Елизабет Ноутън
Изкушения (20)

Глава осемнайста

— Изадора!

Силата на взрива разруши невидимата бариера, която спираше Деметрий, и го отблъсна назад, но той успя да запази равновесие и веднага започна да отмества гранитните късове.

„Умолявам ви, богове!“ — не спираше да повтаря той, докато хвърляше камъните наляво и надясно.

— Изадора!

Не чу нищо. Нямаше отговор. Появилите са дълбоки цепнатини бяха разкъсали покрития с трева хълм и отдолу се показаха огромните камъни и колони, скрити досега под земята. Докато разчистваше, в плътта на ръцете му се впиваха острите ръбове на каменните отломки.

— Изадора!

По лицето му се стичаше пот и капеше върху голата му кожа. Слънцето изгаряше гърба му, но той продължаваше методично да премества големите камъни един по един и да търси принцесата. Дявол да го вземе! Деметрий беше чул разговора й с Лахезис. Всяка дума. И на двете. Изадора тичаше към изхода, когато земята поддаде. Трябва да е била близо до стъпалата на тунела, а той трябваше да бъде точно тук, където стоеше Деметрий.

Къде беше тя?

Времето летеше. Пет минути? Двайсет? Един час? Той нямаше представа за времето, което беше изминало. Само знаеше, че принцесата е някъде тук. Близо до него.

Деметрий дишаше тежко, мускулите го боляха и сякаш горяха от положените усилия. Той спря за малко и изтри чело с ръка. От страха, който го обзе отново, коремът му се преобърна. Защо не можеше да я намери? Защо не можеше да…

Заклинанията! Можеше да повдига камъните със заклинание! Но с кое точно? В главата му беше празно. Погледът му се спря върху купчината отломки около него. Заклинание от такъв мащаб изискваше не само физическа, но и психическа сила. А ако объркаше нещо, нямаше да е достатъчно силен, за да го коригира. И щеше да изгуби скъпоценно време; време, което му беше необходимо да я откопае с голи ръце.

Аргонавтът беше обзет от нерешителност. Той зарови пръсти в косата си, стисна кичурите и задърпа, докато не го заболя кожата на главата.

„Ти не си слаб, пазителю, макар да смяташ така. Но това, от което най-много се страхуваш; може да се окаже твоето спасение. Но само ако му позволиш.“

Той си спомни думите на Лахезис през онази нощ на ръба на скалата; същата нощ, в която беше направил първата крачка към Изадора. Затова вдиша дълбоко. После още веднъж.

„Добре, съсредоточи се! Можеш да го направиш!“

Деметрий затвори очи, протегна ръце и се постара да диша равномерно, докато в главата му преминаваха думи, фрази и изречения. Заклинания, които не беше произнасял от дълги години, но които бяха толкова привични за него, колкото и дишането. Едно от тях се открояваше особено силно, подобно на светлината на морски фар. То го привличаше към себе си, като хвърляше мрачна сянка върху всичко останало.

Устните му се размърдаха и от тях се понесоха думи. Камъните изпукаха, докато той произнасяше напевно заклинанието в горещия и влажен въздух, черпейки сила от кръвта на предците си.

Аргонавтът усети тежестта на скалните късове върху мускулите си. Пазителят стисна зъби, вдигна ръка и ги отхвърли настрани с един замах. Един след друг той местеше отломките от мрамор и гранит, докато ръцете и краката му започнаха болезнено да пулсират в знак на протест. Но той продължаваше, докато под развалините не се показаха първите стъпала.

Потта се стичаше по слепоочията му, умората му все повече надделяваше, времето напредваше, но Деметрий не спираше да се бори. Трябваше да я намери. Нямаше да се откаже. И тъкмо смяташе да продължи отново, когато се наложи да спре и да се ослуша, доловил тих звук.

Далечен шепот.

И драскане.

Което идваше някъде изпод отломките.

Стържене. Глас?

Той коленичи на земята, положи длани върху топлите скали и наведе глава настрани, за да може да чува по-добре.

Ето, отново този звук. Звучеше като…

— Изадора?

Отново се дочу лек звук. Толкова слаб и тих, че той едва го долови. Пулсът му се ускори и Пазителят махна още една купчина камъни, преди да бъде спрян от огромен мраморен къс. Той беше с големина на автомобил и прекалено тежък, за да може да бъде отместен със сила.

— Изадора?

— Аз съм тук… Тук, долу — дочу шепот той.

Облекчението се разля по вените му подобно на пивко вино.

— Дръж се, кардия, опитвам се да те измъкна. Говори с мен, за да зная къде да копая.

Тя го послуша. Деметрий не разбираше думите, но вибрацията им проникваше в гърдите му и му го зареждаше с допълнителна сила. Затворил очи, той отново се съсредоточи, произнасяйки думите на заклинанието със скоростта на мълния, като разчистваше мястото вляво от огромното парче скала, откъдето дочуваше гласа й.

— Тук съм.

Аргонавтът отвори очи. Тя звучеше по-ясно и той разбра, че е махнал достатъчно от скалните късове, за да се види отвора на дупката, която се беше появила под тях.

Деметрий бързо заобиколи огромния къс мрамор и се свлече на колене. От дупката към него гледаше Изадора и премигаше от ярката слънчева светлина, цялата покрита с тънък слой бял прах.

„Слава на боговете! Благодаря!“

Той внимателно я издърпа от дупката, обхванат от паническото желание да я опипа, за да се увери, че е цяла. Тя се отпусна върху него и Деметрий се олюля, но обви ръце около нея и я притисна към гърдите си.

— Държа те — прошепна той и се изправи на треперещите си крака. После намести главата й върху рамото си и обърна гръб на срутилите се каменни блокове.

— Добре съм — прошепна Иза в гърдите му. Той усещаше топлината на тялото й, а дъха й — като успокояващ ветрец върху прегрялата си кожа.

След като се отдалечиха на безопасно разстояние, Аргонавтът седна на земята с Иза в ръцете си. Няколко секунди по-късно зад гърба им се разнесе силен грохот. Двамата с принцесата рязко се обърнаха и видяха, че огромният мраморен къс беше рухнал върху дупката, която беше служила за скривалище на Изадора.

— О, богове! — Деметрий отново я придърпа в прегръдката си и застина неподвижно.

Минутите мълчаливо се изнизваха, докато Пазителят се опитваше да успокои бясно туптящото си сърце. Ако беше закъснял… ако магията му не беше сработила… ако не беше махнал първо камъните отстрани…

— Добре съм, Деметрий.

Тя беше добре, но той определено не беше.

Аргонавтът се отдръпна, за да види лицето й. Цялата кожа на Изадора беше покрита с прах, освен страната, която беше притиснала до гърдите му. Участъкът загоряла кожа му напомни, че тя не беше призрак, а истинска — жива и невредима — от плът и кръв.

— Не съм ранена, Деметрий. Добре съм.

Той все още се мъчеше да осмисли случилото се.

— За какво си мислеше?

Тя се намръщи и бръчките отчетливо се обрисуваха по прашното й чело.

— Какво имаш предвид?

Деметрий почисти с пръст челото, скулите и леко вирнатото й идеално носле.

— Там долу. С Хадес. Нима не знаеш какво може да стори той с теб?

В очите на Изадора проблесна пламък.

— О, зная, разбира се. Освен това разбрах и още нещо: Хадес не може да тръгне срещу правилата. Когато умра — да, тогава той ще може да прави с мен всичко, каквото си поиска. Но докато съм жива, не може да ме убие.

При мисълта за смъртта й Деметрий беше пронизан от болка в корема. Той направи знак към развалините зад тях:

— А как ще наречеш това, дявол да го вземе?

Тя също погледна през рамото му, преди отново се обърне към него.

— Лека истерийка?

Деметрий не беше в настроение за шеги. Сърцето му нямаше да ги издържи точно сега.

— Изадора…

— Е, добре де — каза Изадора сериозно. — Съгласна съм, че Хадес може да предизвика природни бедствия и да изпрати след мен слугите си, ако поиска, но той самият не може да ме убие. Може да ме тормози и да ми показва какво ще направи с мен, когато попадна в неговия свят… Но знаеш ли какво, Деметрий? Аз не се страхувам от него. Вече не.

— Той предложи да ти върне душата, а ти отказа.

— Ти си чул?

— Чух всичко.

Върху лицето на Изадора пробяга безпокойство и тя се втренчи с невиждащи очи в гърдите му.

— Някои души не си струва да бъдат спасени.

Той сложи пръст под брадичката й и я принуди да повдигне глава:

— Твоята си струва.

— Ничия душа не заслужава такава жертва — тя повдигна ръка към него и разтвори пръсти. Деметрий потресено въздъхна, когато видя върху нея сияещият символ на титаните.

Силата на земната стихия извираше от дланта й и проникваше под кожата му, макар че той не докосваше камъка. Изадора завъртя диаманта в ръка и Пазителят отново си спомни за подслушания разговор между нея и Хадес. Дори в капан Изадора се борила. И не само за себе си, а за техния свят. За тези, които не познаваше и никога не беше срещала. За сестрите си, за Аргонавтите, за него. И сега, докато седеше в скута му, цялата покрита от главата до петите в прах, Иза изглеждаше като кралицата, в която щеше да се превърне един ден.

— Кардия…

— Мислех, че не ти пука, Деметрий. Самият ти ми го каза. И то толкова пъти, че вече им обърках бройката. И въпреки всичко си тук. Винаги когато имам нужда от теб, ти си тук. — Гласът й спадна до дрезгав шепот: — Кажи ми, че не ти пука.

Под омагьосващия й поглед пулсът му мигновено се ускори. И въпреки дългогодишната съпротива, воинът усети как последните бариери, които го удържаха, се разклатиха и разрушиха.

— Там е работата, че ми пука — прошепна той. — При това много. И причината е, че ти не си ми безразлична. Винаги е било така.

Изадора се взира в него толкова дълго, че Деметрий се напрегна.

— Ти ме нарани.

Съжалението го прониза като нажежен кинжал, но той си го заслужаваше. И не само това, а много повече.

— Зная.

— Не го прави повече.

Той преглътна с труд, но не отговори. Не можеше. Точно както не можеше да откъсне очи от нея.

Принцесата опря ръка на рамото му и се изправи. Топлината под пръстите й потече устремно към корема му. Деметрий искаше да я докосне и да я придърпа обратно в обятията си, но успя да се сдържи.

Иза направи неуверена крачка, но успя да запази равновесие. И го спря с поглед, когато той посегна да й помогне.

— Добре съм.

Не, не беше добре. Тя слабееше с всеки изминал ден, а случилото се тук с Хадес и Апофис само усложняваше нещата още повече.

Тя направи няколко крачки по пътеката, преди да спре и да погледне назад.

— Скоро ще мръкне. Идваш ли?

Бяха му необходими няколко секунди, за да разбере какво имаше тя предвид. И когато осъзна, че Изадора иска да се върне в руините, вместо у дома в Арголея, погледна към развалините зад гърба си. Всъщност сега и двамата стояха върху свещената земя, която толкова дълго бяха търсили.

Той трябваше да я отведе вкъщи. И това дори не подлежеше на обсъждане, но…

Иза явно не го искаше. А и самият той не беше готов. Сега, когато се бяха сблъскали с реалността, той искаше още време. Поне една-единствена нощ. За да поправи всичко ужасно, което беше казал или сторил през изминалите години. Изадора заслужаваше поне това. Ако сега я върнеше вкъщи, никога повече нямаше да има такава възможност.

Деметрий погледна към принцесата и осъзна, че изборът, който щеше да направи сега, ще промени живота му завинаги. Когато й се отдадеше доброволно, повече нямаше да може да се преструва, че не му пука. Както беше сигурен, че щом направи този избор, ще пожертва бъдещето си в редиците на Аргонавтите завинаги. Заради това кой и какво беше той.

Воинът се изправи, приближи се и се спря до Иза. Тя обърна глава, за да го погледне в очите.

— Готов ли си?

Деметрий я грабна на ръце и се наслади на радостния вик, който се отрони от устните й.

— Да — отвърна той. После я намести я в ръцете си и тръгна по пътеката. — Да, най-накрая съм готов.

* * *

Топлото слънце, горещината от тялото на Деметрий и лекото поклащане обратно до руините — всичко това измори Изадора. Тя не знаеше колко дълго беше спала, но когато се пробуди, разбра, че лежи върху импровизираната им постеля в залата на героите. Още преди да се е разсънила напълно, тя разтърка очи и ахна, когато видя пламъка на стотиците свещи, разпръснати навсякъде.

Спокойният й пулс бързо набра скорост. В единия край на каменната маса бяха сложени одеяла, сгънати на две. Други бяха преметнати така, че краищата им висяха от двете противоположни страни на масата, в единия край, на която имаше храна — плодове с различни форми и размери, както и риба, а на другата — свещи.

Изадора чу шума от стъпки и в подножието на стълбите видя Деметрий, който носеше в ръце два пластмасови съда.

Той се зарадва, когато я видя, и това стопли Иза отвътре.

— Ти си будна?

Тя не направи опит да сдържи усмивката си.

— Вероятно съм те чула как слизаш. — После посочи с ръка към стаята. — Какво означава това?

— А, това… — воинът погледна към центъра на стаята и на Изадора й се стори, че вижда как скулите му почервеняват. — Измама. — Деметрий остави кофите до масата и прокара ръка през близките свещи. Изображението им се раздвижи и сякаш угасна от движението на ръката му, но после отново се стабилизира. Деметрий повдигна рамене. — Оптическа илюзия.

Възхитена, Иза се изправи. Чувстваше се много по-слаба, отколкото й се искаше, но се приближи към него и прокара ръка на същото място, където го направи той. Свещите отново се разлюляха, преди да се върнат на мястото си.

— Ти умееш да правиш илюзии? Еха! — тя повдигна очи към него. — Ще ме научиш ли?

Деметрий се усмихна толкова естествено, също както онази ден на плажа. И само за секунда лицето му от загрижено се превърна в красиво.

— Салонните илюзии са един от многото ми таланти. Не мога да направя прилично защитно заклинание, но на свещите съм майстор.

Деметрий посегна да вземе плод, но Иза сложи ръка върху неговата и го спря. Тя го изчака да вдигне очи към нея, преди да каже:

— Струва ми се, че в теб се крият много таланти. И зная, че без тях, нямаше да съм тук сега.

В очите му проблесна мекота, която Изадора искаше да хване в ръка и да задържи завинаги. Но той не се приближи към нея, а този път тя не възнамеряваше да прави първата крачка. Деметрий я беше върнал тук, вместо да се отправи заедно с нея в Арголея. И поне днес трябваше да събере търпение, за да види докъде щеше да ги отведе всичко. Пазителят се прокашля и отново посегна към храната:

— Трябва да хапнеш.

Той постави пред нея пластмасова чиния, пълна с плодове и риба. Тя се опита да не присвие устни от досада, но изглежда не успя, защото Деметрий се усмихна.

— Когато се прибереш вкъщи, ще имаш всичко, което поискаш. Дръж се. — Той обви талията й с ръце и леко я повдигна, за да седне на масата. Под дланите му се събра топлина, която се плъзна към гърдите й, но войнът я пусна прекалено бързо. Той сложи чинията върху коленете й и се отдалечи, преди Иза да успее да го спре.

— Какво ще поискаш да ти приготвят, когато се върнеш?

— Вкусен и сочен котлет. — Иза отхапа парченце ябълка и започна да дъвче, като си представи, че забива зъби в крехкото месо. — С гарнитура от картофено пюре с чесън и аспержи. И шоколадова торта за десерт. — Изадора погледна към него и попита: — А ти какво ще си поръчаш?

Усмивката му се стопи. Той опря ръка върху масата и погледна към храната си:

— Не зная.

По тялото й се плъзна странно предчувствие. Какво не доизричаше Деметрий?

Той преглътна няколко хапки и когато забеляза, че Изадора също не се храни, взе чинията й и я отмести настрани. Изглежда, и двамата нямаха апетит. Очите й го следваха, докато той заобикаляше масата.

— Легни назад.

Изадора погледна към одеялата под себе си.

— Защо?

Деметрий вдигна донесените пластмасови кофи и обясни:

— Реших, че ще искаш да си измиеш косата. Прекалено късно е да отидем до потока, но в случай че искаш, горе подгрях малко вода.

Сърцето в гърдите й се преобърна. Свещите хвърляха трептящата си светлина върху голата му гръд и извивките на мускулестото му тяло. Деметрий носеше все същите черни панталони, смъкнати ниско на бедрата, раздърпани най-долу и скъсани на коленете. Но беше измил от себе си праха и мръсотията. Сигурно се беше окъпал в потока, докато тя е спяла, а после беше донесъл вода и за нея.

По гърдите, корема и бедрата й пробягаха тръпки. Тя кимна, като преглътна с усилие, и едва сдържа напора на чувствата си.

— Аз… да, разбира се. Благодаря.

— Тогава легни по-близо до края на масата.

Изадора го направи. Краката й увиснаха от едната страна, а главата — от другата. Деметрий явно беше постлал одеялата, за да й бъде удобно върху твърдата повърхност на масата. Принцесата забеляза как Аргонавтът внимателно я гледа с напрегнато изражение върху лицето.

— Затвори очи.

Топлата вода намокри обилно мръсната й коса и потече по каменния под в краката му. Изадора остана със затвори очи, докато той мокреше всеки кичур поотделно, а после съвсем се отпусна, когато пръстите му започнаха нежно да я сапунисват.

— Откъде взе шампоан?

— Оттам, откъдето взех и пастата за зъби.

Иза се усмихна.

— М-м-м.

— Харесва ли ти?

Да, много. Ръцете му бяха божествени; те докосваха, галеха, масажираха. Всичките й мускули се отпуснаха. Деметрий отново обля косата й с вода, за да изплакне шампоана, и внимателно подсуши късите кичури с едно от резервните им одеяла.

— Как стопли водата? Всичко, с което разполагаме, са пластмасовите съдове, които приличат на кофи.

— В металния шлем на Ахил.

Иза отвори широко очи.

— Ти си стоплил водата в шлема на Ахил?

— Ами не мисля, че още го използва. Имаш нещо против ли?

Не, Изадора съжаляваше единствено за това, че шлемът не беше с размерите на вана, в която да може да влезе заедно с Деметрий и той да използва вълшебните си ръце върху всяко местенце по тялото й.

Пазителят остави мокрото одеяло върху масата и използва пръстите си, за да разреше мокрите кичури. После подпъхна ръце под раменете й и помогна на принцесата да седне. Тя отметна влажната коса от лицето си и се замисли какво да каже, но щом Деметрий посегна към края на мръсния потник, всичките й мисли излетяха от главата.

— Вдигни ръце.

С лудо туптящо сърце, Изадора се подчини. Потникът се плъзна нагоре по ръцете й и тупна нейде на пода. Зад нея се разплиска вода. Коремът на Изадора се присви в очакване. Ръката на Деметрий нежно докосна голото й рамо и нещо мокро се плъзна надолу по гърба й.

Гъба за баня. Той я миеше с нея, като я движеше бавно нагоре-надолу. От еротичната ласка зърната на гърдите й се втвърдиха и Иза изви гръб.

— Прекалено гореща ли е?

— Не, не, така е добре. — Дори повече. Много повече. Това беше… истински рай. Изадора затвори очи, докато Деметрий движеше гъбата по лопатките и надолу по гърба й до извивката на кръста, след което отново тръгваше нагоре. В корема й се съсредоточаваше топлина, която слизаше по-надолу, докато Иза не започна да изпитва болка от желание.

— Винаги съм искал да те питам нещо — тихо прошепна Аргонавтът.

— Хм… какво… — Деметрий прокара гъбата по врата й, а после по лявата й ръка. Надолу към пръстите й се стече вода.

— Какво се е случило с майка ти? На нас ни казаха, че тя и спътниците й са попаднали в засада.

Иза отвори очи и се съсредоточи в свещта на около двадесет крачки от нея. Деметрий продължаваше да мие ръцете, гърба и кръста й, а тя продължаваше мълчи. Изадора знаеше, че и на Аргонавтите бяха разказали същото. Тридесет години преди войната с демоните да достигне връхната си точка, майка й, заедно с нейни придружители и охраната от специалната гвардия, се отправила в света на смъртните за „кратък отпуск“ Или „поход по магазините“, както го беше нарекъл баща й. Андромеда, също като царя, обожавала културата на смъртните и понякога Леонидас й разрешавал да премине през портала, но задължително с охрана. В света на смъртните ги нападнали демони. Всичко приключило, преди да успеят да изпратят зов за Аргонавтите. Нямало оцелели. Макар че не се беше случило точно така. Царят — бащата на Изадора — беше измислил тази лъжа, за да скрие истината.

— Ти знаеш за сестрите ми, така че това не е кой знае каква тайна. Баща ми не се е числял към верните съпрузи. А триста години са прекалено много време за брак, ако единият от съпрузите не дава на другия онова, което той желае… — и тя сви рамене със съжаление. Мразеше, че в гласа й имаше толкова много тъга, но не можеше да я скрие. — Предполагам, че той е решил да опита щастието си с други.

Деметрий заобиколи масата и застана пред Изадора. И макар тя да трябваше да се смути, защото беше гола, не го направи.

— Син. Това е, което е искал най-много.

Тя не го погледна в очите, а вместо тях изучаваше белега вляво на гърдите му.

— Винаги е искал син. Мама е забременявала много пъти, но всичко е завършвало или с преждевременен аборт или с мъртвородени бебета. С изключение на мен.

— Какво се е случило с нея?

Изадора въздъхна.

— Мисля, че всичко това най-накрая я е пречупило. Тя вероятно вече е знаела за връзката на царя с майката на Калия. По онова време не е имала представа с кого спи той, а само че не с нея. А той винаги е имал любовница. Обикновено жена от по-низкото съсловие, която не живеела в замъка. Но неговата лична лечителка? Това би наранило майка ми дълбоко. Особено след като двете с Ана са били приятелки.

Иза си спомни колко тъжна беше майка й в онзи ден, когато тръгваше. Начинът, по който прегърна дъщеря си и се сбогува с нея сякаш завинаги.

— Тя не е отишла в света на смъртните за покупки. И с нея е нямало охрана. Тя просто изчезнала; така, сякаш никога не е съществувала. И баща ми никога не я потърси. Той си измисли историята за убийството й като извинение, за да продължи да живее по-нататък, без да се налага да се обръща назад.

Изадора погледна към ръцете си — също толкова малки и елегантни като на майка й.

— Аз исках да я потърся. Много пъти. Но баща ми… той ми забрани. — Гласът на принцесата затихна. Ама, разбира се, тя кога е била способна да направи нещо? — Аз приличам много повече на нея, отколкото на него. И като оставим настрана факта, че съм от женски пол и единствената оцеляла от децата им, носът ми е прекалено малък, а очите — с неправилен цвят, аз съм също толкова плаха като нея. А това определено не беше от полза за отношенията ми с царя. Напротив — по-скоро ги влоши.

Деметрий не каза нищо. Изглежда, че беше приключил с къпането. Изадора се размърда. Тя издърпа края на одеялото под крака си и се опита да се прикрие. Жалко! Трябваше да си държи устата затворена, а не да обяснява. И толкова по-лошо, че отново беше позволила да бъде наранена.

Защо баща й и причиняваше болка дори тук?

Деметрий издърпа одеялото от пръстите й. Изадора с учудване се вгледа в нежните му, топли очи и мократа гъба падна върху масата.

— Аз мисля, че носът ти е идеален, а очите ти подхождат на настойчивостта ти.

— Настойчивост ли? Никой не ми го е казвал досега.

Върху устните му се появи лека усмивка, от която кръвта във вените на принцесата закипя, а желанието й нарасна десетократно.

— Колко пъти се опитах да стоя настрана от теб? И колко пъти ти свеждаше усилията ми до нула? Ето колко си настойчива.

Сърцето й едва не пропусна удар. В настъпилото мълчание Изадора беше сигурна, че ако не попита сега, през останалата част от живота си щеше да се наложи да гадае.

— Ти това ли искаш? Да стоиш по-далеч от мен?

— Не.

Изадора вдиша дълбоко и притихна в очакване. Деметрий я обгърна с ръка и я притисна към топлото си тяло. Краката й се разтвориха и тя ги обви около бедрата му. Мъжкият му аромат я обгърна и той остана единствено, което Иза можеше да усети.

— И между другото — допълни Деметрий, като потопи гъбата в кофата и я прокара по ключицата на Изадора така, че капките вода се стекоха по голите й гърди и превърнаха връхчетата им в твърди камъчета. — Аз не те смятам за плаха. Във всеки случай не и сега.

Лицето му беше съвсем близо до нейното. Горещият му дъх беше с аромат на мента и това я опияняваше. Когато Деметрий докосна с гъбата гръдта й, Иза се напрегна. Тя искаше да усети ръката му върху кожата си, устните му върху своите, а плътта му — дълбоко в тялото си. Точно както миналата нощ. Само че този път тя искаше Деметрий сам да определи темпото и да прави с тялото й всичко, което пожелае.

— Ако станах по-смела, то това е благодарение на теб.

— Не, не на мен. А благодарение на самата теб.

Иза задържа дишането си, когато Деметрий докосна устните й веднъж, втори път. Толкова нежно, сякаш тя беше от стъкло. Принцесата простена, когато той отново я целуна и твърдите му, настоятелни устни завладяха нейните. Тя прокара длани по гърдите му, усети силата на мускулите под кожата, и леко наклони глава, за да му даде повече. Той прие поканата, плъзна език в устата й и започна да ласкае нейния, докато тя едва не обезумя, опитала вкуса му отново.

— Ах, кардия — прошепна той в устните й.

— Харесва ми, когато ме наричаш така.

Деметрий пусна мократа гъба, обви пръсти около талията й и я повдигна от масата. Тя отговори страстно на целувката му и плъзна крака около кръста му. И понеже не се стърпя, зарови пръсти в косата му така, както искаше да го направи още в момента, когато той влезе в стаята. Мъжът се отдалечи от масата и я пусна върху купчината одеяла в ъгъла на помещението. Той погледна към нея, но не с нежния поглед от преди малко.

Не, тези очи приличаха на блестящи люспи от оникс, изпълнени с желание и копнеж. И гледаха към нея така, сякаш тя беше единственото, от което имаше нужда на този свят.

Принцесата не беше сигурна какво се беше променило от сутринта, но не смяташе да пита.

— Кажи ми какво ти харесва и какво желаеш — прошепна той.

Изадора прокара длани по бицепсите му и отново го придърпа за целувка.

— Ти ми харесваш и аз просто те желая.

Деметрий жадно я целуна и се отпусна върху нея, когато тя разтвори крака. Твърдият му член се притисна точно там, където тя искаше да го усети най-много, макар и през плата, който ги разделяше.

Воинът я докосна отначало с пръсти, а после и с устни, като облизваше и целуваше най-чувствителните местенца по тялото й — кожата зад ухото, основата на гърлото, връхчетата на гърдите — докато Изадора не започна да стене. После повтори същото, но в обратен ред, и тя започна да се задъхва.

Той прокара нежна пътечка от целувки по корема й и по-надолу, спря се на пъпа й и изследва ямката му с език. Иза започна да трепери, а тялото й се изви в очакване. Тя не спираше да го гледа с притворени клепачи, натежали от наслада, когато той я целуна под корема и изкусно развърза връзката на шортите й със зъби.

Видяла триумфалната му усмивка, Иза също му се усмихна и простена от удоволствие, когато той плъзна ръка под тънката материя и прокара пръсти по нежните й гънки.

— М-м-м, принцесо, ти си влажна за мен.

Тя не само беше влажна, а направо мокра. И нямаше желание да чака.

— Деметрий…

Той махна ръката си и издърпа шортите й надолу по бедрата. Прохладният въздух докосна голата й кожа, но веднага беше заменен от устните на Деметрий, който стопли нежното й хълмче с горещия си дъх. Изадора отново се изви и простена. Той прокара пръсти изключително внимателно по нежните места, които топлеше с дъха си, като се стараеше да не нарани свръхчувствителната плът.

— Толкова ми харесва вкусът ти. Точно тук.

Тя се приповдигна, като се наслаждаваше на сексуалния вид на Деметрий между краката си, от което огънят във вените й се превърна в течна лава. Той наведе глава и Иза видя как езикът му я близна. О, богове! Тя отметна глава назад от удоволствие и тялото й потръпна. После повдигна бедра така, че да му бъде по-удобно, и се отдаде изцяло на удоволствието.

Деметрий я потупа по клитора. После я погали, описа кръгче около него и се отдръпна. Върху челото й избиха капчици пот и се плъзнаха по кожата, докато тя се извиваше и се опитваше да му покаже какво харесва най-много. Но Деметрий знаеше как да я съблазни. Знаеше как да я накара безумно да трепери. И нямаше значение какво се опитваше да стори тя — кулминацията й оставаше извън нейния обсег.

— Деметрий, о, богове, имам нужда от теб!

Той вдигна глава, докосна с устни вътрешната част на бедрата й и я обърна по корем толкова бързо, че тя успя само да ахне. Зад нея се дочу шумолене на дрехи и ръцете на Деметрий я обгърнаха през кръста. Той я приповдигна и притисна топлите си гърди към гърба й така, че голите му бедра се притиснаха към нейните. Едната му ръка се плъзна към корема и се насочи по-надолу към влажните и меки къдрици, които започна да гали отново. Съблазнителните му устни и дръзкият му език се впиха в меката част на ухото й и го засмукаха.

— Да ти обездвижа ли ръцете, както направи с мен миналата нощ?

Да я обездвижи ли? О, да… Горещият му дъх върху гърлото й изпрати хиляди тръпки на удоволствие по цялото й тяло. Пръстите му дразнеха плътта й, докато бедрата му се движеха напред-назад. Твърдият му член се беше притиснал към дупето й и от устните на Иза се откъсна стон:

— Да, да, все ми е едно какво ще правиш. Просто искам…

— Какво? — Деметрий стисна ухото й със зъби. Но без да я наранява. Появи се усещането за някакъв… разряд, който усили желанието й. Мъжът плъзна пръсти още по-надолу и навлезе дълбоко в тялото на принцесата, с което предизвика стон на задоволство. С другата си ръка Деметрий я галеше по гърдите, докато зърната и не се превърнаха в твърди чувствителни връхчета.

— Богове, толкова си тясна. От какво имаш нужда, кардия? Кажи ми.

— От теб — едва успя да изрече Изадора и стисна с ръка мускулестото му бедро. — Нужен си ми сега!

Той бързо извади пръстите си и я бутна напред. Изадора само ахна от изненада, преди ръката му да я подхване и да я намести. Тя просто спря да мисли, когато членът му започна да се плъзга по влажните й гънки. Деметрий можеше да я постави във всяка поза и да направи всичко, какво поиска с тялото й, но най-важно беше да го усети в себе си.

Аргонавтът се притисна към нея й проникна едва-едва, след което се отдръпна.

— От това ли имаш нужда?

— О, да!

— Кажи ми.

Тялото й трепереше.

— Деметрий, желая те! Целият. Искам да те почувствам.

Той се подчини. И навлезе в нея с един-единствен мощен тласък. Но този път, за разлика от миналата нощ, болка нямаше. Принцесата се чувстваше прекрасно; така, сякаш тялото й беше създадено специално за неговото. Той беше твърд там, където тя беше мека; той беше силен там, където тя — крехка. И всеки дълбок тласък я приближаваше към оргазма.

Иза стисна ръката му, обвита около кръста й, а с другата — бедрото му, докато той се движеше в нея. Тя стенеше при всеки тласък; с всяко настъпление и отстъпление. Обърна глава и страстно го целуна, като не спираше да се движи заедно с него и да го гали. И едва не се взриви, когато той намери клитора й и започна да го потупва с пръсти в такт с движенията си.

— Да, да — прошепна тя срещу устните му.

— Тук?

— Да, о, да!

— Харесва ли ти така?

— Да! — О, богове, неговата откровеност беше толкова еротична. Никой досега не беше разговарял така с нея. Никой не се осмеляваше да го направи. — Да, умолявам те, не спирай!

Насладата погълна Изадора, но преди да стигне до кулминацията си, Деметрий излезе от тялото й и бързо я обърна. Принцесата разстроено простена, когато падна по гръб върху одеялата, но той успя да заглуши звука с устните си и отново я запълни с един силен тласък. Тя забрави за всичко друго, освен мъжа и какво правеха в момента. Иза беше обви ръце и крака около него и просто се държеше, докато той навлизаше все по-силно и все по-дълбоко и я целуваше така, сякаш не можеше да й се насити.

— Сега, кардия — прошепна Деметрий. — Свърши за мен.

На Иза остана единствено да се подчини. Оргазмът я връхлетя с такава сила, че тя спря да диша. Цялото й тяло се изви, докато спиралите на насладата преминаваха през всяка клетка от него и от устните й се откъсна името на Деметрий. А той нахлуваше отново и отново в нея, по-бързо и по-надълбоко, и сякаш се втвърдяваше все повече. Тя дочу собствения си вик на наслада и се изуми от начина, по който всеки мускул в тялото му се превърна в камък под пръстите й, както и онази негова част, която все още беше в нея.

Изминаха няколко секунди, а двойката сякаш беше застинала мълчаливо във времето. Най-накрая Деметрий отпусна глава към рамото й и въздъхна:

— Аз…, о, богове…

Върху устните на Иза разцъфна усмивка. Тя го погали по косата, докато се опитваше да успокои дишането си. И долепи устни до слепоочието му.

— И аз съм на същото мнение.

Деметрий се отмести леко и се надигна, за да я погледне, сякаш за да се увери в истинността на думите й. В този момент — с разрошена коса, спокойно лице и удовлетворено тялото — той изобщо не напомняше на онзи жесток и безчувствен Пазител, какъвто го познаваше тя през голямата част от живота си. Тук и сега той беше просто мъжът, с когото тя беше правила любов.

Воинът отмести очи от лицето към гърдите й и изгарящият му поглед накара кръвта в тялото й отново да закипи. Той погледна по-надолу и застина. След което се изправи с думите:

— Не мърдай.

Иза се лиши от топлината му, преди да успее да стори нещо, за да го задържи. Деметрий прекоси помещението. Трептящата светлина на свещите караше мъжа да прилича на оживяла мраморна статуя. Той посегна към мократа гъба от масата.

Изадора погледна към корема си и видя семето му.

— Ето така е по-добре — коленичи той до нея и използва влажната гъба да изтрие свидетелството на удоволствието си. После я захвърли към другия край на стаята, легна настрани, сложи ръка под главата си и притегли принцесата в обятията си.

Тя беше объркана. И не разбираше защо Деметрий не беше свършил в нея. Припомни си всяко едно от действията им и внимателно го анализира, като се опита да разбере къде беше сгрешила. Но не откри нищо. Не намери нито един момент, който да свидетелства за липсата на желание у него. Или че потребността му не беше толкова силна като нейната. Спомни си за гневната му тирада сутринта, когато беше довела и двама им до разтърсващ оргазъм. Когато той беше свършил в нея и беше осъзнал стореното.

„Ти не искаш дете от мен?“

„А от къде на къде да искам?“

Принцесата преглътна и се опита да задържа съмненията, които подхранваха най-ужасния й страх. През цялото това време си мислеше, че завръщането на Деметрий тук е знак, че той е готов да направи крачка. И да започнат всичко отначало. Като пристъпи смело напред. Но беше сгрешила. Това не беше началото. Това беше краят. Най-сладкият и изпълнен с болка край, който едва ли щеше да изпита отново.

Деметрий посегна към одеялото и го наметна върху голите им тела, неправилно разтълкувал реакцията й. Но не се отдръпна и не я пусна от ръцете си. Той я галеше по ръката, по извивката на талията и по корема с нежни пръсти, докато й шепнеше ласкави думи. Но тя вече се беше досетила за премълчаните; тези, които можеха да предизвикат единствено сълзи.

— Спи, кардия, утре ще ти трябват сили. И двамата имаме нужда от почивка.

Изадора стисна очи, но не заспа. А се опита да сдържи сълзите си. Сърцето й, което до преди малко беше преизпълнено с щастие, сега кървеше като прободено с нож.

Утре щеше да има нужда от всичките си сили. Най-накрая щеше да си отиде вкъщи, в Арголея. Но инстинктът й подсказваше, че Деметрий няма да се върне с нея.