Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (35)

Трийсет и трета глава

— Толкова си красива — бе казал Лео на Стефани в първата нощ, в която бяха спали заедно в нейния мрачен апартамент на партера на още по-мрачната сграда. Беше краят на август и климатикът бе лукс, който тя не можеше да си позволи. Настолният вентилатор, издаващ агресивен пукот с всяко пълно завъртане, бумкаше и тракаше на прозореца на спалнята и заглушаваше звуците от улицата: тийнейджърите отсреща, насядали на площадката, които бяха надули уредбата на някаква кола и спориха до изгрев; мучащите клаксони на такситата през три пресечки, където движението се вливаше от входната рампа към Манхатънския мост. Но онази нощ — нощта, в която Лео й призна колко се е издънил — какофонията, която обичайно я караше да скърца със зъби, й се бе сторила романтична, градска и дива, идеалният саундтрак на страстта й.

— Толкова си красива — бе й казал той, докато Стефани бавно се събличаше пред него, а Лео гледаше, неподвижен и с възхищение, от ръба на неоправеното й двойно легло. Гласът му съдържаше такава рядка нотка на удивление, че гърлото й се стегна. След което той зарови лице в ръцете си.

— Лео? — прошепна тя.

— Издъних се — изрече той в дланите си.

„О, боже, не сега“, помисли си Стефани. Не и изповеди преди секса, напълно ненужен рецитал за начина, по който се е издънил. Нима не го бе виждала в действие от години? Не знаеше ли недостатъците му? Погледна надолу, към извивката на гърба му, линията на гръбнака, как тъмните му къдрици, тогава дълги, падаха по почти женствения му врат. Кожата му блестеше на лунната светлина като полираната повърхност на перла.

Лео пак я погледна.

— Наистина се издъних, Стефани.

Тя разбра с кристална яснота какво й предлагаше той в онзи момент — не изповед или молба, а предупреждение. Предлагаше й елегантно бягство. В онези дни един от подаръците на Лео беше странната му дарба да предвижда как ще се развият нещата. Любимият му израз бе част от чута някога реч на някакъв крал на финансите: „Ако искаш да предвидиш поведението на някой човек, първо разбери подбудите му“. Лео не казваше: „Аз се издъних“, казваше: „Ще издъня тази връзка“. Знаеше нещо за собствените си подбуди, което Стефани не знаеше.

Но ето го там без блуза, на леглото й. Лео, в когото винаги е била малко влюбена, и единственото, за което я беше грижа в онзи момент, бе допирът на тялото му до нейното.

— На всички се случва — отвърна тя, въпреки че изобщо не го вярваше. На нея не й се случваше. На повечето хора, които познаваше, също. Но знаеше и следното: нищо не беше сигурно; всеки избор бе просто информирано предположение или скок в мистериозна бездна. Хората може и да не се променят, но подбудите им стават различни.

Така че първия път, в който двамата с Лео спаха заедно, тя бе практически подготвена за раздялата. По някакъв необясним начин я очакваше с нетърпение, както и цялата съпровождаща я драма, защото нима нямаше нещо почти прекрасно — когато си достатъчно млад — в това да ти се обръща стомахът и да си ползваш слъзните каналчета възхитително прекомерно? Стефани разпозна несъмненото удовлетворение от първата емоционална пукнатина, защото разнищването бе все пак някакъв признак за зрялост и следователно жизнеутвърждаващо. „Виждаш ли? — обаждаше се разбитото сърце. — Обичах достатъчно, за да загубя; чувствах достатъчно, за да плача.“ Защото, когато си достатъчно млад, залозите на любовта са толкова мънички, почти незначителни. Колко трагична може да е една раздяла, след като е част от тъканта на очакванията от самото начало? Баналните караници, късните телефонни обаждания, възмутеното разказване пред приятели над много питиета и достатъчно близо до подобаващо флиртуващ барман — това бе театър за определен тип хора, за добре образовани нюйоркчани, а следователно и за Стефани.

До момента, в който вече не беше. Докато престана да е достатъчно млада. Докато, подобно на алергична реакция, всеки път, когато се излагаше на действието на Лео, обривите нарастваха по-бързо, сърбяха по-силно и отнемаше по-дълго време, за да изчезнат.

Не помнеше на кой път (втория? третия?), когато хвана Лео да й изневерява и го изрита, а той се извиняваше и молеше, и Стефани си мобилизираше подкрепленията (чието търпение почти се бе изчерпало, изнервени бяха до предела и скептицизмът бе изместил съчувствието: „Какво очакваше? Защо този път да е различно?“), асистентката й Пилар записа етапите на скръбта по Кюблер-Рос^[1] върху салфетка за коктейли, за да представи модела на разделите й с Лео: отричане, гняв, преговаряне, депресия, приемане.

— Имаш точно по четирийсет и осем часа за всеки — обясни й Пилар. — Само от толкова имаш нужда, повярвай ми. — Тя отвори органайзъра си. — Това значи, че ще си във фазата на приемането точно идния четвъртък в шест часа, навреме за коктейл. Ще се видим тогава.

— Не се дръж така, все едно съм най-жалкият човек на земята — каза Стефани. — Защото не съм, определено.

— Държа се така, сякаш си най-жалката версия на самата себе си. Защото си, умножено по милион.

И тогава най-сетне се бе запитала дали това, че обичаше Лео, я превръщаше в по-незначителна версия на самата себе си?

Когато Лео напусна къщата й в Бруклин, остави почти всичко след себе си, включително телефона и портфейла си, което беше хитър ход, убедителна маневра. Като не се прибра първата нощ, Стефани се зарече да го изрита в минутата, в която спреше с тъпотиите и се появеше разкаян и изтощен.

На втората вечер започна да рови из къщата и осъзна, че определени неща липсваха: един малък неин сак и някои от неговите по-хубави дрехи. Обувките, които си бе направил по поръчка в Италия. Обувките го издадоха; той се отнасяше с тези шибани обувки като с пеленачета, увиваше ги в пелени от филц в цвят бордо. Изчезнала бе също малка снимка, която бе направила на двама им с айфона си една вечер — снимка, на която тя се смееше, а той закачливо хапеше лявото й ухо; Стефани я бе принтирала и пъхнала под горния ъгъл на огледалото над тоалетката си. Единственото нещо, което се надяваше да е оставил — нещото, за което прерови цялата къща от горе до долу — не беше там: кожената чанта на Беа с новата история. По-късно щеше да осъзнае, че изобщо не й бе минало през ума да потърси бележка от Лео. Да остави ръкописа на Беа, изглеждаше възможно; да остави на Стефани обяснение, признание за вината си, не изглеждаше. И бе още по-потресена, отколкото някога би признала, да открие, че бе отделил времето да прати на роднините си имейла за примамка, който да му осигури необходимото време, за да избяга.

Днес беше вечерята за рождения ден на Мелъди и Стефани цял ден си бе повтаряла, че няма да отиде, но накрая се почувства длъжна лично да каже на семейството му, че Лео е изчезнал. Изчезнал вероятно беше твърде оптимистична дума, знаеше тя. Изчезнал предполагаше, че може да се бе случило нещо непредвидено, че Лео се бе сблъскал с беда, че се опитваше да се прибере у дома и нещо му пречеше да го стори. И въпреки възможността това да е истина, Стефани знаеше, че не е така. Докато се запътваше към дома на Джак, тя реши, че ще бъде кратка. Ще каже каквото знае и ще си тръгне бързо. Нямаше да остане там за вероятната истерия, която щеше да последва.

Приемане. Трябваше да бъде откровена със себе си; не бе казала на никого за изчезването на Лео и за бременността, защото таеше късче надежда, а надеждата, що се отнасяше до Лео, бе еднопосочен билет към отчаянието. Щеше да отиде на вечерята, да каже истината, да се освободи от бремето, защото така би постъпил някой, който не е Лео и който е преминал след фазата на гнева — и надеждата — към приемането.

Докато стоеше под дъжда пред сградата, където беше апартаментът на Джак на Уест Стрийт, Стефани успя да се стегне и позвъни на звънеца му.