Елизабет Ноутън
Изкушения (24)

Глава двайсет и втора

Орфей застина неподвижно. Мразовитият вятър духаше в лицето му и по кожата му пробягваха тръпки. Дълбоко в него, демонът, който едва удържаше, направи опит да се втурне към свободата.

Той усети как очите му се превръщат в зелени, но не можеше да го спре. Този път привличането на злото беше прекалено силно — сместа от магия и мрак в пустошта там, където трябваше да се намира душата му, свидетелстваше за това, че един от събратята му току-що се беше изменил.

Тих шум вдясно привлече вниманието му. От тъмнината Орфей наблюдаваше как Финей и Терон се измъкнаха от сенките и повалиха двама от охраната от северната страна на сградата. Аргонавтите бяха обкръжени от замръзнало безплодно поле. Те използваха тъмнината и сенките, за да прикрият атаката си, но не успяха да изненадат противниците си. Демонът в него отново заръмжа, като така го предупреди, че мракът настъпваше, готов да ги унищожи.

Орфей беше обзет от неотложната потребност да действа, и тази потребност завладя всяка клетка от тялото му. Той се пренесе близо до Терон и до ръката, с която командирът на Аргонавтите стискаше кинжала си.

— Тя не е тук. Това е капан. Дявол да го вземе, махни воините си.

Терон изненадано го погледна.

— Какво? Как ти…

От другата страна на безплодното поле се разнесе рев. Командирът на Аргонавтите рязко се обърна и погледна в същото направление. Орфей отстъпи крачка назад. Очите му пламнаха с ярка светлина, която разкъса тъмнината с нереален зелен цвят.

— Аз ще се добера до Изадора. Просто се махайте!

Той затвори очи, изолира се от Терон и от всичко наоколо, и направи онова, което се надяваше да избегне. Съсредоточи се върху мрака, който беше станал неразделна част от него, и върху магията на майка си. Върху връзката му с Медея и онова, което беше усетил скрито в Деметрий още в началото. И след като позволи на тези чувства да го водят, той се пренесе през замръзналото поле и пустеещото пространство, през земята и солидните стени. Като се боеше до смърт да не е закъснял.

* * *

Изадора беше обкръжена от гъста, черна мъгла, която сякаш изсмукваше всичкия въздух от гърдите й и я пронизваше до костите.

Сърцето й туптеше бързо и неравномерно. В тишината се усещаше атмосферата на злото, а това караше безпокойството и страха й да растат. Принцесата имаше усещането за дежавю, но не можеше да разбере къде се намира. Усещаше само, че мястото беше тъмно и студено, а мирисът на сяра толкова силен, че едва дишаше. И някъде в тази тъмнина се беше скрила Аталанта.

— Усещам страха ти, Ора.

Изадора бавно се обърна и пулсът й се ускори.

— Чудиш се, защо те доведох тук — прозвуча гласът й някъде наблизо. — Усещам как енергията вибрира в теб.

Иза също я усещаше. Тя пулсираше във вените й и се сражаваше със заобикалящото я зло.

Блесна ярка светлина, която прониза мастиления мрак. Иза трепна и прикри очите си, а когато се адаптира към светлината, видя, че стои в центъра на огромна стая. Наоколо пламтяха хиляди свещи, но злото все още беше там, надвиснало над всичко, и сякаш готово да унищожи светлината с една-единствена тежка въздишка.

От мрака в далечния край на стаята се появи Аталанта.

— И ти го усещаш, нали? Силата на мрака? Нашите способности не са толкова различни, Ора. Ключът е в това за какво сме решили да ги използваме.

— Да, различни са. Ти използваш своите в името на злото, а аз…

Гласът й затихна. А как, по дяволите, тя използваше силите си? Ако не броеше контакта, които беше осъществила малко по-рано със сестрите си, то направо никак. И дори не знаеше дали изобщо го може.

Неприятна усмивка се плъзна по безупречното лице на Аталанта.

— Силите ти са прекалено млади, но аз мога да те обуча. Ако се присъединиш към мен доброволно, мога да те науча на много неща. И светът ще е в краката ти.

Полубогинята се беше впуснала да плете интриги. Тя никога не правеше нещо просто така. Нима се беше уплашила, че Деметрий няма да последва заповедите й?

Стомахът й се преобърна.

— Всичко това е напразно. Терон никога няма да позволи на Кейси да напусне Арголея, а на Деметрий — да я доведе тук. Ти ще загубиш.

Злата усмивка на Аталанта стана по-широка.

— Смяташ ли, че не мога да предвидя следващата стъпка на Аргонавтите? Точно сега, в този момент, докато разговаряме, те се опитват да те спасят от основното здание. И ще загубят. Ще попаднат право в капана ми. — Тя се придвижи по-близо. — И аз нямам нужда от сестра ти, Ора. Никога не съм имала нужда от нея.

Злодейката мина зад гърба й и Изадора беше принудена да направи същото, за да може да следва с очи червената й роба.

— Аз няма да доживея толкова, че… — тя сложи ръка върху корема си, като едва успяваше да подбере думите — … за да ти дам това, което искаш.

— О, ще живееш — отговори Аталанта през рамо, като направи широк замах с ръка към стаята. — Моята енергия се събира тук, в тази зала, подхранвана от мрака, който обуздах в Тартар. И докато ти си тук, на моя син ще му бъде прекалено тежко да се откаже от изкушението. — Тя отново се обърна с лице към Изадора. — Осъзнаването, че неговата единствена наречена е в смъртна опасност ще го върне отново тук. Но този път, той ще дойде готов за война, погълнат от ненавист. А когато това се случи, Деметрий няма да може да устои на властта на мрака. И когато най-накрая се присъедини към мен и заеме законното си място, той ще бъде достатъчно силен, за да използва наследствения си дар от Медея и да поддържа живота в теб достатъчно дълго, за да можеш да ми дариш детето, откраднато от мен от твоите Аргонавти.

Дишането на Изадора се накъса, когато схвана пъкления смисъл на плана, който толкова леко изложи пред нея Аталанта. Тя си спомни как Деметрий беше изцелил счупения й крак.

— Как? — прошепна Иза. — Как изобщо е възможно?

— Как е възможно какво?

— Че от всички, точно ти си неговата майка?

— Аз бях една от първите Аргонавти, Ора. — Въздухът в помещението се развълнува и сякаш зашлеви Изадора по лицето от силата на гнева на богинята. — Постарай се да не го забравяш.

Вятърът стихна и Аталанта добави:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Изадора не знаеше какво да отговори. Тя усещаше, че върви по опънат конец, който всеки момент можеше да се скъса и да я захвърли в бездната на гнева на полубогинята.

— Историята на раждането на Деметрий наистина е свързана с твоето съществуване, Ора.

Макар че страхът прониза гърдите на Изадора, тя попита:

— Аз не… Как?

Аталанта се взря в пламъка на свещта, която гореше високо върху колоната от извит метал.

— Три хиляди години в Тартар не съответстват на представата ми за Рай. Но това беше условието на сделката, за да получа безсмъртието си. Всъщност, това безсмъртие ограничава всички богове. Знаеш го, нали?

Тя се обърна и внимателно се вгледа в Изадора.

— Нима не смяташ, че Хадес би предпочел да бъде тук, сред хората, които толкова много обича да манипулира? Разбира се, че да. А това важи и за другите богове. Но времето им в света на смъртните е ограничено. Ден тук или там; няколко часа някъде, за да се намесят в нещо, в което изобщо не би трябвало да се намесват. Уморих се от Тартар.

Иза си спомни за мойрата. И за това, колко бързо беше напуснала храма.

— И ето тук на помощ идваш ти, Ора — продължи Аталанта. — Виждаш ли, аз не можех да позволя на Избраните да се съединят, защото това отново би ме направило смъртна, но перспективата… да се освободя от плена на Тартар? Това беше изкушение.

Иза си припомни разговорите си с Деметрий. Как той разказваше, че никога не е познавал майка си. И как беше издевателствал над него баща му, който би трябвало да обича сина си. Принцесата беше запомнила думите на Аргонавта, че майка му съблазнила баща му и детето било нежеланият резултат. И че той има брат, израснал в света на смъртните.

Какво общо можеше да има между Деметрий и неговият брат смъртен?

Тя едва сега го разбра. Баща му не само е ненавиждал връзката на Деметрий с Медея. Той е презирал сина си, защото е бил измамен от Аталанта в стремежа й за безгранична власт. Полубогинята е искала да контролира безсмъртието си и се е опитала да намери начин да заобиколи сделката си с Хадес. Искала е да роди свои собствени Избрани — братя, които да имат безупречен баланс — полубог и полусмъртен.

— Опитала си се да заобиколиш пророчеството, като си създала свои собствени Избрани.

Аталанта се обърна с лице към принцесата.

— Опитах се. Но се провалих. За твое щастие. В противен случай, сега нямаше да стоим тук двете с теб.

Преди Иза да успее да отговори, Аталанта рязко се обърна към тъмния ъгъл на стаята.

— А, ето те и теб, иос. Бях започнала да си мисля, че си променил решението си.

В тъмнината се раздвижи заплашителна сянка. Зад пределите на осветения кръг се извиваше зло; зло и гняв, насочени право в Иза.

Тя преглътна и отстъпи крачка назад.

— Излез на светло, иос.

Погледът на Изадора отново се насочи към тъмнината. Когато Деметрий излезе от сенките и влезе в светлия кръг, въздухът сякаш потрепери. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че ако хранеше дори капка надежда Аргонавтът да я спаси, значи, наистина беше глупачка.

Очите му бяха жестоки и студени езера от обсидиан. В бездънните им дълбини нямаше нито искра, нито светлина, нито доброта. Той не гледаше към нея. И с нищо не показваше, че я познава. Мракът го беше погълнал напълно. И въпреки че разбираше колко е безполезно, Иза изведнъж откри, че иска той да се превърне в онова студено копеле, какъвто винаги е бил покрай нея. Защото сега, бездушното същество, към което гледаше, обладано от злото, беше хиляди пъти по-страшно от всичко, което тя някога би могла да си представи.

Изадора отстъпи крачка назад. И още една. Паниката и страхът я стиснаха за гърлото. Сърцето й заблъска лудо, докато тя чакаше, гледаше и се молеше… Без да знае за какво.

— Ти много ме радваш.

Аталанта обгърна с ръце лицето на сина си и го целуна по двете страни.

Той не се отдръпна. Вместо това, Деметрий промърмори нещо на непонятен за принцесата език, с което предизвика смеха на богинята, преди двамата да се обърнат и да я погледнат.

В очите на Деметрий се плискаше бездушие. Сякаш към Изадора гледаше непознат. Сякаш двамата бяха чужди един на друг. И не бяха разделили нищо на онзи остров.

Символът върху бедрото й потръпна и в главата й се завъртяха думите:

„Спомни си за мен.“

Някъде дълбоко в душата си Иза знаеше, че това беше последният й шанс. Не беше от значение какво беше планирал Деметрий, не беше от значение дали беше верен на Аталанта, или не. Между него и принцесата съществуваше връзка. Проклето да е всичко, тя беше неговата единствена сродна душа!

— Ще имаме нужда от силно заклинание иос. Трябва да я удържим между живите най-малко за девет месеца. За мен няма значение дали тя ще бъде в съзнание през цялото това време, но детето ни трябва. Силите ти достатъчни ли са?

— Достатъчни са. — Бездушните и студени очи не се отместваха от Изадора и потръпването в крака й се засили, когато той пристъпи към нея. — За нея няма да е приятно, но детето няма да загине.

О, богове…

„Спомни си за мен. Спомни си за мен. Спомни си за мен…“

Принцесата отстъпваше, докато гърбът й не се опря в нещо твърдо, и тя спря. Пулсът й се ускори и в тялото й сякаш лумна пожар, когато Деметрий застана пред нея. Физически той не се беше променил. Неговият толкова добре познат аромат я обгърна, изпълни я и й припомни всяка минута, прекарана насаме с него на онзи остров. Аргонавтът вдигна ръце и затвори очи. Устните му се раздвижиха и във въздуха се понесоха думи. Около него се изви черен мрак, който се смеси със силите на Медея, които Деметрий черпеше от същността си.

Страхът подтикна Иза да пристъпи напред. Тя хвана Пазителя за протегнатите ръце, сплете пръсти с неговите и стисна силно. Вибрациите в тялото й се превърнаха в силни тръпки, които я разтърсваха цялата.

„Спомни си за мен.“

Енергията — принцесата не знаеше, че може да контролира такава сила — потече от пръстите й към неговите, като отново и отново преливаше спомените, които преминаваха през съзнанието на Изадора като картини. Всички жестоки думи, които той беше изричал към нея в замъка в Тайрнс; онази среща в покоите й, когато Деметрий я беше обвинил, че е изоставила Терон да умре в света на смъртните; онзи нещастен ден, когато Деметрий беше отказал да се обвърже с нея пред баща й и Аргонавтите; начинът, по които облекчи болката в изгорените места по тялото й, когато я беше за спасил от замъка на Апофис; нощите, в които беше спал до нея и така беше принудил Хадес да стои надалеч; когато правеха любов и времето след това; когато Деметрий държеше принцесата така, сякаш за него тя беше най-голямата скъпоценност на света.

В гърдите й бушуваха чувства. Те бликаха от пръстите на ръцете й и заедно с картините на спомените се вливаха в тялото на Деметрий. Заклинанието му прекъсна по средата на поредната дума и той объркано отвори очи. После се вгледа в пленницата си, сякаш беше усетил целия този поток, но без да разбира как, и в душата на Изадора се зароди надежда.

„Спомни си за мен. Спомни си за мен. Спомни си за мен…“

— Кардия…

„Да!“

Той тръсна глава, сякаш за да прогони мъглата, но после отново погледна към нея с все същото бездушно и зло изражение.

„Не! Проклятие, спомни си за мен!“

Иза стисна пръстите му по-здраво и се съсредоточи още по-силно.

— Иос?

Този път Деметрий възобнови произнасянето на думите, без да отмества очи от принцесата. И стисна ръцете й така, че болката прониза първо пръстите, а после и дланите й.

От слабост Изадора повече не можеше да се противопоставя на силата му. Думите му зазвучаха по-силно. Тя успя само да извика, когато той я стисна още по-здраво и я натисна надолу така, че тя беше принудена да падне на земята.

— Иос?

В сянката зад Деметрий нещо се размърда, но болката на Изадора беше толкова силна, че не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Деметрий пусна пръстите й и се обърна към Аталанта. Напевът на думите му заприлича на песен и той отново протегна ръце напред. Очите на богинята се разшириха от изненада и малко по-късно тялото й прелетя извън пределите на светлия кръг и се блъсна в нещо в тъмнина част на помещението.

Сянката се премести, раздвижи се и се насочи към Изадора.

— Трябва да вървим, принцесо.

Зандер! О, богове, това беше Зандер!

Той я хвана и й помогна да се изправи.

— Да се махаме оттук!

— Иос!

Вопълът на Аталанта разтресе цялата стая и силният порив на вятъра изгаси всички свещи.

Деметрий отговори с ново заклинание и изчезна в мрака.

— Хайде! — повтори настоятелно Зандер и задърпа Изадора към другия край. — Трябва да се измъкнем горе. Прекалено слаб съм, за да отворя портал тук.

Иза успя да възвърне равновесието си. Тя стисна ръката му въпреки болката, която сякаш изгаряше пръстите й, и се опита да не изостава. Пред тях се появи тъмният силует на вратата. Двамата едва бяха успели да направят няколко крачки, когато ги спря неистовият рев от другата й страна.

— Ската!

Аталанта извика. Тъмнината беше прерязана от дъга от светлина. Думите на Деметрий прекъснаха рязко и се чу звука на падащо тяло.

Вниманието на Изадора отново беше привлечено от рев, но този път много по-близо. От ужас, тялото й беше разтърсено от тръпки.

Зандер я бутна зад гърба си и извади паразония.

— Назад!

Изадора нямаше оръжие. А дори и да имаше, не можеше да различи нищо даже на половин метър пред себе си. Ревът отвън достигна взривоопасно ниво и тя буквално усети изблика на адреналин у Зандер. Зад гърба й Аталанта отново извика и нов електрически заряд във вид на светкавица освети помещението.

Иза се обърна назад и погледна. За част от секундата видя как Деметрий полита във въздуха и се блъска в стената на около петнадесет метра от тях. Тя извика, но ревът, който отекна в ушите й, заглуши всички други звуци. Сърцето в гърдите й потръпна. Инстинктивно, принцесата тръгна към любимия си, но в устрема си се блъсна в нечие масивно тяло и падна по дупе. Ужасена, Изадора погледна нагоре и застина, когато очите, приковани в нея, припламнаха и осветиха помещението в зловещ зеленикав цвят.

Проклятие…

— Изглежда, че винаги се налага да ти спасявам задника, принцесо. Това третият път ли е вече?

Орфей? Не може да бъде! Орфей беше тук?

— Да ме вземат… Орф! — възкликна Зандер вляво от нея. — Всеки момент ще влязат.

— Тогава мога ли да предложа алтернативен план за пътешествие? — и Орфей подмигна към Изадора. — Ще го добавя към сметката си.

Допря пръсти и порталът се отвори с пукане и съскане. Стаята се озари от светлина. Зандер се обърна, хвана принцесата за ръка и я повлече след себе си. Но тя забеляза знаците върху ръцете на Орфей; знаци, които преди няколко дни не бяха там.

Зад вратата се разнесе боен вик и Зандер побутна Изадора напред.

— Хайде, хайде!

Тя направи крачка към отворения портал. Зад гърба й се появи друга електрическа дъга. Последва звук от сблъсъка на тяло в камък и тя отново видя Деметрий във въздуха, подобно на парцалена кукла.

— Деметрий — прошепна тя. Обърна гръб на портала и понечи да тръгне към него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика Орфей.

— Не можем да го оставим тук.

— Мисля, че получава онова, което заслужава.

— Тя ще го убие.

— И на кого, по дяволите, му пука? Влизай през портала, принцесо!

Черната врата се разтресе от мощен удар, последван от рев, който разтърси помещението.

— Не!

Тя нямаше да го изостави. Не тук. Не и с Аталанта. Иза се обърна към Зандер:

— Не можем просто да го оставим тук.

— Ще съжаляваш за деня, в който се роди! — крещеше Аталанта от тъмнината. Някъде от другата страна на стаята се дочу стон.

— Зандер! — извика Изадора.

Той погледна към Орфей.

— Права е. Не можем да го оставим тук.

— Що за…

— Нямаше да се добера до нея без него. Той се опитва да я спаси, а не да я убие. Истина е, Орф. Не зная какво се е случило с Грифон, но Деметрий не е предавал принцесата на Аталанта. Проклятие, тя е неговата наречена.

— Гадно копеле! — измърмори Орфей. — Да ми съсипе такава мечта! Вие двамата няма ли да минете най-накрая през тоя шибан портал?

— Но…

— Ще го измъкна — каза високо Орфей и прекъсна думите й.

— Обещаваш ли?

Блясъкът в зелените му очи задържа погледа й, но дори през него тя видя истината, която се криеше в тях. Да, Орфей се смяташе за очарователен негодник, но колко пъти й се беше притичвал на помощ, когато тя имаше нужда от него?

— Да, ще го измъкна. Сега върви!

Вратата затрещя. Проехтяха нови, разтърсващи ревове в пъти по-силни и по-ужасяващи от предишните. Зандер хвана ръката на принцесата.

— Да вървим!

От тъмнината Аталанта изкрещя:

— Ора!

— Моля те — молеше се Изадора, докато Зандер я дърпаше към портала. — Моля те, върни го обратно.

— За което ще си ми задължена до гроб — изръмжа Орфей.

Тя не можа да отговори. С последен тласък Зандер я вкара в портала и когато Иза полетя, всички звуци изчезнаха.