Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (16)

Четиринайсета глава

Ефрейтор Вини Масаро знаеше, че децата, които идват в пицарията на баща му, го наричат Робокоп. Както и да е. Някой ден щеше да се пресегне и да хване едно от тях с щипките в края на ужасяващо сложната си изкуствена ръка, най-вероятно онова пълничкото, червенокосото; щеше да изтрие усмивката от лицето му. Може би щеше да го хване със здравата си ръка, ръката от плът и кръв, и щеше да остави хлапето да се люлее на няколко сантиметра от земята, докато удря дебелата му, луничава буза с един стоманен пръст, карайки го да плаче и да моли за милост, да се извинява през разтърсващите ридания. Вини вече си представяше балончетата от сополите му.

Спри.

Дай отначало.

Не това беше въображаемият сценарий, на който Вини трябваше да се отдаде, не беше позитивен или утвърждаващ, не така го бяха учили да управлява гнева си. Спри и дай отначало бе една от техниките, които трябваше да прилага за гнева, според терапевта му, който не трябваше да се бърка с физиотерапевта му или с терапевта му за протезата, или с ерготерапевта му, който бе предложил терапията за овладяване на гнева, когато Вини използва металните щипки на чисто новия си, финансиран от правителството крайник, за да превърне едно пате играчка в милиони парченца дунапрен в деня, в който не успя да вдигне и спусне жълтото патенце дори веднъж.

Вини си пое дълбоко въздух. Затвори очи. Дай отначало. Отначало. Отначало. Представи си как отива до масата на децата и се смее заедно с тях, показва им ръката си, сърдечно им обяснява колко е сложна технологията, как някои от краищата на нервите му са възстановени хирургически, за да може реално да контролира изкуствения крайник с мозъка си.

— Предполагам, че съм Робокоп — щеше да им каже, — отчасти човек, отчасти робот.

— Леле — щяха да възкликнат децата. — Може ли да я пипнем?

— Разбира се — щеше да отговори Вини, след това щеше да се засмее и леко да тупне някое от тях по рамото (с истинската ръка). — Давайте — щеше да ги окуражи, — пипнете я. Върши същата работа като старата ми ръка. Не й става топло или студено, нито мога да я порежа или насиня. По-добра е от старата ми ръка!

По-добра, освен ако не си Ейми, бившата годеница на Вини; в този случай новата ръка определено не беше по-добра от старата ръка. Ако си Ейми, се преструваш, че нямаш нищо против новата ръка, лепваш мрачна усмивка на лицето си, декламираш баналности, като „има значение това, което е вътре“, до деня, в който Вини, най-накрая започнал да се отпуска, небрежно постави ръката си на кръста й и тя потръпна. Вини не усети потръпването, разбира се (Ей, деца! Новата ръка не усеща предателството!), но го видя; не беше сляп. Още по-зле, тъй като неволно я бе докоснал с роботската ръка, дори не получи удоволствието да усети как пръстите му потъват леко в меката гънка от плът над хълбоците й, която обичаше толкова много; не можа да усети нищо, преди да види отдръпването й, а след това погледа й, ужасен и…

Спри. Дай отначало.

Мислено той отново се върна при децата на масата и си представи как дори червенокосото щеше да спре да се подхилва. Как всички щяха да бъдат впечатлени, когато вдигнеше малката, пластмасова, мазна солница. Не по-големият картонен контейнер с чесън на прах, чието присъствие Вини смяташе за обидно. По-добре да не започваше как мексиканците в квартала покриваха перфектно подправената си пица с чесън и понякога дори и лют сос, който вадеха от джобовете си в малки бутилки за пътуване, сякаш дядо му, чиито рецепти Вини и баща му, Вито, все още следваха, не се бе научил да прави доматения сос в Неапол, където бяха изобретили шибания доматен сос.

Спри.

Щеше да вдигне истинската солница и изискано да изтръска няколко зрънца в дланта си от плът, след което щеше да ги хвърли през лявото си рамо, за да изгони дявола, както го бе учила баба му. Децата щяха да ръкопляскат.

— Да — щеше да каже Вини, завършвайки демонстрацията си с нещо позитивно и ориентирано към бъдещето, избягнал горчивината и самоомразата. — Аз съм един от щастливците — щеше да заяви и да им намигне, все едно беше проклета филмова звезда.

 

 

Там бе въпросът: Вини беше един от щастливците и го знаеше. Можеше да загуби повече от един крайник. Можеше да умре. Когато бомбата избухна, можеше да върви от лявата страна на пътеката вместо от дясната, като приятеля си Джъстин, който бе жив, но не наистина. Нарекоха го увреждане на мозъка вследствие на травма вместо това, което си беше — шибано малоумие. Джъстин, у дома си във Вирджиния, седящ и лигавещ се пред телевизора по цял ден, всеки ден, къпан от майка си и хранен с лъжица от баща си, изкарван с количката на верандата за малко слънце и свеж въздух, така че съседите да надничат от прозорците си и да се чувстват благословени, да клатят глави и да си казват: „Слава богу, че не се случи на нас.“ Джъстин, носен до леглото си всяка вечер от брат си само за да се събуди на следващия ден и отново да започне същия депресивен режим, докато най-накрая ритна камбаната и се отърва от страданията си завинаги. Джъстин, който бе на пет кратки дни от приключването на обиколката си и прибирането вкъщи — цял и непокътнат.

Така че, да. Вини беше от щастливците. Късметлия. Все още бе силен, горе-долу здрав. Можеше да поеме семейния бизнес, когато си поискаше, не само пицарията, но и хубавата италианска бакалница от другата страна на улицата, заредена най-вече с вносни стоки, която дядо му бе отворил на Артър Авеню по времето, когато кварталът беше изцяло италиански, само италиански, преди вечно увеличаващия се приток на мексикански семейства през годините. Имаше семейство, което го подкрепяше и поддържаше. Майната й на Ейми. Може и да се ядосваше много понякога, но работеше по въпроса. Опитваше се.

Сега, когато децата си бяха тръгнали от пицарията (подхилвайки му се, знаеше си го), бе малко по-спокоен. По-спокоен, докато не видя по улицата да идва Матилда Родригес и яростта му отново се разпали, защото ето я и нея, вървеше по улицата, все още с патериците, полюляваше се, сякаш беше шибаната Савска царица и Артър Авеню в Бронкс бе кралството й. Изчакваше хората да се махнат от пътя й, да й отворят вратата, да й предложат да й носят багажа. Какво следваше? Рикша? Шибана кадифена пелерина, постлана над локвата?

Не беше редно. Тя трябваше да ходи.

Отпусна глава и си пое дълбоко въздух. Дай отначало, отначало, отначало. Опита се да приложи техника за представяне, като използва позитивна историческа референтна рамка.

Спомни си как се запозна с Матилда, през първите й седмици в центъра по рехабилитация, когато той имаше досадната задача да се справи с новата си ръка. Спомни си колко оптимистична, решителна и флиртуваща бе тя тогава не само с него — не беше идиот — с всички, но все пак бе хубаво. Как пееше често и наричаше всички „мама“ или „папа“, без значение каква бе възрастта им спрямо нейната. Помнеше развяната й тъмна коса и лъчезарната й усмивка, а тя му напомни за розовия пуловер, който Матилда носеше през онези първи седмици. Спомни си как този розов пуловер се опъваше по гърдите й, когато я поставяха на патериците, и за всички ставаше очевидно, че не си бе дала труда да слага сутиен, и как се набираше нагоре, за да разкрие тънкия й кръст. Помисли си как би искал да докосне този розов пуловер, което го накара да се сети за механичната си ръка и как, ако го докоснеше, материалът можеше да се закачи и може би дори да се скъса, и да започне да се разплита. Матилда щеше да погледне надолу към съсипания си пуловер и лицето й щеше да се изпълни със съжаление, може би дори с леко отвращение. А след това щеше да погледне обратно към него с прекрасните си бадемови очи и — виждаше го перфектно — очите й щяха да бъдат изпълнени с жалост.

 

 

— Ефрейтор!

Матилда вече бе на входа на пицарията. Беше с братовчед си Фернандо, онзи, който я посещаваше редовно в клиниката, когато бе във ваканция от правното училище. Носеше дамската й чанта и всички торби с покупки. Очите й бяха насълзени от студа, а усмивката й беше предпазлива; знаеше какво смята Вини за патериците, за това, че не носи протезата си.

— Толкова съм гладна. Кълна се, мога да изям пет парчета още сега — заяви тя, докато влизаше в ресторанта и се насочваше към едното сепаре. Вини наблюдаваше Фернандо, който й помогна да седне и да се настани удобно, после плъзна патериците под масата. Съсредоточи се върху неосъдителен поздрав. Преброи до десет, преди да тръгне към нея, и затъкна влажната кърпа за бърсане на чинии, която носеше, в колана на дънките си. Матилда нервно вдигна поглед при приближаването му, бършейки леко протеклия си нос с кърпичка на пицария „Вито“. Вини леко се подпря на масата със здравата си ръка и доближи лицето си до нейното.

— Къде, по дяволите, ти е кракът? — попита я.