Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (37)

Трийсет и пета глава

Когато Уокър отвори вратата и Стефани прекрачи прага, изписалото се по лицата на всички разочарование беше почти комично. Джак моментално започна да говори глупости, искаше да знае къде е Лео и спомена нещо за това как дъщерите на Мелъди са се натъкнали на него, когато си е купувал наркотици още в първия уикенд след клиниката.

— Да не е в парка сега? — попита Джак с ръце на бедрата, като й говореше, сякаш Лео бе непослушното й дете. — Да не би да си купува кокаин в този момент?

— Извинявай — прекъсна го тя. — Къде е банята?

— Лео ще идва ли? — попита Беа.

Стефани покри устата си с ръка, разтърси глава, изтича до кошчето за боклук в ъгъла, наведе се над него и започна да повръща. Стаята утихна и всички неохотно слушаха, докато тя не приключи. После вдигна малкия контейнер и спокойно отиде по коридора до банята. Изми го. Изми си ръцете и сложи малко топче паста за зъби на пръста си, за да си освежи устата. През цялото това време се опитваше да осъзнае какво й бе казал Джак току–що. „Лео в парка, купувал е наркотици, уикенда със снежната буря.“ Върна се обратно във всекидневната, където всички се бяха смълчани и изглеждаха притеснени, насядали около дълга маса, която изглеждаше като излязла от списание. Сигурно Уокър я бе подреждал.

— Масата е много хубава — каза му Стефани с несигурна усмивка. — Съжалявам за представлението. Обичайно имам време да стигна до банята. — Тя седна в края на един стол и отвори ципа на чантата си.

— Да не си болна? — попита Беа.

— Не точно. — Стефани отвори едно пакетче с ментови дъвки без захар. — Честит рожден ден, Мелъди.

— Знаеш ли къде е Лео? — попита Мелъди обнадеждено.

— Не точно — отвърна Стефани. — Онзи малък инцидент в ъгъла беше, защото съм бременна. Лео е бащата. Не съм го виждала от две седмици. — Тя остави смачканата опаковка от дъвките на масата до себе си и протегна пакетчето към останалите. — Някой иска ли?

 

 

От там нататък вечерта се изтърколи бързо. Мелъди избута дъщерите си настрана, но не и преди Стефани да изслуша подробния им разказ как са видели Лео в парка. Беше трудно да си представи, че би могъл да е правил нещо различно от това да купува наркотици, паднал по задник, толкова далеч в жилищната част на града, където нямаше работа и където — спомни си тя — винаги бе ходил, за да се среща с някакъв тип на име Рико, Нико, Тико, все едно. Първият уикенд! Уикендът, в който бе заченала. Уикендът, в който бе отворила вратата си за него и го бе помолила да спре с наркотиците.

Стефани все още седеше на изоставената маса до Беа, която наля и на двете им шампанско.

— Не, благодаря — каза й тя и посочи към корема си.

— Сериозно? — попита Беа. — Бебе?

— Сериозно — отговори Стефани и дори не се опита да скрие задоволството си. От кухнята се носеше необичайно повишеният и гневен глас на Уокър: „Ако не си прекарвал толкова време с Лео, с кого си бил?“. — Какво става там? — попита.

— Не съм напълно в час — поклати глава Беа, — но не звучи добре. Има нещо общо с това, че Джак е лъгал, че се е виждал с Лео. Идвал ли е в Бруклин?

Стефани си припомни сутринта, в която си остана у дома, за да си направи тест за бременност, и как, докато стоеше до прозореца на горния етаж, забеляза Джак да минава по улицата.

— Не — отвърна тя. — Не съм виждала Джак от години.

Още повишени гласове откъм кухнята. Затръшната врата.

— Предполагам, че е по-добре да си ходим — каза Беа.

— Да. — Стефани уви в салфетка батетата, която гризеше, и я прибра в чантата си. — За пътя с метрото — обясни тя извинително.

 

 

Онази вечер, преди толкова години, когато Пилар й бе изнесла лекция за фазите на скръбта и ги бе записала на салфетка, след като момичето си тръгна, Стефани се премести на бара потисната. Нарисува малко тъжно личице до думата приемане. Барманът, който бе чул всичко, изтри личицето и на негово място нарисува мъничка червена птица с разперени крила, която прелиташе над океана, обградена от светещи знаци като някое от сияйните бебета на Кийт Харинг.

Тя дълго време носи салфетката в чантата си. След това я сложи в чекмедже в кухнята. После я прибра в кутия някъде и когато залепи кутията с опаковъчно тиксо, реши, че е приключила с нея.

Сега Стефани мислеше за птицата, докато пътуваше с метрото и докато вървеше към дома си след вечерята за рождения ден, и реши, че не е приключила. С години, когато и да тъжеше за Лео, си представяше салфетката и малката птичка, прибрана в кутия някъде дълбоко в мазето й. Тази вечер, докато вървеше по улицата си, покрай внушителните къщи и топло осветените предни прозорци, тя се замисли за рисунката и смисъла, който винаги й бе придавала: Лео отлиташе от нея, запътил се право към океана, необременен и свободен. Замисли се колко благодарна бе за живота си, за къщата — сега по-празна, но не задълго. Замисли се за малката задна стаичка, която щеше да превърне в стая за бебето, и как щеше да е лято, когато то се роди и градината й щеше да е нацъфтяла. Щеше да се наложи да замени дървото, което бе паднало по време на бурята, за да може детето да гледа навън и да вижда как се сменят сезоните. Отново се замисли за салфетката и осъзна, че всички тези години си бе разказвала грешната история. Лео не беше червената птичка, тя беше — възторжено се стрелкаше над кръстовете на църквите в Бруклин, запътваше се към дома очакваща, но необременена. Свободна. Нейните подбуди най-накрая се бяха променили.