Елизабет Ноутън
Изкушения (12)

Глава единайста

Кейси хапеше нервно устни, докато чакаше пред покоите на баща си. Тя беше обещала на Терон, че ще се опита да поспи преди вечеря, но нима това не беше глупаво? Кой спеше в момент като този?

Вратата на царските покои се отвори и отвътре излезе доведената й сестра — Калия. Тя безшумно затвори зад себе си, преди да въздъхне и да разтрие чело.

— Това чувство ми е познато — каза тихо Кейси и Калия повдигна глава.

— Отдавна ли чакаш? Трябваше да влезеш. Той…

— Не него исках да видя.

— Може и да е за добро, че му дадох успокоително. Царят много се разстрои от вестта за Изадора — Калия погледна към вратата. — Това само го тласка още по-близо до края.

Сърцето на Кейси се присви при мисълта, че нейният отдавна изгубен баща — царят — умираше толкова скоро, след като го беше открила. Той не беше постъпил правилно. И случващото се сега също не беше правилно. Но животът беше несправедлив. Изминалите години бяха научили Кейси да взема максимума от всичко, което животът подхвърляше пред нея. Дори когато нямаше избор.

Вратата се отвори и Калия отстъпи настрани, когато Алтея, личната медицинска сестра на царя, се намръщи.

— Чудесно ви чувам и двете. Ш-шт, той има нужда от почивка. Водете песимистичния си разговор някъде другаде.

Кейси, запозната от личен опит с надменността на Алтея, извърна очи към тавана, а тъжното изражение върху лицето на Калия се замени с насмешливо.

— Внезапно ожаднях. Ще пийнеш ли с мен? — обърна се лечителката към сестра си. — Изглеждаш така, сякаш имаш повече нужда от едно питие, отколкото аз.

— Добре съм, не се притеснявай — отвърна Кейси.

— Аз съм лечителка, задълженията ми са такива.

— Всъщност Терон те търсеше — колебливо изрече Кейси и Калия спря.

— Има ли някакви…

— Не, няма. Този път това касае повече Деметрий. — И видяла недоумяващия израз на Калия, Кейси просто махна с ръка. — Да вървим, ще ти обясня каквото знам по пътя.

Двете тръгнаха по широкия коридор. Замъкът просто крещеше, че царят е привърженик на традициите. Шестметрови грамадни колони в гръцки стил се извисяваха към тавана. Свещи в масивни свещници осветяваха коридора. Стаите, покрай които преминаваха, бяха застлани с меки килими в наситени цветове и обзаведени с разкошна мебел. Те преминаха през коридора и се спуснаха по величественото стълбище към царския кабинет няколко етажа по-надолу, докато Кейси обясняваше оскъдната информация, с която разполагаха. И затова със закъснение забеляза напрежението в раменете на Калия.

Полуарголейката спря сестра си, преди да стъпят на последното стъпало.

— Никой не те обвинява за случилото се с Грифон. Знаеш го, нали? Ти направи всичко, каквото можа.

Калия се обърна към Кейси. Двете имаха почти еднакъв ръст и тегло, еднакви по форма сини очи и много близки маниери. Въпреки че имаха различни майки, приликата помежду им нямаше как да бъде подмината.

— Нима?

— Да, ти направи всичко — повтори убедено Кейси. — Аз бях там. И го видях. Никой не те обвинява — нито Терон, нито някой друг.

— Орфей ме обвинява.

Кейси се намръщи.

— Орфей е…

— … и е прав. — Калия вдигна ръка и огледа дланта си в бледата светлина. — Все още си мисля, че ако Грифон имаше друг лечител… — тя премести поглед към сестра си. — Усещам, че губя силата си. Нещо не е наред. При лечението на Грифон ми се наложи да използвам способността на Макс за пренос на енергия за нещо, с което обикновено се справям сама. И с всеки изминал ден… сякаш губя частица от себе си.

— Как така?

Калия измърмори:

— Не зная. Вече нищо не разбирам. Освен че усещам промяната. Зандер също я усеща, макар да не го споменава. Зная го от начина, по който ме гледа. Чувствам се уморена, Кейси. През цялото време. С всеки изминал ден. И зная, че ти усещаш същото.

Сърцето на Кейси трепна при думите на Калия. Да, самата тя днес се чувстваше по-уморена от вчера, макар че се опитваше да не прибързва с изводите. Но фактът, че и с Калия се случваше абсолютно същото… Полуарголейката не беше забравила за последствията от изчезването на Изадора. Връзката между Избраните. Хадес ги беше предупредил да не се разделят и да не се отдалечават за дълго време една от друга. Ала Калия… тя не беше част от пророчеството.

Но все пак беше една от трите дъщери на царя, за което беше разбрала съвсем скоро. И беше свързана с Избраните. Трите заедно бяха станали съвременното превъплъщение на Орите — древногръцките богини на равновесието, родни дъщери на Темида и Титан, чието родословие сестрите бяха получили по кръвна линия от баща си. Ако Кейси боледуваше далеч от Изадора, то сега и Калия, която обезпечаваше равновесието им, също боледуваше.

И тук се намесваше Зандер — единственият безсмъртен сред Аргонавтите. Но, както се оказа впоследствие — не чак толкова безсмъртен. Всички смятаха, че Пазителят — също както всички от рода му преди него — не може да бъде убит, защото все още не е открил ахилесовата си пета. Но след 829 години у воина все пак се намери една слабост — Калия. Всичките й физически страдания му се предаваха. И когато животът й на този свят приключеше, той неизбежно щеше да я последва.

Стомахът на Кейси се разбунтува от новопоявилите се притеснения. Сега това засягаше не само двете им с Изадора. Ако не успееха да намерят принцесата… щяха да загинат не един или двама човека, а цели четирима. А царството…

Трябваше да каже на Терон.

— Ще се наложи да направим нещо — притесненият глас на Калия измъкна полуарголейката от мислите й. — Аз не се страхувам от смъртта, но няма да позволя на никого да изпрати сина ми в изгнание. — Докато Изадора не родеше наследник, Макс се явяваше единственият такъв. — Смяташ ли, че Съветът ще допусне едно десетгодишно дете до властта?

Не, Кейси също не го вярваше. Люциан, главата на Съвета, нямаше да се поколебае да наруши дадената на царя дума! Нямаше да има никакво значение, че във вените на сина на Калия — Макс — течеше царска кръв, а баща му беше Аргонавт. За Съвета той винаги щеше да си остане незаконороденият внук на царя, а следователно — опетнен в очите им. Едва сега Кейси разбра какво се опитваше да защити Терон всеки ден: той защитаваше не просто Аргонавтите, а тяхното царство — Арголея. Съветът не осъзнаваше дълбочината на омразата и жаждата за отмъщение на Аталанта. И ако управлението на държавата преминеше в техни ръце, съществуваше голяма вероятност Аталанта да остави Арголея в развалини.

— Не мога просто да стоя и да не правя нищо — прошепна Калия.

— Да се надяваме, че няма да се наложи — Кейси повлече сестра си към царския кабинет и отвори вратата.

Всички в стаята обърнаха глави към тях. Терон отмести поглед от картата, разгъната върху масата, и се усмихна на съпругата си. Но беше толкова напрегнат, че не успя да го скрие. Зандер се насочи към Калия и я притисна към себе си. Макс беше седнал в стола на Терон и слушаше коментарите на Пазителите. Момчето засия при вида на майка си. Церек и Финей стояха до стола на командира си, кръстосали мускулестите си ръце.

— Къде е Титус? — попита съпруга си Кейси.

— Отскочи до вещиците, за да се опита да намери Орфей.

Кейси погледна към сестра си, а после отново към Терон.

— Защо имам лошо предчувствие?

— Защото, ако не го спрем, Орф повече ще навреди, отколкото ще помогне — измърмори Финей.

Терон го погледна раздразнено, преди да се обърне към Кейси и да опита да наложи върху лицето си маската на спокойствието.

— Все още не съм сигурен, че идеята е добра.

Кейси се намръщи, защото вече го бяха обсъждали, и то няколко пъти. И бяха стигнали до извода, че не разполагат с по-добър вариант.

— Но все пак трябва да разберем, нали? По един или друг начин?

— Да разберем какво? — намеси се Калия.

На въпроса й отговори Терон:

— Дали Деметрий е виновен в измяна, както твърдеше Грифон, преди да… ската, преди да изчезне оттук.

— И как смятате да го разберете? — попита Калия.

— Тея, Кейси вижда миналото.

Калия погледна към Зандер.

— Искаш да ми кажеш, че тя просто може да погледне в миналото и да види дали Деметрий е планирал да отвлече Изадора?

— Не мога да видя плановете му — коригира я Кейси. — Но мога да видя мислите му. Ако имам нещо негово, ще видя миналото му. И ще мога да кажа дали думите на Грифон са истина. И дали Аталанта е негова майка. А ако това е така…

— Значи, гадното му отношение и подозрителните му действия най-накрая ще придобият някакъв извратен смисъл — изсумтя Церек.

Калия огледа присъстващите и очите й се спряха върху Макс. Синът й седеше до масата и люлееше крака. Тя изведнъж се досети и се обърна към Кейси:

— Не си достатъчно силна, за да се справиш сама.

— Добре съм…

— Не, не си добре, мели — и Терон се обърна към Калия: — Не мога да рискувам живота й дори и да се налага да узная нещо за някого от Аргонавтите. Трябва да съм сигурен, че е безопасно. Кейси слабее с всеки изминал ден, докато Изадора я няма. Не искам да я натоварвам допълнително.

Очите на Калия се спряха върху недоволната й сестра, която едновременно се дразнеше и се чувстваше поласкана от загрижеността на съпруга си.

— Добре съм, Калия. Макс е тук само като допълнителна предпазна мярка. В случай че имаме нужда от повече усилия. Повярвай ми, ако наистина бях зле, нямаше дори да си го помисля.

Лечителката пристъпи към сестра си и протегна ръце. Тя не я докосна, а затвори очи и се концентрира. Кейси усети появилата се в гърдите й топлина, която малко по-късно прерасна в леки тръпки.

Секунди по-късно, лечителката отвори очи и погледна към Терон.

— Кейси не лъже. Тя е достатъчно силна. Но е добра идея Макс да дойде с нас. Просто за всеки случай.

А Макс продължаваше да клати крака напред-назад, докато оглеждаше лицата на присъстващите. Неговият дар беше най-ценният — той умееше да пренася сила и енергия, но момчето беше едва на десет. И ако подозренията на Кейси се окажеха верни, миналото на Деметрий едва ли трябваше да бъде показвано на едно дете.

— Аз ще кажа, ако ми потрябва неговата помощ, Калия. Сега доволен ли си? — обърна се тя към съпруга си.

Не, не беше доволен, ако съдеше по бръчката между веждите му, но именно безпокойството в черните му очи накара Кейси да омекне. Тя се приближи до него и го поглади по скулата.

— Не се притеснявай, става ли? Всичко ще бъде наред.

— Всичко ще е наред, когато Изадора се прибере вкъщи и аз се убедя, че си в безопасност — прошепна Терон. — А дотогава ще ти се наложи просто да ме търпиш.

* * *

Деметрий едва успя да преполови стръмния склон към плажа от северната страна на острова, когато зад гърба му се разнесе ужасяващ писък, който го накара рязко да се обърне. Писъкът не беше човешки. Нямаше как човек да издаде такъв звук. Оставаше само едно — писъкът беше на някакво чудовище. И изглежда, долетя откъм потока.

Изадора!

Проклятие!

Той току-що я беше оставил. Нямаше как да е попаднала в беда. Тази жена, да не би да ходеше с мишена на челото?

Деметрий хукна обратно. Сърцето му сякаш се мъчеше да изхвръкне — толкова силно се блъскаше в ребрата му. Облян в пот, той стъпи на пътеката и се втурна по нея. Стигна до брега на потока, но не видя нищо, освен празните и обърнати пластмасови кофи. Кинжалът, който беше дал на принцесата, лежеше близо до брега.

— Ската! — Тревогата му се смени с паника. — Изадора!

Новият страховит писък сякаш го прониза. Той извади оръжието си и се втурна натам, откъдето дойде звукът. Наложи се рязко да спре, когато стигна до мястото, където потокът се вливаше в неголямо езеро. Над езерото се стелеше гъста и плътна мъгла, през която трудно можеше да се види какво има на отсрещния бряг. Но нямаше как да не забележи онова, което беше в средата му. Както и другото — увиснало във въздуха, готово за нападение.

Изадора се носеше по гръб в центъра на езерото. Очите й бяха затворени, а ръцете — отпуснати встрани. Тя изглеждаше толкова неподвижна, сякаш спеше, докато във въздуха над нея кръжаха три мрачни сенки. В очакване. И облизваха зъби, предвкусвайки вечерята си.

Сърцето на Деметрий буквално се свлече в петите.

— Хей! — той подскочи и размаха паразония си в опит да привлече вниманието на съществата. Изадора дори не помръдна, но трите чудовища извърнаха глави и втренчиха в него червените си очи.

О, проклятие! Това не бяха рейфи, а кери — дъщери на богинята на нощта Никс и сестри на мойрите; духове на смъртта, които изпиваха кръвта на жертвите си до капка. Но те не можеха да убиват. Не и самите те. Малкото, което знаеше за тях Деметрий беше, че те изчакваха настъпването на смъртта, за да завладеят плячката си.

Аргонавтът погледна към принцесата. Тя не изглеждаше променена, откакто я беше оставил край потока. Би я описал като заспала, но определено не изглеждаше мъртва. Тя…

Водата около Изадора забълбука и до голия й крак се появи люспесто пипало, което отново изчезна.

О… мамка му!

Без да се колебае, Деметрий се хвърли във водата. Той спря да вика името й едва когато се гмурна под повърхността. Мускулите му горяха от усилие. Нещо докосна крака му и той заплува още по-бързо. Но даже под водата чуваше писъците на керите.

Аргонавтът изплува до Изадора и жадно си пое въздух. Ръката му я стисна, но тя не помръдна. Не го направи дори когато Деметрий обви ръка около талията й и заплува с нея към брега.

— Събуди се, дявол да те вземе!

Във водата Изадора беше като безполезна тежест. Деметрий стигна два пъти по-бавно до брега, като всеки път, щом нещо се докоснеше до него, беше сигурен, че ще бъдат погълнати от поредното чудовище. Най-накрая краката му докоснаха глинестото дъно и той едва не загуби равновесие, когато се обърна към Изадора. Сложи ръце под гърба й, за да я измъкне от водата, и чу как ризата му се разкъса.

Керите изпищяха разочаровано, когато Деметрий понесе плячката им към брега. И тъкмо стъпи на него, когато чу бълбукащия звук. Обърна се само за да види как водата в центъра на езерото се завихря. Керите изпищяха за последно и се скриха в мъглата.

Деметрий продължаваше да държи Изадора, докато наблюдаваше изненадано как водата се отдръпва навътре и се издига нагоре, сякаш всмукана от гигантски водовъртеж. Показаха се камъни, трева и изгнили стволове на дървета, но цялото му внимание остана приковано в огромния звяр с шест глави, който се беше появил от водната колона в центъра.

— Да ме… — Той погледна към неподвижната Изадора в ръцете си, а после обратно към чудовището — хибрид между змия и дракон с шест различни глави. Деметрий нямаше шанс да му избяга. Не и с изпадналата в безсъзнание принцеса в ръцете си. Адреналинът му забушува, докато той трескаво се опитваше да намери изход, и пръстите му стиснаха дръжката на паразония, който като по чудо не беше изгубил.

Воинът отнесе Изадора зад голям храст и я скри под него. После преглътна, протегна ръце над нея и заговори на медейски. Налагането на защитното заклинание му отне почти всички сили, които му бяха останали.

Той не беше вещ в заклинанията, защото не ги практикуваше. И нямаше желание да го прави, защото не ги смяташе за необходимост. До сега… Но днес съжаляваше, че не беше приел поне малка част от наследството си.

Защитното му заклинанието се получи жалко. Не можеше да направи нищо друго, освен да отвлече вниманието на звяра, като го разсея и го подмами да се отдалечи с надеждата, че Изадора ще се събуди и ще се махне оттук. Преди чудовището да я открие.

Деметрий погледна към мократа Изадора в безсъзнание върху тревата, и за пръв път в живота си съжали, че се беше държал с нея като задник. Жалко, че не беше разбрал какво е да усети ръцете й, обвити около него. И не беше усетил вкуса на сладките й устни. И нито веднъж не се беше потопил в нежното й тяло.

Съжаленията обаче нямаше да му помогнат.

И точно той трябваше да го знае най-добре, нали? Единственият плюс в целия този кошмар беше, че Аталанта нямаше да получи онова, за което така отчаяно копнееше.

Деметрий се върна при брега на езерото като използва мъглата, за да се отдалечи колкото се може по-далеч от скривалището на Изадора. С препускащ пулс той се спря и стисна с две ръце оръжието си.

— Хей!

Водната колона се разплиска във всички посоки, като опръска не само земята около него, но и Деметрий. Чудовището се обърна и две от главите му избълваха огън.

— И това ли е всичко, което можеш? Защо не се приближиш и не опиташ пак? — извика Деметрий.

Средната глава изрева, след което чудовището се гмурна под водата и стремително се насочи към брега.

Аргонавтът приклекна върху меката почва и се приготви за атаката, но звярът изскочи като стрела от езерото, прелетя над главата на Деметрий и се приземи зад него на четирите си лапи едновременно с такава сила, че разтресе земята. Аргонавтът успя бързо да се обърне, преди една от главите да го атакува. Но преди да успее да го опече, Деметрий замахна с паразония си.

Острието премина през дебелия врат на чудовището и с глухо тупване главата му се изтъркаля на земята. Другите глави изсъскаха и се отдръпнаха, но вместо раната да забави чудовището, тя сякаш му придаде нова сила. На мястото на отрязаната глава бързо израснаха две нови и главите станаха седем.

— Проклятие! — Това не беше обикновено чудовище, а хидра. Деметрий трескаво се опитваше да си спомни какво знае за легендарния звяр, освен факта, че на мястото на всяка отрязана глава израстваха други две. Да, сети се — само една от главите беше смъртна и нейното отсичане водеше до смъртта на чудовището.

Разбира се, първо трябваше да разбереш коя точно беше тази смъртна глава, а после да се приближиш достатъчно, за да я отсечеш. Като внимаваш междувременно да не се превърнеш в печено под огъня на останалите.

О, богове… Той беше загазил и то яко…

Деметрий погледна към храста, под който беше скрил Изадора, а после — към гъстата мъгла, и размаха оръжието си.

— Опитай още веднъж, жалко създание!

И побягна.

Главите на хидрата изреваха, но чудовището захапа стръвта и се втурна в преследване. Мъглата беше толкова гъста, че Деметрий не виждаше на повече от крачка пред себе си, но продължаваше да тича, решен да подмами звяра колкото се може по-далеч. Някъде отпред се дочу силен трясък и той, без да се замисля, се насочи натам, като използва за прикритие най-близките гъсти храсти.

Трясъкът се усили, след което се разнесе гръмовен лъвски рев. Деметрий погледна напред тъкмо навреме, за да види друга огнена струя. Проклятие, пред него имаше друго чудовище. Хидрата изръмжа в отговор, но вместо да последва Деметрий, тя се нахвърли върху новия си враг.

Тракане на зъби и вопли пронизаха гъстата мъгла. Двете чудовища се сблъскаха с такава сила, сякаш се взриви бомба. Те се търкаляха по земята, като изкореняваха дървета, трошаха скали и помитаха всичко по пътя си.

Деметрий внимателно отстъпи назад и когато второто чудовище се изправи на лапите си, той успя да го огледа и да оцени силата му. Пред него имаше химера — огромно създание с лъвска глава, тяло на коза и опашка на дракон. Всичките седем глави на хидрата заръмжаха заплашително, но химерата не се стресна. Тя се приготви, отвори широко уста и изхвърли мощна огнена струя, която сякаш нямаше край.

Добре, Аргонавтът не смяташе да се задържа по-дълго, за да види кой ще спечели тази адска-и-проклета-нереална битка. Затова се затича обратно към Изадора. Стори му се, че сърцето му се беше качило в гърлото, когато се отпусна на колене до нея. Бързият му оглед само потвърди, че тя все още беше жива и в безсъзнание. Дочу се още един гръмовен рев и Деметрий реши да не се бави — взе Изадора на ръце и се затича по пътеката.