Елизабет Ноутън
Изкушения (13)

Глава дванайста

Иза рязко се събуди и седна, като премигна няколко пъти, напълно дезориентирана, преди да види, че лежи в тъмния ъгъл на помещение, което наподобяваше на величествена зала. По дължината й, разположени на около десет стъпки една от друга, се извисяваха масивни мраморни колони, върху които горяха факли. На възвишението в центъра, до което водеха три стъпала, имаше каменна маса — същата като тази от нейния сън.

Или кошмар.

Погледът на принцесата се стрелна обратно към тъмния ъгъл, в който се намираше. Цялото й тяло потръпна, когато усети, че е гола. Тя издърпа тънката завивка над гърдите си и видя, че лежи върху студения каменен под на нещо, което наподобяваше килимче или кожа и с изненада огледа импровизираното си ложе. После се изправи, загърна одеялото около себе си и се насочи към светлината. Едва тогава видя сандъците, наредени между колоните, и се поспря.

Един, два, три… седем. Седем сандъка. Всички изработени от дърво, античен метал и кожа. Върху всеки от тях имаше гравиран различен златен символ отпред, но вниманието на принцесата беше привлечено от сандъка, който стоеше в най-далечния край на стаята, перпендикулярно на останалите. Той беше два пъти по-голям от тях, а отпред ясно се виждаше символът на Херкулес.

Широко отворените й очи отново се насочиха към сандъците между колоните и се спряха върху онзи, който стоеше вдясно от нея.

Іάσων

На древногръцки името на Язон започваше с „йота“ — деветата буква от гръцката азбука. И той беше основателят на Рода на Деметрий.

Водена от любопитство, Изадора неуверено пристъпи към сандъка. Дървото беше прохладно на допир и старите панти проскърца, щом повдигна капака. Оръжие, свещи, книги, торбичка пълна с… нещо, което тя помисли за топчета. Видя износения сандал и го вдигна, за да го разгледа на светлината.

— Само един е.

Тя ахна, докато се обръщаше към гласа. Сърцето й подскочи, когато на границата на светлия кръг се раздвижи сянка, но после се разтуптя лудешки, когато разпозна слизащия по каменните стъпала Деметрий.

— О, богове! — прошепна Изадора. — Уплаши ме — и притисна ръка към гърдите си.

Младата принцеса изпита едновременно облекчение и раздразнение. Облекчение — че сянката се оказа Деметрий, а раздразнение — защото видът му предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Само един е — повтори той. — Изгубил е другия.

Иза не обърна внимание на думите му, защото вниманието й беше съсредоточено върху тялото му и как танцуваха светлините и сенките от пламъка на факлите върху широките му, голи и мускулести гърди.

— Сандалът — поясни Деметрий, като кимна към предмета, който тя притискаше към себе си. — Язон го загубил в река Анавр, докато помагал на една старица да я прекоси. — Той се намръщи и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Само че жената не била обикновена старица, а преоблечената Хера.

Името на богинята беше произнесе от него с явно отвращение. Но точно заради погледа на напрегнатите му, тъмни очи, пулсът на Изадора започна да се ускорява.

Нещо в мъжа се беше променило. Презрението, което той винаги изливаше върху нея, сега липсваше. В очите му не се четеше враждебност или презрение към онова, което тя олицетворяваше. Всъщност под трептящия пламък тя виждаше единствено любопитство, безпокойство и отсянката на онова, което можеше да опише единствено като… топлина.

Пулсът на Изадора подскочи и в корема й се появи слаба, но тръпнеща болка, която започна да слиза надолу. Тя притисна мекото одеяло към гърдите си и попита:

— Аз… Що за място е това?

Деметрий се приближи. Той изкачи стъпалата до масата и постави върху нея пакета, който носеше, след което се върна при нея и взе сандала от ръката й. Пръстите му докоснаха нейните и кожата й сякаш пламна.

— А какво мислиш, че е?

Тя гледаше как той връща сандала в сандъка и затваря капака.

— Не съм съвсем сигурна.

— Мисля, че си.

Тя отново се огледа. Помещението наистина беше невероятно. Иза не можеше да види тавана и колоните, които сякаш стигаха до безкрайността.

— Къде сме?

— В руините.

Когато Изадора обърна очи към Деметрий, той добави:

— По-точно — под тях. Открих го вчера.

Вчера? Докато тя спеше и го сънуваше?

— На Пандора? Защо му е било нужно на някого да строи тук Зала на героите? Където никога няма да бъде намерена?

— Точно, за да не бъде намерена. А като говорим за скривалища, това никак не е лошо, нали?

Всъщност беше точно така. Ако някой е искал да гарантира, че вещите на първите Аргонавти няма да бъдат изгубени, би било много удобно да ги скрие там, където никога няма да бъдат открити.

А това заключение наведе принцесата на мисълта, че и тях двамата с Деметрий никой никога нямаше да открие. И тъй като тази мисъл беше прекалено потискаща, Изадора се помъчи да смени темата:

— Какво се случи? Ти ме остави до потока и… после?

— Ами, надявах се ти да ми кажеш.

Проницателните му очи сякаш не можеха да се откъснат от нейните. Във въздуха помежду им прехвърча искра. Изадора беше гола под тънкото одеяло, а Деметрий носеше единствено черния си панталон, смъкнат ниско на бедрата, който някога беше виждал и по-добри дни. Би следвало принцесата да изпита нервност и притеснение, но вместо това тя се усещаше… жива.

— Аз… не помня много. Помня, че нагазих в потока. Беше ми горещо. Помислих си как ще се освежа само за няколко минути. И ще се ободря.

Погледът на Деметрий се премести към одеялото, което тя притискаше към гърдите си. Но неслучайно, както се беше случвало хиляди пъти преди това. Да, определено имаше и топлина в начина, по който очите му се задържаха върху гърдите й, а после се плъзнаха към бедрата. Това накара Изадора да се замисли дали Деметрий не притежаваше способност да вижда през дрехите.

Топлината я обгърна отново и на Иза й се прииска той наистина да може да я види през одеялото.

— Какво направи после? — попита Аргонавтът и погледна с тъмните си очи в нейните.

— Аз…

Думите заглъхнаха в гърлото й. Силното желание, което принцесата никога по-рано не беше изпитвала, сега сякаш прогаряше вените й.

— Аз… аз се потопих, за да се охладя и когато излязох на повърхността…

Образът на нещо, което наподобяваше на чудовище, застана пред мисления й взор, и тя се задъха.

— Нещо ме наблюдаваше.

— Кера. Да, видях я. Всъщност бяха три. И ти побягна?

Тя все още се опитваше да осмисли факта, че беше гледала духа на смъртта в очите. А Деметрий току-що беше казал, че са били три. Изадора бързо разтърси глава — в момента не желаеше да се замисля за това.

— Хм… да. Бях оставила кинжала, който ми даде, на брега и се затичах да го взема. Последното, което си спомням, е как нещо остро се заби във врата ми.

Иза задържа одеялото с едната си ръка, а с другата докосна тила си.

Деметрий въздъхна.

— Това обяснява всичко. Отровата им действа като сънотворно. Вероятно си паднала във водата, когато е подействала.

— Подействала? И за колко дълго?

Той присви рамене и леко се отпусна, макар ръцете му все още да бяха пъхнати в джобовете. Иза имаше странно усещане, че тази новина го беше успокоила, макар да нямаше представа защо.

— Някъде за около осем часа. Сега е средата на нощта. Когато те намерих, ти дори не трепна с клепачи. Нито по време, нито след онова, което се случи после. Приличаше на хипнотизирана. Помислих си…

Гласът му затихна и тревогата, която Изадора долови в него, отекна в гърдите й с такава силна болка, сякаш беше пронизана от куршум.

— Но сега поне знам, че е било просто отрова — продължи Деметрий. — Това обяснява всичко. Изглежда, че действието й вече напълно е преминало.

Светът на Иза се завъртя около оста си. В ушите й зашумя и главата й олекна. Усещаше се така, сякаш всеки момент щеше да полети… И за пръв път от дълго време усети в душата си нещо… истинско.

Принцесата преглътна, докато се опитваше да върне разговора им назад.

— К-какво искаш да кажеш „по време и след онова, което се случи“? Къде ме намери?

Той се поколеба, докато напрегнато я изучаваше с поглед.

— Носеше се насред езерото.

Добре, това не звучеше чак толкова лошо, нали?

— Над теб кръжаха три кери, а под водата плуваше хидра.

Кръвта се отдръпна от лицето й. О, богове… Това не прозвуча добре.

— К-как ти…

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя изучаваше очите му, докато си представяше картината. Иза си спомни за харпията и глигана първия ден на плажа, когато се беше събудила тук, на този остров. И кошмарите, които все още я преследваха. Съпостави ги с онова, което знаеше за керите и… стомахът й се преобърна. Не, тя не искаше да знае какво беше направил Деметрий, за да я измъкне от онези чудовища. Нямаше нужда дори да си го помисля. Поклати глава и изведнъж нещо я осени.

— Ти… ти си ме спасил?

Очите на Деметрий сякаш пламнаха и разпространиха горещината под кожата й.

— Твоето спасение се превръща в моя постоянна работа.

И това беше вярно: Апофис, демоните на онова поле, чудовищата на плажа, а сега и тези. За последните няколко дни Деметрий беше спасявал живота й четири пъти. Четири пъти той с лекота би могъл да я остави да умре, без дори да се замисли. Но не го беше сторил. Всеки път се оказваше до нея, готов да я измъкне от опасната ситуация. Без никога да поиска нещо в замяна.

Пулсът й се ускори. Сърцето й се заблъска в гърдите и по тялото й се плъзна гореща тръпка. Иза отново си спомни грубите си думи от вчера и отношението, което имаше към него през по-голямата част от живота си. Емоциите й избликнаха.

Те притиснаха гърлото и й попречиха да диша.

Деметрий кимна към масата, преди тя да измисли какво да каже.

— Там има някакви дрехи, които намерих в сандъците на плажа. Помислих, че може да ги искаш. Ризата ти… е, да кажем така — не преживя последния инцидент.

Иза сведе поглед към одеялото, с което се беше увила, наясно, че той я беше видял гола. Отново. Усети как се изчервява, но по някаква причина мисълта, че Деметрий я беше съблякъл гола, не я уплаши, а напротив — зареди я с енергия.

Бавно, защото знаеше, че Аргонавтът я наблюдава, принцесата изкачи стъпалата към каменната маса и прокара пръсти по дънковите шорти и оранжевия потник, сложени върху нея.

— Това не беше сред вещите, които донесе сутринта. Връщал ли си се?

— Имахме нужда от вода. А и трябваше да се върна. Не мислех, че ще ти хареса да се разхождаш гола пред мен.

Иза отново го погледна. И в този момент всичко, което си беше мислила за него, се разби като стъкло. Пред нея не стоеше безсърдечното копеле, за което винаги го беше смятала, а истински а̀ндрас. Всъщност не, не а̀ндрас, а герой.

И кой би повярвал, че тя би могла да мисли така за него? Кой би могъл изобщо да си представи, че Изадора щеше да почувства нещо повече от неприязън към Деметрий?

Чувствата, връхлетели я от нищото, я подтикнаха напред.

— Спасил си ме — прошепна тя. — А си можел просто да ме оставиш да умра.

— И защо да го правя?

— А защо да искаш да живея? — отговори Изадора на въпроса му с въпрос и тръгна към него. Тя слезе две стъпала по-надолу, но Деметрий не се отдръпна. Той не отместваше поглед от нея, но ако съдеше по бръчките върху челото му, определено не знаеше как да реагира.

— Работата ми е да те защитавам.

— И това е всичко?

— Нима не е достатъчно?

— Може би, но… Ти рискува живота си заради мен. И не един път, а цели четири.

— Да.

Не беше въпрос, а утвърждение. Сякаш беше неделима част от ежедневния му живот. В последвалата тишина Изадора знаеше, че Деметрий си мисли за същото, за което мислеше и тя: че точно в този момент помежду им нещо се променяше. И ако някой от двама им не го спреше, отношенията им никога повече нямаше да бъдат същите.

— Ти ме спаси — тихо прошепна принцесата.

Тъмните му очи обходи лицето й, но Аргонавтът не отговори. И не я докосна, макар дълбоко в себе си тя да усети желанието му да го направи. Той просто не знаеше как да преодолее пропастта между тях.

— И може би — продължи Изадора меко, като се надяваше да изгради мост помежду им само с едно докосване — … може би и аз един ден ще мога да ти се отплатя със същото.

— Ти не можеш да ме спасиш — прошепна Деметрий.

— Защо?

— Защото в някои случаи не си струва усилията.

Точно в този момент, тя го обикна с цялото си сърце. Огънят хвърляше трептяща светлина върху чертите му и Иза виждаше тайните, бушуващи в очите му. Тайни, подхранвани от нещо тъмно в миналото му; тайни, които караха Аргонавта да страни от всички. В продължение на години принцесата смяташе, че Деметрий няма душа. Но сега, взряна в очите му, осъзнаваше грешката си. Него също го болеше така, както я болеше и нея. И той копнееше за същото, за което копнееше и тя. Но докато Изадора с години се свиваше и позволяваше на баща си и на останалите да вземат решения вместо нея, Аргонавтът беше избрал друг път. Той отблъскваше всички и така им доказваше, че у него няма нищо друго, освен една студена и злобна обвивка.

Колко беше грешала. С каква яростна ненавист и презрение се беше отнасяла към него. Но сега, докато се гледаха един друг, принцесата не виждаше в него Аргонавта. Всъщност тя дори не виждаше у него воина или героя, защото гледаше към обикновения човек. Мъж, изпълнен с цялата онази човечност, която боговете мразеха и за която едновременно с това завиждаха. Той притежаваше същите слабости и недостатъци, каквито притежаваше и самата тя.

Иза бързо се приближи към Деметрий. Тя притисна глава към гърдите му и обви ръка около кръста му, докато с другата все още стискаше одеялото. Аргонавтът изненадано си пое дъх, но Изадора не се отмести. Тя усещаше изгаряща топлина там, където телата им докосваха, и тялото й сякаш оживяваше.

О, богове, колко беше хубаво! Тази близост. С него. Точно тук и сега. Колко време беше минало, откакто бе докосвала някого по този начин? И на кого изобщо беше позволила да се приближи толкова до нея?

— К-какво п-правиш?

— Това, което трябваше да направя много отдавна — едва чуто изрече тя и се притисна още по-плътно. — Благодаря ти.