Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (44)

Четирийсет и втора глава

Утре беше Денят на майката и Мелъди щеше да се събуди и да прекара последния си ден в обичната си къща. В понеделник сутринта щеше да дойде камионът за пренасянето и хората щяха да натоварят всички кашони, да увият всички мебели с покривала, а те щяха да се качат в колата и да го следват до новия си временен апартамент от другата страна на железопътните линии.

А след това щяха да дойдат булдозерите.

Уолт бе запазил тази част в тайна от нея до последния момент: човекът, купил къщата им, беше строител, който планираше да събори цялата постройка и да построи някакво смайващо ново чудовище. Мелъди се движеше из стаите, изпълнена с ново чувство на тъга; скоро те дори нямаше да съществуват.

Днес чакаха да се появи фирма за спасяване на имущество. Предприемачът не само щеше да унищожи къщата, но първо щеше да я оголи — дървото, корнизите, дъбовите парапети, боровия паркет в дневната, за който тя така усърдно се грижеше — и щеше да продаде всичко това на фирма за спасяване на архитектурни ценности. Уолт се опита да я накара да си тръгне, но тя отказа. Искаше да гледа в очите задника, който демонтираше красотата и я препродаваше на печалба. Тя, Нора и Луиза бяха във всекидневната и опаковаха последните книги, когато звънецът се обади. Щом Уолт отвори вратата, Мелъди си помисли, че й се привижда. Беше Джак.

Първоначалният й порив бе да го заблъска с юмруци. Беше бясна. Той ли бе спасителят на имуществото? Той ли щеше да изтръгне душата на дома й и да я продаде? На Джак и Уолтър им трябваха няколко минути да я успокоят и да й помогнат да проумее: Джак спасяваше каквото можеше за нея.

— Не разбирам — поклати глава тя.

— Познавам разни хора — обясни Джак, като посочи с жест мъжете зад себе си. — Тези момчета ще вземат това, което искаш, и ще го складират.

— За какво?

— За да го използваш отново, мамо — намеси се Нора. Двете с Луиза седяха очакващо, бяха развълнувани. Знаеха за плана от седмици, докато Джак и Уолт заговорничеха, за да уточнят детайлите. — Ако си построиш собствена къща един ден. Или за да го сложиш в някоя вече построена. Можеш да запазиш най-хубавите неща и да ги използваш отново.

— Да ги запазя къде?

— Имам склад — обади се Джак. — Място за съхранение на вещи. Ако се окаже, че не искаш нещата, винаги можем да ги продадем.

— Направили сте това за мен? — Мелъди беше замаяна и благодарна.

— Можем да запазим само онова, на което наистина държиш — каза Джак. Започна да организира всички. Трябваше да направят списък, да видят какво си заслужаваше да се съхрани. Да изберат най-важните неща.

— Защо вие не започнете от горния етаж? — попита Мелъди. — Аз ще направя малко чай. Чайникът още не е опакован.

Нора и Луиза изтичаха по стълбите с Уолт.

— Ами витражът в коридора? — можеше да чуе тя гласа на Нора. — Мама обича този прозорец.

Джак я последва в кухнята. Огледа се из помещението.

— Не мисля, че тук има много неща, които си струва да се задържат — отбеляза. — Тези шкафчета са от седемдесетте.

— Джак — Мелъди застана до мивката и напълни чайника с вода. — Не знам как да ти благодаря — започна тя. — Това е…

— Това ми е работата. Лесно е. Но плащаме на момчетата на час, така че трябва да действаме бързо.

— Няма да отнеме дълго — отвърна тя. Сложи чайника на печката, включи котлона. — Какво става с Уокър?

Джак сви рамене.

— Нещата се уреждат. Предадох своя дял от Гнездото, а той покри разликата, за да изплатя дълга си. Продаваме къщата. Щедър е. Няма да получа половината, но достатъчно, за да задържа магазина за известно време, докато реша дали да го продавам, или не. Оставя ми апартамента.

— Но какво става помежду ви? Освен деловите отношения.

Джак седна на кухненската маса. Мелъди си помили, че беше по-слаб от обичайно, но изглеждаше по-добре от последния път, когато го бе видяла.

— Колко голяма беше, когато се омъжи? — попита той.

— Едва на двайсет и две. Още дете.

— Аз бях на двайсет и четири, когато срещнах Уокър. Знаеш ли, че никога не съм живял сам? На четирийсет и четири съм и никога не съм живял сам. Първите няколко седмици, в които Уокър го нямаше, не знаех какво да правя със себе си. Стоях в магазина до късно, вземах си храна за вкъщи и просто гледах телевизия, докато заспя.

Мелъди се огледа около масата. Бе прекарала всяка вечер от последните седмици да разглобява живота им и да го опакова във вестници за пренасянето. Ноктите й бяха нащърбени и черни от мастилото; ръцете и раменете я боляха от местенето на кашони.

— Точно сега това ми звучи донякъде страхотно.

Джак я погледна и кимна.

— Наистина е донякъде страхотно. Това исках да кажа. Уокър ми липсва. Липсва ми ужасно и не знам какво ще се случи. Но за първи път в живота си сега отговарям само пред себе си и ми харесва. Не се гордея с това, което съм в този момент, но се опитвам да го разбера и да му се наслаждавам в някаква степен.

Мелъди се зачуди какво би било да живее сама — да се прибира всяка вечер, да включва осветлението в тъмната къща и да няма никого, който да иска да чуе как е минал денят й, с когото да вечеря и да спори кое предаване да гледат или който да й помогне да разчисти масата. Нямаше да каже на Джак колко тъжно й звучи. От горния етаж се чуваше електрически трион.

— Ще ми е мъчно, ако двамата с Уокър не се съберете отново — каза накрая.

— О, сигурен съм, че ще отида да плача във вещата му мечешка прегръдка достатъчно скоро. Но се съмнявам, че той ще ме приеме.

В този момент Уолт и момичетата влязоха в кухнята.

— Вижте! — извика Нора. Държеше парче дърво в ръката си. Мелъди веднага го разпозна. Беше от килера в коридора на горния етаж, където бе записвала височината на момичетата поне веднъж годишно: червено за Нора, синьо за Луиза. — Първо това поисках — допълни тя.

— Така ли? — Мелъди беше доволна, че Нора се е сетила да го вземе, защото винаги Луиза се бе оказвала по-сантименталната от двете. — Каква чудесна идея.

— Започнахме списък — обади се Уолт. — Погледни го и виж дали си съгласна.

Някой над тях чукаше с чук; полилеят в кухнята леко се поклащаше.

Мелъди разгледа списъка. Беше обширен. Не можеше да си представи всички тези неща — подови дъски, прозорци, парапети, корнизи — да стоят в склада на Джак и да събират прах. Къща, но не съвсем; парченца от сграда, които заедно не правеха дом.

— Не искам да задържа нищо — отсече Мелъди.

Стаята утихна.

— Забавно — откликна Уолт и се засмя, а след това спря, защото разбра, че е сериозна.

— Искам това. — Тя посочи към парчето дърво в ръката на Нора, на което бяха отбелязани прекараните тук години и колко бяха пораснали момичетата; беше покрито с отпечатъци от пръсти и посивяло от мръсотия, защото Мелъди никога не бе чистила тази част, изплашена да не изтрие по погрешка внимателно начертаните линии с дати до всяка от тях. — То е единственото нещо, което искам.

Джак наблюдаваше сестра си внимателно.

— Нямам нищо против да държа тези неща на склад за теб — увери я той.

— Знам — отвърна тя. — Да разкараме оттук всичко, което мислиш, че струва пари, и да го продадем.

— Мелъди — каза Уолт разочаровано, — объркан съм.

— Толкова съм ви благодарна, задето сте се сетили да направите това. Моля ви, не мислете, че не е така. Но… нека да ги продадем. Да използваме парите, за да оправим новата си къща.

— Сигурна ли си? — попита съпругът й.

— Напълно. — Тя се обърна към Джак. — Можеш да продадеш всичко това и да изкараш комисиона, нали?

— Ако това искаш, да. — Той беше учуден, но доволен. В действителност нямаше нужното място да задържи всичко, което си мислеше, че сестра му ще иска да запази.

— Вие двете имате ли нещо против? — попита Мелъди дъщерите си. Чувстваше се по-добре, по-разбираща, по-отговорна.

И двете поклатиха глави отрицателно.

— Просто искахме да направим нещо, за да се почувстваш по-добре — каза Луиза. — Искахме да си щастлива.

— Аз вече имам това, което ме прави щастлива — отвърна майка им. Дори не разбираше импулса, който я караше да остави нещата, но реши поне веднъж да не премисля твърде много. Да притежава неща от къщата, не беше същото, като да притежава самата къща. Предвид всичко, което се бе случило през последната година, нищо вече не бе същото и беше време да спре да се държи като удавник за сламка. И така изведнъж тя отново се почувства като Генерала. Можеше да изглежда, че семейството им е в отстъпление, но тя знаеше по-добре. Тя беше Генерала и ако знаеше нещо със сигурност, то бе, че са в настъпление.