Елизабет Ноутън
Изкушения (10)

Глава девета

Когато Орфей се върна, в замъка цареше суматоха. Той се беше пренесъл директно в коридора на петия етаж, до стаята на Грифон, и се разтревожи, когато от нея се разнесе метален грохот.

— Губим го! — извика Калия.

Датчиците на приборите пищяха и пукаха. Нещо твърдо стържеше по пода. Орфей се опита да се промуши между двамата Пазители на прага, но беше все едно да се опитва да плува в океан от камъни.

— Не влизай! — каза някой до ухото му и върху двете му ръце се сключиха пръсти.

— Проклятие, Орф! — промърмори отляво Финей. — Изобщо не е добра идея да влизаш вътре.

Да вървят на… Той се опита да се измъкне, но Пазителите стегнаха захвата около ръцете му.

— Терон, задръж го! — носеха се нарежданията на Калия от стаята. — Зандер, подай ми онази спринцовка! Веднага!

Ядосан и едновременно с това уплашен, Орфей се измъкна от захвата на Церек и се появи до лечителката.

— Какво стана?

Калия бегло го погледна, преди да вкара съдържанието на спринцовката в системата на Грифон. Очите на брат му бяха затворени, а лицето — изкривено от болка. Тялото му конвулсивно се мяташе върху леглото и единственото, което го задържаше върху него, бяха ръцете на Терон, които притискаха раменете му.

— Кучи син! — възкликна Зандер зад гърба на Орфей.

— Това не е добре — захвърли спринцовката Калия върху помощната масичка вдясно. Тя притисна пръсти към сънната артерия на Грифон, за да измери пулса му. Очите й се съсредоточиха върху часовника.

— Орфей, отдръпни се!

— Какво се е случило? Когато тръгвах…

— Зандер? — извика Калия, без да повдига очи.

Зандер хвана Орфей за ръката.

— Да вървим, Орф, остави й пространство, за да работи.

Орфей усети как очите му сменят цвета си, безсилен да ги контролира. Той се измъкна от захвата на Зандер с неочаквана сила и извика:

— Проклятие! Кажи ми какво се случи?

Около него се надигнаха гласове. Грифон ритна с десния си крак и събори с грохот масичката с медицинските инструменти на пода. В настъпилата суматоха Орфей беше забравен, когато Зандер и Церек се втурнаха напред, за да задържат краката на болния. Апаратът на стената над главата на Грифон издаваше непрестанен пищящ звук. Изведнъж цялото тяло на брат му потръпна и той изви гръб. Още един апарат вдясно издаде пронизителен сигнал за тревога.

— Сърцето му отказва! — Калия се обърна и се пресегна към нещо зад гърба си. В стаята се разнесе силен шум. Тя се обърна с два големи електрода и сложи единия точно под ключицата му, а втория — ниско в лявата половина на гърдите му до ребрата.

— Разряд!

Терон, Зандер и Церек махнаха ръцете си от Грифон. Дочу се силен пукот и тялото на пациента й потръпна.

Калия погледна към монитора и извика:

— Още веднъж! Разряд.

Орфей наблюдаваше ужасено как през следващите секунди в състоянието на брат му нямаше промяна и Калия започва да му прави изкуствено дишане.

Онова стягане в гърдите му отново се завърна, само че този път то беше тънко като острие на бръснач и много крехко. Той знаеше, че ще се пръсне на парчета, ако не направи нещо. Затова извади сферата от джоба на якето си. Дискът легна в дланта му и верижката се плъзна между пръстите му. В центъра му отчетливо се виждаше вдълбаният символ на титаните и четирите празни вдлъбнатини, които очакваха своите стихии. Сферата нямаше нужда от тях, за да работи. Защото самата тя притежаваше невероятна сила и мощ. И беше единствената му надежда за спасението на Грифон.

Орфей внимателно протегна сферата към брат си и я пусна върху голия му корем. Изминаха няколко секунди, без да се случи нещо. След което кълбото започна да свети. Бледорозово в началото, а после с все по-ярък интензитет, докато не се превърна в ослепително червен кръг.

Някой прошепна:

— Що за дявол…

Разбрала, че нещо става, Калия повдигна глава. Когато видя сферата, очите й се разшириха.

— Какво, по дяволите, правиш?

Но преди да успее да я вземе, Грифон подскочи като ударен от мълния и то толкова силно и рязко, че отхвърли Терон назад, който с трясък падна на пода. Грифон замахна с ръка надясно и стори същото и с Калия. Тя простена, когато се блъсна в медицинската масичка зад гърба си.

— Тея?! — извика Зандер.

Терон веднага се изправи на крака. Останалите Аргонавти също се приближиха. Сферата се плъзна от корема на Грифон и падна в дланта му. Болният отвори очи.

Всички в стаята застинаха неподвижно, докато той ги обхождаше с поглед един по един. И когато най-накрая главата му се завъртя към Орфей, всички възкликнаха едновременно. Взрян в очите на брат си, Орфей осъзна какво не беше наред.

Очите на Грифон бяха съвсем същите каквито ги помнеше — дълбоки и сини, с бадемовидна форма, само че сега изглеждаха… празни; бездушни, сякаш… брат му не беше на себе си.

Чудовищна насмешка се появи върху лицето на Грифон и той стисна сияещата сфера в ръка.

— Моят господар ти благодари, аделфос.

Брат.

И изчезна сред облак от дим, като остави след себе си единствено безпорядъка в леглото и полюшващите се системи и кабели.

— Шибана работа! — измърмори Терон от другата страна на леглото. — Орфей, какво, дявол да го вземе, стори току-що?

Всички заговориха едновременно. Заваляха въпроси. Зандер помогна на съпругата си да се изправи. Аргонавтите спореха за това откъде се беше появила сферата и какво се беше случило току-що пред очите на всички. Но на Орфей му беше все едно. Единствено, което виждаше, беше образа на брат си, разтворил се сякаш в нищото.

— Милостиви богове — прошепна до него Калия. — Орфей, погледни си ръцете.

Все още замаян, той погледна надолу. Върху кожата му бавно се появяваха древногръцки символи; същите като на всички Пазители. Същите, каквито имаше и върху ръцете на Грифон, които го бележеха като потомък на Персей.

Гласовете наоколо замлъкнаха. Някой изруга, но Орфей не обръщаше внимание на нищо. Напрежението в гърдите му продължаваше да ги стяга, докато не го принуди да си поеме дълбоко дъх. Тогава нещо в него изпука и се скъса с ослепяваща болка, като потече вън от тялото му подобно на придошла река, докато в него не остана нищо друго, освен една огромна и празна обвивка. Нишката, която беше връзката му с човечността, най-накрая се беше скъсала.

Някой измърмори:

— О, проклятие!

— Хм… момчета? — изрече Титус от прага. — Орфей е най-малкият ни проблем в момента.

Всички глави се обърнаха към него. С изключение на Орфей, който все още продължаваше да се взира в ръцете си.

— Сега какво има? — попита Терон.

— Долових мислите на Грифон, хм… на онзи, другия, преди да изчезне оттук.

— Какво искаш да кажеш? — попита Терон и пристъпи крачка напред.

— Бяха мислите на магьосника — отговори Титус. — Апофис. Изчадието на Хеката. Дясната ръка на дявола. Или както там искаш го наречи. И този тип има сериозни проблеми със самообладанието. Сключил е сделка с Аталанта, за да се измъкне от Фракийския замък, но още от самото начало е смятал да я измами. А зарядът, с който е уцелил Грифон? Направил е точно онова, което каза Калия — унищожил е душата му отвътре. Само че душата на Грифон не се е отправила към Острова на блажените, както би трябвало да стане, а се е отправила към Подземния свят, като е оставила тялото и разума му за магьосника, който сега може да прави с тях всичко, което си поиска.

Орфей погледна към Пазителя, който все още стоеше в рамката на вратата.

— О, проклятие! — промърмори Финей.

— И това не е най-лошото — продължи Титус. Очите му не спираха да се местят от Финей към Орфей, докато най-накрая се спряха върху Терон. — И ако съдя по мислите на Грифон, т.е. Апофис, той знае, че принцесата е у Аталанта. А сега и сферата на Кронос е у него…

— О, милостиви богове! Той смята да тръгне след Изадора — прошепна Калия.

— Ската! — изруга Терон и покара пръсти през косата си.

— Не се стеснявай в изказванията си. И аз често не искам да научавам такива подробности — кръстоса ръце пред гърдите си Титус. — Приятели, Адът се носи към нас с издути платна.

* * *

Деметрий се прокрадна до арката на стаята, в която беше оставил спящата Изадора. С лудо туптящо сърце той пусна одеялата, които беше взел със себе си, измъкна паразония от ножницата на гърба си и предпазливо се промъкна напред. Стигна до ръба на стената и погледна вътре.

Изадора се беше облегнала в отсрещния ъгъл на осветената от лунните лъчи стая. Очите й бяха затворени, но главата й неспокойно се мяташе насам-натам, сякаш я болеше. Тракащият звук, който беше чул, докато се промъкваше насам, се дължеше на блъскането на дървената шина на крака й в каменната стена. В помещението нямаше никого — нито харпии, нито глигани, нито стотината други опасни твари, които си беше представял Деметрий, докато бързаше насам.

Той прибра оръжието си, взе едно одеяло и тихо се приближи към нея, за да не я събуди. Деметрий се убеждаваше, че завива треперещото й тяло не заради удобството, а просто заради… оцеляването. Ако принцесата отново си наранеше крака, щеше да му е в тежест поне още няколко дни, а тя му беше нужна здрава, за да се махнат от този остров. Аргонавтите можеха по желание да отварят портал навсякъде в Арголея, но след като Аталанта беше блокирала тази способност у него, то порталът трябваше да бъде отворен от принцесата. А обикновените арголейци можеха да отварят портал само върху свещена земя, което означаваше само едно — Изадора трябваше да е напълно здрава и в добра кондиция. Тогава двамата биха могли да огледат наоколо и да я потърсят.

— Престани да мърдаш.

Изадора изрита завивката със здравия си крак и обърна глава към него.

— Не… недей…

Да, тя явно сънуваше кошмар. Принцесата вероятно сънуваше Апофис или неговите уродливи подчинени — вещиците. Преди Деметрий да успее да хване края на одеялото, тя отново потръпна.

— Не ме докосвайте. Не ме…

И не защото го искаше, а защото беше сигурен, че не трябва да хаби енергия за ново лечебно заклинание, когато утре щяха да имат нужда от заклинание за защита, Деметрий стисна зъби и се наведе над нея. Той притисна бедрото й през завивката с ръка така, че принцесата да не може да го блъска в стената.

— Дявол да те вземе, Изадора, казах ти да не мърдаш!

Това, което не успя да стори гласът му, го направи докосването му. Тялото на принцесата застина под ръцете му и тъкмо Деметрий да въздъхне от облекчение, когато тя се раздвижи, успя някак си да се извърти в ръцете му и да го блъсне към стената.

Главата му издрънча при удара в камъка и от очите му се посипаха искри. Лицето му се изкриви от болка, която мигом се изпари, когато Изадора го хвана неподготвен: тя плъзна крак по неговия и се намести върху му така, че лицето й се настани уютно във вдлъбнатината между рамото и гърлото му. И единственото нещо, което успяваше да усети Деметрий, беше топлината.

Воинът се напрегна. Той обърна ръце и притисна длани към хладния камък, докато си мислеше: „И какво, дявол да го вземе, ще правя сега?“.

Иза вдиша дълбоко, а после бавно издиша. Тялото й се отпусна върху неговото, ръката й се настани върху голата му гръд, а счупеният й крак се плъзна нагоре по бедрото му. Деметрий се почувства в капан и чашата на самоконтрола му едва не преля, когато усети туптенето на сърцето на Изадора до своето.

Върху челото му изби пот, а сърцето му препусна. Аргонавтът обмисляше варианти за отстъпление, но при всички случаи щеше да му се наложи да разбуди принцесата. А не искаше да го прави. Той погледна към лицето, притиснато в рамото му, и забрави как се диша. Гладка порцеланова кожа, фини черти на лицето и светлокафяви мигли, които хвърляха сянка върху изящни скули, допълнени от бенката в съблазнителното ъгълче на нежни устни.

Докато я гледаше, пулсът на Деметрий продължаваше да препуска. Той си спомни хилядите причини, поради които я беше избягвал през годините. Трябваше да я махне от себе си, да се изправи и да избяга колкото се може по-далеч, преди да е направил нещо, за което после ще съжалява. Той трябваше…

— По-мек от Хадес — прошепна Изадора.

Нима се беше събудила?

— Не толкова кокалест — промърмори тя. — И топъл. Хадес е толкова… студен.

През тялото й премина тръпка и тя се сгуши още по-плътно до него. Не, Изадора, която той познаваше, определено не би постъпила така. Деметрий поразмърда рамо.

— Остани — прошепна тя и се напрегна. — Не искам да се връщам при него. Мразя да се връщам при него.

Гърдите му се напрегнаха, когато се досети, че Изадора сънува Хадес, а не Апофис. Той си спомни думите на Кейси за сделката, която беше сключила с Господаря на Подземното царство: душата й в замяна на живота на доведената й сестра. И си представи какво би могло да се е случило с нея в света на бога-извращенец, или сцените, на които е трябвало да стане свидетел.

За какво, по дяволите, си беше мислила? Нима не знаеше, че сделката с Хадес е за вечни времена? Що за идиот би трябвало да си, за да сключиш такъв договор, без да прецениш последствията? И то заради някого, когото не познаваш?

Той ядосано се намръщи и отвори уста, за да я попита, но премисли и се успокои, когато тя дълбоко вдиша и издиша. Дори през тънкото покривало Деметрий усети докосването на зърната й към гърдите си. Кожата му потръпна в очакване, което накара кръвта му да се стече към слабините и всичките му чувства да се обострят. А когато Изадора премести крака си по-нагоре и го плъзна по вътрешната страна на бедрата му, електрическият заряд от това действие сякаш премина през всичките му нервни окончания.

О, богове, толкова беше хубаво! Дори прекалено хубаво.

„Лоша идея, жената е грешната. Изчезвай оттук, преди да се е събудила!“

Но основният му проблем беше, че тялото му не се подчиняваше на командите на разума. И изневиделица, той започна да си представя ярки еротични сцени с нейно участие, в които тя заемаше множество порочни пози и то такива, в които никога досега не си я беше представял.

А ако не внимаваше, това можеше да го отведе там, където не трябваше да ходи.