Елизабет Ноутън
Изкушения (21)

Глава деветнайста

Той беше на небесата. Или в Елисейските полета. Или някъде, където попадат благословените герои след смъртта си. Докато се любуваше на Изадора, която спеше в обятията му, Деметрий реши, че с оглед на онова, което се криеше в него, вероятността да попадне дори близо до рая беше много малка. Ето защо трябваше да се наслади на момента, а не да се тревожи за онова, което щеше се случи след това.

Освен… Как, в името на Хадес, можеше да не си мисли за онова, което щеше да се случи след това?

Болката отново прониза гърдите му; същата онази проклета болка, с която се бореше през последните няколко часа, докато лежеше до любимата си в очакване на изгрева. Той нямаше друг избор. Не можеше да се залъгва повече. Той нямаше вяра дори на самия себе си, когато беше до нея. Не и след всичко, което се беше случило.

Кого залъгваше? Дори ако имаше начин да гарантира, че тя никога няма да забременее, той не можеше да остане с нея. Ако Иза някога узнаеше истината… Болката му се усили. Деметрий не можеше да понесе мисълта как щеше да й се отрази истината. И какво щеше да направи с нея Съветът. И какво щеше да стане с родината им, ако се разчуеше, че наследницата на престола се е забъркала със сина на техния враг?

Единственото решение беше да я заведе в двореца и да се махне колкото се може по-далеч. И завинаги. Изадора трябваше да си намери спътник в живота, да даде наследници на Арголея и да укрепи монархията, за да не може Съветът да я свали от трона и да прецака всичко. А Деметрий не беше достатъчно силен да седи и да гледа как принцесата се влюбва в някого другиго. Изобщо не беше.

Той затвори очи, опитвайки се да се убеди, че го прави за нейно добро. Това беше единственото, което можеше да стори. И което трябваше да направи преди много, много време.

— Прекалено шумно мислиш, Деметрий.

Той рязко отвори очи и погледна към Изадора. Главата й лежеше върху рамото му, а гладкото й тяло беше притиснато към неговото под одеялото. Но блестящите й кафяви очи не бяха пропуснали факта, че той беше започнал да издига стената помежду им.

— На глас ли говорех?

Проклятие! Нима беше озвучил мислите си?

— Не, но аз съм била достатъчно дълго до теб, за да зная за какво си мислиш.

Изадора седна и се загърна със завивката, която скри съблазнителните й гърди от очите му.

— Има ли начин да те накарам да промениш решението си?

Ската! Тя наистина се беше досетила.

— Ти не си добре, Изадора. Утре сутринта трябва да те отведа у дома.

Тя кимна и погледна към ръцете си.

— Но няма да останеш, нали? Когато се приберем вкъщи, ти ще напуснеш Арголея.

Сърцето му се пропука; сърце, което Деметрий дори не знаеше, че има, докато не я срещна. Затова внимателно подбра думите. Колкото и гадно да се беше отнасял с нея през годините, не му се искаше да прави раздялата им по-тежка:

— С оглед на обстоятелствата мисля, че ще е по-добре да си тръгна.

— По-добре за кого?

— За теб.

Очите на принцесата го пронизаха и той видя в тях пламъка, който му напомни за гинайката, противопоставила се на бог, на магьосник и на него самия толкова пъти, че беше спрял да ги брои.

— Направи ми услуга и не ме лъжи. Не и сега.

Тя се изправи и взе одеялото със себе си. Прекоси помещението и намери дрехите си. Илюзиите на Деметрий бяха избледнели. Принцесата се наведе за потника си, обляна от топлата и мека светлина на догарящите свещи.

Деметрий седна и посегна към панталона си.

— Изадора…

Тя пусна одеялото на земята и се облече. Блясъкът на кожата й в слабата светлина на догарящия пламък порази Аргонавта до дълбините на душата му.

— Искам да зная само едно: защо се върна тук с мен, ако си възнамерявал утре да ме изпратиш вкъщи и да се сбогуваш? — Ръката й описа дъга. — И защо беше всичко това?

Нямаше цел. Нищо, освен собствения му егоизъм. Какъв негодник! Деметрий стана, нахлузи панталоните си и ги закопча.

— Не зная. Исках само…

— Какво?

Изпълнен с отчаяние, той зарови пръсти в косата си.

— Да бъда с теб.

— Ясно е, че не го искаш чак толкова.

Горчивината в гласа на Иза го накара да повдигне глава. Късите и светли кичури на принцесата красиво стърчаха на всички страни. Страните й бяха изгорели от слънцето, а кожата — потъмняла. Така, както го гледаше от другата страна на стаята с проблясващите свещи зад гърба й, Изадора приличаше на земно божество. Като една от първите Ори — въплъщение на природата и богиня на равновесието и порядъка.

Деметрий усети пукнатината, която се отвори в сърцето му.

— Мислиш, че го искам? Аз те желая. Но е невъзможно… Ската! — Той погледна към ръцете си, които от пръстите до лактите бяха покрити със знаците на Аргонавтите. — Нищо няма да се получи.

— Защо?

— Защото няма да се получи.

— Заради мен?

Деметрий вдигна глава.

— Не. Ти нямаш никакво отношение към това.

— Защото съм с царска кръв ли? Заради монархията?

— Не! Причината не е в това. Не ми пука…

— Тогава защо?

Деметрий отново сведе поглед към ръцете си. О, богове, той беше такъв лъжец. Изобщо не би трябвало да носи тези знаци. Не трябваше да го допускат в Арголея. И, дявол да го вземе, беше ясно като бял ден, че и сега не трябваше да бъде тук с Изадора. Животът му би бил много по-добър, ако просто го бяха захвърлили при смъртните. Както бяха сторили с брат му. Тогава двамата никога нямаше да се срещнат.

Гласът на Аргонавта трепна, макар той да се опита да говори равномерно:

— Причината не е в теб, разбра ли? А в мен. Аз просто не мога…

Аха! Сякаш можеше да й разкаже истината. Затова преглътна тежко.

— Какво не ми казваш, Деметрий?

— Нищо.

Всичко!

— Нищо? — повтори тихо принцесата и продължи по-силно:

— Не, ти определено криеш нещо от мен.

Тя се приближи към постелята им и макар, преди да говореше спокойно, сега гласът й се понижи до шепот; толкова мек и изкусителен, че да съблазни Деметрий така, както никой и нищо преди това.

— Просто ми кажи какво става?

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

Той поклати глава, макар пукнатината в сърцето му да се отвори още повече.

— Има ли значение? Така или иначе всичко се свежда все до същия шибан резултат.

Няколко минути Иза остана неподвижна и мълчалива, докато най-накрая Деметрий — безсилен да издържи тишината — погледна към нея. По-добре да не го беше правил. Изадора беше отпуснала рамене, а върху лицето й се четеше притеснение, но именно изражението на тъжните й очи предстоеше да остане с Деметрий дълго, много дълго, след като разговорът им приключеше.

Мъжът посегна към нея:

— Изадора…

Тя се отдръпна.

— Не, няма нужда. Не казвай нищо повече.

Принцесата се обърна и тръгна към стълбището. Деметрий беше обзет от паника.

— Къде отиваш?

— Имам нужда от въздух.

— Отвън е още нощ. Ти не можеш да…

— Аз не съм самоубийца, Деметрий. И няма да напусна руините. Ще остана под прикритието на стените. Просто имам нужда от малко свеж въздух.

Той не трябваше да я пуска сама. Защото тя, също като него, се опитваше да съхрани самообладанието си. Но раната, която й беше нанесъл, беше дълбока и затова реши, че й дължи няколко минути, за да се съвземе.

Принцесата вече беше изкачила няколко стъпала, когато след кратко колебание се обърна с лице към него. Но без да го гледа в очите — беше ги фокусирала върху някаква точка на гърдите му. Тя прехапа устна, сякаш се опитваше внимателно да подбере думите. Отблясъците на пламъка хвърляха трептяща светлина върху лицето й и Деметрий беше сигурен, че въпреки проклятието на наречените, никоя друга жена нямаше да означава толкова много за него.

— Ти каза, че ще съжалявам за това. — Гласът й, обикновено толкова силен и уверен, сега звучеше толкова тихо, че Деметрий едва я чуваше. — Помниш ли? Ти каза, че когато се върна вкъщи и си спомня за времето, прекарано тук с теб, ще съжалявам за всяка минута.

Аргонавтът преглътна тежко. Той беше буквално смазан, че предупреждението му се беше сбъднало.

— Да — едва изрече той. — Помня.

— И какво ти казах аз?

Когато Деметрий не отговори, принцесата повдигна към него шоколадовите си очи.

— Не помниш? Тогава ще ти повторя. Аз казах, че най-важните неща на този свят са онези, за които си струва да се бориш. И аз все още смятам, че си струва да се боря за теб, Деметрий. Дори ако самият ти не мислиш така.

Той остана неподвижен дълго време, след като Изадора изкачи стълбите и се скри от погледа му. Чу как горе вратата се отвори със стържещ звук и после леко се затвори. Останал сам, воинът не можеше да си поеме дъх — толкова силно се бяха свили гърдите му.

Той постъпи правилно. Без значение колко болеше. Без значение колко разстроена беше сега Изадора… В края на краищата, той можеше да сложи край на това още тук, преди тя да е узнала истината за него.

В настъпилата тишина Аргонавтът бавно се завъртя, огледа залата на героите и замря, когато погледът му се спря върху сандъка на Язон. Бяха изминали три хиляди години след трагедията, а Деметрий така и не си беше взел поука. Той повтаряше същите грешки, които беше направил и неговият прародител. Очевидно историята обичаше повторенията.

Проклето да е всичко!

Той въздъхна, прокара длани през лицето си, а после нервно ги сложи на хълбоците си. Сметна, че десетте минути бяха достатъчни на Изадора, за да може тя да се вземе в ръце. Утрото наближаваше. Време беше да започне да събира онова, което искаше да вземе със себе си в Арголея. След изгрева на слънцето двамата отново щяха да се насочат към храма. А оттам…

Оттам, той не знаеше накъде да тръгне. По дяволите!

Болката, подобно на гърчещи се пипала, се разпростираше в гърдите му в търсене на болезнени точки, които да обхване и да стисне. Деметрий изкачи стълбите, бутна тежката врата и спря, когато през процепа нахлу прохладен въздух, който се плъзна по дланите му и стигна до голата кожа.

Нима беше настъпил хладен фронт? Изглежда, температурата падаше с всяка секунда. Изадора беше облечена само с шорти и потник и вероятно вече се беше вкочанила от студ. Преди да тръгнат към храма, той щеше да се погрижи тя да вземе няколко от одеялата долу. Деметрий натисна вратата с рамо, излезе навън и буквално замръзна на мястото си.

Демон, висок повече от 2 метра, беше притиснал Изадора към тялото си. Едната му ръка беше запушила устата й, за да мълчи, докато с другата я беше притиснал през корема, за да не мърда. Зад първия се виждаха още двама демони. Гротеските линии на лица им изглеждаха неясни на лунната светлина, която проникваше през дупките на липсващия покрив. Но от фигурата в червено, която се появи вдясно от него, сърцето на Деметрий едва не спря.

Върху лицето на Аталанта се появи ехидна усмивка.

— Пазителю, колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас. Уморихме се да те чакаме.

Погледът на Деметрий се върна върху широко отворените и изплашени очи на Изадора.

Аталанта се приближи до нея, наведе се и прокара един от лакираните си в червено нокти по скулата на принцесата, която се напрегна.

— Изглежда, че си се справил отлично — изрече Аталанта към Деметрий, докато продължаваше да изучава Изадора. — Бих казала дори чудесно.

Ската! Как ги беше открила? И защо сега? Когато едва няколко часа деляха Изадора от безопасността на покоите й в замъка?

Аталанта прокара пръст до центъра на гърдите на принцесата, над удържащата я лапа на демона, а после описа кръг над корема й. Ъгълчетата на яркочервените устни на злодейката се приповдигнаха в отвратителна усмивка.

— О, да. Изключително добре, иос. — Сега вече тя се обърна с лице към него. — Не съм очаквала друго от теб. Винаги съм знаела, че един ден моят син ще ме накара да се гордея с него.

Изадора ахна под грубата ръка, притиснала устните й, преди да погледне към Деметрий в търсене на някакъв знак, че изреченото от Аталанта е лъжа. Но той не можеше да направи нищо, с което да я успокои.

 

 

— И ти, иос, успя да го направиш — продължи полубогинята, като очевидно се наслаждаваше на мъченията на Иза. — След девет месеца принцесата ще ми даде дете. Наследник на трона на Арголея. С моята кръв във вените му. Като по този начин ще ми дари връзката с Орите, открадната ми от Аргонавтите.

Деметрий погледна към лицето на принцесата. Отвращението, предизвиканото от предателството му, пробяга върху безупречните й черти, заменено от горчива омраза. В последвалата тишина Деметрий ясно осъзна грешката си. Историята не се повтаряше. Защото в случая с Язон от провала му бяха пострадали единствено хората, които той беше обичал. Този път на карта беше заложен целият свят. И благодарение на него врагът му беше получил оръжието, от което толкова отчаяно се нуждаеше.