Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (8)

Шеста глава

В деня, в който Лео се озова на малката веранда на Стефани, тя моментално му намери работа — да мести дървата за огрев от мястото, на което бяха струпани в задния двор, към по-малкото пространство на кухненската й тераса под синтетичния брезент, в случай че бурята се окажеше толкова гадна, колкото предричаше прогнозата за времето. Докато той трупаше дървата, телефонът му иззвъня. Човекът с номера върху листчето му връщаше обаждането и гледай ти, гласът от другата страна на линията се оказа този на стар познат дилър, Рико. Размениха кратки любезности и бързо се уговориха за среща на обичайното си място — в колата на Рико, паркирана до Сентръл Парк Уест, близо до „Ягодовите полета“, три дни по-късно, непосредствено преди семейния обяд. Нищо особено, малко трева за отпускане; може би малко викодин. Може би дори нямаше да отиде. Може би щеше да се опита да остане с ясно съзнание още няколко седмици, да си припомни усещането. На Лео му харесваше да има избор. Стефани подаде глава през вратата и го помоли да донесе малко дърва във всекидневната. Докато се движеше през салона, той се възхищаваше какво бе постигнала с къщата, как бе запазила всичко старо, но също така бе успяла да го направи модерно, изцяло нейно.

Стефани беше проявила прозорливостта да купува в края на управлението на Джулиани като кмет, едва седмици след единайсети септември през — както щеше да се окаже — един от най-леките спадове на цените на недвижимите имоти. Когато се премести в квартала от грешната страна на Флатбуш Авеню, не откъм „Парк Слоуп“, всички — включително и Лео — помислиха, че е луда. Една от сградите на ъгъла бе окупирана от процъфтяващ бизнес с наркотици. Нейната къща имаше грозни метални решетки на предните и задните прозорци. Вратата на кухнята, която водеше към неупотребявана и занемарена тераса, беше зазидана с циментови блокове. Но в деня, в който Стефани видя сградата, забеляза общински работници, които засаждаха черешови дръвчета по нейната страна на улицата, което говореше за активна квартална асоциация. Под триетажната сграда имаше прилична градина, която се даваше под наем. А и самият размер на това място — можеше да побере три от ателиетата й в Горен Уестсайд на първия етаж. Докато обикаляше из квартала в онзи ден, забеляза три двойки с бебешки колички. Агенцията й процъфтяваше, а и винаги бе живяла скромно, спестявайки колкото можеше. Предложи исканата цена.

— Кога разви такъв добър вкус? — попита Лео. — Къде са всички боклуци от ИКЕА, които ти помогнах да сглобим?

— Ти не си единственият, който порасна и започна да изкарва пари, Лео. Изхвърлих мебелите от ИКЕА преди години. — Тя мина от кухнята във всекидневната, бършейки ръцете си с кърпа, доволна от възможността да се възхищава на къщата си заедно с него. Стефани обичаше къщата си; тя бе нейно творение.

— Италиански стил, нали? — предположи Лео, докато оглеждаше пищната изработка на мраморната камина. В централната част на полицата над камината беше гравирано изображение на младо момиче. Мраморните къдрици на косата обграждаха лицето й, носът й бе дълъг и прав, погледът — прям, устните — пълни. Той прокара пръст по устата й и усети твърдия ръб на малко парченце в основата на долната й устна; несъвършенството правеше устата на младата жена да изглежда странно привлекателна.

— Не е ли съвършена? — обърна се към него Стефани. — Повечето камини, които съм виждала, имат гравирани плодове или цветя. Никога не съм попадала на човешко лице. Харесва ми да вярвам, че тя е означавала нещо за човека, построил къщата. Може би е била дъщеря, съпруга.

— Напомня ми на някого.

— На мен също. Дори не мога да се сетя на кого.

— Има хубави цици.

— Не ставай гаден. — Стефани знаеше, че той я провокира.

— Прощавай. — Лео се приближи до огъня и хвърли още малко дърва в пламъците; гледаше ги как избуя ват, докато ръчкаше въглените с железния ръжен. — Има прекрасно décolletage^[1]. Така става ли?

— Спри да зяпаш гърдите на беззащитната Лилиан.

— Моля те, не ми казвай, че си й дала име — каза Лео, като клатеше глава. — Моля те, кажи ми, че някой друг я е кръстил Лилиан.

— Аз я нарекох Лилиан. Понякога си приказваме. Не докосвай гърдите й.

— Не съм опрял чак дотам, честно. — Той седна на едно от канапетата, които обграждаха семейното огнище, и заоглежда помещението за следи от мъжко присъствие. — Шалчето вече не играе ли?

Стефани не успя да се сдържи и леко се усмихна. „Шалчето“ беше прякорът на Лео за едно от гаджетата й след него, мъж, който някога бе поживял с нея за кратко и една вечер беше направил несполучливия избор да носи кадифено сако с копринено шалче на премиера на книга.

— Не живее тук от години.

— Няма достатъчно място за невероятните му сака ли?

Тя поклати глава.

— Наистина ли все още трябва да оправдавам един неподходящ избор на дрехи отпреди години?

— Спомням си също и за едно лятно сламено борсалино.

— Винаги си имал отлична памет за нещата, които са породили у теб усещане за превъзходство.

— Какво мога да кажа? Не си падам нито по шапки, нито по шалове.

— Оказа се, и аз също.

Лео събу влажните си обувки и ги сложи близо до огнището, за да поизсъхнат малко. Вдигна краката си върху масичката за кафе. Стефани седна срещу него.

— Винаги си знаела как да ги избираш — подхвърли той.

— Имала съм страхотни попадения.

— Например? — запита Лео, окуражен от нещо в тона й, което прозвуча като флиртуваща нотка.

— Уил Пек.

— Пожарникарят?

— Да, пожарникарят. Този мъж беше страхотен. Сговорчив.

Лео беше искрено потресен. Бе се срещал с пожарникаря веднъж, помнеше го като потресаващо добре изглеждащ и в добра форма. Бивш морски пехотинец или нещо също толкова смело.

— Като оставим настрана физическата му сила, която ще призная на морските…

— Не бъди такъв сноб. Уил е интелектуалец, човек с много и разнообразни качества.

— Разнообразни качества? — Лео не можеше да сдържи подигравателната нотка в гласа си.

— Да. Пътуваше. Четеше. Готвеше. Правеше много неща.

— Какво? Дялкаше ли? Не, не, забравих, че сме в Бруклин. Плетеше ли? Той ли ти изплете този пуловер?

— Трудно би могъл да го направи — отвърна тя. — Италиански кашмир е. — Посочи към една ръчно направена библиотека на отсрещната стена, на чиято изящна пестеливост Лео се бе възхищавал по-рано. — Той направи това.

— Добре. Признавам — въздъхна Лео. — Библиотеката е хубава.

— Библиотеката е фантастична.

— Е, а защо тогава той не е тук, щом е толкова чудесен?

— Може би защото жена му все още не го е изритала от апартамента.

— Аха — кимна Лео. Заслужи си тази забележка. Не можеше да спре да гледа библиотеката, която, трябваше да признае, наистина бе фантастична.

— А и искаше други неща. — Стефани помълча за минута, замислена каква приятна компания беше Уил и как тя не бе успяла в края на краищата да го направи щастлив. Все още понякога го срещаше с новата му съпруга. Не смяташе, че имат деца — засега. Погледна нагоре и си помисли: „Лео!“.

След което: „Внимавай“.

Бурята отвън набираше мощ. Улиците бяха утихнали, изпразнени от пешеходци и трафик. Целият град, изглежда, се бе смирил пред времето. Огънят пукаше, съскаше и топлеше стаята. Лео започна да се отпуска за първи път от седмици, за първи път от инцидента насам всъщност. Стефани му липсваше, спокойствието помежду им, сигурното й и успокояващо присъствие. Седнала срещу него на светлината на огъня, тя преливаше от здраве, благополучие и чувство за хумор.

— Не мога да повярвам, че продаде бизнеса си — обади се той.

— Не мога да повярвам какъв лицемер си.

— Не съм лицемер, говоря от опит. Никога не трябваше да продавам своя.

— Така твърдиш сега. Помня онези дни. Беше толкова развълнуван от огромния чек. А и аз не продадох бизнеса си. Бях купена. Животът ми просто ще стане много по-лесен. Нямам търпение.

— Казвам ти — продължи Лео, — това бе началото на края за мен.

Стефани сви рамене, след което взе една мандарина от купата на масата и започна да я бели.

— Можеше да останеш. Нейтън искаше да останеш.

Нейтън Чаудъри беше бизнес партньор на Лео в „Скрито-покрито Медия“. Бе работил зад кулисите, занимавал се бе с паричната страна на нещата и бе останал след изкупуването; сега беше главен финансов директор на цялото сдружение. Според мнението на Стефани началото на края за Лео не настъпи с продаването на „Скрито-покрито“, а с придобиването на Виктория и всичко, което последва от това — и по-точно едно голямо нищо.

Тя все още помнеше деня, в който й бе казал, че планира да продава; деня, в който го бе посетила на работата му в период, през който се опитваха — и почти успяваха — да бъдат „само приятели“. Виктория беше влязла в кабинета му. „Здрасти“, бе казала на Лео, леко повдигайки вежди, с равна и превзета усмивка. Стефани чу всичко в тази единствена думичка „здрасти“. Интимната монотонност в ниския глас на Виктория. Онзи тип „здрасти“, който казваше, че са се събудили в едно и също легло тази сутрин, че вероятно все още можеха да усетят миризмата на другия по дланите си. Това „здрасти“ не беше любознателно, скромно или извинително — беше териториално. Стефани бе чувала това „здрасти“ и преди, излизащо от нейната собствена, напълно убедена, глупава уста. След като Лео продаде „Скрито-покрито“ и се ожени за Виктория, той практически изчезна от лицето на земята. Последното, от което се нуждаеше, беше житейски или бизнес съвет от Лео.

— Трябваше да ми се обадиш — заяви Лео.

— И защо да го правя, Лео? Кога говорихме за последно? — Стефани нямаше да му достави удоволствието да признае, че се беше обаждала. Бе оставила съобщение на мобилния му и някоя, представяща се за „личната асистентка“ на Лео, й се бе обадила в отговор. „С какво по-точно му асистираш? — бе попитала Стефани момичето, което звучеше като шестнайсетгодишно. — Да не би Лео да има работа?“. „Лео понастоящем се занимава с куп проекти“, бе отвърнало то. Звучеше страшно неуверено и нервно. Стефани подозираше, че тя използва прикритието на асистентка, за да разкрие самоличностите на всички жени от списъка с входящи повиквания на Лео. „Е, желая й успех“, помисли си. „Мога ли да предам на Лео във връзка с какво се обаждате?“ — бе попитало момичето. Стефани бе затворила и никога повече не позвъни отново.

— Аз ти се обаждах — каза той.

— Преди днес? Две години по-рано.

— Не е вярно.

— Две години.

— Господи — изпъшка Лео. — Съжалявам. — Засмя се леко.

— Ако ще ти стане по-добре, спрях да бъда интересен преди две години.

— Не се чувствах кой знае колко зле така или иначе, но мерси.

Той се намръщи и я погледна, все още невярващ и малко огорчен.

— Две години? Сериозно?

— Сериозно — отвърна тя.

— Е, тогава ела тук и ми кажи какво друго си вършила — предложи Лео и потупа мястото до себе си на канапето.

 

 

Часове по-късно, след като бяха изяли агнешкото, бяха добавили още дърва и Стефани го бе въвела в последните издателски новини и клюки, след като той бе приключил с разчистването на масата, бе заредил миялната (не особено добре) и бе измил няколко тенджери (още по-зле), Лео отвори бутилка вино, а Стефани сервира купички със сладолед и двамата се преместиха обратно във всекидневната.

— Трябва ли да пиеш това? — попита тя, сочейки към чашата каберне.

— Технически погледнато, предполагам, че не — отвърна той. — Но не алкохолът е моят проблем. Знаеш това.

— Не знам нищо, Лео. Може да си боцкаш и хероин, и нищо да не знам. Всъщност мисля, че чух нещо за хероин в някакъв момент.

— Пълни лъжи — отрече той. — Беше ли прекалено? Да. Осъзнавам ли, че трябва да стоя настрана от наркотиците? Да. Това обаче — вдигна чашата — не е моят проблем.

— Е, ще ми кажеш ли какво се случи? Говори ли ти се за това?

— Не особено — поклати глава Лео. Не знаеше какво може да е чула Стефани; нещо, което премълчаваше. Джордж го увери, че всичко било отлично покрито. Лео бе платил цяло състояние на Виктория, за да й затвори устата, но не вярваше на никого.

Стефани продължаваше да мълчи и тишината набираше инерция. Снегът зад предния прозорец се трупаше, ивичка с височина петнайсетина сантиметра несигурно балансираше върху парапета на една съседска веранда. Долу по заснежената улица пълзеше самотна кола и леко поднасяше. Чуваше как децата от задната къща крещяха и се смееха в двора си. Баща им викаше: „Не яжте снега! Мръсен е“.

— Не е нужно да говорим за това, Лео, но аз умея да пазя тайни.

Той усети как случилото се през онази нощ започва да изплува: звукът от спирачките на колата, ухапването на соления въздух, неуместният глас на Марвин Гей от джипа, който ги връхлетя, настоявайки да го пусне. Чудеше се дали да говори за това. Дори не бе и опитал във фалшивата клиника. Чудеше се какво би казала Стефани, ако й стовареше цялата история точно сега, на момента. Навремето те бяха споделяли всичко или — както се поправи наум — тя му казваше всичко, а той на нея онова, което мислеше, че трябва да чуе. Това не бе свършило много добре.

— Лео?

Даже не знаеше откъде да започне. Гледаше към гравираното на мраморната камина лице и осъзна защо му беше познато, падащата коса, нежният патрициански нос, преценяващият поглед.

— Прилича на Беа — заяви той.

— Кой?

— Лилиан. Твоята каменна приятелка. Прилича на Беа.

— Беа — изпъшка Стефани и закри очи.

— Тя не изглежда зле. Беа.

— Не, не е това. Тя ми се обажда няколко пъти, а аз я отбягвах. Нещо за някакво ново произведение.

— Господи. Не и романът.

— Не, не, не. Отдавна й казах, че никога не бих прочела онзи роман отново. Всъщност й казах, че трябва да си намери нов агент. В съобщението си споменаваше нещо за нов проект, но… просто не мога. — Стефани се изправи и започна да раздига празните купички от сладолед, хармонията на спокойствието й бе нарушена. — Това е една от многото причини да се радвам, че съм част от по-голяма организация — продължи тя. — Не мога да понасям да съм отговорна за хората, които са били талантливи в миналото. Твърде е разстройващо. Мога да я предам на някого другиго, който няма да изпита притеснение да я отреже.

Представата как някакъв безименен асистент отрязва Беа, накара Лео да се почувства неочаквано тъжен. Той не беше изненадан, когато първите й разкази се оказаха някаква аномалия на младостта и безстрашието (благодарение на него), но вече би трябвало да е на края на силите си. А и Беа бе първият значим клиент на Стефани, човекът, заради когото много редактори и други млади писатели взеха една съвсем млада Стефани напълно на сериозно. Не му допадаше да мисли за Беа, обречена да работи с Пол Ъндъруд в някакво неизвестно литературно списание и живееща в онзи апартамент в горната част на града сама. Беше му трудно да мисли за сестрите и брат си по различни причини, така че не го правеше. Точно сега изглеждаше, че няма място, на което да се озоват мислите му и което да не е осеяно с мини на съжаление, гняв или вина.

— Прав си — каза Стефани, като се изправи и погледна камината. — Прилича на Беа. Мамка му.

— Не си отивай — рече й Лео.

— Отивам само до кухнята.

— Остани тук — помоли той. Не му хареса, че собственият му глас прозвуча леко колебливо. Наистина не му хареса как бързо и внезапно се ускори пулсът му — нещо, което до този момент свързваше с определен тип стимуланти, а не с всекидневна в Бруклин пред камината със Стефани.

— Веднага се връщам — обеща тя. Лео леко пребледня и за момент изглеждаше изгубен, почти изплашен, което я обезпокои. — Лео?

— Добре съм. — Той бавно поклати глава и се изправи. — Това старият ти грамофон ли е?

— Да — отвърна Стефани. — Пусни нещо. Само ще отида да измия купичките.

От кухнята тя чуваше как Лео преглежда плочите й. Извика й от всекидневната:

— Вкусът ти за музика все още е отвратителен.

— Както на всички останали в Америка, музиката ми е на компютъра. Това са старите неща. Донесох грамофона от мазето само преди няколко месеца.

Лео рецитираше обложките:

— Синди Лоупър, Пат Бенатар, Хюи Люис, Пола Абдул? Това е като кофти откъс от предаването на Ем Ти Ви „Къде са те сега?“.

— По-скоро познай кой се присъедини към „Кълъмбия Рекърдс“, когато беше още на осемнайсет.

Лео трепна леко, когато чу Кълъмбия Рекърдс. Отърси се.

— А, ето! — възкликна.

Стефани чу как грамофонът започна да се върти и познатото драс-драс на иглата по улеите на плочите. След това странно неблагозвучните първи ноти на пиано и лепкавият, грапав глас на Том Уейтс изпълниха къщата.

Пианото е пило

Вратовръзката ми спи

Стефани не бе чувала тази песен от години. Вероятно откакто тя и Лео бяха заедно. Плочата сигурно беше негова. Той я будеше в сутрините, когато страдаше от махмурлук (много сутрини, повечето сутрини), запял тази песен. Придърпваше полуспящото й тяло в обятията си, усещаше полуерекцията му в гърба си. Тя вяло се опитваше да се зарови по-дълбоко в леглото, вкопчила се в съня и успокояващото чувство от ръцете на Лео, които я прегръщаха.

— Смърдиш — изсумтяваше тя, преструваше се на по-раздразнена, отколкото бе всъщност, като в действителност гадният му дъх не я впечатляваше особено. — Миришеш като чичо ми Хауи след нощ в бара.

Той й пееше на ухо, гласът му бе дрезгав от уискито:

Пианото е пило

Не аз, не аз, не аз

Стефани се зае да измие повторно тавата от печеното, която Лео бе оставил със слой мазнина на плота, и се опита да помири този Лео във всекидневната си с онзи, когото бе виждала за последно преди почти две години, една вечер навън с Виктория; и двамата изглеждаха фиркани до козирката. Този Лео беше по-слаб и въпреки всичко, което бе чула — и на което от време на време бе ставала свидетел — за последните му години, изпълнени с окъсняване по нощите и семейни проблеми, а и цялостното му бунтарско поведение, той някак си изглеждаше подмладен. Беше по-тих, по-спокоен. Все още забавен. Все още бърз. Все още красив.

Тя поклати глава. Нямаше да позволи, в никакъв случай нямаше да позволи да бъде въвлечена отново в орбитата му. Всъщност по-добре да наложи някои сериозни и бързи правила за това колко дълго му бе позволено да остане. И трябваше да изтича горе и да му оправи разтегателния диван в офиса си.

В следващия миг Лео бе зад нея. Ръка на рамото й.

— Искаш ли да танцуваме? — попита.

Стефани се засмя.

— Не — отвърна. — Определено не искам да танцувам с теб. Освен това? Ужасен си в миенето на чинии. Погледни.

— Сериозен съм — каза той. Извади ръцете й от сапунената вода в мивката.

— Лео — продължи тя твърдо, — бях ясна. — Позата й беше войнствена, но той долови нещо ново в гласа й, мимолетно колебание.

Пристъпи още по-близо.

— Ти каза без чукане. Уважавам това правило. — Лео бе изцяло съсредоточен върху нея. Желанието му беше физическо, да (бяха минали дванайсет седмици, като не броим няколко бързи забежки с асистентката на доктора в стаята с тежестите в клиниката), но също така си спомняше колко много обичаше тази част, да премине през бодливата й външна обвивка, да я отвори широко като стрида. Не се бе замислял за това от дълго време, колко удовлетворително бе да гледаш как стоманената й осанка плавно се сгромолясва, как й секва дъхът. Колко хубаво беше чувството да печелиш. Майната му на пожарникаря.

Стефани въздъхна и погледна край него, през задните прозорци, към бруклинската нощ и снежинките, които възторжено се въртяха под светлините на задната й тераса. Ръцете й бяха мокри и студени, а топлината от пръстите на Лео около китките й бе смущаваща.

Той не успяваше да разчете изражението й. Примирена? Обнадеждена? Победена? Все още не виждаше желание, но си спомняше как да го съживи.

— Стеф?

Тя се усмихна леко, но усмивката беше тъжна.

— Кълна се, Лео — каза му тихо, почти умоляващо. — Щастлива съм.

Той беше достатъчно близо до нея, за да наведе глава към врата й и да вдиша аромата на кожата й, която миришеше както винаги леко на хлор, караше го да се почувства така, сякаш можеше да плува в нея, уверен и весел. Постояха така около минута. Лео усещаше как пулсът му постепенно се забавя и става еднакъв с ритъма на равномерно биещото й сърце. Отдръпна се леко, за да я погледне. Прокара палец по долната й устна по същия начин, по който го бе направил с мраморното момиче по-рано, само че този път устната поддаде.

И тогава от задния двор се чу звук от чудовищно разбиване, който прониза тишината като гръмотевица. След това трепкащи светлини. После мрак.