Елизабет Ноутън
Изкушения (14)

Глава тринайста

Всяка пора в кожата на Деметрий пламна. Изадора се притискаше към гърдите му; толкова топла, мека и дяволски съблазнителна, че всичко, което можеше да направи, беше да се пребори със себе си да удържи ръцете си отпуснати до тялото. Затова се опита да се концентрира върху отсрещната стена.

Изадора се сгуши по-близо до него и връхчетата на гърдите й го докоснаха. Това накара сърцето на Деметрий да затупти лудо. Възбудата, подобна на електрически импулс, се плъзна от гърдите към корема му и слезе по-надолу. И — о, богове! — беше прекалено хубаво да каже или да направи нещо, с което да я спре. Воинът вдиша дълбоко, като се опита да сдържи дъха си. Страхуваше се, че ако помръдне, Изадора ще да се плъзне още по-близо, а той няма да има сили да я отблъсне.

Все още на стъпалото, Деметрий усети погледа на принцесата, когато тя повдигна глава към него.

— Болка ли ти причинявам?

— Не.

— Така си стиснал зъби…

Нима го беше направил? Ската!

Той се помъчи да се отпусне.

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

Върху челото му избиха капчици пот.

— Не.

Ъгълчетата на устните й се извиха в лека и неустоима усмивка и Деметрий не издържа. Погледът му се премести върху лицето й и срещна очите с цвят на разтопен шоколад — толкова меки и топли, заобиколени със златист цвят, също като светлината на факлите зад гърба й. Малък нос, сметанова кожа и малка бенка вдясно над красиви устни. Докато погледът му се плъзгаше по лицето й, в корема му се разрази пожар, а онази част от него, която толкова дълго се беше опитвала да го държи настрани, сега изкушаващо шептеше: „Поддай се само веднъж!“.

Очите на принцесата се спряха върху устните му и в тях се появи нерешителност. Връхчето на езика й се показа и облиза устните й с дяволски еротично движение от едното ъгълче до другото. Деметрий беше сигурен, че жестът й беше съвършено неосъзнат, но той знаеше какво се канеше да направи Изадора още преди тя да се повдигне на пръсти. И знаеше, че трябва да я спре.

Всички мускули в тялото му се напрегнаха, когато устните й се притиснаха колебливо към неговите, нежни като коприна. Реакцията на Деметрий нямаше да се промени дори ако принцесата му се нахвърлеше и го повалеше на земята. В тялото му пламваха искри, които се разпространяваха навсякъде и се взривяваха подобно на фойерверки, които едновременно го заслепяваха и поглъщаха, докато на света не остана да съществува нищо друго, освен Изадора. Докато тя не остана единствената, която той можеше да усеща, вижда, чувства и разпознава. Нищо друго не беше от значение.

Но принцесата прекъсна целувката си и несигурността я накара да отстъпи крачка назад с думите:

— Аз… Извинявай. Аз…

Загубата на топлината й подтикна воина към незабавно действие. Той бързо преодоля разстоянието помежду им, прегърна принцесата и я притисна към себе си. После сведе глава и я целуна точно така, както Иза искаше. Така, както никога не би трябвало да я целува. Особено сега.

Дланта й легна върху рамото му и тя пусна одеялото, което остана притиснато помежду им. После плъзна другата си ръка по гърдите му и там, където кожа й се докосваше до неговата, започнаха да прехвърчат искри. Те накараха кръвта му да се сгорещи така, че всяка рационална мисъл от съзнанието му се изпари. Деметрий прокара език по устните на Изадора и от нея се отрони звук — нещо средно между стон и въздишка. Тя леко ги разтвори, като го увлече в чувствен двубой, от който воинът не беше сигурен дали ще успее да се измъкне.

Езикът й плахо се плъзна и докосна неговия. Пръстите на Изадора се заровиха в косата на тила му и тя сама започна да го изследва. Деметрий ясно усети, че това беше първата целувка на принцесата, а той беше извадил късмет първи да вкуси нещо толкова свещено. Дори мисълта за това накара пулса му да се ускори, а желанието да потече по вените му.

Аргонавтът промени ъгъла на целувката и нахлу с език в устата й. Дълбоко. С искане за повече; повече от нейната сладост; повече от нейната топлина, повече от… всичко. Той направи няколко крачки напред, докато не притисна Изадора до каменната маса, а после я повдигна да седне върху нея.

Принцесата не го пускаше. Нито когато Деметрий се отстрани и одеялото се смъкна до кръста й. Нито когато разтвори коленете й и се намести между тях. Нито когато горещата му, твърда плът се докосна до нея.

От устните на Изадора излезе накъсан стон. Принцесата прокара пръсти по наболата му брада и отговори на целувката му с цялата си страст, която ставаше все по-уверена с всеки стон, докосване или ласка. А той го позволи, защото не спираше да си повтаря да забави темпото, защото съществуваше вероятност всичко това да е ново за принцесата. Но когато ръцете на Изадора се плъзнаха по гърдите му и се насочиха надолу, способността му да мисли беше като пометена от ураган. Деметрий обхвана с длани тила й и я побутна да легне назад. Устните му направиха пътечка от целувки и засмуквания към ухото на Изадора. Зъбите му обхванаха меката му възглавничка и той го стисна леко, но достатъчно, за да усети треперенето на тялото й под своето.

Воинът плъзна устни към гърлото й и отново се насочи към чувствителното местенце зад ухото. Косата на Изадора беше като коприна срещу лицето му. Ръцете й стискаха раменете му, докато горещината между бедрата й там, където се притискаше в нея, го караше да си губи ума.

— О…

Звукът на гласа й си проби път в съзнанието му и потуши нетърпението му да я вземе сега и веднага. Той осъзнаваше, че е прекалено груб и вероятно принцесата не се наслаждаваше на ставащото така, както той. Затова воинът се приповдигна и се вгледа в лицето й.

В трептящата светлина на факлите кожата на Изадора изглеждаше още по-нежна, а косата — по-тъмна. Устните й бяха подпухнали от целувките му, а скулите — порозовели, докато очите й… те си оставаха ключът към душа й. Деметрий винаги е можел да разчита чувствата, изписани в тях: страх, гняв, отчаяние… Нямаше как да не разчете емоциите, които бе успял да предизвика с думи или с държанието си към нея. Но сега… сега в очите на принцесата нямаше страх. Или съжаление. А само доверие. Доверие, зад което пламтеше огънят на желанието. Видяното накара възбудата на Деметрий да нарасне, а членът му закопнее за освобождение.

Пръстите на Изадора, толкова нежни и меки в сравнение с неговата загрубяла кожа, докоснаха лицето му и предизвикаха тръпка, която се плъзна по гърба му. Но онова, което го разтърси, беше шепотът:

— Деметрий…

Как се беше случило? Защо тя лежеше гола под него и го гледаше с очи, изгарящи от желание, докато устните й шепнеха в тъмнината името му? Явно някъде беше направил съдбоносна грешка; грешка, която щеше да разруши всичко. Но дори когато го осъзна, Деметрий не можа да спре.

Погледът му отново се плъзна към гърлото и вдлъбнатината до ключицата, по изящните рамене и се спусна по-надолу към осветената от факлите кожа на гладките хълмчета на гърдите с идеален размер и форма; точно такава, че да изпълнят дланите му и да изкушат устните му да вкусят греховната им сладост поне веднъж.

Вината беше негова, че Изадора се намираше сега тук, в тази стая, а не в покоите си в Арголея. И в безопасност, както би трябвало да бъде. Всеки път, когато се замисляше какво би могло да се случи с нея и онази хидра…

— Деметрий… — отново прошепна принцесата.

— Заповядай ми да спра — едва успя да изрече той, но пръстите на ръката му вече я галеха там, където бяха минали очите му — по шията, ключицата, хълмчетата на гърдите.

Изадора потръпна, когато Деметрий стигна до зърното, очерта кръгче около него и нежно поглади връхчето му, но не се отдръпна и не показа признаци на страх. Той отново се вгледа в лицето й и с възторг забеляза как тя притвори очи и изви гръб върху масата. Но когато простена от удоволствие, той се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Заповядай ми да спра.

— Не — каза принцесата с въздишка, която превърна кръвта му в течна лава. — Не спирай. Харесват ми ръцете ти.

— Не трябва да е така — пръстите на ръката му се плъзнаха към другото й зърното и то се втвърди под тях. — В мен не трябва да харесваш нищо.

Очите й се отвориха и Изадора се съсредоточи върху него.

— В теб ми харесват много неща. Просто никога преди не си ми давал възможност да ги видя.

— Ти виждаш това, което не съществува. А то е вследствие от травмата. Когато се прибереш вкъщи, бързо ще си спомниш защо ме ненавиждаш.

Нежните й пръсти докоснаха устните му и бавно и чувствено ги погалиха, докато у Деметрий остана едно-единствено желание: да забие зъби в кожата й и да пирува.

— Аз не те ненавиждам, Деметрий. И никога не съм те ненавиждала. Просто не съм те разбирала.

— Ти и сега не ме разбираш.

„И вероятно никога няма да ме разбереш.“

— Вече не съм толкова сигурна.

Сърцето на Деметрий се разтуптя по-бързо, но мъжът не му обърна внимание. Той не смяташе да се предава; нямаше никакво намерение да позволи на Аталанта да получи желаното. Ала дългите години на отрицание на чувствата му сега го бяха оставили прекалено слаб, за да може да сложи край на ставащото. Както би било редно да направи. Но той умираше от желание да узнае вкуса й.

Аргонавтът наведе глава и горещият му дъх опари гръдта й.

— Заповядай ми да спра!

— Никакво спиране — отново прошепна принцесата. — Искам го. Искам теб.

Двете кратки думи пометоха задръжките му без следа. Той обви език около зърното, усети тръпката, която премина през тялото й, и засмука. Изадора доволно простена, отметна глава назад и зарови пръсти в косата му.

Без да се бави, той се премести върху другото зърно и повтори действията с устните и езика си, като с удоволствие я засмука. Когато гърбът на Изадора се изви и цялото й тяло потръпна, Аргонавтът леко се отстрани и направи пътечка от горещи и влажни целувки към пъпа й. Задържа се там, за да потопи език в трапчинката му, преди да продължи надолу, като едновременно с това избутваше одеялото. Воинът спря едва когато тънката материя окончателно се отмести и Изадора остана гола пред очите му.

О, богове! Тя беше още по-красива, отколкото предполагаше. Нежна гръд, тънка талия, красиви бедра и светли косъмчета, които оформяха красив триъгълник и които привличаха погледа му към съсредоточието на нейната женственост. Деметрий си спомни какво беше наблюдавал тази сутрин и не успя да се сдържи. Той посегна към ръката на принцесата, поднесе я към устните си и засмука два от пръстите й, докато не ги навлажни обилно.

Изадора отвори очи и смутено изви вежди, докато го гледаше. Мъжът притисна пръстите й към зърното с думите:

— Докосни се.

Очите на принцесата потъмняха до цвета на черен шоколад. Пръстите й неуверено докоснаха зърното, направиха малък кръг и отново се плъзнаха към връхчето му. И докато го правеше, Изадора не сваляше очи от лицето на Деметрий. Тя не спираше да гали твърдите връхчета на гърдите си, докато Пазителят прокарваше пръсти по вътрешната страна на бедрата й над знака на крилатата омега, преди да докосне нежното хълмче.

Иза ахна, но Деметрий не отмести ръката си, защото в тъмния й поглед ясно прочете: „Докосни ме!“

— Да, точно така — прошепна воинът и продължи да я гледа. — Не спирай!

Тя не спря. Той също. Пръстите му се плъзнаха между нежните й гънки, където я намериха гореща и влажна. Деметрий простена от усещането за коприна. Пръстите му закръжиха по-нагоре, докато не докоснаха клитора с идеално разчетен натиск и накараха Изадора да простене.

От вида на широко отворените й очи, изгарящи от желание и съсредоточени единствено върху него, на Деметрий му премаля. Кожата му потръпна от възбуда. Той продължаваше да гали клитора й с палец, като остави другите си пръсти да се плъзнат по-надолу и да навлязат във влажната й дълбина.

О, богове, тя беше толкова стегната. Членът му пулсираше от желание. Изадора затвори очи. Тя отметна глава назад, без да спира да се гали с ръка, докато Аргонавтът не спираше да се плъзга в нея в търсене на онова най-чувствително местенце. И когато принцесата изви гръб и простена ниско и гърлено, той разбра, че го беше открил.

Туптенето на кръвта в ушите му пречеше на всяка разумна мисъл. Деметрий не успя да се сдържи, наведе глава и притисна устни към нежните й гънки. Отначало я близна бавно — само с върха на езика си — но после нахлу като завоевател в заветната й сладост. Тялото на Изадора се разтресе така, че тя едва не падна от масата.

Деметрий я притисна по-здраво и го направи отново. И отново. С всяко движение на езика му Иза все повече се приближаваше до ръба. Тя изви бедра към него, стенейки името му в отговор Деметрий плъзна пръсти по-дълбоко в нея, докато ближеше и описваше кръгчета с езика си около набъбналото й възелче, преди да го засмуче и… Изадора свърши в устата му.

— Деметрий… — тялото на принцесата все още тръпнеше от получения оргазъм и стискаше силно пръстите на воина там, долу. Единственото, върху което успяваше да се съсредоточи Пазителят, беше оглушителният рев в главата му: „Дом!“

Думата отекна в мозъка му, спусна се в гърдите му и се впи в тях с неистовството на лъв. Деметрий едва успя да си поеме дъх. Изадора посегна към него и страстта мигом го обгърна. Тя се стовари отгоре му със скоростта на светлината и той едва успя да вдиша. Плъзна се нагоре в обятията й, покри устните й и я целуна дълбоко и обсебващо. В отговор тя простена в устата му, зарови пръсти в косата му и го притисна по-силно.

Той имаше нужда от нея. Точно тук и сега. Жадуваше да се озове в тялото й, без да мисли за нищо друго. Но не тук, на тази масата. Едва успя да си спомни, че държи в ръцете си девственица. И колко още ще може да се сдържи…

Аргонавтът обви талията на Изадора с ръка, а с другата намести бедрата й около кръста си, но така нейното горещо и жарко лоно се триеше в члена му и го възбуждаше до полуда. Той изпъшка и сложи длани под дупето й. Успя да я подхване заедно с одеялото и я понесе към ъгъла на стаята и към руното, което беше извадил от сандъка на Язон, от което заедно с няколко одеяла беше успя да спретне удобна постеля.

Иза продължаваше да го целува дълбоко и страстно така, сякаш умираше от глад, а той беше най-доброто блюдо на трапезата. Зърната й се отъркваха в голата му гръд и еротичността на тези докосвания го караше да губи разсъдъка си. Влажната й и гореща сърцевина се притискаше към него и го опияняваше. Деметрий желаеше до болка да потъне в нея. Той я сложи върху постелята, без да спира да я целува отново и отново, притиснал бедра към нейните, докато двамата не започнаха да се задъхват от страст.

— О, богове, Деметрий!

Той едва чу гласа й през мъглата на болезнената си нужда. Аргонавтът се приповдигна леко и я погледна. Устните на Изадора бяха подпухнали от целувките му, а страните й горяха, раздразнени вероятно от докосването на наболата му брада. Зърната й бяха напрегнати, бедрата й притиснати в неговите, а лоното й беше готово да го приеме дълбоко в себе си.

Него. Синът на Аталанта. Врагът.

Изадора го гледаше с толкова нежни и доверчиви очи. Очи, които биха се изпълнили с ужас, ако можеха да видят истинската му същност. Гърдите му се присвиха от избухналата в тях болка. И от осъзнаването на суровата и реална действителност дишането му се накъса.

Това не трябваше да се случва. Никога. Трябваше да се махне. Не биваше да я докосва. И да я вкусва.

Проклет да е Хадес! За какво си мислеше той, по дяволите?

Деметрий рязко се изправи и разтърка лицето си с ръце, като се опита да потуши паниката, която блъскаше в слепоочията му със силата на парен чук. Безуспешно.

— Къде… къде отиваш?

— Навън. Трябва да се махна.

Изадора се приповдигна на лакти.

— Но аз си помислих…

В главата му закръжиха хиляди извинения, но той се хвана за единственото, което му дойде наум.

— Това е твоят проблем, принцесо. Прекалено много мислиш. Аз премислих.

— Но…

Да, трябваше да забие нож в раната. Единствено по този начин можеше да се измъкне от ситуацията. Само така можеше да бъде сигурен, че Изадора никога повече нямаше да го допусне до себе си. И имаше само един начин да го направи. Но дори мисълта за това горчеше в стомаха му.

— Виж, мислех, че имаш малко повече опит, но явно съм сбъркал. Аз не се занимавам с девственици — не си струват усилията.

Върху безупречното лице на Изадора емоциите се сменяха една след друга. Шок, недоверие, горчива обида. Страните й пламнаха и тя придърпа одеялото към брадичката си с треперещите си ръце. Видяното накара Деметрий да разбере, че думите му бяха постигнали целта си. Беше я накарал да се чувства отвратително. Също като се чувстваше и той.

Нещо в гърдите му толкова го заболя, че той едва успя да се удържи да не падне на колене и да й разкаже истината. Но вместо да го направи, воинът се насочи към стълбите, като се насили да не се обръща назад.

Нямаше нужда да го прави, защото прекрасно знаеше какво ще види. Изражението на удоволствие върху лицето й се беше запечатало ясно в съзнанието му, както и изражението на ужас от думите, които беше изрекъл преди малко. И този ужас щеше да го преследва още дълго. Вероятно толкова дълго, колкото и мисълта, че подозренията, които беше изпитвал през изминалите години, се бяха оказали верни. Вкусът й го беше потвърдил.

Изадора наистина беше неговата единствена половинка, предназначена му от съдбата.

* * *

Кейси стоеше върху покрития с петна килим в центъра на квартирата на Деметрий в Тенедос — долнопробен район в Тайрнс — и бавно оглеждаше наоколо. Погледът й се местеше от голата маса и столовете в единия край на стаята до износения диван в другия.

Странно, че един от Аргонавтите живееше тук. Особено като направеше сравнеше между тази дупка и огромния дом от дърво и стъкло в гората извън града, където живееха двамата с Терон. Но това, което я шокира най-много, беше обстановката извън пределите на квартирата. Калдъръмената улица беше засипана с боклук, витрините на някои магазини бяха разбити, а домовете — изоставени. Най-странното беше, че хората в окъсани и мръсни дрехи, покрай които преминаха, за да стигнат дотук, ги оглеждаха толкова подозрително, сякаш бяха злодеи от нискобюджетен филм.

Арголея беше прекрасно кралство — спокойно и безопасно, но колкото по-дълго живееше тук Кейси, толкова повече осъзнаваше, че мястото нямаше нищо общо с утопията. Както навсякъде, страната си имаше своите трудности, своя класова система и свързаните с нея предразсъдъци. А сега се виждаше ясно, че съществуваше и проблем с бедността.

— Дори не съм подозирал, че Деметрий е такъв чистофайник — разнесе се гласът на Церек от другия край на стаята. Той прокара пръст по повърхността на кухненската маса и го протегна към Финей, за да покаже, че върху него няма дори прашинка.

— Не пипайте нищо — предупреди ги Терон и се обърна към Кейси: — Мели!

Тя отрицателно поклати глава.

— Имам чувство, че той никога не е прекарвал времето си тук. Няма за какво да се хвана, за да усетя нещо. Вие сигурни ли сте, че това е домът на Деметрий?

Терон сложи ръце на кръста си и се намръщи, докато оглеждаше прекалено празната стая. В другия край Калия, Макс и Зандер разглеждаха нещо върху стената на кухнята.

— Това е указано като негово постоянно местожителство.

Изневиделица отдолу се разнесоха тежки басови звуци и подът под тях буквално завибрира. Кейси погледна към краката си, сигурна, че ще ги види как се движат в ритъма на музиката. Шумната кръчма на долния етаж се оказа голяма изненада. Макар че какво изобщо знаеше тя за Деметрий?

— Огледайте наоколо — каза Терон. — Все трябва да има нещо, за което да се хванем.

Всички се разпръснаха и започнаха да претърсват тясната квартира — почти празната гостна, граничеща с кухня с размера на килер, малка баня и спалня без легло. Никакви картини по стените, никакви дрехи в гардероба и празна кухня; нищо, което да показва, че тук живее някой.

Когато Кейси почти беше сигурна, че отново са попаднали в задънена улица, от банята се разнесе детското гласче на Макс:

— Насам! Мисля, че открих нещо!

В тясната баня нямаше място за всички. Кейси се промуши напред, като размести Финей и Церек, за да влезе. Макс се беше скрил в дълбините на шкафа.

— Какво откри? — попита го тя. Заобиколи Зандер и надникна вътре.

— Врата — отговори развълнувано Макс — И освен това тук има още една стълба. Същата като…

Макс не довърши, но само поглед върху внезапно пребледнялото лице на Калия беше достатъчен на Кейси, за да разбере, че вратата и стълбите напомняха на момчето за затвора на Аталанта, където тя го беше дължала под ключ.

Макс беше жизнерадостно дете, но десетте години живот заедно с нея бяха остави отпечатъка си върху него. И сега Калия и Зандер полагаха много усилия, за да може той да се почувства в безопасност.

Кейси се приближи до шкафа и измъкна момчето отвътре.

— Аз ще отида.

Когато Макс се озова навън, Калия бързо го притисна към себе си и прошепна едно беззвучно „Благодаря!“. Кейси тъжно й се усмихна, преди да се обърне и да влезе в шкафа. Но веднага беше спряна от ръката на Терон, който я сграбчи за рамото.

— Почакай, мели!

— Всичко е наред, Терон. Нищо няма да ми се случи. Само аз мога да усетя чувствата на онзи, който е бил там. Затова трябва да отида. Става дума за Деметрий — един от твоите Аргонавти, а не за враг.

— Вече не съм толкова сигурен — отговори той и се намръщи.

Кейси стисна ръката му и го погледна. Както винаги, връзката им се отрази в очите му — топла и гореща. Терон можеше да се тревожи за нея, да раздава заповеди на всички наоколо и понякога да я натъжава с тайните си, но тя знаеше, че всичките му действия бяха продиктувани от чест, дълг и любов. А любовта той пазеше единствено за нея.

— Веднага се връщам — прошепна тя.

Терон притисна челото си към нейното.

— Или аз сам ще те измъкна оттам.

Думите му стоплиха сърцето й и тя се усмихна, когато любимият й я пусна и леко я побутна към тайната врата. Мракът веднага я обгърна. В отсрещния край на това място, което можеше да предизвика само пристъп на клаустрофобия, се виждаше ниската врата, която беше открил Макс. Кейси се промъкна на колене и я отвори. Но щом забеляза дървената стълба зад нея, нямаше как да не си помисли, че Деметрий по никакъв начин не би могъл да се побере тук.

Започна да се изкачва нагоре, стъпало след стъпало. Светлината проникваше в тунела само отдолу и беше крайно недостатъчна, за да може Кейси да види каквото и да е на няколко сантиметра пред лицето си. От поредното стъпало над главата й се вдигна облак прах и тя се закашля.

— Добре ли си? — разнесе се отдолу гласът на Терон.

— Всичко е наред. — Тя усети докосването на паяжина върху лицето си, но стисна клепачи, отмести я с ръка и продължи. След като се изкачи на около два метра в непрогледния мрак, ръката й най-накрая докосна нещо твърдо като капак.

— Открих нещо — извика тя към съпруга си.

— Какво?

Гласът му звучеше приглушено, сякаш идваше отдалеч, но Кейси знаеше, че не се намира чак толкова високо. Тя усети дървената повърхност над главата си и започна да я опипва. Пръстите й докоснаха нещо, което оприличи на дръжка.

— Мисля… Мисля, че е врата.

— Отваря ли се?

Кейси хвана дръжката и се опита да я дръпне. Не се получи. Затова стисна зъби и направи опит да я избута нагоре. Успя да я помръдне и в тунела отекна скърцане, преди вратата да се захлопне с такава сила, че едва не й навехна рамото. Полуарголейката събра остатъка от силите си и отново се опита да я избута.

— Получи се!

Ярката дневна светлина я заслепи и тя стисна клепачи.

— Какво виждаш?

— Аз… чакай малко, ей сега ще ти кажа.

Кейси стисна с две ръце ръба на отвора, изтегли се нагоре и успя да седне върху него. Краката й увиснаха над тъмния тунел, от който току-що се беше измъкнала. Тя разтърка очи и премигна няколко пъти, за да свикне със светлината.

След няколко секунди зрението й се проясни и тя видя, че се намира в стая, която наподобяваше на наблюдателна площадка на самия връх на сградата, в която живееше Деметрий. По цялата ширина на стените на осмоъгълното помещение имаше квадратни прозорци, високи над три метра, които образуваха купол. В ъгъла на стаята имаше няколко одеяла намачкани така, сякаш някой ги беше използвал за спане. По пода бяха разпръснати книги за оръжие и военна тактика. Имаше и такива с кожени корици, върху които бяха гравирани символите на титаните. Покрай една от стените лежаха внимателно сгънати дрехи, а до другата — вещи, прилежно подредени в кутии. Някакви оръжия, подобни на онези, които използваха Аргонавтите, бяха подредени в единия ъгъл на стаята. Вдясно от себе си Кейси видя голям телескоп, насочен над покривите на Тайрнс. Но не това накара дишането на Кейси да се накъса, а стомахът й да се присвие от ужас. Направиха го снимките.

Върху всеки прозорец; подобно на откраднати мигове, имаше залепени десетки фотографии на Изадора. На някои от тях лицето й беше в едър план, на други — в цял ръст, облечена в традиционните си рокли; там — разговаря с охраната, тук — гледа в далечината, спряла се в двора на замъка. Ето я — чете книга, седнала на мраморните стъпала. Отново, отново и отново, като зациклен мотив на един и същ образ. Всичко тук привличаше вниманието към Изадора — явен признак на обзет от мания човек, който наричаше това място свой дом.

— Боже мой… — Кейси бавно се изправи на крака.

— Мели? — извика Терон отдолу.

— Всичко е наред — отговори тя и погледна към телескопа. — Не идвай, няма нужда.

Усети как гърлото й се присви, но прекоси стаята, изправи се на пръсти и погледна през окуляра. Усети Деметрий веднага щом се докосна до телескопа, но все пак погледна през него с надежда, че греши, надявайки се…

Изображението придоби ясни контури и Кейси веднага разпозна какво вижда — прозорците на стаята на Изадора в замъка. И изведнъж всичко придоби смисъл; изчезването на принцесата, похищението й от вещиците…

— О, не!

— Ската! — въздъхна Терон зад нея.

Кейси се обърна и видя ужасеното изражение върху лицето на съпруга си, когато той се измъкна от тунела и застана в средата на стаята. Командирът на Аргонавтите бавно се огледа и когато осъзна чудовищността на онова, което бяха открили, ужасът върху лицето му бързо се смени с убийствен поглед. А тя знаеше, че този поглед идва от дълбините на душата му.

— Това още не означава…

— Точно това означава. Проклятие! Единствено боговете знаят от колко време го е планирал. А ние му го позволихме. — Кейси виждаше как под гладката кожа на страните му, които толкова обичаше да гали и целува, нещо потрепваше. — Докосни се до нещо, само че бързо. Не искам да изпитваш нещо толкова отвратително по-дълго от необходимото. И просто ми кажи дали е син на Аталанта, или не е? Няма нужно да ровиш по-надълбоко.

Сърцето й слезе в петите заедно с късчето надежда, относно добрите намерения на Деметрий. И въпреки думите на Терон, че всичко друго не беше от значение, Кейси се запита какво би казал той, ако узнаеше, че в рода на Деметрий имаше и вещица.

— Вече го направих.

— И?

Кейси въздъхна.

— Грифон е бил прав.

* * *

Ръцете на Деметрий трепереха много повече, отколкото му се искаше, докато изграждаше защитния кръг около руините.

Отвратен от себе си Аргонавтът спря и вдиша дълбоко, но това изобщо не намали острата болка в гърдите му. Той се загледа в сърпа на намаляващата луна, която хвърляше сияеща бяла светлина върху него и неравния скален терен. Вниманието му беше привлечено от слабия рев на вълните, които се разбиваха в основата на скалата. Той излезе от направения защитен кръг, спря се на ръба и погледна надолу към плажа.

От високото островът изглеждаше като рай — пясък, дървета и синьо-зелени планински върхове. И само ако се вгледаш по-отблизо, можеш да разбереш какъв ад всъщност беше това място. И не беше ли странно, че съществата, живеещи на острова, всъщност не бяха истински чудовища? За разлика от него.

И сякаш като по поръчка, от долината, ширнала се в подножието на скалата, се разнесе ужасяващ писък. В отговор прозвуча оглушителен и злобен вой и Деметрий се обърна натам. Помисли си, че вероятно това беше хидрата, от която се бе измъкнал по-рано. Или химерата, с която се бе разминал на косъм. Интересно, дали едното от двете чудовища не беше вече мъртво? Или битката им все още продължаваше? И се замисли дали нямаше да бъде добре да слезе долу и да се присъедини към тях?

— Мога да ти кажа как ще свърши всичко — разнесе се откъм скалите женски глас.

Деметрий рязко се обърна и видя възрастна жена, облечена цялата в бяло. Жената носеше слънчеви очила, които изглеждаха абсурдно смешни по това време на нощта. Тя не помръдваше, а сякаш пареше във въздуха на няколко сантиметра от земята.

— Царят ще умре — изрече тя със силен глас. — Съветът ще спечели, монархията ще изчезне и порталите ще се отворят. Демоните на Аталанта ще нахлуят в Арголея и не само ще разрушат царството, а ще унищожат и всички Аргонавти. След това майка ти ще насочи вниманието си към света на смъртните и ще унищожи колкото може повече и от него, докато не придобие пълна власт. Смяташ, че хаосът, който демоните й сеят сега в света на смъртните е ужасен? Ще става по-лошо. Много, много по-лошо.

Неговата майка. Дори само думите накараха кръвта на Деметрий да забушува и той стисна зъби. Обърна очи към морето, като преднамерено пренебрегна думите на жената. Знаеше, че е мойра. Също както знаеше, че с жалкия му късмет пред него не се намираше Атропос — мойрата, която прерязваше нишката на живота. Не, животът му продължаваше, защото мойрата пред него не можеше да я прекъсне — тя я изтегляше.

— Ти си тази, която е поставила факлите. В Залата на героите.

— Да, аз — в гласа й се долови усмивка. — Тя е свещена.

Деметрий не беше толкова сигурен. За него на този остров нямаше нищо свещено. Както вече беше успял да го демонстрира и на Изадора преди малко.

Той отново се прокле за глупавата ситуация, в която беше попаднал. Ноктите му се забиха дълбоко в дланите, докато не започна да усеща единствено болката.

Мойрата се понесе към земята и когато я достигна, Деметрий видя босите й стъпала. Ноктите на краката й бяха лакирани в ярък неоновосин цвят. Тя се приближи безшумно до най-близката удобна скала и седна.

— Не мога да търпя тези проклети слънчеви очила, но все пак нали не съм земно създание… — и тя направи вълнообразно движение с ръка над главата си. — Лунната светлина ми причинява главоболие. Ти знаеш историята на своя прародител Язон, нали?

Видяла скептичното изражение върху лицето му, мойрата се разсмя.

— О, винаги съм те харесвала, Деметрий! Ти винаги си бил сред любимците ми.

— Направо съм си късметлия — измърмори „любимецът“ й.

— Всъщност Аталанта обвинява за съдбата си най-вече Язон.

Деметрий й хвърли раздразнен поглед.

— Язон е този, който й е позволил да се качи на Арго, макар останалите да са били против. И по-скоро бих се съгласил, че има трън в задника, отколкото да обвинява за това някого другиго.

Лахезис въздъхна.

— Обвинява го. И то много повече, отколкото си мислиш. Но не това е причината за омразата й. Истината е, тя се е влюбила в него на онзи кораб. А Язон е предпочел друга.

Деметрий стисна зъби и отново погледна към водата.

— Медея. — Вещицата. Страхотно му е провървяло с нея, няма що! — Да, невероятен край, нали? Той се забърква с някаква коринтска принцеса и решава да се ожени за нея, а не за предполагаемата си любима — Медея. А Медея, за да си отмъсти, убива децата им. Бих казал, че краят наистина е страхотен.

— Зависи от гледната точка. Все пак оцелява едно дете. Което продължило рода. Ако историята беше тръгнала по друг път, двамата с теб нямаше да сме тук сега.

— И светът би бил едно по-добро място — измърмори той. — За пореден път онова глупаво проклятие, наложено от Хера, е сработило.

Деметрий не я чу да се движи, но нямаше как да не я види, когато мойрата застана във въздуха пред него. Набръчканото й лице се озова на едно ниво с очите му. Воинът задържа дишането си. Когато мойрата свали очилата си, той се взря в очите й — бледи като луната, с малки черни точки в центъра.

— В живота на всеки на тази земя има цел, независимо от това дали му харесва, или не. Да, Хера е мразила Херкулес със страст, която не познавала граници, и затова го е проклела; него и всички Аргонавти — да имат една-единствена сродна душа, предназначена им от съдбата. И тази жена да е възможно най-противоречивия и най-лошия избор от всички жени на света. Но сродната душа не се явява проклятие, Деметрий, освен ако самият ти не решиш да е така. Язон е направил своя избор — за добро или за лошо, той сам е избрал съдбата си. Сега е време и ти да избереш своята. В този свят няма гаранции за нищо, освен за едно — ако бездействаш, Аталанта ще спечели.

Аргонавтът погледна покрай нея.

— Все ми е тая.

Скулата на Деметрий започна да потръпва и да го сърби, но очите му отново се върнаха върху тези на мойрата.

— О, мисля, че не е точно така. Ти се бориш с това от години. И не си слаб, Пазителю, макар да не вярваш, че е така. Онова, от което се страхуваш най-много, може да се окаже спасението ти. Но само ако му позволиш.

Спасение? За него? Да, бе! Нямаше начин! Но той трябваше да спаси Изадора.

— Къде на този остров е свещената земя?

Мойрата не отговори, а само се усмихна, с което накара Деметрий да се намръщи още повече. Сърбежът му изчезна заедно със събеседницата му, която буквално се разтвори във въздуха пред него. Воинът отново остана сам, взрян в мрака.

Страхотно! Мойрите винаги говореха със загадки, вместо да обяснят ясно и точно думите си. Избор ли? Какъв избор имаше той? В това, което засягаше Изадора, за него не съществуваше избор. Той трябваше да я махне от този остров преди слабостта, която Лахезис отричаше в него, да го обхване. И преди да е забравил за причините, поради които се налагаше непрекъснато да страни от Изадора през изминалите години.

Деметрий тръгна обратно към руините. Утре щеше да вземе принцесата със себе си, за да потърсят свещената земя. Порталът получаваше енергия само от нея, така че на този остров все някъде трябваше да съществува свещена земя. В далечното минало островът трябва да е бил обитаем. Много преди Аргонавтите да хванат и затворят тук чудовищата. Той беше настроен решително да намери мястото. Много повече от преди.

Почти беше стигнал до тайната врата към залата на героите, когато чу вика на Изадора. Адреналинът му скочи и Деметрий се прокле, че отново беше оставил принцесата сама. Измъкна паразония от ножницата на гърба си и побърза да отвори вратата. Плъзна се като сянка по стълбите и спря в мрака на голямата зала.

Тя беше сама. И също както миналата нощ се мяташе насън. Наоколо нямаше никакви чудовища, но нещо определено не беше наред.

Очите на Изадора бяха здраво стиснати, одеялото се беше омотало около талията й, а лицето й беше изкривено от мъчителна болка. От вика й косъмчетата по тила на Деметрий настръхнаха. Кръвта му се разбушува, когато успя да разбере двете думи:

„Хадес! Не!“

Той огледа залата, но не забеляза нищо необичайно. Кошмар. Тя отново сънуваше кошмар. Аргонавтът се приближи до нея, коленичи върху одеялата и сложи оръжието на пода до себе си.

— Спри, Изадора! Спри, преди да си се наранила.

Тя, изглежда, не го чу, защото започна да се мята още повече.

Деметрий посегна към нея, за да я задържи, и също както миналата нощ докосването му я успокои така, както не можаха да сторят думите. Тялото й все още тръпнеше, но тя спря мъчителното си мятане.

— Така е по-добре — прошепна воинът. С едната си ръка я погали по рамото, докато с другата придърпа одеялото над голите й гърди.

— Не искам повече да се връщам при него — измърмори принцесата, извърнала глава към него.

Нещо стисна болезнено гърдите му, когато Деметрий се замисли за присъствието на бога садист близо до Изадора.

— Няма да ти се наложи.

Той продължи да я гали, докато тя спря да трепери и се успокои. Деметрий си пое дълбоко дъх и понечи да се отстрани. Искаше да даде възможност на принцесата да се наспи, като междувременно се отдръпне колкото се може по-далеч от възхитителното й голо тяло.

Но Изадора отново беше обхваната от тръпки, преди да протегне ръка към него.

— Не ме оставяй! Той чака само да си тръгнеш.

Деметрий отново застана нащрек. Той повдигна глава и предпазливо се огледа. Две от факлите бяха изгаснали, но другите три догаряха на колоните над сандъците на героите. В ъгъла на стаята трепкащата им светлина караше сенките да се движат и така даваха живот на множество тъмни кътчета, където някой би могъл да се крие. Тъмен мрак, в който смъртен или безсмъртен, би могъл да се притаи и да чака в засада.

Тръпка на безпокойство пробяга по гърба на Деметрий. Той се придвижи по-близо към Изадора и дори не възрази, когато тя се гушна в него и намести удобно глава върху голото му рамо. Този път той дори не помисли да я отблъсне.

— Никъде няма да ходя, кардия — нежно каза той, взрян в тъмнината. — Поне засега.