Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (33)

Трийсет и първа глава

Рожденият ден на Мелъди бе в доста мрачно време от годината, в последните дни на февруари. Ню Йорк през февруари беше все още на седмици от постоянно греещото слънце, утринните песни на птиците и нежните стръкове на растенията, пробиващи влажната пръст. Празниците и тържествата вече бяха далечен спомен, анемичен като топящите се по края на тротоара снежни преспи, покрити със сажди, които щяха да изчезнат напълно под някой мрачен мартенски дъжд само за да разкрият отдолу спретнати купчинки изсъхнали кучешки лайна.

Но от време на време, както в деня на четирийсетия й рожден ден, боговете на времето се усмихваха на Мелъди и повдигаха краищата на струйното течение^[1] точно толкова на север, че да създадат прекрасна предпремиера на пролетта, ембрионално топла и подмамваща. Това беше от онези дни, които можеха да подлъжат минзухарите да цъфнат твърде рано и двайсетина жители на града да разголят зимно-белите си крака и да се разходят по наскоро осоления тротоар със съсипващи свода на ходилото джапанки, цапайки все още изнежените от месеците, прекарани в чорапи, ботуши и пантофи от овча кожа крака.

Устремен на юг по магистрала „Таконик“, разяреният Уолт караше с точно шест километра над ограничението; настроението в колата бе напрегнато. След абсурдното контрапредложение на Мелъди и последвалият й отказ да помръдне от позицията си, търпението на двамата потенциални купувачи на къщата им се изчерпа и те се отказаха от сделката. Когато Уолтър откри измамата й, беше по-скоро втрещен, отколкото бесен. Щеше да се обади на Вивиен Рубин да отвори преговорите наново, когато пристигна обещаващият имейл от Лео. Мелъди успя да убеди съпруга си да изчака да мине вечерята по случай рождения й ден.

Знаеше, че Уолт също така е ядосан на екзалтираното й държание покрай празненството. Лесно му беше на него, имаше четирийсет и шест прекрасни рождени дни зад гърба си. Лесно му беше да е преситен и отегчен, но тя навършваше четирийсет и това бе първото й истинско парти за рожден ден от… ами горе-долу за целия й живот.

Първото и последно празненство за рождения ден на Мелъди се случи в годината, когато навърши дванайсет — странна капитулация от страна на Франси. Като вървеше към къщи онзи ден с трите си най-добри приятелки, Мелъди едва удържаше вълнението си, докато потискаше далечния тътен на тревогата. Бе помолила майка си да купи различни храни, да подреди масата, да организира игри. Франси бе махнала с ръка на инструкциите й с думите:

— Мисля, че знам как да забавлявам хората.

Но единственото парти, което Мелъди си спомняше да се е състояло в къщата на семейство Плъм, беше по повод на рождения ден на Франси миналото лято и то бе станало толкова шумно и бе продължило толкова до късно, че съседите се бяха оплакали в полицията. Ченгетата, до едно приятели на Ленард и Франси, се присъединиха към купона, седнаха в задния двор и си взеха бира. Мелъди наблюдаваше от прозореца на банята на горния етаж, докато майка й нежно се подрусваше в скута на полицая, който всяка година се появяваше в училището й, за да обяснява на децата за опасността от непознати; сам се наричаше Дружелюбния полицай. Ръцете на Дружелюбния полицай спокойно почиваха от двете страни на кръста на Франси, точно над извивката на ханша й. „Горе ръцете!“ — викаше той, майка й вдигаше ръце високо над главата си и се смееше, а отворените му длани се плъзгаха нагоре по торса й и спираха точно когато пръстите му докосваха долната част на гърдите й. Мелъди беше сигурна, че на онова парти нямаше никакви игри. Нито торбички с подаръци. Само торта, музика, много цигари и коктейли.

Франси посрещна Мелъди и приятелките й от училище на вратата, облечена в копринено кимоно и с чаша Мартини в ръка. Сърцето на момичето се сви. Кимоното толкова рано през деня беше много лош знак. Както и коктейлът.

— Добре дошли, дами, добре дошли. — Франси махна на групичката да влиза. Мелъди видя как момичетата оглеждат къщата на семейство Плъм и после се споглеждат притеснено, но с интерес. Къщата в стил Тюдор бе величествена отвън, но вътре — остаряла и занемарена, хаотична. Фоайето, в което децата стояха със зимните си палта, беше отрупано с връхни дрехи за всички сезони. Върху шкафчето за обувки бяха захвърлени палта, от една кошница се бяха изсипали на пода шапки и ръкавици, навсякъде се валяха обувки: скъсани джапанки, вечерни сандали, зимни ботуши, снегоходки. — Съвсем навреме идвате — заяви Франси. — Възхищавам се от точността на гостите.

— Идваме право от училище — отвърна приятелката на Мелъди, Кейт. — Разстоянието е малко.

— Така е. Така е — съгласи се Франси, фокусира се върху Кейт и я огледа. — Ти ли си най-логичната, отличничката?

— Мамо — обади се Мелъди. Искаше майка й да спре да говори с приятелките й. Най-вече да спре с това разследване, една от любимите маневри на Франси, да лепи на хората епитети въз основа на първото си — често странно — впечатление. Мелъди искаше майка й да се качи горе и да си обуе панталон и пуловер, да прибере косата си назад с черна кадифена лента като майката на Кейт или да донесе бисквити и горещо какао на поднос като майката на Бет и да попита за домашното им, или да нахлуе през вратата след работен ден в офис в града като майката на Лия и да се втурне право към кухнята с думите, произнесени с нейния вълнуващ ирландски тембър: „Вечерята скоро ще е готова, милички. Сигурно сте умрели от глад!“.

— Логиката е подценявано качество — продължи Франси, все още говореше на Кейт. — Логиката много помага в живота, много повече от куп други неща. — Тя се обърна към другите две момичета и присви леко очи, сякаш за да ги фокусира по-добре, докато измъкваше резенчето маринован лук от мартинито си. — Ти си хубавицата. — Посочи с мокър от джин пръст към Бет, която всъщност наистина беше най-хубавото момиче в училището; Мелъди бе изпаднала в тих възторг, когато един ден Бет я заговори след часа по френски, за да й обясни какви продукти да използва, за да стои бретонът й по-високо, и сподели с нея спиралата си с брокат. — А ти — завърши Франси, като огледа Лия, която отстъпи крачка назад и стисна юмруци, сякаш знаеше, че трябва да се подготви за нейната пренебрежителна оценка — трябва да си лесбийката.

— Мамо!

— Какво е лесбийка? — попита Кейт.

— Няма значение — отсече Мелъди, хвана Лия за ръка и направи жест към другите момичета да я последват. — Тя се шегува. Това е семейна шега. Ще ти обясня по-късно.

Наистина беше семейна шега, макар и не такава, която Мелъди можеше да обясни. Лия бе най-отдавнашната й приятелка, невзрачно безлично момиче, чиято най-отличителна черта беше постоянно течащият нос от целогодишната сенна хрема. Имаше навика да се държи доста отнесено, докато следваше Мелъди из училище, подсмърчайки и кихайки.

— Как е лесбийското ти гадже? — питаше Беа по повод на Лия. — Вече сериозно ли ходите?

— Млъквай — сопваше й се Мелъди.

Първоначално дори не знаеше какво означава лесбийка.

Един ден се промъкна в кабинета на Ленард, за да погледне значението на думата, след което й се наложи да прочете обяснението на хомосексуален и макар веднага да разбра, че това определение не й подхождаше, разбра и на кого му пасваше: Джак. Представи си Джак и приятелите му да седят под лятното слънце, да се излежават край басейна в клуба, да се мажат един друг с бебешко олио по раменете. „Хомосексуални“, помисли си тя и затвори книгата със замах.

Мелъди заведе всички в кухнята отзад, на първия етаж. Нямаше украса, нямаше балони, нито празнични картонени чинийки и подхождащи им чашки, нито надпис „Честит рожден ден“ от лъскави картонени букви, окачен над кухненския ъгъл, но имаше кутия за торта. Мелъди изпита огромно облекчение да види, че ако не друго, поне щеше да има торта.

— Къде е партито? — попита Кейт, докато зяпаше мивката, пълна с мръсни чинии, и масата, по която бяха разпилени каталози и празни торби от пазаруване.

— Партито е там, където си го направите, дами. — Франси бе последвала момичетата в кухнята, за да си напълни отново чашата; шейкърът за мартини проблясваше на покрития с трохи и петна от масло плот. — Партито е начин на мислене, а не място.

Момичетата я погледнаха объркани. Въпреки че беше февруари, Франси ги изкара отвън, на моравата във вътрешния двор, на която нямаше сняг, но все пак бе замръзнала и гола, и подхвана вяла игра на „Закачи опашката на магарето“.

— За бога — крещеше тя, докато стърчеше насред двора с палтото си от истинска кожа и пушеше, а момичетата внимателно пристъпваха напред с ръце в ръкавици, протегнати пред тях, — толкова ли е трудно да намерите един огромен дънер?

Играта „Закачи опашката“ беше стара и седеше в килера под стълбите от години. Мелъди усилено се опитваше да си спомни какво друго бе прибрано на това място, препълнено със счупени играчки и стари настолни игри. Как да превърне празненството си в нещо, подобно на истинско парти, за цели два часа?

— Мисля, че вие, момичета, схванахте идеята — каза Франси, след като ги прибра вътре и подаде на Лия ключодържател с малък, люлеещ се куб на Рубик от чекмеджето с джунджурии като награда за закачането на нейната опашка най-близо до задника на магарето: — Ще ви нагледам пак след малко.

Мелъди се зае да преравя кутиите под стълбите, чудейки се дали ще събере достатъчно „монополни“ пари, за да могат да изиграят една игра.

— Имам „Туистър“ — обърна се тя към приятелките си. — Стрелката е счупена, но можем да затваряме очи, да посочваме цвят и да играем така. Пак става.

— Може би просто трябва да се обадя на майка си — поклати глава Бет. Всички момичета бяха все още с палта.

— Жадна съм — оплака се Лия.

— Хайде да ядем торта — предложи Кейт. Другите две момичета закимаха нетърпеливо.

Мелъди знаеше, че тортата е последното нещо, което се случва на едно парти за рожден ден. След всичките игри и хапване тортата се разрязваше и всеки хващаше торбичката си с подаръци и си отиваше у дома. Тя не искаше да реже тортата. Докато стоеше там със счупената стрелка от „Туистър“ в ръка и се опитваше да не се предаде на сълзите, които заплашваха да се излеят унизително, със страшна сила, откакто майка й ги бе посрещнала, входната врата се отвори. Лео.

Лео се бе смилил над Мелъди в онзи ден. Приготви огромни купи пуканки с масло за момичетата. Качи се до стаята си, донесе тесте карти и ги научи да играят „Блек джек“ с пенита; той беше крупието. Свали плочите, които държеше под ключ в стаята си, и ги остави да танцуват и припяват на версията на „Запали ме“ в изпълнение на неговата въображаема китара. Точно когато нещата започнаха да потръгват, Франси се появи отново, като пришпори момичетата — потни, останали без дъх и леко влюбени в Лео — към всекидневната за торта; торта, която очевидно бе забравила да поръча предварително. „Поздравления, Бети!“ — пишеше на тортата, с малък захарен щъркел отдолу, който носеше сгънат памперс в клюна си.

— Коя е Бети? — попита Бет.

— Още една семейна шега — отвърна Мелъди, наслаждавайки се на гъвкавостта на това ново извинение, което запомни за в бъдеще. Тортата обаче беше много вкусна, всички момичета си взеха огромни парчета и се преместиха на дивана, където Франси ги накара да седнат и да я слушат как свири песни на Харолд Арлен на пианото. В началото беше забавно и като гледаше как пръстите на майка й сякаш танцуваха по клавишите, Мелъди си помисли, че ако партито свършеше точно в този момент, точно след вдъхновяващото изпълнение на „Само ако имах мозък“^[2], всичко щеше да е наред. Партито щеше да бъде обявено за готино на следващия ден в училище. Репутацията й щеше да бъде спасена.

Но след това Франси започна да пее „Над дъгата“ и само след няколко стиха избухна в сълзи.

— Мамо? — тихо се обади Мелъди.

— Просто е толкова, толкова тъжно — изхлипа Франси. Обърна се към тях. — Студиата убиха Джуди Гарланд. Те я убиха. Какъв глас и каква трагедия. Те я създадоха и след това я убиха. — Момичетата седяха тихо и нервно се кикотеха. — Стимуланти, за да работи цял ден. Успокоителни, за да спи нощем. Тя беше просто дете. — Сега Франси се изправи с лице към тях, кимоното й бе леко отворено отпред. — Исках да бъда актриса. Можеше да отида в Холивуд.

— Щеше да си достойна за там, Фран — каза Лео, подпрял се на рамката на вратата, развеселен.

— Защо не го направи? — намеси се Бет с просветнало лице. Тя искаше да отиде в Холивуд, говореше за това през цялото време. Миналото лято родителите й я бяха водили на семейна екскурзия до „Юнивърсъл Студиос“ и Бет обожаваше всяка минута от нея, говореше за обиколката из студиото, сякаш бе летяла до Лос Анджелис за прослушване.

— Баща ми не ми позволи. — Франси седна в огромния фотьойл срещу момичетата. — Мислеше, че е непристойно. Настояваше да завърша колеж, да остана вкъщи. След това срещнах Ленард, забременях и това беше.

— Мамо!

Франси се смръщи към Мелъди и размаха ръка, сякаш отпъждаше рояк досадни мушици.

— О, успокой се, Емили Поуст^[3]. — Тя затвори очи, вдигна краката си на табуретката и започна да се унася. От другия край на стаята Лео сви рамене към Мелъди. Беше жест по-скоро на примирение, отколкото на съчувствие. „Виждаш ли? — говореше той. — Спомни си това следващия път, когато искаш да си поканиш приятели.“

Когато майката на Бет пристигна, за да закара момичетата по домовете им, тя огледа сцената — тортата за новородено, леко похъркващата Франси по халат, празната чаша от мартини върху пианото — и тихо затвори плъзгащите се врати между всекидневната и антрето. Докато помагаше на децата да си закопчеят палтата и да си намерят ръкавиците, Мелъди чу Бет да я пита:

— Тя каза, че съм хубавата. Защо каза, че Лия е лесбийка?

На следващия ден Мелъди се боеше да се покаже в училище, притесняваше се какво щяха да говорят приятелките й за сълзливата й, пияна и странна майка. Но всички разправяха само за невероятно страхотното парти за рождения й ден, където Лео Плъм, ученик в по-горен клас, бе пял и танцувал с тях, и ги бе научил да играят комар.

— Ей, Бети! — подвикваха трите момичета с привързаност, а не подигравателно, когато срещаха Мелъди по коридорите. Никога не се бе чувствала толкова щастлива, колкото през тези седмици и месеци в края на шести клас.

Така че Мелъди беше изумена — и развълнувана — когато Джак и Уокър й предложиха да организират празнична вечеря в нейна чест за четирийсетия й рожден ден. Всяка година казваше на Уолт, че единственото, което иска, е тихо отбелязване на празника вкъщи, със семейството си, и винаги, винаги изпитваше разочарование, когато той й повярваше.

— Наистина смятам, че Лео ще се представи добре тази вечер — подхвърли тя, свали сенника и започна да оправя червилото си, гледайки се в малкото огледалце. — Мисля, че ще изненада всички с добри новини.

— Това със сигурност ще бъде изненада.

— Не знам защо, но нещо в рождените дни изважда на показ най-доброто в него. Сериозно.

— Щом казваш.

— Казвам! — Мелъди увеличи радиото и започна да припява на песен, която горе-долу знаеше. Имейлът на Лео бе неясен наистина, но беше и окуражаващ. Тя бе запомнила почти наизуст дългия абзац, нещо свързано с някакъв вълнуващ проект за Нейтън, който се развивал „много бързо“, и как Лео бил напуснал града, за да се срещне с някои инвеститори и известно време нямало да има връзка с него, но щял да се върне с отчет за напредъка навреме за празничната вечеря. „Настроен съм много оптимистично“, бе написал.

Уолтър леко повиши глас, за да надвика радиото.

— Това, което наистина мисля — започна той, — е, че колкото по-скоро всички спрат да смятат Лео за свой личен спасител, толкова по-добре за тях. Включително ти. Включително ние.

Мелъди увеличи звука на радиото още. Не искаше Уолт да й съсипва надеждите. Той никога не бе вярвал в Гнездото и понякога й се струваше, че почти се наслаждава на правотата си. Тя вярваше, че Лео ще направи нещо добро тази вечер. На рождения й ден! Бе прекарала целия ден да се приготвя като за среща. Купи си нова рокля (с тайната карта, толкова убедена беше), направи си маникюр, изрови (фалшивите) диамантени обици с доста висулки, които Уолт й бе купил след раждането на момичетата. Отново се огледа в огледалото. Може би обиците бяха прекалени. Не биваше да използва толкова много продукти за коса. Започна да си играе с бретона си. Мелъди винаги се чувстваше неудобно покрай братята и сестра си, малко не на място. Можеше да види как преценяват облеклото й и Уолт. (Как смееха! Не биха разпознали добър, мил, способен човек, дори ако… ами дори ако сестра им се омъжеше за такъв.) Тя поклати глава. Тази вечер щеше да бъде различно. Наистина.

Уолтър стисна волана малко по-силно, без да изрече това, което мислеше, ужасявайки се от пътуването към дома, когато Мелъди щеше да е съсипана. Щеше да й даде ден или два да се възстанови от това, което щеше да се случи тази вечер с (без) Лео, и след това къщата се връщаше обратно на пазара. Стана му тъжно, като си помисли за гарантирано трудните седмици, които ги очакваха, но също така беше готов да се захване с необходимите промени. Щяха да се справят. И Мелъди щеше да се стегне, щом ножът опреше до кокала. Винаги го правеше. Винаги можеше да се разчита на нея.

 

 

Луиза нетърпеливо чакаше при входната врата на образователния център на Западна шейсет и осма улица и наблюдаваше заплашителните облаци, които бързо се движеха пред студения фронт, носейки време, характерно за това време от годината. Щеше да вали и тя искаше да стигне до къщата на Джак, преди да е започнало. Знаеше, че Нора е горе и си взима довиждане със Симон до следващата седмица. Стоеше във фоайето на сградата, което миришеше на белина и вмирисан парцал, и се опитваше да не мисли какво прави сестра й със Симон точно в този момент.

Три етажа над Луиза, на Нора й се искаше да можеше да пропусне вечерята за рождения ден на майка си и да прекара остатъка от нощта в една от кабинките в общата тоалетна със Симон, която бе коленичила върху затворения капак на тоалетната чиния, така че никое от другите момичета да не разбере, че и двете са вътре. Симон сложи пръст върху устните на Нора, а тя повдигна подгъва на полата на приятелката си и видя кожа там, където очакваше да открие бельо.

— О — учуди се Нора. Симон й каза безгласно: „Шшшт“, докато се вкопчваха една в друга и се залюляваха в тихия ритъм на боса новата, която долиташе от нечий отворен към задната уличка прозорец чак до малката им кабинка.

Беше толкова просто, но откакто бе чула магическите думи на Симон „Не е нужно да бъдеш ничие огледало“, Нора се чувстваше освободена, опиянена. Обичаше семейството си — баща си, сестра си, майка си; бяха й толкова скъпи и тя никога не би ги наранила или разочаровала умишлено, ала Симон имаше право. Трябваше да спре да се тревожи за нуждите на всички останали и да помисли за себе си. А това, от което се нуждаеше тя, бе да си признае пред Луиза, защото мразеше да има тайни от сестра си. Чувстваше се така, сякаш вършеше нещо нередно. А не беше така.

Когато Нора дойде при Луиза до входната врата, бе тичала толкова бързо по трите етажа стълби, че стигна при сестра си с пресъхнала уста и замаяна. Луиза видя зачервеното й лице, подутите устни и се намръщи. И двете преглътнаха звучно.

— Ще закъснеем — каза Луиза, бутна летящите врати и излезе под дъжда. — Мама ще откачи.

 

 

Уокър бе отложил срещите си с клиентите за събота следобед и се прибра от работа по-рано, за да готви. Стоеше в малката им, но изкусно обзаведена кухня и напукваше въодушевено пилешки гърди между два листа пергаментова хартия. Бе планирал пролетна вечеря и макар все още да не беше точно пролет, вселената му бе съдействала; беше прекрасна вечер, достатъчно топла, за да отвори прозорците във всекидневната и да се наслаждава на лекия мирис на пръст от размекналата се земя.

Уокър не можеше да си спомни последния път, в който бяха канили на гости семейството на Джак. Бяха минали години. Вечерята за рождения ден на Мелъди бе идея на Уокър. Отдавна искаше да ги събере заедно в една стая и деликатно да се опита да им помогне с някакво споразумение за дяволската сума пари, която все още настояваха да наричат Гнездото — това направо го побъркваше. Освен с инфантилност, Уокър не можеше да си обясни как група възрастни употребяваха подобно име напълно сериозно и никога не им бе хрумвало да се замислят върху безспорната метафора и да видят как тя се свързва с дисфункционалното им поведение като индивиди и като група. Това бе едно от многото неща за семейство Плъм, които той бе престанал да се опитва да разбере.

Но Уокър умееше да решава конфликти и като адвокат, който бе посредник при много разводи, много разрушени бизнес партньорства, разбираше как парите — и чувството, че нещо ти се полага по право, което често придружаваше самата идея за пари — могат да изкривят отношенията, спомените и решенията. Бе наблюдавал как това се случва с Джак и членовете на семейството му от години и му беше писнало.

Мислеше, че Джак вероятно има право; Лео сигурно имаше скрити пари някъде, но да преследват Лео, бе игра за загубеняци. Лео, смяташе той, беше загубеняк. Всички от семейството го митологизираха, сякаш бе някакъв брилянтен оттеглил благоволението си бог, който просто се нуждаеше от подходяща жертва, за да ги обсипе с изобилните си блага. Според мнението на Уокър Лео беше просто човек, играл относително смело в правилния момент и извадил късмет доста млад. „Скрито-покрито Медия“ бе формула, която го бе направила заможен. Дори не беше богат по стандартите на Ню Йорк, а и какво бе постигнал оттогава? Нищо. Беше пръснал парите. Превърнал се бе в пиявица.

Но след инцидента на Лео Уокър бе започнал да наблюдава интересна промяна: братята и сестрите отново общуваха помежду си и макар че разговорите започваха с Лео и парите, и нещо друго се случваше. Неусетно правеха набези към живота на другите. Безброй пъти бе чул Джак и Мелъди да говорят по телефона за други неща, освен за Лео, освен за Гнездото. Беа винаги се бе държала най-приветливо и най-достъпно от цялата пасмина; Уокър си мислеше, че тя би приветствала някакво обединяване на семейството. Ако Лео просто се съгласеше на нещо тази вечер, каквото и да е — някакъв план за разсрочено плащане, вноски, просто да им подхвърли кокал, за да спрат да глозгат износения и крехък хрущял на Гнездото — може би щяха да успеят да продължат напред, да се опитат да създадат връзки помежду си, които да не се градят на това проклето наследство.

Уокър се справяше отлично като посредник, избавяше хората от самоналоженото им страдание. Семействата бяха най-трудни, знаеше го, но също така знаеше как да изведе възрастни хора отвъд страданието, което сами са си причинили, и да им помогне да открият своя път, ако не към обичта, то поне към помирението. Невинаги се получаваше, но имаше шанс да стане. Нямаше причина братята и сестрите да не могат да започнат да се помиряват един с друг и да не заработят заедно за изграждането на някакво подобие на семейство, независимо колко несигурно или объркано би било то.

Освен това подозираше, че Джак се бе забъркал в някаква финансова бъркотия. Е, какво ново? Щеше да му каже, когато сам преценеше, и щяха да разрешат проблема. Планът за довечера: да ги събере покрай храната. Да остане фокусиран върху рождения ден на Мелъди. Малко шампанско, страхотни пилешки скалопини, кокосовата торта, за която, спомни си, веднъж Мелъди бе казала, че харесва. След това внимателна дискусия за добротата. Помирението. Различен и по-здрав вид гнездо.

 

 

Докато Джак палеше подредените по перваза на прозореца свещички, които щяха да озарят с топло сияние цялото помещение и да омекотят обикновената му следвоенна архитектура, паркета и мазилката, също така тайно си разменяше имейли с контакта си за продажбата на Роден. Първоначалният интерес към статуята беше впечатляващ, но Джак бързо сведе купувачите до двама и единият от тях отпадна веднага щом започнаха да обсъждат сумите. Оставащият човек, когото никога не бе срещал, но за когото бе чувал, беше колекционер от Саудитска Арабия, който живееше в Лондон и от време на време в Ню Йорк. Бе редовен купувач на творби от черния пазар със съмнителен — или срамен — произход. Джак нямаше представа какво правеха подобни хора с произведения на изкуството, които трябваше да пазят в тайна от целия свят. Не беше негов проблем или грижа.

Когато за първи път предложи помощта си на Томи О’Туул, за да се отърве от статуята, мъжът остана с погрешното впечатление, че Джак може да намери някакъв начин да я върне на първоначалните й собственици.

— Това би било изключително неразумно — поклати глава Джак. — Ще свършиш зад решетките и снимката ти ще е на първа страница във вестника.

Обясни за човека, когото имаше предвид, чужденец със съмнителен бизнес.

— Ще се стремим към висока цена, но дори след преговорите това ще са много пари — добави.

— Не ми пука за парите — отвърна охранителят. — Просто искам да отиде на безопасно място, където ще се грижат за нея.

— Разбира се — съгласи се Джак успокоително. Никой никога не признаваше, че го прави заради парите. Годежният пръстен на баба, смарагдовата гривна на леля Гърти, масата „Чипъндейл“, която се предаваше от поколения — никога не беше заради парите. Само дето винаги бе изцяло, абсолютно заради парите.

А парите — огромна сума — притесняваха Джак. Трябваше да намерят начин да оперират с тях, без да привличат нежелано внимание. Довечера щеше да хване Лео насаме и да го помоли за конкретен съвет, което щеше да му помогне на два фронта: да се справи с неочаквания късмет, споходил двама им с Томи, и да определи точно колко запознат е Лео с прикриването на финансови средства.

Джак чуваше от кухнята как Уокър си подсвирква фалшиво, докато слуша станцията за класическа музика. Нещо на Шуберт. Уокър винаги беше най-щастлив, когато посрещаше гости. Джак изпрати безмълвна молба към Вселената. Ако успееше да продаде статуята и да си изплати заема, щеше да стане нов човек. Дори нямаше да му пука за Гнездото. Ако спасеше лятната къща, щеше да прости на Лео за инцидента. Табула раза и така нататък. Щеше да стане по-добър човек, по-мил и по-отговорен, почтен и честен — такъв човек, какъвто Уокър заслужаваше.

 

 

Беа стоеше като в небрано лозе пред машината за еспресо, невероятно сложна италианска измишльотина, която изискваше да настройваш манометри и да преценяваш притока на водата според смилането на кафето, и да преглеждаш термометри за парата, закачени на каничките с мляко. Беа беше любителка на чая, но понякога искаше, нуждаеше се от кафе. Всеки път, когато доближеше блестящата машина, плахо завърташе някое и друго копче, надникваше отдолу и после просто отиваше до магазина на ъгъла. Но днес не й се излизаше отново навън.

Бе дошла в офиса в събота, опитваше се да навакса и беше изтощена от редица безсънни нощи и почти непрестанното притеснение за Лео, който бе изчезнал напълно, откакто му даде новата си история. Не беше успяла да се свърже и със Стефани, за да я попита за странния му имейл, в който обясняваше, че е напълно „извън обхват“ и който звучеше като пълни Лео глупости, или да разбере дали щяха да дойдат на вечерята за рождения ден на Мелъди, каквато бе уговорката. Дори не знаеше на какво да се надява: Лео или не; бесен Лео или безразличен — предвид мълчанието му ентусиазиран Лео не изглеждаше дори бегло вероятен вариант. Ако Лео не се появеше, всичко щеше да отиде по дяволите.

— Колко струва тази тъпа машина изобщо? — обърна се тя към Пол. Технически погледнато, разходите за офиса бяха в нейната сфера, но Беа едва им обръщаше внимание.

— Аз я платих — отвърна той. — Това беше подаръкът ми за офиса. Искаш ли да ти направя нещо?

— Да, моля.

Тя седна на канапето срещу машината. Беше ниско, а възглавничките бяха твърди и покрити с плат на бучици. Беа се бе облякла с едни от любимите си дрехи в опит сама да повдигне настроението си. Яркочервена рокля с лачени ботуши до коляното. Задната част на краката й бе открита, а канапето драскаше.

— Защо не може да имаме удобен диван? — попита. Знаеше, че звучи като кисел тийнейджър, който смята, че всичко му се полага по право, но не й пукаше. — Нещо, в което да потъваш, може би да си четеш и да се отпускаш.

— Защото сме в офис и искам хората да правят точно обратното на това да се настаняват удобно и да се отпускат. — Пол обичаше да вижда всички да седят, изправени пред бюрата си, с правилна стойка, съсредоточено да се взират в компютрите си и да тракат по клавиатурите, разположени в средата на иначе подредените бюра.

Тя отново провери пощата си на телефона, докато машината започваше да бумти и да съска като парен двигател. Ако Лео наистина го нямаше, Стефани или му беше помогнала и сега го прикриваше, или просто бе зарязал и нея. Беа се премести от канапето и седна на общата маса в офиса. Положи глава върху скръстените си ръце и усети хладното дърво с бузата си. Искаше да плаче. Да крещи. Просто искаше да чуе гласа на Лео и да се опита да разбере какво се случва в действителност. Искаше да знае какво мисли той за историята. Искаше си обратно късметлийската кожена чанта.

 

 

Пол признаваше заслугата на почти идеалното капучино (пяната можеше да е малко по-светла, но богатият вкус на самото кафе беше превъзходен), задето свърши работата си с Беа и развърза езика й, както той търпеливо бе чакал да се случи. Тя отпи две дълги глътки и се усмихна едва видимо, но искрено, след което каза:

— Точно от това имах нужда.

Пол я попита случило ли се е нещо и всичко се изля наведнъж, без изобщо да спре, за да си поеме въздух. Мислеше, че Лео се е отдал на старите си навици. Или че е напуснал града. Разказа му за катастрофата, за нощта в болницата и как бе станала съучастник в това да накарат едно нещастно момиче, излязло на работа и приключило с един крак по-малко, да запази мълчание. Разказа му за новата си история, как я бе дала на Лео, след което той, общо взето, бе изчезнал. Спомена кошмарите с Тък. Завърши бледа и изтощена. Бързият пулс в крайчеца на окото й трепкаше, сякаш под кожата бяха затворени малки крилца.

Пол я наблюдаваше, докато говореше, наслаждавайки се — може би повече, отколкото бе редно — на бавното осъзнаване, че разполага с онова, което тя търсеше. Елегантната кожена папка стоеше в офиса му от няколко дни, откакто бе видял Лео да се отдалечава от пейката на брега с някаква жена, която не беше Стефани. Предположи, че кожената чанта принадлежи на единия от двама им, затова я прибра в офиса на сигурно място. Бе оставил на Лео съобщение, за да знае, че е у него, но последните разкрития на Беа обясняваха защо той не отговаряше — а може би и не получаваше съобщенията му.

Щеше да излъже, ако кажеше, че не си даваше сметка — докато Беа продължаваше да говори — как дълбочината на нейното облекчение и благодарност към него щеше да нарасне правопропорционално на видимото й нещастие. Можеше да я спре, но я остави да говори. Дори не толкова слушаше, колкото гледаше как се движат устните й, следеше как розовият цвят пълзи от горния край на бялата й блуза нагоре по врата й, гледаше я как яростно се опитва да сдържи сълзите и да успокои брадичката си.

— Какво мислиш? — попита тя най-накрая. Пол осъзна, че е спряла да говори и го гледаше как я зяпа.

— Да мисля? — успя да продума.

— Къде мислиш, че е? Какво прави?

— Не знам къде е Лео или какво прави — отвърна Пол, докато отиваше към офиса си, след което се върна с чантата й. — Но за това ли говориш?

Подаде й я и Беа ахна.

— О, господи — възкликна. — Откъде я взе? Лео ли ти я остави?

Беше ли му я оставил Лео?

— Може би — каза той.

Беа вече разхлабваше каишките и вадеше купчината листове.

— Надраскани са — отбеляза. — Редактирал ги е.

— Лео?

— Да, това с неговият почерк. — Тя бързо запрелиства и видя писано на почти всяка страница с любимия на Лео син молив, с дребния му къдрав почерк и с общия им особен жаргон (използвай, използвай предпазливо, не използвай). — Прочел го е — каза Беа, като все още не вярваше на очите си. Страниците в ръцете й, изпълнени със забележките на Лео, трябваше да са неговият начин да й даде — ако не одобрението — позволението си. Защото тя познаваше Лео. Ако искаше историята да изчезне, никога нямаше да отдели време да седне и да я подобри. Щеше да изгори страниците в камината на Стефани. Щеше да ги метне всичките в някой контейнер за боклук на улицата. Щеше да хвърли всичко в реката. Ако изобщо беше сигурна в нещо, то бе тъкмо това. Но Лео не го бе направил. Потърси по-дълга бележка на последната страница, която можеше да й предложи някакво обяснение, по-ясна благословия, но такава нямаше.

Беа прелисти ръкописа обратно до началото.

— Какво? — попита Пол, като видя изражението на лицето й, почудата и облекчението. Беше точно там, точно на първата страница, където Лео бе задраскал Маркъс — името, което тя бе избрала за героя си, и на негово място бе написал „Арчи“, а в пространството отляво беше добавил: използвай.