Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (18)

Шестнайсета глава

Западна седемдесет и шеста улица, призори. Беа седеше в здрача преди изгрева, държеше с две ръце чаша чай от лайка и чакаше топлината от любимата си чаша — която получи като награда през онази самотна година, когато се поддаде на увещанията за набиране на средства по радиото — да сгрее вкочанените й пръсти. Кухненската маса беше на зимното си място, неудобно свряна в един вътрешен ъгъл, като отчасти блокираше входа към всекидневната, но бе достатъчно далеч от голата стена и двата стари прозореца, които гледаха към вентилационна шахта, населена с обезпокоителен брой гълъби и един Бог знае колко гризачи. Беа разбираше, че е късметлийка, задето изобщо има прозорци в кухнята; че поначало е късметлийка, задето има толкова голяма кухня, та в нея да се побира маса, но повдигащите се с въженца прозорци изолираха точно толкова, колкото би изолирало парче домакинско фолио. Износеното дърво се подуваше от лятната жега, а пластовете стара боя и маджун ставаха податливи и гумени, което правеше прозорците невъзможни за отваряне. През зимата дървото се свиваше и пропускаше абсурдни количества студен въздух. Беа седеше, нахлузила дебел пуловер над нощницата си, и чакаше издайническото съскане и бумкане от радиаторните тръби, което показваше, че е шест и трийсет и остават само още десет минути, докато стаята се затопли прилично. Станала бе твърде рано; беше студено.

Не можеше да спи поради две причини. Първата беше заради ужасното парти у Силия. Втората без съмнение бе пряко свързана с първата: сънува обезпокоителен сън за Тък. Не го сънуваше често, което беше хубаво, защото той обичайно бе напрегнат и ядосан в сънищата й. Тъкър от сънищата не можеше да говори точно както бе и в края на живота си, след удара. Понякога той записваше нещо в съня й, но тя никога не успяваше да го прочете — или думите бяха замъглени, или губеше листчето, или в редките случаи, когато успяваше да прочете написаното, изобщо не успяваше да си го спомни, когато се събудеше сутрин. Понякога сънищата преследваха Беа цял ден и тя ставаше неспокойна, нервна и мрачна. Като днес. Чудеше се защо връзка, която беше толкова здрава и подкрепяща в истинския живот, бе толкова тревожна в сънищата й. Тя реши, че Тъкър представлява онази част от подсъзнанието й, която се бори с писането, и в това имаше здрав смисъл: защото дълбоките кътчета на съзнанието и душата й бяха избрали него като правилното средство, което да й представи неудовлетворението й от самата нея. Бе починал преди почти три години и Беа все още постоянно мислеше за него, предимно за него такъв, какъвто беше, когато се запознаха — стоеше пред аудиторията, четеше поезия на студентите си, омайваше ги с мелодичния си глас, гласа, който така жестоко бе изгубил в края на дните си.

Беа се бе записала в курса на Тъкър след излизането на книгата си и след една година в Севиля, където се чувстваше толкова дезориентирана и без посока, че правеше малко неща, различни от това да седи по тапас барове, да пуши и да пие шери, докато упражняваше испанския си и пишеше забавни картички на приятелите си. Прибра се, като говореше испански почти безгрешно, но с празни ръце откъм написани думи.

— Защо не се присъединиш към група по писане или не се запишеш за курс? — бе предложила Стефани, все още без да се притеснява.

— Курс? — попита Беа.

— Не за художествена проза, за нещо друго. Поезия. Документалистика. За да смажеш колелцата. Може да е забавно.

— Например да отида в „Ню Скуул“^[1] и да се запиша за „Въведение в поезията“? — Беа беше бясна. Тя имаше магистърска диплома по изящни изкуства.

— Не, разбира се, че не. Нещо подходящо за твоето ниво. Какво ще кажеш за часовете на Тъкър Макмилън в Колумбийския университет? Удивителен е. Можеш да провериш.

Беа не обърна внимание на предложението на Стефани само за да се намери след няколко дни на парти, застанала пред Тъкър. Беше като хипнотизирана. Той имаше приятни и остри черти по начина, по който някои по-възрастни мъже най-накрая дорастваха до благородните си черти в средната възраст. Виждала бе негови снимки, където беше по-млад и по-слаб и изглеждаше потиснат от собствената си физика — твърде голям нос, твърде плътни устни, твърде стърчащи уши — но когато го срещна, някаква магия от времето, обстановката и ерозията на лицето му го направиха красив. А и гласът му. Едно от нещата, за които съжаляваше най-много в живота си (и това означаваше нещо), бе, че нямаше никакви записи на гласа му.

— А, Беатрис Плъм — каза той тогава, като взе едната й ръка между своите и й отдели цялото си внимание. — Прекрасна като на снимката си.

Беа все още не знаеше дали не й се подиграва. Беше скоро след като излезе „глитературната“ статия и въпреки че фотографът й бе направил сякаш стотици снимки — на бюрото, подпряна на прозореца, свита на стола — бе избрал да ползва един от може би трите кадъра, които щракна в самия край на деня, когато тя, изтощена, се свлече на леглото за минутка, докато той сменяше обективите. „Задръж така“, й бе поръчал, бе застанал на стола до края на леглото и я бе снимал отгоре, полулегнала, с ръце, изпънати до нея, като изглеждаше сънлива и явно съблазнителна (тя беше флиртувала малко с фотографа, но не и със света). В различни медийни сайтове се бяха подиграли със снимката, за нея се изписа много повече, отколкото за нещата, които бе казала в статията. Все още я беше яд за глупавия кадър, който във всеки друг случай, ако не бе свързан с работа, щеше много да й допадне.

— Не беше снимката, която аз бих избрала — отвърна тя, като се опитваше да звучи пренебрежително, а не отбранително.

— Защо не, за бога? — Тъкър се взря в нея толкова настойчиво, че Беа отстъпи няколко крачки. — Жълтата рокля, слънчобранът, онези висящи патици. Мисля, че е брилянтно. Силно.

— О — отдъхна си тя, — и аз харесвам тази снимка.

— Не знаех, че има и други — рече той. — Ще трябва да ги намеря.

— Тази е най-хубавата — увери го Беа. Усещаше как лицето и вратът й се изчервяват и опита да се отдръпне. Тъкър така откровено я зяпаше. Беше вълнуващо.

— Остани за малко. — Той сложи ръка на рамото й и тя усети как цялото й същество засия. — Всички тук са скучни. Остани и ми разкажи някоя интересна история.

Следващата седмица тя се появи в неговия курс и продължи да го посещава до края на годината. Беше добра ученичка, сериозна и трудолюбива, тиха и скромна. Не бе велика поетеса, но Стефани се оказа права; беше забавно да вършиш нещо ново, нещо без конкретен резултат или принуда да го направиш.

Беа изчака, докато завърши курса на Тъкър, за да спи с него. Той предполагаше, че нежеланието й идва оттам, че е с почти двайсет години по-възрастен, женен, с пораснали деца, но не беше никое от тези неща. Беа просто не искаше да прави секс с учителя, не искаше това да бъде началото на историята им и дотогава — когато вече не бе въпрос дали, а кога ще бъдат заедно — беше ясно и на двама им, че в действителност ще имат история.

Или поне това беше приказката, която съчини за Тъкър, и тя бе отчасти вярна, но имаше и още нещо — Беа обичаше властта, която й осигуряваше неговото желание. Неспособността й да напише нещо значимо за романа, я караше да се чувства като самозванец, дори изплашена, а неговото желание беше утеха. Тя обичаше тайната за онова, което със сигурност щяха да направят. В началото флиртуваше с него безпощадно. Искаше лични консултации, за които се обличаше така, сякаш щеше да бъде събличана, макар да знаеше, че това няма да се случи. Носеше похотта му наоколо като магическа монета в джоба си, която можеше да похарчи, когато реши, че е готова.

Той се сдоби с апартамента в Горен Уестсайд скоро след като започнаха връзката си; искаше място, където да прекарва времето си с нея, и то да не е пълното с хлебарки студио, в което тя живееше под наем в Долен Ийстсайд, където понякога имаше по някой припаднал във входа наркоман. Би напуснал жена си — децата му бяха големи, а жена му преподаваше в Дъблин през по-голямата част от годината — но на Беа й харесваше сегашното им положение. Трябваше й усамотение.

Когато разглеждаше изминалите години като логични стъпки, не й се струваше толкова ужасно. Излизането на сборника с разкази, след това годината, прекарана в Севиля в опити (неуспехи) да пише онова, което наричаше роман за формирането си. Годината след Севиля, когато се завърна в Ню Йорк и приемаше всяка покана — четения, конференции, интервюта, дискусии — и срещна Тък. Следващата година, когато Тък я караше да отказва всяка покана, защото пишеше (най-накрая!), и последвалите две години (в които все още пишеше), когато поканите спряха. Годината, в която тя изостави онова, което бе започнала да нарича духовно израстване, и започна да работи с Пол Ъндъруд, тъй като авансът й беше отдавна похарчен. Годината, в която се отказа от работата и се съсредоточи отново върху романа за формирането си. Ударът на Тъкър и последствията — две години, в които Беа се грижеше за него, обичаше го и не пишеше. Смъртта му и годината, която тя прекара съкрушена от скръб и в опити веднъж завинаги да спаси романа (сега комбинация от първия и втория, катастрофа за неособено духовно-тромаво израстване). Миналата година, когато се отказа окончателно. Единайсет години живот и мъки, работа и несполучливи страници — когато го разбиеше по този начин, не изглеждаше толкова необяснимо. Но какво бе правила всеки ден? Как бяха минали толкова много години, дни, като нямаше нищо, с което да се похвали, освен работата в „Хартиени фибри“? Нямаше впечатляваща заплата. Нямаше деца. Нямаше връзка. Нямаше дори проклет домашен любимец.

Когато Тъкър умря, тя се бе приготвила да освободи апартамента. Това беше единственият път в живота й, когато бе помолила Франси за аванс, базиран на Гнездото, единственият път в живота й, когато дори бе помислила за него. Остана изумена, когато получи обаждането от адвоката на Тък, който й каза, че апартаментът е неин. Направо неин, без ипотека. Тъкър се бе притеснявал за нея; държеше се с пренебрежение и съмнение към неясната легална и финансова структура на Гнездото.

— Ако наистина ще получавате пари от доверителен фонд, би трябвало да има финансови отчети, изпълнител, различен от лудата ви майка, някой, който да се грижи за интересите ви.

Беа му се изсмя.

— Не знаеш за какви хора говориш. В моето семейство е така.

Е, беше се оказал по-прав, отколкото тя си представяше. Но благодарение на него не се притесняваше за това как, кога и дали Лео ще й върне парите. Апартаментът бе нейното гнездо, буквално и метафорично. Можеше да остане там вечно и да се справя със скромни приходи. Можеше да го продаде, да се премести на някое по-достъпно място и да живее спокойно дълго време. Семейството й не знаеше, че е собственик; това не им влизаше в работата.

Тя избягваше да мисли за сумата в брой, която Тъкър също така й бе оставил и която бе почти същата като частта от аванса, която накрая трябваше да върне обратно на издателя си. Предпочиташе да я смята за притеснително, но щастливо съвпадение, а не за онова, което дълбоко в себе си знаеше, че беше: нещо, което Тъкър бе осъзнал за нея, а тя самата не бе могла да си признае.

В снощния сън Тък се опитваше да й каже нещо важно. Драскаше бясно по лист хартия със здравата си ръка, но Беа не можеше да разчете думите, не можеше да държи очите си отворени и погледа — фокусиран. Зачуди се, не за първи път, какво би си помислил той за новата й творба. Представяше си, че би я одобрил.

Изправи се и започна да оправя бъркотията по масата: купчини бележници; няколко писалки и две шишенца с мастило; кълбета мериносова вълна и ръчно вретено. Искаше да изплете ръкавици за близначките на Мелъди, имаше няколко идеи как да ги украси. Вдигна малко пликче с трева и листчетата за свиване. За един кратък момент обмисли дали да се престори, че все още е неделя, да се напуши и да плете цял ден. Можеше да се обади, че е болна; Пол нямаше да има нищо против да си остане вкъщи. Но не биваше. Не можеше.

Радиаторът най-накрая се включи. Тя вдигна „Събрани стихове: Една Сейнт-Винсънт Милей“^[2], която четеше, откакто се събуди, като мислеше за Тък и стиховете, които той обичаше. Пръстите й бяха толкова вкочанени, че изпусна всичките 758 страници и книгата се приземи на неравния дървен под с трясък и силно ехо. Преди още дори да се е съвзела, съседът й отдолу започна да блъска по тавана с дръжката на метла. „Сигурно носи метлата из апартамента със себе си — помисли си Беа. — Сигурно спи с проклетата метла.“ Дали изобщо спеше? Или просто си седеше, нащрек, стиснал метлата си, в готовност за звуковите й нарушения.

— Съжалявам, Хари! — викна тя надолу през радиатора.

Не съжаляваше. Не харесваше Хари, около седемдесетгодишен вдовец, който винаги бе живял на долния етаж. През годините тя бе осъзнала, че лесно може да го успокои с чести извинения на глас. Колкото по-малко внимание обръщаше на тропането, толкова по-лесно и често го провокираше. Той блъскаше, когато Беа изпуснеше ябълка, когато направеше две крачки с обувките си с токове. Хари беше неприятен, но тя разбираше, че бе самотен и техният ритуал го утешаваше, свързваше звуците от нейния живот с тишината на неговия, и дори ако връзката се състоеше от непрекъснати оплаквания и извинения, тяхното взаимодействие с повик-и-отговор го успокояваше.

И все пак кога щеше да започне да оглушава? Не беше ли твърде немощен, за да живее сам? Понякога си фантазираше как Хари умира и семейството му й предлага неговия апартамент на много добра цена, доста под пазарната. Синът му я харесваше; понякога й се обаждаше, за да се увери, че Хари е добре. Живееше в Чикаго и не се прибираше толкова често, колкото трябваше. Ако тя притежаваше апартамента на Хари, щеше да пробие пода, да сложи семпло спирално стълбище, както бяха направили хората от апартамент „Д“. Щеше да има два етажа и никога вече нямаше да й се наложи да се мести. Можеше да си направи истински кабинет с нормална библиотека. Стая за гости.

Разбира се, дори и да получеше някаква невероятно ниска цена като за вътрешен човек, не беше в състояние да купи нищо — не и без Гнездото. Като си помисли за Гнездото, се сети за новите си страници (бяха добри!), след това за Лео, което я върна обратно към Тъкър от съня и тогава си запали джойнт. Зачуди се дали Лео щеше да се отбие до офиса днес. Може би щеше да го покани на обяд и да се престраши. Представи си как му връчва новата творба, как той я чете и реагира с ентусиазъм и въодушевление, как възкликва: „Знаех си, че можеш!“.

Някога Лео беше най-големият й фен. Грижеше се за нея. Спомняше си, че когато бе първа година в гимназията, а той караше последната, беше позволила на Конър Белингам да й прави разни неща върху задната седалка на колата си на училищния паркинг след събиране за литературното списание; Лео беше редакторът, а тя — в екипа. Докато с Конър се натискаха, Беа бе едновременно възторжена и разочарована. Възторжена, защото му бе хвърлила око от седмици. Освен че беше хубав, популярен и председател на класа, бе предал шокиращо добър разказ в списанието и тя не можеше да спре да мисли за творбата, за автора или за последния ред от разказа: „Ядосан, наполовина влюбен в нея и ужасно разкаян, аз се извърнах“. Разочарована, защото той отказваше да говори с нея за писане. Не го разбираше. Нито как някой, който, честно казано, изглеждаше малко глуповат, можеше да напише нещо толкова трогателно.

— Пийни си още — бе казал Конър, подавайки й малка манерка. Тя заблестя, сребриста и тежка, в ръката й. — Ирландско уиски. На баща ми. От доброто.

— Някои от любимите ми писатели са ирландци — бе отвърнала тя.

— Така ли? Ами гарантирам ти, че това пият.

— Кои са твоите любими писатели? — Беа се усмихна широко, като се опитваше да го накара да погледне към нея, а не през прозореца.

Конър поклати глава и леко се засмя.

— Имаш много праволинеен мозък, знаеш ли?

Тя сви рамене, вдигна манерката към носа си и си пое дълбоко въздух, представяйки си, че вдъхва Ирландия — изненадващо сладката ферментация, след което бързото ужилване и сгряването, опияняващия аромат на торф и пушек.

— За дъртия мръсник — каза Беа, вдигна манерката и отпи голяма глътка. Хареса й. На Конър също. Конър я харесваше! Изпи още малко, смяха се, не беше сигурна за какво точно, след което отново се целуваха и ръцете му започнаха да слизат по-ниско. Тя се вцепени.

— Отпусни се — подкани я той. Беа отпи дълга глътка от манерката, после още една. Усети нещо по студената, метална повърхност. Вдигна я към прозореца и на светлината на уличната лампа прочете посвещението.

— Какво значи „трапер“? — попита го.

— Нищо. Глупав прякор.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам. — Осъзна, че започваше сериозно да се напива.

— Не си отивай — спря я той.

— Погледни навън. — Гласът й звучеше дрезгаво. — Започва да вали сняг. Трябва да се прибирам. — Навън бе тъмно и й беше трудно да фокусира. Конър се приближи още и този път ръката му успешно се вмъкна под полата й.

— „Да, в пресата го писаха — прошепна той в ухото й, — страната спи под преспите, навсякъде безспир се сипе сняг.“

— Джойс — прошепна тя в отговор, като се обърна пак към него.

— Да — кимна Конър. — Джойс. Харесвам Джеймс Джойс. Ето един автор, когото харесвам.

И това беше. Решителността й се стопи и стиснатите й колене се разтвориха като венчелистчетата на разцъфващ божур. Не си помисли нищо, когато той не се обади през уикенда. И си каза, че вероятно не я е забелязал, когато мина покрай шкафчето му рано в понеделник сутринта. На обяд Беа отиде до масата, на която седеше Конър, и постоя за минута, докато очакваше да я забележи, да й се усмихне и да я покани да седне. След твърде много удари на сърцето, след като приятелите му я зяпнаха, половината — объркани, другите — подсмихващи се, той погледна нагоре и повдигна вежда.

— Здрасти — каза тя, като се опитваше да задържи объркването, защото знаеше, че това, което идва след него, ще е по-лошо.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Беатрис?

Знаеше, че лицето й се налива с цвят, знаеше, че вероятно се е изчервила от главата до петите; можеше да усети как коленете й се потят. Някак успя да събере достатъчно въздух и енергия, за да се обърне и да си тръгне. Чу как Конър измърмори нещо на останалите и всички избухнаха в смях, някои блъскаха по масата в гръмогласното си веселие.

(Години по-късно в един феминистки литературен кръжок, по време на дискусия за порнографията, Беа чу за първи път термина „катеричка“ и си спомни с разтърсваща яснота усещането на манерката върху устните си, серния вкус на сребро, миризмата на уиски и торф. С дни и седмици изгаряше от срам, след като осъзна какво е означавало „трапер“ и какво бе имал предвид Конър, когато плъзна ръка под ластика на бельото й в онази нощ и прошепна повече на себе си: „Седемнайсет“.)

— Толкова съм тъпа — повтаряше отново и отново пред Лео, като плачеше и бършеше носа си. — Просто не мога да повярвам, че бях толкова тъпа.

— Конър Белингам? — Лео не схващаше. Конър беше пълен смотаняк.

— Той написа най-хубавия разказ — обясни тя. — Чете ли го? Прочете ли последния ред?

— Онзи, който е задигнал от „Великият Гетсби“? Да, четох го. Късметлия е, че не го издадох за плагиатство.

Беа не мислеше, че е възможно да се чувства по-зле, но се присви одве и изстена.

— Аз съм толкова, толкова тъпа.

На следващия ден Лео съчини хумористично петостишие и го подписа: „Анонимен“. Набра го, направи копия и още предобед почти цялото училище се бе насладило на делото му, което включваше неназован ученик, поредицата му романтични завоевания и момента на задната седалка на колата му, когато момчето хващаше момичето насаме и неизбежно, жалко се изпразваше преждевременно. Самоличността на момчето бе очевидна за учениците, но беше толкова умно описана, толкова лесна за отричане, че не докара никакви проблеми на Лео. А го имаше и следното: ако лично Конър възразеше, това щеше да означава сам да се обяви за човека, който свършва преждевременно, а Лео знаеше, че той никога няма да го направи. В началото всички смятаха, че Беа е „Анонимен“, и въпреки че тя никога не го отрече, всяка от жените, с които Конър се бе държал зле, изяви претенции за авторство и след това започнаха да пишат свои собствени наказателни рими (с нежното насърчение на Лео и често с помощта му) за Конър, а скоро и за други училищни мерзавци. Накрая администрацията се намеси и спря всичко от все по-известния и многоглав Анонимен, който стана звездата на тази учебна година. По-късно Беа си мислеше как глупавото стихче беше всъщност началото на онова, което Лео създаде със „Скрито-покрито“ — поне в началото, преди да се превърне в нещо окаяно и мерзко.

Отвори книгата на Милей на едно от стихотворенията, които Тък обичаше и понякога й четеше: „Моля се, ако ме обичаш, да споделиш радостта ми“. Беше твърде неспокойна, за да го прочете цялото. Напълни отново чашата си с чай. Господи, колко беше възбудена! Колко време бе минало? Отиде в стаята си и прерови чекмеджето до леглото си за миниатюрния вибратор. Извади го и го включи. Нищо. Батериите бяха изхабени.

Погледна нагоре и се видя да стои пред огледалото, плитките й, разхлабени и разрошени от съня, няколко косъмчета покрай лицето й стърчаха сиви и твърди. Беше смъртнобледа, а очите й бяха кървясали и нефокусирани от тревата. Това ли беше тя сега? Жена на средна възраст с неработещ вибратор и купчина изписани страници, които събираше, сякаш бяха умрели котки? Беше много надрусана. Можеше да чуе гласа на Лена Новак, сякаш се намираше в спалнята й. „Сигурно е трудно да си Беатрис Плъм.“

— Сигурно е трудно да съм аз — каза на отражението си. — Трудно е да си Беа.

Хвърли вибратора обратно в чекмеджето и отиде да си вземе палтото. Сподели радостта ми — това щеше да каже на Лео. — Прочети тези страници и ми кажи, че са добри, нека да ги има, и сподели шибаната ми радост.