Елизабет Ноутън
Изкушения (16)

Глава петнайста

Облегната на една от полуразрушените стени на голямата зала, Изадора гледаше към танцуващите пламъци на огъня, запален от Деметрий, за да приготви рибата, която най-накрая беше уловил. Високо над главата й — там, където трябваше да се намира покривът, блещукаха звезди. Принцесата отново се учуди, че лисваше дим, който да се издига към мастиленочерното небе и който би издал местонахождението им на чудовищата, скрити сред дърветата на хълма. В края на краищата тя реши, че магьосничеството не беше чак толкова лошо нещо.

— За какво мислиш? — попита Деметрий. Той седеше от другата страна на огъня върху дънера, който беше довлякъл заедно с купчината сухи клони. Воинът хвърли още едно дърво в огъня, наведе се напред, опря лакти върху коленете си и се загледа във въглените.

Изадора присви крака към гърдите си. Коремът й беше пълен, а главата — лека, но нещо в погледа на Аргонавта й подсказваше, че тази нощ щеше да промени живота й завинаги. Макар да беше лишена от способността си да вижда в бъдещето, тя все пак си оставаше жена. А като такава притежаваше силна интуиция.

— Просто си мислих колко добре ни дойдоха фокусите ти тогава и сега.

Деметрий се усмихна — о, богове, колко обичаше тя тази негова извивка на устните! — и сложи още дърва в огъня. Тя го беше направила; беше се промъкнала под кожата му и беше извадила отвън онази част от него, която той криеше от всички. Принцесата все още беше объркана, че пред нея стоеше същият онзи Аргонавт, който я дразнеше, обиждаше и хулеше в замъка.

— Не всички мислят по този начин.

— Другите Пазители знаят ли?

— Не. И това не им влиза в работата.

Изадора прие гледната му точка.

— Тогава кой?

— Баща ми не беше във възторг от фокусите ми.

Тя за първи път чуваше Деметрий да говори за семейството си. Макар малка част от нея да го намираше за странно, че той толкова неочаквано й споделяше нещо лично, Изадора не смяташе да пропуска тази възможност.

— Той не притежаваше ли същия дар?

Аргонавтът изхъмка.

— Не. Акрисий ненавиждаше всичко, свързано с магиите.

— Въпреки че Медея е негова прародителка?

— Именно защото Медея е била негова прародителка.

Странните думи учудиха Изадора.

— Защо?

Деметрий присви рамене и се загледа в пламъците.

— Защото Хера с измама е накарала Язон да се влюби в Медея, която се оказала първата жертва на проклятието. Той си тръгнал, когато разбрал за измамата, а тя го довършила. Жадна за отмъщение, Медея убива децата им. Всички, освен едно, което успява да избяга.

Иза беше чувала легендата. И знаеше за ужасния край на Язон.

— Но без нея твоя баща нямаше да го има.

— Това не беше от значение. Той смяташе, че наследниците на Язон биха били по-силни без нея.

— И ти ли смяташ така?

Деметрий протегна ръце с дланите надолу и погледна към символите, които се спускаха от лактите до пръстите му.

— Мисля, че заради нея съм проклет два пъти.

Язвителната му честност предизвика у нея безпокойство, но колкото и да искаше принцесата да узнае за предците на събеседника си, много повече я интересуваше сегашното му семейство.

— Какво направи баща ти? Когато разбра, че притежаваш този дар?

— Ядоса се. Забрани ми да паля свещи само с махване на ръката или да правя заклинания, които превръщаха косата на икономиката ни в лилава.

Принцесата се усмихна, когато си представи случката.

— А когато не изпълнявах, използваше върху мен триа мастиго.

Изадора се намръщи.

— Какво е това?

— Къс камшик, долу-горе с ей такава дължина — и Деметрий показа с ръце около шейсет сантиметра. — Към дръжката му се прикрепят три кожени ленти с назъбени краища.

На Изадора й се догади.

— Той те е бичувал?

— Сам си го просех.

— Защото си правил жалки фокуси за прислужниците?

Аргонавтът отново присви рамене.

— Той ми заповяда да спра, а аз не му се подчиних.

Принцесата обходи с очи голата му кожа, която проблясваше като тъмно злато на светлината на пламъка. Беше забелязала върху гърдите и гърба му белези от битки и сражения, но не беше забеляза белези от удари с камшик.

— Къде?

— Там, където никой никога няма да ги види.

Тя обмисли думите му и очите й се спряха върху бедрата му. Представи си съвършените мускули, скрити под скъсаните тук-там панталони, обезобразени от нечия ръка. Деметрий говореше за това спокойно, сякаш обсъждаше времето, но Изадора успя да долови погнусата му към онова, което бяха сторили с него. И горчивина от омразата на баща му, който всъщност би трябвало да го обича.

— А къде беше майка ти?

Той отново присви рамене и продължи да подхвърля дърва в огъня.

— Не зная. Не са били женени. Според баща ми една нощ майка ми го съблазнила и аз съм бил нежеланият резултат. След като ме родила, тя си тръгнала и ме изоставила при него. А той бил длъжен да ме признае и приеме, защото символите били върху ръцете ми.

А не да го обича — долови Иза горчивата истина в думите на Деметрий.

— Имаш ли други братя или сестри?

— Да, брат. Но той е израснал в света на смъртните. И определено не сме близки.

— В света на смъртните ли? Къде?

Деметрий присви рамене и се поизправи.

— По-близо, отколкото си мислиш.

Тя искаше да разбере повече, но твърдостта в тона му показа, че Аргонавтът не е склонен да отваря на повече въпроси. Поне засега. Така че принцесата не настоя.

Вместо това тя каза:

— Деметрий, той е постъпил ужасно с теб.

— Защо? На теб също не ти харесаха заклинанията ми, когато ги видя за пръв път.

— Това беше преди да те опозная.

— Ти и сега не ме познаваш.

Ниският му глас предизвика тръпки в гърдите й.

— Но аз му се отплатих — с безразличен тон продължи той. — Бяхме в света на смъртните. Случи се по време на една от моите тренировки. Отделихме се от другите Аргонавти и бяхме нападнати от група демони. Те бяха много повече от нас и Акрисий ми заповяда да наложа върху двама ни заклинание за невидимост. Отказах. В края на краищата не бях длъжен да го правя — Деметрий се втренчи в огъня и сдържано продължи: — Това беше последното нещо, което ми заповяда да направя.

Стомахът й се присви. Иза се досети за неизреченото — той беше видял смъртта на баща си. Дали Деметрий е можел да я предотврати? И на колко години трябва да е бил в онзи момент? Трийсет? Четиридесет? Ако тя беше на неговото място, вероятно би постъпила по същия начин, щом толкова дълго време беше търпял жестокостите му.

Макар в главата на Изадора да се завъртяха куп въпроси, тя забеляза още нещо. Деметрий й хвърляше чести погледи, сякаш се опитваше да провери реакцията й и да види, дали думите му не я бяха отвратили. Всъщност сякаш искаше да я шокира. Но защо? Защо след всичко, случило се помежду им, той все още продължаваше да иска да я кара да си мисли, че…

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Жестокостта му не беше проработила. С отказа си, Аргонавтът само привличаше принцесата още повече. Той беше привлечен от нея по същия начин и сега се чувстваше толкова уплашен, че беше прибягнал към последната си линия на защита — опитваше се да я отврати от себе си.

Без да се замисля над действията си, Иза се изправи и заобиколи огъня, докато Деметрий я следеше предпазливо с очи.

— Огънят почти изгасна — и тя протегна ръка към него. — Нека си лягаме.

Воинът погледна към дланта й и преглътна тежко.

— Аз…

О, да! Той наистина се опитваше да забави нещата. Какво пък, тя също не беше глупава. За пръв път в живота си Иза знаеше какво иска и не се страхуваше да следва желанието си.

— Повече никакви оправдания, Деметрий. Ела с мен.

Той нерешително я хвана за ръката и се остави да бъде издърпан на крака. Двамата се насочиха към тайния вход и щом вратата се затвори зад гърба им, Иза поведе воина надолу по стълбите. Сърцето се блъскаше в ребрата й с такава сила, че Деметрий сигурно го чуваше. Но не изпитваше страх. Напротив, чувстваше се препълнена с енергия.

Когато стъпиха на последното стъпало, в залата на героите цареше пълен мрак. Аргонавтът махна с ръка и факлите на отсрещната стена пламнаха. Върху лицето на Пазителя танцуваха сенки, докато Иза го водеше към импровизираното им легло, а върху лицето му пробягваха хиляди мисли и чувства.

Принцесата пристъпи към него. Топлината и силата на тялото му я обгърнаха и стоплиха душата й.

— Искам да бъда с теб — пошепна тя тихо и положи длани върху мускулестия му корем.

Деметрий нежно сложи ръцете върху раменете й и докосването на кожата му до нейната накара в тялото на принцесата да пламне чувствен пожар.

— Кардия…

— Тук и сега. Точно така, както миналата вечер. Но този път аз те желая. — При нейните думи очите на воина потъмняха. — Целият, Деметрий.

— Не трябва. Твоят баща…

— Изборът е мой. Чаках дълго. Но тази нощ избирам теб.

— Кардия…

Сърце мое! Чувствата, който прозвучаха в тази дума, сякаш откраднаха дъха на Изадора. Тя хвана долната част на потника си и го изхлузи през глава. Меката памучна тъкан се приземи върху каменния под, но Деметрий не погледна натам. Очите му бяха съсредоточени единствено върху принцесата. Точно там, където ги искаше тя.

— Докосни ме — прошепна Иза.

Аргонавтът повдигна ръка и тя задържа дъха си в очакване върховете на пръстите му да докоснат закръглените й гърди. Зърната й се втвърдиха и в тялото й пламна желание. Деметрий погледна към красивата гола жена, предопределена му от съдбата, облиза устни и пристъпи напред.

— Да.

— Аз… — очите му се върнаха върху лицето й. — Мисля, че имаш нужда от сън.

И си тръгна, преди Иза да успее да го спре. И преди изобщо да разбере какво става.

— Деметрий?

Той не отговори. Единственият звук в тъмнината беше от босите му стъпала по каменния под. Малко след това се чу стърженето на голямата врата в началото на спираловидното стълбище.

Объркана, Изадора се опитваше да разбере с какво беше провокирала бягството му. Всеки път, когато помежду им беше на път да се случи нещо, Деметрий се отдръпваше в последния момент. Сякаш се страхуваше, че тя няма да го пожелае, ако се приближи.

Принцесата огледа стаята и погледът й се спря върху сандъка на Язон. Всеки път мъжът правеше крачка назад, щом тя пристъпеше крачка напред.

Идеята я осени изведнъж и докато я обмисляше, кръвта й се сгорещи.

Лидерът получава онова, което желае. И не приема отказ. Баща й го беше повтарял толкова много пъти, че думите сякаш се бяха вдълбали в мозъка й.

Не беше ли време да започне да се държи като истински лидер, за който беше предопределена?

Да, точно така. Време беше. Защото това, което желаеше сега, беше Деметрий.

* * *

Деметрий се забави толкова дълго, колкото можа. Докато кожата му не настръхна от хладния вятър и той не започна да трепери. Огънят отдавна беше изгаснал, а той беше прекалено уморен, за да запали друг. И се съмняваше, че този път щеше да успее да скрие пушека.

Добре де, това беше просто глупаво. Принцесата вероятно отдавна спеше. Той трябваше да слезе тихо долу, да вземе една завивка и бързо да се измъкне навън. Тя дори нямаше да разбере, че се беше връщал.

Докато слизаше безшумно по стълбището, Деметрий за десети път се нарече глупак. Един Аргонавт да се крие от жена? От слаба и дребничка принцеса, дявол да го вземе! Ако събратята му узнаеха някога…

Воинът задуши мисълта си още в зародиш. Другите Аргонавти никога не трябваше да узнават. Особено за случилото се между него Изадора миналата нощ.

Глупак, истински шибан безумец!

Беше се забъркал в такава каша.

Когато Аргонавтът стигна долу, в залата беше тихо. Факелът в единия край на стаята припламваше слабо — явно се канеше да гасне. Слабата светлина едва достигаше до сандъците на героите и Деметрий тихо се насочи към тъмния ъгъл на помещението, където отдавна — или поне той така се надяваше — спеше Изадора.

Той се приближи още малко и я видя. Принцесата лежеше спокойно на една страна, присвила единия си крак и подложила длан под бузата си. Тя беше изритала одеялото надолу и долният край на оранжевия й потник се беше повдигнал, като откриваше нежната, копринено гладка кожа на корема. Шортите й, макар и малко широки, откриваха стройни крака и крилатата омега от вътрешната страна на бедрото. Деметрий обходи с очи тялото на принцесата и в него сякаш се разби гореща вълна.

„Махай се веднага! Изчезвай!“

С приглушено хленчене Изадора се обърна на другата страна. Пазителят се напрегна, стреснат, че е успял да я разбуди, но когато се вгледа внимателно, видя, че очите й все още бяха затворени. Гърдите й равномерно се повдигаха и спадаха и той нямаше как да не забележи полукръглите възвишения, изпълнили меката памучната тъкан. Топлината в тялото му се превърна в течна лава, която се стече към слабините му, като накара една определена част от плътта му да се втвърди.

„Не просто тръгвай. Бягай!“

Деметрий се поколеба. Ами ако кошмарите й се завърнеха? Ако той беше горе, нямаше начин да чуе виковете й. Тя нямаше кошмари, когато той спеше до нея. И ако се свиеше в ъгъла…

Не, това не беше предлог, за да я приближи, самоубеждаваше се Аргонавтът. Той се доближи още малко и тъкмо посягаше към втората завивка, когато сладкият й женствен аромат го обгърна и пребори доводите на разума му.

В ъгъла щеше да му е неудобно. Постелята, която беше направил за принцесата, беше достатъчно широка, за да има място и за двамата. Миналата нощ той беше спал до Изадора, без да се случи нищо. А днес — дори боговете бяха свидетели — беше много по-уморен от вчера. Ако имаше намерение да я остави тук, в безопасност, и да се поразходи наоколо, за да потърси свещена земя, щеше да има нужда най-малко от няколко часа сън.

Изключително предпазливо, за да не я събуди, Аргонавтът се отпусна до нея, сложи ръка под главата си и се намести по гръб. За щастие, Изадора продължаваше да спи, обърнала лице към него.

Деметрий въздъхна. Той вдиша дълбоко, затвори очи и мигновено заспа.

* * *

Леките дъждовни капки удряха Апофис по бузите и той усещаше прохладното им докосване с цялата си кожа.

Кожа, която не му принадлежеше по рождение, а по право на притежание. Той вдигна ръката на младия Аргонавт, която вървеше в комплект с новото му тяло, и я прокара по гладката и лишена от бръчки кожа. По вените му пулсираше мощ. Сега той беше силен не само умствено, но и физически. И повече не беше ограничен в онзи проклет затвор. Магьосникът не можеше да дочака, за да изпита новото си тяло по всеки възможен начин.

Порталът пукаше и съскаше, докато се затваряше зад гърба му. Крачейки по замръзналата земя, Апофис се опитваше да си спомни как го бяха нарекли онези нищо неструващи арголейци. Грант? Грим? Не, Грифон. Да, точно така! Аргонавтът Грифон. Засега не беше необходимо да се превъплътява в тази роля, но съвсем скоро трябваше да го направи. А времето и мястото бяха чудесни, за да може удобно да поекспериментира със своята току-що придобита самоличност.

Северна Британска Колумбия. Според мнението му това беше просто една замръзнала пустиня, но щеше да свърши работа. Апофис присви очи — по-точно Грифон го направи — и се вгледа през дърветата в голямата постройка на другия край на поляната. На север мръкваше рано, но и часът беше късен.

Аталанта вероятно беше отпратила войниците си по помещенията. Архидемонът живееше заедно с нея в основния дом, но преди да заключат всички врати, той трябваше да обходи всички отдалечени сгради и да провери охраната.

О, Апофис не беше глупак. Той беше направил собствено разследване, след като Аталанта се свърза с него. И именно архидемонът беше онзи, който му беше нужен. Защото само той знаеше за плановете на господарката си.

Магьосникът остана скрит в сянката. Да чака. Да наблюдава. И да планира. Аталанта смяташе, че го е надхитрила? И заобиколила? Тя дори си нямаше представа какво се криеше в него. С крайчеца на окото си Апофис забеляза как изгасна светлината в последната ниска постройка, използвана за спалня. Архидемонът затвори и заключи вратата зад гърба си, след което тръгна да се връща обратно през поляната към основната сграда.

Мускулите на Апофис завибрираха. В новите му ръце се събра енергия. Силата се изстреля от пръстите му и със смъртоносна точност порази целта си. Тя събори архидемона на земята с удар в тила и за секунди парализира крайниците му. Нападателят му се озова до него, преди архидемонът да успее да вдиша, сграбчи жертвата си за дрехата отпред и го повлече към дърветата. Не искаше да попадне в полезрението на охраната, която патрулираше наоколо.

Магьосникът захвърли демона до подножието на огромна ела, коленичи до него и се озова лице в лице с чудовището.

— Твоята господарка ми отне нещо, което ми принадлежеше. Искам си го обратно.

Върху лицето на архидемона проблесна разпознаване и очите му се разшириха от ужас.

— Ти… ти не си… пази…

— Не — прошепна нападателят му и се наведе още по-напред, докато бликналата от очите му заслепяваща синя светлина не освети лицето на демона, земята и дори подножието на дърветата наоколо. — Аз съм най-лошият ти кошмар. Мога да ти причиня такава болка, каквато никога не си изпитвал. Кажи ми къде е принцесата и ще ти позволя да живееш.

Демонът се разтресе с такава сила, която убеди Апофис, че чудовището в краката му е наясно с грозящата го смърт.

— Аз… тя…

— С мен съдбата ти ще бъде хиляди пъти по-лоша, отколкото с господарката ти. Гарантирам ти го. Така че… Къде е принцесата? Казвай. Започвам да се уморявам от този разговор.

И за да засили ефекта от заплахата си, магьосникът вдигна ръка. Той забеляза как се разшириха очите на демона при вида на синьото сияние, което пулсираше под новопридобитата му кожа и осветяваше отвътре кости, вени и сухожилия.

Демонът конвулсивно преглътна.

— В света на смъртните. На остров. Тя ги изпрати на… Пандора.

— Кой друг е с нея?

— Един Аргонавт. Синът на Ат-Ат-Аталанта.

Апофис повдигна вежда. Ама че обрат! Онази отмъстителна и коварна кучка имаше син в редицата на Аргонавтите? Трябва да разбере как се е случило, но му стана по-любопитно дали принцесата подозираше какво зло се беше притаило до нея на онзи остров.

Магьосникът изведнъж осъзна последствията от замисъла на Аталанта. Но принцесата му беше нужна жива и недокосната, ако възнамеряваше да подхрани силите си, да отвори портал и да премине през него заедно с армията си от вещици.

— Значи, Пандора? — магьосникът погледна към треперещия демон. — И как ги е изпратила там?

— Ч-чрез портал.

Ами да, разбира се. Едно от предимствата на всички, които се числяха към кохортата на боговете. Да можеш да пренасяш хора и предмети във време и място, където си пожелаеш. В това число и себе си. За негов късмет, въпреки че поне засега Апофис не се числеше към тази божествена група, той притежаваше сферата на Кронос. Което беше почти същото. А скоро щеше да стане още по-хубаво.

— Благодаря ти, демон — каза магьосникът и се изправи.

— Почакай. Моите ръце. И крака.

Апофис — Грифон — се усмихна с ъгълчето на устните си.

— Там, където отиваш, няма да ти трябват.

Чертите на демона се изкривиха от неподправен ужас.

— Но ти каза…

— Никога нямай вяра на магьосник — и той изстреля в демона поток от енергия, която взриви гръбнака му.

Демонът започна да се задушава. Кръвоносните съдове в очите и под кожата му започнаха да се пукат, а дробовете му започнаха да се свиват, докато той не се задуши от собствения си страх.

От главното здание в другия край на безплодното поле се понесе рев с такава сила, че буквално разтърси гората, в която Апофис стоеше и гледаше към безжизненото тяло в краката си. Аталанта току-що беше разбрала, че се беше лишила от архидемона си. Магьосникът само се усмихна. После пъхна ръка под дрехата си и извади сферата, която висеше на верижка около врата му.

— Принцесо, идвам за теб — прошепна той. Сложи показалец в центъра на диска върху вдълбания символ на титаните и пред него се отвори портал. — И този път ще бъдеш моя завинаги!