Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (19)

Седемнайсета глава

Седмици след като (едва) завърши колеж, Джак се премести в Гринуич Вилидж с много конкретна цел: да прави секс, много и много секс. „Васар“ бе донякъде разочароващ в това отношение. Първоначално Джак отдаде липсата на лесен и достъпен секс, който бе решил, че ще дойде заедно със студентската му карта и много съблазнителното му общежитие, на статистиката: като бивш женски университет, в кампуса имаше по-малко гейове, отколкото лесбийки. След това предположи, че проблемът е спинът, който преминаваше като ужасяващ откос през гей обществото. Но обратните във „Васар“ изглеждаха по-скоро гневни, отколкото уплашени. На около сто и петдесет километра на юг, в Ню Йорк, Лари Креймър^[1] надигаше възмутен вой и предимно заможните, предимно белите синове и дъщери на Васар му пригласяха — от сърце. Организираха се, маршируваха, протестираха, задаваха неудобни въпроси, обсъждаха и изискваха. Възмущението, научи Джак, не беше афродизиак; бе изтощително.

Джак не беше точно против активизма, но политиката на кампуса му се виждаше тривиална, почти за смях. Това бе активизъм от най-лесния вид, движен от идеалистична младеж, едва излязла от тийнейджърските си години, която никога не бе напускала очарователната територия на кампуса си в Покипси. Просветлението, подхранвано от изострената чувствителност за смъртта, определено беше логично, но също така изглеждаше безсрамно егоистично по начин, който вбесяваше Джак. Години по-късно той почувства същата нетърпимост към изблика на патриотизъм, който премина през Ню Йорк след Единайсети септември — парадирането с американското знаме от хора, които също така признаваха тихичко, че наскоро са обявили имота си за продан и се оглеждат за къщи в Ню Джърси, Кънектикът или в родните си градове някъде из Средния запад, „никой няма да забие самолет в арката Гейтуей“. Истински патриотизъм, вярваше Джак, щеше да бъде, ако сънародниците му се бяха вгледали в себе си след катастрофата, ако бяха поели част от вината и бяха признали, че нападението се бе случило отчасти заради това, което правеха по света, а не въпреки него. Но не. Внезапно на всяко публично събитие съседите му, които по-рано не вярваха в бог, се изправяха с ръка на сърцето, за да рецитират искрено клетвата за вярност и да пеят „Бог да благослови Америка“.

— Ще ми се Кейт Смит^[2] никога да не се бе раждала — каза веднъж Джак на едно вечерно парти, започвайки грозен спор за патриотизма и относителните му достойнства. Жената, която седеше срещу него на масата, не спираше да говори за задълженията на цивилните по време на война и пред лицето на тероризма, до мига, в който той отчупи парче от батетата си и го хвърли по нея. Искаше само да я стресне и да я накара да млъкне, не да я уцели право в брадичката. Двамата с Уокър пропуснаха десерта.

Джак смяташе малките ACT UP^[3] протести за егоистични. Колко предизвикателно бе да организираш „протестна целувка“ пред едни от най-сексуално разнообразните и благосклонни хора на километри околовръст? Всичко това му се струваше фриволно, неадекватно и изпълнено със себелюбие.

Все пак, когато най-добрият приятел на Джак от университета, Артър, започна работа с Доброволческата организация за здравето на хомосексуалните мъже и покани Джак да бъдат съквартиранти на Бароу Стрийт, Джак се възползва от възможността. Би предпочел Челси, където гей общността бе малко по-млада, малко по-модерна, но и на Бароу Стрийт беше страхотно. Улицата бе изискана по начин, по който Челси не беше, историческа, само на няколко пресечки от „Стоунуол Ин“^[4]. Разбира се, каза на Артър, че ще се радва да бъде доброволец в организацията, нямаше търпение да застане в челните редици, да прави нещо значимо.

Но това, което искаше в действителност, беше да прави секс. Не по убеждения, левичарски, колегиален секс — секс, който изискваше твърде много разговори и съвсем не достатъчно смазка, ами гринуич-вилиджски, кристофър-стрийтски, сваляй гащите, но остави тези кожени гамаши, безмозъчен, главозамайващ, анонимен секс.

Затова явно беше кармично възмездие, щеше да осъзнае Джак по-късно, само няколко месеца след като пристигна в Уест Вилидж, че срещна любовта на живота си — Уокър Бенет.

 

 

Уокър обичаше да казва, че е роден обратен и на средна възраст. Беше израснал в Гринуич Вилидж; родителите му бяха странстващи професори на хонорар, самообявили се за социалисти, които в някои периоди практикуваха отворен брак или се впускаха в бисексуалността и отказваха договори за постоянна работа, защото за тях не бяха нищо повече от съгласие за опазване на интересите на вече изнежената висша класа. Когато Уокър им призна в гимназията, това беше прието с толкова малко шум, колкото, ако им бе казал, че заменя цигулката с чело.

От ранна възраст той знаеше, че иска живот, различен от този на родителите си, които караха от заплата до заплата, събираха мебели от улицата през нощта, преди да минат камионите за боклук, брояха монетите, паднали между възглавниците на дивана, за да платят за пържен ориз за вкъщи. След като завърши правно училище в средата на осемдесетте, той се завърна в Уест Вилидж, планирайки да работи в същата корпоративна компания, където бе прекарал летния си стаж, само за да се озове обкръжен от съседи и стари семейни приятели, основно гейове, които внезапно се разболяваха и умираха плашещо често и при мистериозни обстоятелства. Искаха Уокър да им съдейства да напишат завещание, да оспорят изгонване от жилището си или да им помогне да разберат застраховката си за нетрудоспособност. Няколко месеца по-късно Уокър имаше повече работа, отколкото можеше да поеме, част от нея идваше от организацията за здравето на гейовете, друга част — от елитното, все още неразкрило се гей бизнес общество. Те му вярваха. Сумите, които вземаше от по-богатите си клиенти, му позволяваха да поеме много благотворителна работа, която обожаваше. Само след една година вече можеше да наеме помощници, да вземе кантора под наем. Скоро стана известен в квартала: Уокър, гениалният, с леко наднормено тегло квартален адвокат, който би поел почти всичко — дори ако си разорен, особено ако си обратен.

Вечерта, в която срещна Джак, Уокър случайно се бе озовал в шумен бар, близо до кея на Кристофър Стрийт. Обичайно предпочиташе по-тихите гей заведения, но бе имал дълъг ден. Все още беше с работните си дрехи и докато си проправяше път през оживената тълпа в петък вечер, забеляза Джак, когото бе трудно да не забележиш, с разголени гърди и изключително къси шорти, който възторжено си танцуваше сам на песента „Ще оцелея“. Уокър мразеше тази шибана тъпа песен. Всички около тях почти сигурно не оцеляваха. Двама от клиентите му, болни и под карантина в болница „Свети Винсънт“, бяха умрели тази седмица, което правеше шест души само през последния месец. Нуждаеше се от питие. Имаше нужда наистина, наистина да се напие. Докато се приближаваше към бара, Джак започна да му маха, за да го извика. Уокър се зачуди дали са се срещали преди. Дали не беше клиент? Приятел на клиент?

— Познаваме ли се? — кресна на Джак в опит да надвика оглушителния, силен диско ритъм. Джак поклати глава за „не“ и огледа Уокър от горе до долу. След това се наведе близо до ухото му; бузата му беше влажна и миришеше на пот и някакъв твърде сладък одеколон.

— Този костюм изглежда много неудобен — заяви Джак с прегракнал от пеенето глас. Подаде на Уокър шот текила.

И с толкова нестандартно, странно за характера на Уокър, спонтанно, предизвикателно и обнадеждено движение той вдигна чашата, гаврътна я, остави я празна на бара, хвана потната глава на Джак и силно го целуна по устните.

Джак отвърна на целувката, след което се дръпна ухилен и предложи:

— Какво ще кажеш да започнем уикенда с разкопчаването на този колан?

Оттогава бяха заедно.

 

 

Застанал пред прозореца на спалнята им в Гринуич Вилидж (технически погледнато, далечния, далечен Уест Вилидж; сградата им беше толкова на запад, колкото можеше да стигнеш, без да живееш на лодка в Хъдсън), Джак наблюдаваше един круизен кораб на „Карнивъл“ да се плъзга в центъра на реката, запътил се да вземе пътниците си от Кей 88. Вероятно щеше да го види по-късно тази вечер на влекач, докато стигнеше откритото пристанище и можеше да завие на юг. Круиз звучеше добре на Джак в момента, всичко, което можеше да го измъкне от Ню Йорк, да разсее мислите му от Лео и от силната, свързана с него мигрена.

Следобедът беше толкова студен, че алеите за велосипеди покрай реката бяха пусти. Кеят на Кристофър Стрийт отсреща вече не бе разнебитеното, достъпно за всички място за разходки, каквото беше, когато с Уокър се бяха нанесли, преди повече от двайсет години — място, на което можеше да отидеш за малко следобедно забавление или да се печеш на слънце гол, когато времето е хубаво. Джулиани бе разчистил кейовете и беше преобразил цялата брегова линия в поддържани пътеки и малки паркове за пешеходци, колоездачи и бебешки колички. („Глупиани“, казваше Уокър; мразеше особената форма на диктатура на Джулиани почти толкова, колкото мразеше упоритостта на братя Кох да прикриват сексуалната си ориентация.)

Дори излъскан, кеят оставаше място за срещи за гей младежите. Без значение колко хапещ бе студът, винаги имаше няколко издръжливи момчета навън, струпани в опит да опазят пламъка на запалката си от вятъра. Джак се чудеше защо не са на училище, дали са там, защото нямат къде другаде да отидат. Завиждаше на тийнейджърите на брега, които подскачаха нагоре–надолу, за да се стоплят, пиеха бира от бутилки, увити в хартиени торбички — без грижи, без тревоги. За какво имаше да се тревожиш на седемнайсет, когато си млад и необвързан в Ню Йорк? Колко зле можеше да е, наистина? Дали децата изобщо се притесняваха, че са обратни, че трябваше да кажат на семействата си? Искаше му се това да бе всичко, което го измъчваше. Какво ли не би дал това да е нещото, което трябваше да признае.

Джак извади телефона си и пусна Преследвил. Мелъди му го бе показала в деня, в който обядваха, и въпреки че й се беше подиграл, също така не бе възразил, когато тя го свали на неговия телефон и го „свърза“ с Уокър.

— Пристрастяващо е — каза му. — Ще видиш.

Всичко това озадачаваше Уокър.

— Аз винаги ти казвам къде съм. Така или иначе винаги съм или на работа, или с теб. Защо трябва да проверяваш на телефона си?

— Не трябва — отвърна Джак. — Просто е интересно да знам, че мога. Гадно, но интересно.

И си беше гадно, но Джак трябваше да признае, че Мелъди бе права, беше и пристрастяващо — да погледнеш екрана, да видиш как се появява иконката с лицето на Уокър и след това блуждаещата синя точица: в аптеката, в магазина, в офиса. В момента беше във фитнеса, вероятно седеше в сауната, вместо да тренира, и се чудеше какво да приготви за вечеря. Нещо в това да може да следи движението на Уокър през деня, да вижда колко са свързани животите им, колко е малък светът му, каква голяма част от него се върти около Джак — около двама им — правеше финансовата каша, в която бе затънал, още по-лоша.

Джак вече не мислеше за това твърде често, но знаеше, че вероятно е жив заради Уокър. Когато го срещна, преди всички тези години, посред безгрижните си дни в Челси, на Файър Айланд, в обществените бани и клубовете, Уокър беше този, който държеше на презервативи, който изискваше вярност. В началото Джак бе оскърбен; почти никоя от двойките, които познаваха, не беше сериозно обвързана. Бяха млади, наясно със себе си и живееха в най-страхотния град на света! Но Уокър бе видял това, което Джак не приемаше тогава: мъже, които се разболяваха, на които отказваха лечение, които умираха. Уокър работеше с лекарите в болница „Свети Винсънт“; вярваше в онова, което му бяха казали за предпазните мерки, и успя да уплаши Джак до смърт.

— Ако искаш да прекарваш всяка сутрин, като проверяваш невероятно красивото си тяло за рани, които не заздравяват, или да се тревожиш при всяко изкашляне, това си е твой избор — бе му казал още в първите седмици, — но не и мой.

Уокър беше непреклонен — презервативите и верността не подлежаха на преговори.

— Ако искаш да правиш глупости, няма проблем — бе отсякъл той. — Само не и докато аз съм в картината.

В началото Джак се опита да устои на Уокър, но беше привлечен към него по начини, които не разбираше и не можеше да обясни. Нещо в Уокър — добрината, състраданието (и добре, размерът на оная му работа, Уокър беше огромен) — бе по-завладяващо от това да си лягаш с кого ли не. Едно от най-хубавите неща, които Джак можеше да каже за себе си: беше разпознал стойността на Уокър. Преди да заживеят заедно, и двамата си бяха направили тест и Джак не мислеше, че някога е бил толкова уплашен, колкото в деня, в който отидоха да си получат резултатите. Бяха се сринали в обятията си, като плачеха и се смееха от облекчение, щом разбраха, че са отрицателни.

Уокър му бе спасил живота. Беше сигурен в това. И ако тази сигурност създаваше определена неравнопоставеност във връзката им, определен вид покровителствена нотка, която, Джак трябваше да признае, понякога не бе твърде секси, не особено приятна, ако понякога Джак се дразнеше от прекалената святост на Уокър, от добрината, светлината и отговорността и имаше нужда да изпусне малко пара, да похарчи пари, които нямаше, много рядко и много дискретно да прекара някоя вечер до късно с някого, който нямаше нужда да си измие и почисти зъбите с конец, да се избръсне и да си сложи овлажняващ крем, преди да си свали гащите, ами какво от това? Част от Джак все още се чудеше какво ли би било, ако не се беше вслушал в съветите на Уокър, ако бе захвърлил предпазливостта си на вятъра и беше прекарал малко повече време да си ляга със случайни хора, преди да се обвърже. Може би щеше да е мъртъв, но може би нямаше. Може би щеше да си е добре — жив и по-добре заради по-големия си опит. Ако Уокър не го бе целунал онази първа вечер, той може би дори нямаше да се намира в тази каша.

 

 

Вече пред магазина си, Джак вдигна щората и отключи вратата. Бе прекарал цяла седмица да рови из инвентара в опити да открие дали няма нещо прибрано, за което да е забравил, нещо, което да може да продаде, за да вземе някакви пари, като през цялото време знаеше, че няма. Познаваше наличностите си до последната захвърлена кристална дръжка за врата. Когато и да бе намирал нещо ценно — което се случваше често, имаше набито око — знаеше точно на кого да се обади, за да го продаде. Беше рядкост нещо наистина ценно да се задържи в магазина му. Всичките му изгодни сделки бяха частни сделки с дългогодишни клиенти — дизайнери, архитекти и високопоставени дами от Горен Ийстсайд. Икономическият срив бе сложил край и на голяма част от този бизнес. Нещата започваха да потръгват, но той нямаше време да събере дори малка част от парите, които му трябваха.

Ако Джак нямаше снимка на повредената скулптура на Роден в телефона си, би си помислил, че си е въобразил всичко това. Обратно у дома след прекъснатото посещение при Лео му бе отнело само няколко минути на компютъра, за да осъзнае защо му изглеждаше позната: това бе едно от спасените произведения на изкуството в Световния търговски център, за което бе чел преди много години. Историята беше малък проблясък насред цялото отразяване на почистването: как повредена отливка на „Целувката“ на Роден била открита и впоследствие — мистериозно изчезнала. Тогава Джак беше обърнал внимание на новината заради един много добър свой клиент, който колекционираше Роден.

Сега не знаеше какво да прави с информацията, която имаше. Можеше и да не прави нищо, разбира се. Не се интересуваше от охранителя в къщата на Стефани, нито от статуята всъщност. Можеше да се обади на някого от подготвяния Мемориален музей за Единайсети септември и да подаде сигнал, анонимно или от свое име; можеше да има награда, може би щяха да го споменат в медиите и щеше да е добре за бизнеса му. Или — и всъщност това бе вариантът, на който той се опитваше и не успяваше да устои — можеше да се свърже с Томи О’Туул и да му предложи уреждането на продажба за толкова голяма сума, в това Джак беше сигурен, че човекът да не може да откаже. И сериозната комисиона щеше да реши наболелите му финансови проблеми, да го освободи от онова, което Лео можеше да направи или не.

Отиде в малкия си офис отзад и разпечата снимките на скулптурата от телефона си. Джак бе разпитал наоколо и се оказа, че приятелят му Робърт познаваше някого, някакъв човек на име Брус, който работеше в сивия сектор на продажбите с творби на изкуството и антики.

— Използвах го веднъж — обясни Робърт. — Ще знае какво да направи. Кажи му, че си ми приятел.

Не пречеше да попита, помисли си Джак. Никога не пречеше да събираш информация и да си наясно с възможностите си. Преди да си облече палтото, извади телефона и картичката, скътана в джоба му, и набра номера.

— Здрасти — каза той на някакъв човек на име Брус. — Аз съм приятел на Робърт. Идвам към теб.