Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (38)

Трийсет и шеста глава

Този път нямаше чай, кафе или масленки, нито надменна Франси (която, след като чу, че Лео е изчезнал, въздъхна и заяви: „О, ще му омръзне да скита и ще се върне обратно. Той е лонгайландец по душа“, сякаш говореше за някое от бордър колитата си). Този път присъстваха само три от децата Плъм и Джордж, който дори не беше седнал, до такава степен нямаше търпение срещата да приключи.

— Дори и да знаех нещо, а не е така, не знам нищо — побърза да добави той, — но дори да знаех, Лео ми е клиент и вероятно нямаше да мога да ви кажа.

— Но не знаеш? — попита Мелъди и сама се изненада как успя да придаде на гласа си тази перфектна язвителна, невярваща нотка. Беше толкова перфектна, че я опита отново. — Не знаеш — добави, само че този път провлече сричките малко прекалено. И все пак. Не беше зле.

— Не знам. Кълна се, не знам. И пак ще ви кажа, Лео ми е клиент…

— Всички сме наясно с поверителността между клиент и адвокат, Джордж — намеси се Джак. — Не е нужно да продължаваш да го повтаряш.

— Ами тогава — с цялото ми уважение, — защо сте тук?

— Тук сме, защото братовчед ти — нашият брат — в общи линии е изчезнал от лицето на земята — обясни Беа. — Няма го и това е, меко казано, притеснително. Искаме да се опитаме да разберем къде е и дали е добре. Ами ако се нуждае от помощ?

Джордж издърпа един стол и седна.

— Вижте — започна той. — Не мисля, че Лео се нуждае от помощ.

— Значи знаеш къде е той — подскочи Джак.

— Не знам. Но имам своите подозрения. Мога да предположа. Не знам нищо със сигурност обаче.

— Тогава откъде знаеш, че не се нуждае от помощ? — попита Мелъди.

Джордж енергично разтри лицето си с ръце, пое си дълбоко въздух и издиша.

— В един момент Лео имаше пари, за които Виктория не знаеше. Сметка на Каймановите острови. За да сме наясно, не получих тази информация като негов адвокат. Спомена го преди години, когато я отвори, и нали знаете, помислих си, че не е лоша идея, предвид това как бяха тръгнали нещата с нея, да има заделени пари.

— И ти ги скри по време на развода? — попита Джак.

— Не съм крил нищо. Лео попълни документите за активите, попитах го дали са верни, той каза да. Не беше вписал офшорна сметка и аз не съм питал.

— Колко пари? — продължи Джак.

— Не знам — отвърна Джордж.

— Достатъчно, за да се изплати на всички ни? — не спираше Джак.

— В някакъв момент мисля, че имаше достатъчно, за да се разплати с вас. Но сега? Кой знае. Това е Лео. Може да е похарчил тези пари много отдавна.

— Или може да ги е удвоил — заключи Джак. — Имал е достатъчно пари, за да духне. Сумата трябва да е била прилична. — Макар и безброй пъти да си бе повтарял, че Лео има скрити пари, сега беше потресен.

— Бих се съгласил с подобна преценка — кимна Джордж. — Но само предполагам, точно като теб.

— Беше прав — каза Мелъди на Джак. — Бил си прав през цялото време.

— Такава каша стана — въздъхна Беа.

Тримата Плъм се спогледаха, изгубени в объркването си, опитваха се да осъзнаят много по-значимото предателство от онова, с което се бяха занимавали допреди минути.

— Не разбирам как се е случило това — обади се Мелъди.

— Не е трудно — отговори Джордж. — Всеки може да си отвори такава сметка. Напълно законно е…

— Не говоря за банкиране! — сопна му се Мелъди и той се отдръпна назад, сякаш го бе зашлевила. Лицето й доби тягостно изражение. Тя заплака. Беа наля вода на всички. В продължение на няколко мъчителни минути единствените звуци в стаята бяха хълцането на Мелъди и духането на носа й. — Съжалявам — изхлипа накрая. — Ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш — опита се да я успокои Джордж.

— Искам да кажа, ще бъда разорена и ще трябва да продадем къщата, и да кажем на момичетата, че няма събрани пари за колежа, и предполагам, че сме генетично обвързани със социопат… — Сълзите отново започнаха да се стичат и когато заговори отново, гласът й бе задавен: — … но ще се оправя!

— Ако от това ще ти стане по-добре — намеси се Джак, — ние вероятно ще загубим лятната си къща.

— Не ми става по-добре — сряза го Мелъди. — Защо би ми станало по-добре от това? Чувствам се ужасно за всички ни.

Джак се опита да я успокои. Искаше му се сестра му да се стегне; мразеше сцени.

— Просто такъв е изразът, Мел. Имах предвид, че знам какво ти е. Наистина.

— Притеснявам се, че е по моя вина — включи се Беа. Разказа им всичко за историята, че се базира на нощта на катастрофата и че я е дала на Лео, за да я прочете, защото е търсела одобрението му. — Може би, ако не го бях направила, ако просто я бях изхвърлила…

Джак я прекъсна:

— Недей. Не е по ничия вина. Лео си е такъв. — Това, което не каза на глас, беше, че знаеше какъв е Лео, защото и той самият бе като него. Винаги бе виждал твърде много от Лео в себе си. Може би не беше чак толкова лош като него (Лео Лайт, веднъж и завинаги), но достатъчно се доближаваше, за да знае, че ако той имаше пълна банкова сметка някъде и можеше да се качи на самолет и да изчезне, също би могъл да го направи. — Лео винаги е бил такъв. Самосъхранението преди всичко.

— Ами Стефани? — обърна се Мелъди към Джордж. — Тя е бременна.

— Мамка му — възкликна Джордж, очевидно изненадан. — Той знае ли?

— Не мисля.

— Мамка му. — Джордж седна и започна да потупва с химикалката си по един бележник, звучеше като изстрели на миниатюрни куршуми. — Можем да наемем частен детектив. Хората го правят. Да се опитаме да проследим стъпките му и да видим дали ще го открием.

— А след това? — попита Мелъди.

Никой не проговори.

— Нека се обадя на някои места — продължи Джордж.

— Едно по едно. Нека видим дали ще успеем да го издирим.

— Господи. Очите ми ще са толкова подути утре — изпъшка Мелъди, като натискаше клепачите си с пръсти. — Гади ми се.

— Може ли да ни оставиш насаме за малко, Джордж? — попита Беа. — Само тримата?

— Разбира се. — Той се изправи с вид на хлапе, което са освободили от оставането след часовете. — Колкото време искате.

Беа бръкна в каната с водата, извади шепа лед, уви го в платнена салфетка и подаде импровизирания компрес на Мелъди.

— Ето. За лицето ти.

— Благодаря — отвърна сестра й, облегна се леко назад и притисна леда към очите си. Започна да си тананика. Джак извъртя очи към Беа, която му направи знак да си затваря устата.

— Успокой се — обади се Мелъди, която усещаше неодобрението на брат си и със затворени очи. — Това е от Сондхайм.

— Нищо не съм казал — оправда се Джак.

— Не беше и нужно.

— Сондхайм? — продължи той. — Одобрявам.

— Ура — промърмори безизразно Мелъди.

Минута или две стояха и слушаха тананикането на Мелъди, нещо от „Уестсайдска история“.

— Всъщност Сондхайм не е композирал музиката за това шоу — заговори отново Джак. — Написал е текста…

— Джак? — прекъсна го Беа. — Не сега. — Тя се изправи и приглади полата си. Прочисти си гърлото. — Слушайте. Имам идея. Предложение. Моят дял от Гнездото не ми трябва. В момента се справям добре. Няма да си загубя апартамента, нямам деца с непосредствени финансови нужди. Лео очевидно се лиши от правото си да участва. Така че, ако вие двамата си разделите каквото е останало — онези двеста хиляди, то би трябвало да ви помогне, нали?

— Не — каза Мелъди и махна прогизналата кърпичка от очите си. Спиралата й беше размазана, ноздрите — зачервени. — Няма да ти взема парите. Не е честно.

— Но аз искам — настоя Беа. — Можем да го наречем заем, ако ще се почувстваш по-добре. Заем без лихва и без краен срок. Знам, че парите няма да стигнат на нито един от двама ви, за да си избиете загубите напълно, но поне ще помогнат с нещо.

— Сигурна ли си? — попита Мелъди, като бързо изчисли, че Беа им предлага една цяла колежанска година — и отгоре, ако не беше в частен колеж, какъвто, изглежда, все по-малко се вписваше в плановете им. — Не искаш ли още време, за да го обмислиш?

— Мислих доста за това през последната седмица. Не ми трябва повече време.

— Защото, ако си сигурна — продължи Мелъди, — да, ще помогнат.

— Сигурна съм — кимна Беа, видимо доволна. — Джак?

— Да — откликна брат й. — Смятам го за заем, но да. — Тези допълнителни пари нямаше да са достатъчни, за да го извадят напълно от кашата, която беше забъркал, но може би — просто може би — щяха да са достатъчни, за да получи отсрочка за къщата и да накара Уокър отново да приема телефонните му обаждания. — Няма да е бързо, но ще ти ги върна.

— Добре. — Беа седна обратно на стола, удовлетворена. — Хубаво. Хубаво! Това е напредък. И ако Джордж успее да открие Лео, ще говоря с него.

— Няма да го открие — контрира Джак. — А дори и да успее, нищо няма да се промени.

— Мога да опитам — упорстваше сестра му. — Мога да се опитам да променя нещата.

Мелъди си издуха носа и зарови из чантата си за още салфетки. Беше се разхълцала.

— Кога Лео е започнал да ни мрази? — попита тя. Никой не отговори. — Как е могъл толкова лесно да си тръгне? — Вече не плачеше, беше изтощена. — Наистина ли е било само заради парите? Да не е било заради нас?

— Хората си тръгват — отвърна Джак. — Животът става труден и хората изчезват. — Беа и Мелъди си размениха притеснени погледи. Джак не изглеждаше добре и не говореше за Уокър, нито за караницата им по време на празничната вечеря. Прекалено много се суетеше с халката си, откакто бяха седнали. — А и — продължи той, сега малко по-ведро, с широко отворени ръце — какво би могло да не ни е наред на нас?

Беа се усмихна. Мелъди я последва. Джак се засмя за миг. И докато седяха и се опитваха да съберат енергия да си тръгнат от офиса, всички се замислиха за онзи ден в „Ойстър Бар“ и видяха в привидната сговорчивост на Лео онова, което бе в действителност. Джак се чудеше как той самият — от всички той най-малко се поддаваше на въздействието на брат си — не се бе отнесъл по-подозрително към обезоръжаващото и смирено поведение на Лео тогава. Беа си спомняше как й се бе сторило, че Лео може би един вид поемаше отговорност и излъчваше желание да оправи нещата. Как се бе навел напред и бе сложил длани на масата, след което бе погледнал всеки един от тях в очите — искрено, с обич — и им бе казал, че ще намери начин да им върне парите, просто му трябвало време. Тя помнеше как брат й ги бе помолил да му имат доверие и как и сама бе повярвала, защото Лео бе склонил глава и когато отново бе погледнал нагоре към тях, мътните да я вземат, ако очите му не бяха влажни от сълзи, и мътните да я вземат, ако той не ги бе съблазнил да му отпуснат времето, за което сигурно бе смятал, че ще трябва да се потруди доста по-здраво. Колко благодарен трябва да е бил в онзи момент, мислеше си Мелъди, да открие колко малко всъщност искаха те от него, да осъзнае как горяха от желание да му повярват.