тук четиримата? — попита той, усетил как търпението му за деня се изчерпва.

Иззад гърба на гостите му излезе принцесата:

— Дойдохме, за да поговорим за брат ти.

Ник стисна зъби и сведе поглед към списъка си с работни точки.

— Не съм заинтересуван от подобен разговор.

— Те възнамеряват да го убият — възрази Изадора.

— Нима? — Ник така и не повдигна очи. И не поиска да разбере кои бяха тези „те“. — Сигурен съм, че си го заслужава. Какво пък, ако не възразявате, чака ме работа…

Изадора измъкна клипборда от ръцете му, преди Ник да успее да се обърне.

— Царят знае, че Аталанта е майката на Деметрий. А ние знаем, че тя също така е и твоя майка.

Белезите по гърба на Ник — проклето напомняне! — потръпнаха в очакване и разбудиха мрака, скрит дълбоко в него. Той хвърли гневен поглед към Орфей, който стоеше зад жените, пъхнал ръце в предните джобове на дънките си.

— Изслушай я, Нико.

Мамка му!

Ник посочи към най-близката врата.

— Ти — обърна се той към принцесата — отиваш там! Останалите стоят тук и не мърдат.

— Но…

Мъжът прекъсна с поглед възражението на Кейси.

Ник мълчаливо влезе след Изадора в правоъгълната стая с висок таван, метални полилеи и прозорци, които заемаха почти цялата стена, и гледаха към езерото. Той предполагаше, че стаята е била трапезария, но когато затръшна вратата с крак зад гърба си вече не мислеше за това.

Изадора се обърна към него.

— Съветът смята Деметрий за предател. Те ще го екзекутират, ако не ми помогнеш да ги спра.

— И от къде на къде това трябва да ме интересува?

— Защото злото в него не е повече, отколкото в теб.

Мракът в него отново потръпна и се надигна.

— Внимателно, принцесо. Ти дори не знаеш какво съм аз.

Тя направи крачка напред и вдигна глава — горда, уверена и царствена.

— Зная, че нито ти, нито Деметрий сте избирали съдбата си. И двамата сте просто пионки в стремежа на Аталанта за отмъщение. И зная още, че ти я ненавиждаш също толкова силно, колкото я ненавижда и той.

— Искаш ли да ти кажа какво ненавиждам? Не само нея, но и твоя свят. Както и всичко, което той олицетворява. На теб известна ли ти е историята ни — моята и тази на така наречения ми брат?

— Не цялата. Само това, че Аталанта е забременяла с вас в опит самостоятелно да изпълни пророчеството.

— Тя не е забременяла с нас. Тя е забъркала огромна помийна яма, съсредоточена върху отмъщението си. Чувала ли си някога за суперфекундация? — И когато принцесата отрицателно поклати глава, Ник обясни: — Това е, когато жената за една нощ встъпва в полова връзка с двама мъже, като и двамата я оплодотворяват. Близнаци, но с различни бащи. Но Аталанта е избирала партньорите си не току-така. Избрала е Акрисий — долен кучи син и невиждан негодник, но за сметка на това — Аргонавт. А после, за да може кашата да е пълна, издирила най-страшния сериен убиец сред смъртните. И е изчукала и него. Само че още в самото начало е станало ясно, че малкият й план няма да сработи, и тя е осъзнала, че трябва да се избави от нас. Как? Най-добрият вариант бил да ни отпрати в Арголея, за да можем да проникнем в редиците на Аргонавтите. Демоните й ни оставили в онази част на смъртния свят, където гарантирано да бъдем намерени. Както и станало. Отнесли ни в Арголея. От знаците върху ръцете на Деметрий стигнали до извода, че той е син на Акрисий. Но кой съм бил аз? Нека просто да кажем, че Съветът сметна произхода ми за арголейски. Те ме захвърлиха в света на смъртните и ме оставиха да умра там. Но естествено, аз не го направих — и Ник се усмихна презрително. — Оживях. И не благодарение на Аргонавтите. Не дори и на моя така наречен брат. Така че, припомни ми, принцесо, защо трябва да ти помогна да го спасиш? Когато ти и всички останали от твоя народ никога не сте правили подобно нещо за мен?

Изадора сведе поглед към ръцете на Ник.

— Ти носиш знаците. Ето защо постоянно носиш дрехи с дълги ръкави и ръкавици без пръсти. Ти… — тя повдигна глава и очите й се разшириха от изненада. — Ти си истински Аргонавт, плод на връзката между човек и бог. Ето защо Съветът те е прогонил — страхували са се от теб.

Ник стисна зъби и погледна през прозореца към спокойната синя вода в езерото, изпълнен с желание картина отвън да угаси огнената буря, която бушуваше в душата му.

Блейдс не чу как Изадора се приближи, но го усети. Той винаги щеше да е способен да усеща присъствието й.

— Ник — меко произнесе Иза. — Аз не мога да направя нищо за миналото. Мога само да те уверя за бъдещето. Здравето на баща ми се влошава и той вероятно ще умре в една от следващите седмици. Властта му над Арголея и Аргонавтите ще премине в моите ръце. А аз мога да обещая, че случилото се в миналото с теб и с мизосите никога повече няма да се повтори отново. Но имам нужна помощта ти, за да може това да се случи. И ще сложа началото като спася живота на Деметрий и покажа на Съвета, че времето на управлението им приключи. Едва след това ще можем да се концентрираме върху войната. И да победим Аталанта завинаги.

Ник погледна в шоколадовите й очи.

— Ти знаеш за проклятието на наречените, нали?

— Вече не мисля за него като за проклятие.

— Помисли отново, принцесо. Благодарение на цялата тази шибана история с близнаците, ние с Деметрий имаме една-единствена наречена, предназначена ни от съдбата. Но на двамата. Аз знаех, че ти си наша още в момента, когато се появи за първи път в колонията заедно с Кейси. Когато търсехте Терон. И съм сигурен, че Деметрий също го знае. От дълги години.

Изадора внимателно се вглеждаше в лицето на Ник, докато скулите й се украсяваха в бледорозово.

— Ето защо и ти никога не си бил мил с мен.

— И защо да го правя? Никой не е длъжен да бъде наказан да живее с някого от нас двамата; ти дори не можеш да си представиш какво се крие в нас.

— Представям си — меко възрази Изадора. — Но вашата човечност е много по-силна. И точно затова ти си се превърнал в толкова добър водач за своите хора, а Деметрий — толкова ценен сред Аргонавтите.

Не, Деметрий не просто беше уважаван от Аргонавтите. Ник го прочете в очите й. Брат му беше започнал да означава нещо много повече за нея. От осъзнаването на тази истина гърдите му се сковаха от студ.

— Ти си влюбена в него.

— Да — прошепна тя. — И го обичам много.

Шоколадовите й очи се стоплиха от наплива на чувствата.

Ник се вгледа дълбоко в тях и разбра, че Изадора казва истината. В гърдите му нещо отново трепна.

— Ти би могла да бъдеш и моя.

— Вероятно — не отрече тя. — В друг живот, може би. Но не и сега. Обичам го, Ник. И винаги ще го обичам. Моля те, помогни ми да го спася.

Не би трябвало да го прави. Имаше хиляди причини, поради които той не би следвало да се намесва. Но тази спомената от нея шибана човечност не му позволи да й обърне гръб и да се махне, както му се искаше да направи.

— Майната му! — проговори той. — Извикай тук Важната клечка. Както виждаш, нямам цял ден на разположение.

Върху лицето на Изадора разцъфна широка усмивка и това я накара да изглежда като… богиня. Великолепна, силна и уверена в себе си богиня.

— Благодаря ти, Ник! Никога няма да го забравя.

Принцесата се втурна към вратата и когато тъмата в Ник започна да се успокоява, той си каза, че не го прави заради Деметрий. А само заради Изадора.

За наречената, която — слава на всички шибани богове! — никога нямаше да има.

Ник тъкмо сваляше ръкавиците без пръсти от ръцете си, когато в стаята влезе Орфей, съпроводен от трите сестри.

— Аз ще се заема с това — каза той. Доближи ръцете си така, че кутретата му се докоснаха и пред тях се отвори портал.

Смръщил вежди, Ник местеше поглед от новите знаци по ръцете на Орфей върху лицето му.

— Що за…

— Дълга история. Мисля, че трябва да избегнем официалния портал, за да не попаднем пред погледа на специалната стража. И понеже ти можеш да отвориш портал само там, аз ще ни спестя малко време. Иза? В апартамента на татенцето, нали?

— Да, моля — отговори Изадора.

И след като го надари със сияйна усмивка, тя влезе в портала, следвана от сестрите си и намръщения Ник.

Четиримата се появиха в някаква стая в замъка Тайрнс и прислужницата, която се намираше в нея, скочи на крака с ужасен израз върху лицето.

— Милостиви богове!

— Всичко е наред, Алтея — изрече бързо Изадора. Тя побърза да заобиколи групичката им и да успокои развълнуваната прислужница. — Трябва да се видим с баща ми.

— Но царят спи. Той…

— Това не търпи отлагане — каза Изадора и разтвори масивните двойни врати, които водеха към покоите му.

Щорите бяха спуснати и стаята тънеше в мрак. От огромното легло в далечния край се разнесе слаб глас:

— Кой е там?

— Аз съм — отговори Изадора и пристъпи в стаята. Сестрите й я последваха и застанаха от двете страни на леглото. Ник остана до вратата, заедно с Орфей, без да е сигурен какво прави тук.

— Patèpas! — каза Изадора. — Дойдох да те помоля да пощадиш живота на Деметрий.

Старият цар се приповдигна върху възглавниците и присви очи.

— Той е предал Аргонавтите.

— Не, това не е истина — Изадора застана в подножието на леглото. — Той ми спаси живота и се опита да спаси Грифон. Аз бях там. Той никога не е бил на страната на Аталанта.

— Той ни излъга. Той е син на Аталанта. Има доказателства…

— Доказателствата са погрешни — тя заобиколи леглото и застана по-близо до баща си. — Ти ми беше казал някога, че истинският лидер знае кога е необходимо да се вслуша в уроците на историята и кога — да се съсредоточи върху настоящето. В този случай историята няма значение. Всеки от нас е правил грешки, които колкото и да искаме, не можем да поправим. Дори самият ти. Деметрий не може да промени факта коя е майка му, както ти не можеш да промениш случилото се с мама. Единствената грешка, която е направил е, че е скрил това от всички. Но го е направил само защото се е страхувал, че ще бъде обвинен. Страхувал се е точно от това, което се случва сега. Той не е зло, татко. Той е много по-доблестен, отколкото ще бъдем някога аз или ти. — Гласът й стана по-мек: — И ако не беше той, аз нямаше да съм тук сега. Той ме спаси от магьосника във Фракийския замък, пазеше ме от опасностите през последните няколко седмици, откри ме в убежището на Аталанта и се убеди, че ще се върна вкъщи. Той не ни е враг. Моля те, не разрешавай на Съвета да го обвини, като му издаде смъртна присъда за нещо, което той не е извършил.

Погледът на царя се плъзгаше из стаята, но не се спираше върху нищо.

— Ти нямаш никакви доказателства за това, какво става в ума му. Съветът го е осъдил въз основа на потвърдени и проверени факти.

Ник разбра, че с Деметрий се случваше същото, което се беше случило и с него. Изадора беше права. Той можеше да остане встрани и да позволи на събитията да се случат. Но ако го стореше — с нищо нямаше да бъде по-добър брат си.

— Аз съм вашето доказателство — произнесе той от прага на стаята.

— Кой е там? — попита царят, насочил слепите си очи по посока на гласа.

Ник забеляза благодарния поглед на Изадора и се приближи.

— Нико. Но вие, ваше величество, вероятно ме помните само като детето, от което Съветът пожела да се избави.

Царят трепна. Ник му разказа същата история, която вече беше разказал на принцесата. И когато замълча, в стаята настъпи тишина.

— Аз… не знаех за произхода ти — каза старият цар. — А само това, че си бил…

— Да — лицето на Ник се изкриви от отвращение, но той се овладя. — Заплаха. Това ми беше обяснено гръмко и ясно.

— Татко — намеси се Изадора, като докосна ръката на царя. — У Ник има от същото зло, за което смятат, че се намира и в Деметрий. Той е живото доказателство за това как човечността на героите превишава всичко друго, което им е дадено като наследство от Аталанта.

— Моят брат никога няма да застане на нейна страна — увери го Ник. — Както и аз. И откровено мога да ви уверя само в едно: единствената цел в живота ми е да победя тази кучка. — Той погледна към Изадора. — А с оглед на това, през какво е накарала да премине през последната седмица наречената на Деметрий, мога да ви гарантирам, че и целта на брат ми ще е същата.

В очите на Изадора Ник видя такива чувства, че студенината в гърдите му започна да отстъпва.

— Моля те — каза принцесата и отново насочи вниманието си към царя. — Моля те, пощади го.

Царят въздъхна.

— Не мога. Съветът вече е взел решение.

— Но ти все още можеш да ги спреш. Трябва просто да го помилваш.

— Ако го направя, ще се покажа слаб в очите им. Съветът и без това търси причина да ме обяви за неспособен да управлявам страната.

— Добре тогава, отречи се от властта в моя полза. Аз ще го помилвам.

Царят учудено повдигна вежди:

— Ти?

— Така или иначе това скоро ще стане, независимо дали ти харесва, или не. Така че ми я предай сега.

— Ти още не си готова.

— Готова съм както никога.

— Това не е толкова просто.

— Просто е — прекъсна го тя с настоятелен глас. — Аз вече два пъти се противопоставих на Хадес. И не позволих нито на него, нито на магьосника да ми отнемат елемента на Земята. Няма да позволя на Съвета да ме командва. Нашият свят се променя, но аз няма да им разреша да ме манипулират. И като царица никога няма да допусна да ми пречат.

Тя се приближи още повече до леглото и стисна ръката на царя.

— Patèpas. Тате. Никога преди не съм ви молила за нищо. Сега умолявам. Аз вече загубих душата си. Затова те моля, моля те, ако някога си ме обичал, ако някога си вярвал, че ще се превърна в царицата, която си ме учил да бъда, не ми отнемай и живота.

Замъглените очи на царя се срещнаха с тези на дъщеря му и Ник видя нерешителността, а заедно с това и гордостта, изписани върху лицето на стария а̀ндрас. И той самият нямаше как да не почувства същата гордост. В Изадора наистина се усещаше желязна твърдост, въпреки че мнозина не смятаха така. И по непонятни за Ник причини, тя обичаше брат му.

— Алтея! — рязко извика царят и с това наруши мислите на всички.

Прислужница влетя в стаята.

— Да, ваше величество?

— Донеси ми венеца. Калия? Акация? Помогнете ми да стана от това проклето легло.

— Мамка му! — измърмори Орфей към Ник. — Никога не съм си представял, че ще бъда свидетел на това.

Ник се намръщи, но не успя да раздели трепета на Орфей. Той знаеше, че постъпва правилно, като едновременно с това съзнаваше какво му се налага да пожертва.

Алтея излезе бързо от спалнята. Сестрите на Изадора помогнаха на царя да се изправи. Тя погледна към часовника, закачен горе високо на стената.

— Разполагаме с много малко време. Побързайте!

— Изадора! — заповяда цар Леонидас. — Застани на колене. Ето тук!

Тя се подчини, гледайки към баща си с нетърпение и с очакване.

Алтея бързо се върна със златна кутия в ръце, последвана от няколко слуги, които с любопитство наблюдаваха случващото се.

Царят протегна кутията към Кейси. Тя я стисна здраво, докато баща й отваряше капака. Той взе отвътре златния лавров венец, който слагаха върху главата на всеки нов цар или царица в деня на тяхната коронация, и вдигна украшението над главата на Изадора.

— Бъдещето не е в ръцете на боговете и богините, също както миналото не принадлежи на царете и цариците преди нас. Бъдещето принадлежи единствено на нас.

В краката му Изадора направи нетърпелив жест с ръка; нещо като хайде-нека-вече-да-приключваме, който старият цар не забеляза. Ник приглушено изсумтя — о, да, тя определено щеше да бъде добра царица! Всъщност наясно колко убедителна можеше да бъде Изадора, Ник в някаква степен дори се опасяваше от съвместната им бъдеща работа.

Леонидас положи венеца върху главата на дъщеря си и величието на официалната церемония беше разрушено от Изадора. Тя скочи на крака и повдигна дългата пола на роклята си, преди старият цар да успее да започне друга реч.

— Орфей, Ник, съберете войниците от портите на двореца. Ще имам нужда от подкрепа, когато влезем в Арголион.

— Ама че работа! — подхвърли Орфей към Ник. — Толкова обичам сблъсъците със Съвета! — и изчезна в портала, без да дочака отговора на събеседника си.

Сестрите помогнаха на изтощения, вече бивш цар, да се върне в леглото. Слугите си шепнеха, изненадани от случилото се. Изадора беше стигнала до Ник, когато гласът на баща й я спря.

— Почакай! — и той се обърна към Кейси: — Донеси ми онази кутийка от масата.

Кейси му подаде малката правоъгълна пурпурна кутийка, която беше поискал царят. Леонидас отвори капака й и с жест повика Изадора обратно.

— Предполагам, че това сега е твое — каза той. — Охраната го е намерила у Деметрий, когато е преминал през портала. Надявам се, че знаеш какво да правиш с него.

Изадора погледна в кутията и се усмихна. Тя взе отвътре диаманта с размер на монета, прикрепен към дълга златна верижка.

— Благодаря — прошепна тя. — Няма да те подведа.

Баща й само изхъмка, когато Иза плъзна верижката около врата си, преди да й подаде набръчканата си буза за целувка. После се отпусна обратно върху възглавниците.

— Уморих се.

Един от слугите бързо се приближи до него, за да му помогне. Изадора застана пред Ник.

— Никога няма да забравя какво направи.

В гърдите на Ник нещо отново се присви и чувството не му хареса; той не искаше да свиква с него.

— Ще видим. Все още трябва да го спасиш, прин… — той се прекъсна сам. — Царице. Само не си мисли, че в случай на успех, ще го нарека цар.

Иза се усмихна и стисна ръката му. В леката светлина, която струеше през прозорците, той видя блясъка на символа на титаните върху диаманта, който се беше сгушил между гърдите й.

— Няма да забравя, Ник. Обещавам!